|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ЛАВАНДУЛОВИ ПОЛЯ Евелина Ламбрева - Приятни занимания, госпожо Граф! - сестра Долорес се усмихна благородно, после сведе смирено очи и отвори тежката врата на портала. Беше много рано. Портиерът още го нямаше, а Соня Граф излизаше през лятото с първите лъчи на изгрева навън сред полето, за да рисува. Смяташе, че росата трябва непременно да намокри глезените й, да навлажни косите, да я пречисти за настъпващия ден, защото само тогава Бог щеше да поеме ръката й, щеше да я движи върху платното и да си играе с цветовете. - Благодаря, сестра Долорес! Към обед ще се върна! Соня Граф преметна на гръб раничката с четките и боите, притисна статива под мишница и тръгна. Пресече маслиновата горичка, изкачи се бавно до подножието на хълма, обърна се и погледна надолу. Лавандуловите поля цъфтяха. Сякаш небето беше разкопчало пазва и от нея ухаеше на свежест, на невинност и любов. Хиляди щурци и ранобудни пчели нижеха крехки мелодии, от които Соня Граф сякаш долавяше Божия глас и се чувствуваше толкова близо до Бога, че чак усещаше как той невидим върви до нея. Погледът й се спря долу в ниското, върху зидовете на манастира, сгушил се като птица между кипариси и пинии. Вече 8 години откакто живееше в този манастир. Соня Граф опъна статива си, закрепи върху него платното, извади четките и боите си, седна на сгъваемото столче и се загледа в лавандуловите поля. Пред очите й изплува миналото - призрачно, неизбледняло от времето, непреходно... ...Беше на 12-ия й рожден ден. Около 2 години, след като баща й ги бе напуснал. Макар че си имаше приятел, майка й беше взела за себе си решение да не се жени повторно. Останаха да живеят в същото жилище. Соня и 10-годишната й сестра никак не харесваха Хари, приятеля на майка им. Струваше им се прекалено властен, гледаше ги някак си с пренебрежение и винаги поучаваше майка им как да ги възпитава. Онази вечер бяха решили само трите да празнуват рожденния ден на Соня. Подредиха масата, извадиха свещичките за тортата и в този момент майка им се сети, че е забравила тортата в багажника на колата. - Вие сядайте на масата, милички, ей сега идвам! - каза майка им, грабна ключовете на колата и затича по стълбите надолу. Соня и сестра й бяха облекли празнични рокли, бяха вързали косите на конски опашки, бяха си сложили от парфюма на майка си и се суетяха около празнично украсената маса. Майка им се забави. Минаваше вече около половин час, откакто бе излязла, и още я нямаше. Сигурно се е заприказвала с някого на стълбището, помислиха си момичетата. Пуснаха си музика, изслушаха няколко песни, а майка им все не идваше. - Ще изляза да видя къде е мама! - каза Соня на сестра си. - Ти чакай тук! По стълбището нямаше хора. Не се чуваха и никакви разговори. Беше станало вече късно. Соня хлопна входната врата на блока и излезе. И по улицата не се виждаха никакви хора. „Странно, къде ли е отишла мама?” - питаше се Соня и се запъти към паркинга, на който беше спряна колата им. В един момент застина на място. В сянката на голямото дърво между тяхната кола и съседната, свлечено на земята, лежеше човешко тяло. Сърцето й щеше да изскочи от страх. Приближи се премаляла и разпозна в безжизненото тяло майка си. Опита се да я повдигне. - Мамо, мамо какво ти е? Мамо, чуваш ли ме? Мамо-о-о-о-о-о! Провря ръка през блузата към гърдите на майка си, за да провери дали сърцето й бие. В този момент по пръстите й се разля топла, лепкава течност. - Кръв?! - промълви Соня. - Кръв?! Откъде е тази кръв? Като освирепяло животинче разкъса блузата на майка си, после комбинезона й. В светлината на бледото улично осветление видя рана в областта на сърцето. Не беше голяма, но явно доста дълбока, защото целите дрехи на майка й бяха в кръв, а до нея се беше образувала локва. Лицето й беше побеляло, а очите - широко отворени, сякаш много учудени, замислени, озадачени. И сини, по-тъмносини от всякога, дори виолетови... „Като лавандуловите поля, които рисувам” - помисли си Соня Граф и потръпна. Стана, погледна картината си отстрани, после се вторачи в хоризонта, на който се сливаха лилави вълни от лавандулови цветове, оттенъци от изгрева с цвят на зрели праскови и багрите на розово-сивкави облаци. Соня въздъхна. Как можеше на този свят едновременно и една до друга да съществуват невероятната красота и безподобната уродливост? Хари беше убил майка й. Беше я убил точно на рожденния ден на Соня, от ревност и за отмъщение на двете деца, защото не бе готов да дели с никого жената, която обичаше. Оттогава Соня нямаше рождени дни. Заживя в безвремие. След смъртта на майка им двете сестри отидоха да живеят в новото семейство на баща си. В него ги посрещнаха като натрапници. Жената на баща им скоро заяви, че не могат да издържат още две деца допълнително към техните две, и че едната от двете сестри трябва да бъде взета от други роднини. Тогава една от лелите на Соня, заможна, овдовяла, бездетна старица, й стана настойница. Записа я в католическия колеж към манастира. След като го завърши, Соня влезе да следва в Академията по Изкуство, но остана да живее в същия манастир. Странеше от хората и търсеше уединение в природата. Само чрез природата с нейните естествени цветове, тонове и миризми се чувствуваше по-близо до Бога, а чрез Бог - по-близо и до майка си. Полъхна лек ветрец. Разнесе се наситен аромат на билки и на летни треви. Слънцето вече щедро раздаваше топлина. Лавандуловите храсти грееха като лилави огърлици върху гръдтта на полето. Соня Граф продължи да рисува. Търсеше из лавандуловите си поля цвета, с който някой ден да успее да нарисува болката... 24.01.2007
© Евелина Ламбрева |