Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

"ТИ МИ ВЗИМАШ ВСИЧКО ЧОВЕШКО..."
Психоаналитични разсъждения върху защитния механизъм "идентификация с агресора" в "Приказка за стълбата" от Христо Смирненски

Евелина Ламбрева

web

В памет на цюрихския психоаналитик Арно Грюн

И до днес на спираме да го срещаме навсякъде по света. Той е преуспял бизнесмен, световноизвестен политик, виден индустриалец, свръхзаможен банкер, авторитарен партиен функционер, бездушен диктатор, властен олигарх, водач на опасно националистическо движение, хладнокръвен убиец, гаврещ се с подчинените си могъщ началник, влиятелно местно величие, радикален религиозен фанатик, ловък търговец на оръжие, наркотици или на човешка плът, ръководител на велика сила, неонацист, безскрупулен джихадист - някогашният момък, застанал пред стълбата на своето житейско израстване, където го чака Дяволът.

"Раждаме се като оригинали, но умираме като копия", пише още през 18. век английският поет Едуард Йънг и това не се е променило през вековете и до наши дни. Защо е така? Какво точно се случва по стълбата на житейското развитие и кой е Дяволът?

Психоаналитичните хипотези в този текст върху "Приказка за стълбата" на Смирненски ще се опитат да насърчат към размисъл за механизмите, които изграждат у първоначално невинния човек онова безразличие, което стои в основата на всяко физическо, психическо и социално насилие с всичките последици за човечеството.

Във встъпителната сцена от "Приказка за стълбата" се появяват две фигури - "...млад момък, с изправено чело и стиснати юмруци" и Дяволът, застанали пред "висока стълба от бял мрамор с розови жилки". Пред стълбата се срещат всъщност един Авторитет и един Младеж, по пътя към неговото съзряване. Идентичността1, с която се представя Младежът, издава силна и дълготрайна травматизираност, явява способността му да изпитва типични общочовешки чувства като състрадание, емпатия, негодувание, силен гняв. Тя ни се представя и с ценности, които Младежът е решен да отстои на всяка цена. Наяве виждаме непрестанно преживяваните от детството му насам травми, метафорично пресъздадени от Смирненски в образа на прииждащите тълпи ("Те се вълнуваха, кипваха мигом, вдигаха гора от сухи черни ръце, гръм от негодувание и яростни викове разлюляваха въздуха и ехото замираше бавно, тържествено като далечни топовни гърмежи. Тълпите растяха, идеха в облаци жълт прах, отделни силуети все по-ясно и по-ясно се изрязваха на общия сив фон..."), но не можем да разберем от текста разпознава ли момъкът Дявола като такъв в дяволската му идентичност? Това, което достига до нас, е, че Младежът не се изплашва от него, не хуква да бяга, не показва реакция на ужас, дори не се стъписва от срещата, а пламенно, невъзмутимо и доверчиво заявява на стража своя гняв и намеренията си срещу "ония горе", т.е. той се държи съвсем ирационално в една ситуация, в която всеки, бидейки наясно, че пред него стои Дяволът, би изпаднал най-малкото в паника и би бил особено предпазлив, когато сключва съглашения с него. Но в сюжета не се случва нищо подобно до самия му край. Възникват съмнения, че момъкът не разпознава Дявола, и веднага си задаваме въпроса защо не го разпознава? Обикновено човек не се плаши от хора, които е свикнал да вижда около себе си всеки ден, и ако те са го плашили дълго време по някакъв начин, той толкова е свикнал вече с този страх, че е претръпнал. Страхът е станал част от вътрешния му мир, загубил е сигналната си функция за заплаха, тъй като застрашеният индивид несъзнавано е открил, че може да го неутрализира, бидейки покорен и послушен на онзи, който го застрашава, т.е. възприемайки поведение на принципа "преклонена главица сабя не я сече".

През 1932 година Шандор Ференци описва механизъм, който нарича "идентификация с нападателя". Ференци успява да посочи корените на този процес в едно социално обкръжение, което позволява на родителите да използват зависимостта на децата си от тях за лични цели. Той показва как децата, подложени на родителско насилие, застиват пред родителите така, сякаш са парализирани. "Децата се чувстват физически и морално безпомощни, тяхната личност е все още твърде малко утвърдена, за да могат да протестират дори мислено, надмощието и авторитетът на възрастния ги кара да онемеят, а често и помрачава възприятията им (буквален превод от немски: "открадва сетивата им", взима им ума" - б.м., Е.Л.). Същият този страх, достигайки връхната си точка, ги принуждава автоматично да се подчиняват на волята на нападателя, да отгатват желанията му и да ги изпълняват и напълно забравяйки себе си, да се идентифицират изцяло с него" (Грюн 2003).

