KAK SE PRAWI REWOLIUCIA

Димитър Сумерски

web

На Мария

Целите черни, плакатите, на които с бели букви пишеше -

- излизаха от шпиндела на машината. Печатът беше приличен, мастилото още топлеше. Вождът поръча плакатите за своя сметка и спазари разлепването им с нелегална студентска фирма. За да се справят с облепването на София, студентите трябваше да работят през цялата нощ. Той им плати допълнително и настоя за повече хора. Горещият ден беше отминал, когато те започнаха да пристигат в печатницата. Трябваше да си разделят плакатите и да изчакат безопасния за лепенето час. Отваряха си бира, отпиваха и чакаха. Вождът допи своята и се сбогува. Поръчаното такси го чакаше, той се настани в него, съобщи адреса и потегли. Когато пристигна на мястото, портиерът стоеше на входа и даде знак, че го е видял. Вождът влезе във фоайето и се отправи към асансьора. Изкачи се на етажа, отключи масивната врата и запали осветлението. Луминисцентната светлина заля луксозния офис. Предния ден той беше предплатил наема за времето от едно денонощие. Отпусна се на креслото и зачака. Нощта обещаваше да бъде дълга.

05.30 ч. Съмваше се. Почерняла от плакатите, София се събуждаше от дълбокия сън. Хората отваряха очи, ставаха и ги виждаха, защото плакатите бяха навсякъде. Излизаха от къщите си, качваха се на автомобилите си и тръгваха, а пред очите им преминаваха плакатите. Те щяха да ги гледат през целия ден, докато се набиеха в съзнанията им. В долния десен ъгъл на всеки плакат беше поставен пощенски адрес. Още с пристигането си в службите, някои щяха да се възползват от тази възможност и да изпратят своите писма до него.

07.30 ч. Спуснатите щори едва пропускаха утринната светлина. Вождът се изправи, застана пред бюрото и включи компютъра. Наля си кафе, седна на стола и зачака. Когато системата се зареди, той протегна ръка към клавиатурата и изщрака - www.abv.bg. В прозореца се зареди сайтът на пощенския клиент и мигащият курсор застана в полето. Той въведе името и премина към паролата. Там спря, погледна за момент в тавана, след което бавно, буква по буква я въведе. Натисна Enter и влезе в кутията. Нямаше нови писма.

08.15 ч. Звуците, долетели от компютъра, насочиха вниманието му натам. Първото нещо, което видя, когато погледна монитора, беше пристигналото писмо. Той премести курсора върху него и кликна. Погледът му се движеше по редовете така, сякаш предварително знаеше какво беше написано.

09.30 ч. Писмата започнаха да пристигат едно след друго. Едни питаха - Кой стои зад акцията, дали не е някоя от известните граждански или политически организации? Какво е искал да каже съчинителят на плаката? Как могат да осъществят контакт с него? - други просто споделяха мнението си. Вождът маркира всички писма и ги пусна да се принтират. Той престана да чете, стана от стола и отиде до прозореца. Открехна щората и се загледа в движението по булеварда. Слънцето препичаше фасадите на уличните сгради и обещаваше горещ ден. Излизащата от принтера хартия скоро се проточи и докосна ламинирания под.

11.30 ч. Писмата продължаваха да прииждат и скоро заплашваха да препълнят пощенската кутия. Когато наближи обед, те наброяваха няколкостотин. Едва излетели, часовете от получаването на първото писмо бяха последвани от други, в които принтерът не преставаше да работи. Безкрайната върволица от символи чакаше своя ред за отпечатване.

13.30 ч. Екип на в. ТРУД стоеше пред един от плакатите в центъра на София. Фотографът настройваше своя обектив, а репортерката преговаряше въпросите, които щеше да задава на случайни минувачи. От отговорите на хората щеше да стане ясно, че те нямат представа кой стои зад акцията.

15.30 ч. Времето минаваше бавно. Климатикът разреждаше горещия въздух в стаята. Вождът дояждаше остатъците от обеда си. С напредването на деня потокът от писма се увеличаваше непрекъснато. Хората гледаха плакатите и продължаваха да изпращат писмата си.

