ТЕОРИЯ НА ОСТАРЯВАНЕТО

Гергана Атанасова

web

Тя живее на последния етаж. Малка безгръбначна кооперация, с обтегнати по челото й въжета за пране. Тук-таме играят деца и опровергават архитектурата й, прескачайки парапетите и крещейки в енигматично глухите коридори. Това с опровергаването, засега само им се струва...

Тя познава почти всички. Мъжът с брада и петнясана риза от първия етаж - нанесе се тук през осемдесета и оттогава все едни и същи петна в живота му.

Жената с русия кок от партера - как пък не й свършиха книгите! - все нещо има да дочита и все не успява да му сложи точка на онзи мухльо.

Познава и младежите от апартаментчето с парижкия прозорец. Отвътре винаги се чува музика, а това момиче все плаче и плаче... Иска й се да попита, но входната им врата е повече от заключена - стои винаги широко отворена, като втрещена в тъмния коридор, покрит с плакати и случайни стъпки на хора.

На четвъртия етаж почти не спира. Там живее жената на хлебаря. Всъщност хлебарят почина още преди двайсет години. За това време тя беше жена на поне още десетина мъже, ама има етикети, които си остават за цял живот - по-устойчиви се оказват и от срамната болест, която й лепна студентчето от консерваторията.

Откакто се помни е все портиер. Всеки ден едно и също - от партера до последния етаж - слизането и изкачването, отминаващия интерес към клюката, бодежа в хълбока, изкачването на вертикалата с няколко изпъшквания дневно, мисълта за времето, което си разкопчава колана и тайно опъва етажите вечер, за да се нароят после онези натруфени кооперации към главната улица... Качва ли се или слиза в живота?! Какво значение има, когато си вече на последния етаж...

© Гергана Атанасова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.08.2006, № 8 (81)

За този текст авторката става носител на първа награда от конкурса за кратка проза на LiterNet и Erunsmagazine (2006).