След всичко казано дотук, нека се опитаме да си представим семейството, в което е израснал момъкът от "Приказка за стълбата". Асоциацията ни отвежда към друга една творба на Смирненски, написана по същото време, поетичният цикъл "Зимни вечери", и по-специално към онази сцена от него, която представя живота на едно семейство:

Но ето къщурка позната;
в прозореца детска глава;
и грубо гърмят в тишината
пияни хрипливи слова.

Завърнал се в къщи - безхлебен,
пиян пак - бащата ругай:
и своя живот непотребен,
и своята мъка без край.

Завесата мръсна, продрана,
и едър мъглив силует
размахва ръцете в закана,
от помисли странни обзет.

Децата пищят и се молят,
а вънка, привела глава,
сред своята скръб и неволя
жена проридава едва.

В така пресъздадената семейна атмосфера, наред с несравнимата социална нищета, с отчаянието и безпътицата, доминират един агресивен баща алкохолик (домашното насилие или заплахите за такова, включително и за самоубийство, както и манипулативното поведение на възрастните, са част от ежедневието в повечето семейства на алкохолици) и една майка, неспособна да утеши изпадналите в смъртен страх от заканите на пияния баща деца. Децата нямат опора, нямат закрила, нямат подкрепа, те са оставени сами на себе, от една страна, изложени на бащиния психически (а може би и физически) тормоз, от друга - на бездействието на емоционално липсващата за тях майка, поставени са между чука и наковалнята. В такава една ситуация ни се струва логична представата, че тези деца ще се опитат по своему да се справят с постоянния унищожителен страх, в който са принудени да живеят. Те ще правят всичко възможно да умилостивят с пълното си подчинение и послушание непредсказуемия баща, за да не изпълни той "странните" си помисли (на запознатия с психология читател се натрапва представата за заплаха с разширено самоубийство).

Световноизвестният психоаналитик Арно Грюн посочва в един свой реферат (Грюн 2003), че когато едно дете бъде преодолявано физически и психически от онзи възрастен, който би трябвало да го пази, и когато то няма при кого да избяга, за да се спаси, детето бива завладяно от неистов страх. Той е толкова голям и парализиращ, че трябва да бъде избутан настрана и отцепен, не само изтласкан от съзнаваното, за да бъде възможно психическото оцеляване на детето. Отцепване означава капсулиране на онези части от психичния апарат, които са толкова силно застрашаващи, че могат да съществуват единствено в изолация от него. Според Грюн насилието, което превръща нашето "свое" в "чуждо", e същото онова насилие, което ни принуждава да станем послушни. Размерът на индивидуално преживяното насилие в детството определя степента на нашата зависимост от авторитети и подвластността ни към тях в живота ни като възрастни индивиди. Възпитание, което се стреми да постигне послушание, потиска или разрушава способностите за изпитване на емпатия. Тъй като развитието, което се основава на изконното човешко умение за вчувстване в другия (емпатия), е станало невъзможно, то такова едно възпитание води същевременно до изграждането на идентичност, която има за съдържание идентификацията с авторитети. Такива хора, казва Арно Грюн, не са в състояние да изградят истинска собствена идентичност; тяхната "фалшива идентичност" е само симулация, която се крепи на приемането на всичко, зададено им от авторитарните възпитатели.

Това, което предстои да се случи с едно такова дете, каквото е било момъкът от "Приказка за стълбата", е загатнато в последната строфа от "Зимни вечери":

А бликат снежинки сребристи,
прелитат, блестят кат кристал,
проронват се бели и чисти
и в локвите стават на кал.

В повечето случаи такъв младеж няма да има сили и ресурси да отстоява себе си докрай, влизайки в разрив и конфликт с авторитетите, от които е зависим. Неговата автономност е чуплива, чувството му за собствена цена е ниско, поради което той ще приема качества, черти и страни най-вече от онези авторитети, от които несъзнавано се страхува, за да компенсира малоценностните си чувства и за да балансира лошото си самочувствие. Теренът за поредната идентификация с агресора, подготвен още в детството, е налице, въпреки че агресивният баща вече е интернализиран и момчето се е идентифицирало с него. Не е далеч от ума, че поради отдавна настъпилото отцепване на ранно детския страх от бащата, момъкът не разпознава Дявола като такъв в подножието на стълбата, а влиза без големи съмнения, послушно в договорни отношения с него.

В книгата си "Аз-ът и защитните механизми" Ана Фройд (1984) предлага задълбочените си психоаналитични проучвания върху най-значимите стратегии на Аз-а във фазата на юношеството, като наред със защитните механизми2: сублимация, изместване, интелектуализиране, аскеза, идентификация, тя се спира и на идентификацията с агресора (Хирш 1996). Идентификацията, с която човек разполага от детството си, се разширява по време на юношеството така, че младежът не се идентифицира вече изключително и само с родителите си, а все повече и с други възрастни, както и с връстници. Ориентирането към нови модели на идентификация с други възрастни помага на младежа да се разграничи и отдели от родителите си и да поеме по собствен път в живота.

Но кой всъщност е Дяволът и какво се случва по различните стъпала на стълбата? За да разберем какво точно влага Смирненски в алегоричния образ на Дявола, се налага да вникнем в друг негов важен текст - първата част от цикъла "На гости у дявола" - "Приказка за честта". Всъщност това е един художествено изкусно поднесен екскурс върху проблематиката на нарцисизма и неговите прояви не само в индивидуален, но и в обществен план.

При четенето не сме далеч от усещането, че ставаме свидетели на една, звучаща доста човешки, изповед на баща, седнал на чашка със своя невинен син:

В очите му есенна горест бе скрита,
но все пак бе горд и засмен,
и махна с ръка той "In vino veritas!"
Ще бъда пред теб откровен!

Омръзна ми вече все тоя ярем на
притворство и помисъл зла -
да пием за твойта сърдечност неземна
и сивите земни тела!

По-нататък ни се представя историята на бащата, разочарован и измамен от реалността, в която има много повече от само една истина. Разочарованието, което той не е могъл да преглътне, е избуяло в омраза, превърнала го от своя страна в агресор. Тук изпъква ярко процесът, в който жертвата става палач. В един порочен кръг той се опитва да присвои от другите онова, което му е било отнето някога, причинявайки им същото, което на него му е било причинено. Нищо обаче не може да запълни празнотата на липсващото.

Възпламнах от ревност, и в черна омраза
за своята стъпкана чест -
човешката чест неуморно аз газя,
но с чест не сдобих се до днес.

Дяволът ни се представя като един амбициозен, нарцистично силно наранен индивид, който, бидейки неоценен, непризнат, неуспешен, неспособен да преглъща поражения, избира пътя на безскрупулната агресия, защото тя му дава усещане за мощ в безсилието и немощта и за властност в безпомощността. Агресията е нарцистичната пломба на нетърпимата болка от унижението и отхвърлеността. Тя обаче е и решаващият двигател (било то в конструктивна или деструктивна форма) на всеки просперитет.

Отчаян, окаян, веднъж в булеварда
аз тръгнах неземно злочест.
И вдигнах над себе си ярка плакарда:
"Човек без капчица чест!"

Но странно: презрение няма ни капка!
Посрещат ме вред с интерес,
любезно отвсякъде свалят ми шапка:
"Без чест ли си? - Прави ти чест!"

Един господин ме целуна: "Ах, братко,
и ти ли!... Ей, кой да те знай!"
Две хубави дами ми казаха сладко:
"Елате в нас утре на чай!"

Чудесно! Невиждано! С почести редки
изпратен бях чак до дома.
Министри, царе и придворни кокетки
ми писаха мили писма.

И ето ме: важен, блестящ, елегантен,
богат като истински Крез!
И знам аз: крадец съм, лъжец, спекулантин,
безчестник; но... винаги с чест!...

Тук агресията ни се разкрива и като масов феномен, който намира приемственост във всяко общество, доминирано от конкурентни борби за надмощие и просперитет между индивидите му, а идентификацията с агресора се оказва неизбежен ход по пътя към успеха.

Всъщност разбираме, че с Дявола се е случило онова, което на юношата от "Приказка за стълбата" тепърва предстои като житейски опит.

 

В написания през 1923 година текст "Една дяволска невроза през седемнадесети век" (Фройд 1923), част III, "Дяволът като заместител на бащата" Зигмунд Фройд изказва разсъжденията, че Бог се явява заместител на бащата, висш баща, копие на онзи баща, когото помним от детството си и към когото нашето отношение от самото начало е амбивалентно. Същата тази раздвоеност между, от една страна, нежни чувства и страхопочитание, а от друга, враждебност и своенравно опълчване, владее отношението на човека към неговото Божество. За Дявола знаем, че той е противоположната страна на Бога, но и че по своята природа е много близо до Бог. Едно е ясно, казва Фройд, че боговете могат да се превърнат в зли демони, когато бъдат изместени от нови богове. Когато един народ бъде покорен от друг народ, свалените богове на победения се превръщат нерядко в злите демони на победилия. Дяволът от Средновековието, злият демон на християнската вяра е паднал ангел с природа, подобна на божествената. Бог и Дявол според Фройд са били първоначално идентични, един единен образ, който по-късно е бил разцепен в два образа с противоположни качества. В прастарите времена на религиите Бог е носел и ужасяващи черти, които впоследствие са били обединени в противоположна на него фигура. По-нататък Фройд отбелязва, че противоречията в първоначалната природа на Бога са отражения на амбивалентността, която владее отношението на всеки към собствения му баща. След като милостивият и справедлив Бог е заместител на бащата, не е никак учудващо, че и враждебната нагласа към него, онази, която го мрази, която се оплаква и се страхува от него, е намерила израз в сътворението на Сатаната. Следователно бащата е индивидуалният първообраз както на Бога, така и на Дявола.

В този ход на мисли се ражда асоциацията, че Дяволът от "На гости у дявола" представлява бащин образ, една силно травматизирана, агресивна, нарцистична, авторитетна бащина фигура, с която порасналото дете от "Зимни вечери" се идентифицира в "Приказка за стълбата".

Нека, преди да проследим какво се случва с момъка по възходящите стъпала на стълбата, първо да обърнем внимание на още един важен образ в "Приказка за стълбата" - "ония горе". Във встъпителната сцена момъкът, обзет от ненавист и гняв, иска да стигне на всяка цена до върха на стълбата, за да накаже властимащите авторитети и агресори. В същността си обаче яростта и гневът, намерението да накаже несправедливостта са предназначени несъзнавано към онези първи авторитети в живота, причинили му най-силна болка и страдание - родителите. Но както като дете в смъртния си страх той, потискайки гнева си, им се е подчинявал безусловно и така несъзнавано се е идентифицирал с тях, така и сега, в началото на стълбата, където го посреща заместителят на бащата, Дяволът, като страж на всички властимащи авторитети, младежът не осъзнава, че се отказва от себе си и че съгласявайки се с исканията на този бащин авторитет, повтаря на по-високо ниво един процес, през който веднъж вече е минал в детството си. Възниква хипотезата, че може би както старият Дявол от "Приказка за честта", така и всички "ония горе", чийто пазител е той в "Приказка за стълбата", са били някога устремени юноши със сублимирани въжделения, но са се превърнали чрез идентификацията с агресора във властни, недосегаеми, непобедими, безчувствени величия.

Пътят към безчувствието е пътят по възходящите стъпала на стълбата. Послушанието и подчинението променят възприятията, изопачавайки ги в посоката, която иска агресорът:

- Ти пак ще чуваш! - успокои го Дяволът и му стори път. - Мини!

Момъкът се затече, наведнъж прекрачи три стъпала, но косматата ръка на Дявола го дръпна:

- Стига! Спри да чуеш как стенат там доле твоите братя!

Момъкът спря и се вслуша:

- Странно, защо те започнаха изведнъж да пеят весело и тъй безгрижно да се смеят?... (Смирненски 1923).

В следващия етап подчинението води до отказ от собственото виждане, променя светогледа, новото светоусещане е вече чуждо на първоначалната идентичност:

- За да минеш още три стъпала, аз искам очите ти!

Момъкът отчаяно махна ръка.

- Но тогава аз няма да мога да виждам нито своите братя, нито тия, на които отивам да отмъстя!

Дяволът:

- Ти пак ще виждаш... Аз ще ти дам други, много по-хубави очи!

Момъкът мина още три стъпала и се вгледа надоле. Дяволът му напомни:

- Виж голите им кървави меса.

- Боже мой! Та това е тъй странно; кога успяха да се облекат толкоз хубаво! А вместо кървави рани те са обкичени с чудно алени рози! (Смирненски 1923).

По-нататък в идентификацията с агресора младежът се лишава от сърцето си, от онзи орган, за който човек винаги е смятал, че в него се поместват чувствата му. Едновременно със сърцето си, той се лишава и от памет, заличавайки по този начин досегашния си житейски опит. След това идентификацията с агресора е вече напълно осъществена. Силната трагика на този момент възниква от парадокса отказ от своето в името на нещо свое, което вече е станало чуждо.

"Ти ми взимаш всичко човешко" (Смирненски 1923), осъзнава момъкът, но отново се подчинява, макар и гневно.

"Чрез послушанието си ние загърбваме собствените си чувства и възприятия. Когато един човек в процеса на развитие на своята идентичност бъде принуден да поеме в тази посока, то неговото цялостно развитие протича вече по други закони, различни от онези, които задава обичайното психологическо мислене. Вкопчването в авторитети се превръща тогава в житейска основа. Въпреки че ги мрази, такъв човек се идентифицира с тях. Потискането на "своето" предизвиква възникване на омраза и агресии, които обаче, тъй като не трябва да бъдат насочвани срещу потисника, биват отправяни към други жертви. Типично за това развитие е, че личното положение на жертва се отрича. Защото собствената болка, собственото страдание са били някога част от онова, което ни е обезценявало" (Грюн 2003), твърди психоаналитикът Арно Грюн, посветил голяма част от творческия си път на феномена "идентификация с агресора", наричайки го "основата на нашата цивилизация" в книгата си "Загубата на съчувствието. За политиката на безразличието" (Грюн 2013). Нещо повече, той смята, че потискаме ли страданието от някогашното си състояние на жертви, то способността ни да изпитваме съчувствие се превръща в следващата жертва.

Виждаме, че точно така се случва и с момъка, стигнал най-горе, на последното стъпало на стълбата. Новата му идентичност е лишена от емпатия, в нея няма място за гняв, за горест, за общочовешка болка:

"...И изведнъж в лицето му грейна усмивка, очите му заблестяха с тиха радост и юмруците му се отпуснаха. Той погледна пируващите князе, погледна доле, дето ревеше и проклинаше сивата дрипава тълпа. Погледна, но нито един мускул не трепна по лицето му: то бе светло, весело, доволно. Той виждаше доле празнично облечени тълпи, стоновете бяха вече химни..." (Смирненски 1923).

"Раждаме се като оригинали, но умираме като копия", казва английският поет Едуард Йънг. Тази мисъл идва да потвърди печалния опит не само на юношата от "Приказка за стълбата", но и на безброй младежи и девойки по света от най- различни епохи и поколения, изгубили безвъзвратно себе си в рамките на едно нарцистично възпитание, в което послушанието, покорството и подчинението се възнаграждават богато с материален просперитет. Когато смисълът на живота се определя единствено от успеха, тогава успешни са само онези индивиди, които нямат истинска собствена идентичност, а успяват според ситуацията да изиграят онази идентичност, която отговаря на обществените изисквания към тях. Хора с бързо сменяща се, хамелеонска идентичност, казва Арно Грюн, нямат никакво усещане за истинска болка и истинско страдание. Техните многобройни идентичности са само външни опаковки.

Съвременното ни общество произвежда шаблони от форми на поведение, които се основават на идентификацията с предизвикващи страх авторитетни фигури. Поради този страх мястото на собствените ни възприятия се заема от отчуждението към себе си, което ни внушава, че очакванията на авторитетните фигури към нас всъщност са нашите собствени очаквания. Поемането на такива чужди очаквания предизвиква агресия срещу собствените неизпълнени очаквания, омраза срещу други жертви и чувство за празнота вътре в себе си. И тъкмо тази омраза, според Арно Гюн, е омразата, която характеризира живота в нашата цивилизация (Грюн 2013).

Всъщност всички идеологии, всички политически строеве и системи, са сътворени и се управляват от (скрито или отявлено агресивни) нарцистични бащини фигури, с които, сходно на младежа от "Приказка за стълбата", са се идентифицирали и продължават да се идентифицират милиони хора. За бащата на Хитлер например се знае, че е пребивал систематично до несвяст не само децата си, но и кучето, докато се напикаело на пода. Ужасяващите побоища, които бащата на Сталин, агресивен алкохолик, му е нанасял постоянно, го превръщат в напълно безчувствен към човешкото страдание индивид. Той развива неистова омраза към всички авторитети, като не е допускал някой да притежава по-голяма власт от неговата, тъй като този някой му е напомнял баща му. Нито за Хитлер, нито за Сталин е известно да са плакали като деца или като младежи.

Психическото и/или физическото насилие на бащинските авторитети над човешкия индивид, независимо дали то ще е под формата на диктатура на пролетариата, фашистка диктатура, неолиберална диктатура на парите или на някаква религиозна диктатура, в крайна сметка резултира в онази наша идентификация с агресора, която ни прави глухи, слепи, безразлични и безчувствени към чуждите беди, щом достигнем едно високо ниво на материално благосъстояние и/или до определена властова позиция в йерархичната стълба (както е например при неонацистите, радикалните ислямисти и джихадистите). Защото всички ние самите се явяваме жертви на онзи, предаван от поколение на поколение, абсурден ред (в това число и възпитание), разпростиращ се от семейството до държавата, който Христо Смирненски описва с неподражаема убедителност в "Приказка за стълбата". Остава да си го признаем.

Може би до сходно прозрение е стигнал в края на краткия си живот и самият Христо Смирненски, посвещавайки "Приказка за стлбата" "на всички, които ще кажат: "Това не се отнася до мене!"

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. В настоящия текст се изхожда от психосоциалната концепция на Е. Ериксън (1902-1994) за идентичността, според която човешкото развитие се разглежда като психодинамична и социална последователност от осем фокални фази, или кризи. Петата фаза засяга юношеството и е описана като криза между "идентичността и идентичностната дифузия". Понятието "идентичност" по Ериксън може да се определи по следния начин: младият човек се възприема като уникален и неповторим, с нагласата, че в течение на един определен период от време ще си остане същият. За да може да развие собствено чувство за идентичност, е необходимо обаче и други хора да възприемат неговите представи за себе си в последователността им. Следователно, идентичността се състои от два компонента: личността, за която човек сам се смята, и личността, за която другите го смятат (Будеберг 2004).

Юношеството представлява една значително чувствителна и ранима фаза в развитието на идентичността, изпълнена с противоречия, най-сложното от които е несъответствието между настоящото състояние на идентичността и мечтания образ за себе си (несъответствието между реалното и идеалното). [обратно]

2. Психичните защитни механизми са несъзнавано протичащи операции, при които с цел запазване на психичното равновесие, преработваните информации биват държани далеч от съзнанието. По този начин се постига разтоварване от непоносими чувства и представи. Функцията на защитните механизми е да регулират, да намалят до минимум или да елиминират за известно време емоционалната заплаха, изхождаща от дадена тежка житейска ситуация. [обратно]

 

 

ЛИТЕРАТУРА

Будеберг 2004: Buddeberg Claus. Psychosoziale Medizin. 3. Auflage. Berlin, Heidelberg: Springer Verlag, 2004.

Грюн 2003: Gruen, Arno. Die Konsequenzen des Gehorsams für die Entwicklung von Identität und Kreativität. Vortrag im Rahmen der 53. Lindauer Psychotherapiewochen, 2003.

Грюн 2013: Gruen, Arno. Der Verlust des Mitgefuhls. Uber die Politik der Gleichgultigkeit. 9 Auflage. Deutscher Taschenbuch Verlag, 2013.

Смирненски 1923: Смирненски, Христо. Приказка за стълбата. // Младеж, г. II, 25.05.1923, бр. 53.

Фройд 1923: Freud, Sigmund. Kleine Schriften II - Kapitel 20, Abschnitt III: Der Teufel als Vaterersatz, 1923. Също: Gutenberg Spiegel.de <http://gutenberg.spiegel.de/buch/kleine-schriften-ii-7122/20> (14.12.20125).

Фройд 1984: Freud, Anna. Das Ich und die Abwehrmechanismen. Fischer Taschenbuch, 1984

Хирш 1996: Hirsch, Mathias. Zwei Arten der Identifikacion mit dem Aggressor nach Ferenczi und Anna Freud. Praxis der Kinderpsychologie und Kinderpsychiatrie. Bd. 45, 6, 1996, S. 198-205.

 

 

© Евелина Ламбрева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.12.2015, № 12 (193)