17.30 ч. Дежурният редактор на в. “Труд” стоеше в кабинета си и се чудеше как по-ефектно да отрази облепената в плакати София. Това беше най-масираното опаковане на стени, врати, витражи - такова, каквото никой не помнеше. Плакатите не рекламираха, не продаваха стоката си, те си стояха по стените и гледаха хората. Резюмирането на факта за осъмналата в плакати столица не стигаше. Самият той не знаеше, кой стои зад акцията и каква беше нейната цел. Изпратил няколко писма на посочения в плакатите адрес, той все още не беше получил никакъв отговор. Пратеният от него екип, скоро трябваше да пристигне с материалите от репортажа.

19.30 ч. Купчината пред принтера растеше. Вождът отиде до нея и откъсна дебел свитък с писма. Извади от чекмеджето голям кафяв плик и постави писмата вътре. Откъсна един лист от бележника си и написа: Патриарх Евтимий 49, Prestige Centre, ет. 3, офис 17 - постави го вътре и залепи плика. Остави го на бюрото, вдигна слушалката на телефона и набра номера на куриерската служба. Предаде поръчката си и затвори, седна на стола и зачака. След десетина минути се позвъня. Куриерът стоеше пред вратата. Той пое плика, записа адреса и подаде квитанцията. Вождът я взе в ръка и я подписа. Принтерът продължаваше да бълва топове хартия, писмата не преставаха да следват едно след друго. Хората реагираха, думите бяха докоснали техните души.

20.00 ч. На вратата на редактора се почука. Той отвори и видя насреща си куриер с голям кафяв плик в ръка. Подписа подадената му квитанция и го пое. Влезе вътре, разпечата плика и изсипа съдържанието му на масата. Първото нещо, което видя, беше големият свитък с принтирани електронни писма. Получателят на писмата беше същият, на когото и той беше пращал своите - този от плаката. Пред очите му се мярна белият лист с надраскания на ръка адрес. Редакторът го взе и се загледа в написаното. Отиде до телефона, набра номер и съобщи адреса в слушалката.

20.15 ч. Вождът стоеше до прозореца загледан в движението по булеварда. Репортерите щяха да пристигнат всеки момент. Стадо чакали, гладни за новини, те щяха да се ровят, за да открият истината. Тяхната лоялност щеше да доведе със себе си журналисти от различни медии. До броени минути те щяха да пристигнат пред вратата му. Той предварително я беше оставил отворена.

20.30 ч. На вратата се позвъня. Той продължаваше да стои изправен до прозореца. След секунди репортерите се изсипаха в офиса. Те видяха Вожда и бълващия хартия принтер. Започнаха да снимат и да питат. Главният виновник за вандалското облепяне на столицата беше открит! Пристигналият екип от BTV, щеше да излъчи репортаж от мястото на събитието. Когато го предупредиха, че е в ефир, Вождът, без да чака да му задават повече въпроси, отиде към принтера, откъсна насъбралия се куп писма, вдигна ги към камерата и заговори:

В тези писма хората изразяват възмущението си от морала на богатите, от тяхното неразбиране на бедността. Богатите не са някаква абстракция, те съществуват и не разбират какво става около тях. Тези, които ни управляват, са богатите, те не разбират нашите проблеми. С тези писма, вие всички показахте, че сте много и че сте загрижени за бъдещето си. Показахте, че не вярвате на лъжите и на празните обещания. Нека всички, които не сме съгласни с политиката на управляващите, с нерешаването на проблемите ни, да излезем навън и да протестираме! Призовавам всички, които гледат това предаване да оставят телевизорите си и да излязат на улицата!

20.45 ч. Издигнал в ръка свитъка с писмата, Вождът си проби път и излезе. Всичко, което се случваше в сградата на Патриарх Евтимий 49, можеше да се наблюдава по BTV. Следван от репортерите Вождът напусна сградата и се озова на тротоара пред нея. Издигнал свитъка в ръка, той призоваваше хората да излизат на улиците. Случайни минувачи го помислиха за луд, но присъствието на репортерите, привличаше вниманието им и те се трупаха около него. Той продължаваше да крещи, вдигнал свитъка с писмата. Неговите думи изразяваха острия гняв на протеста. Хората разбираха посланието им и слушаха. Някои от тях, гледали репортажа по телевизията, обясняваха на другите, че това е човекът с плакатите. Мълвата се носеше над града, хората оставяха телевизорите си и излизаха навън. Минута след минута, множеството около Вожда се увеличаваше. Хората продължаваха да напускат домовете си и да се отправят към района на шествието. Последните слънчеви зари догаряха, когато уличните лампи осветиха Вожда и хората около него.

21.15 ч. Групата не беше по-голяма от трийсетина души, но около нея имаше и зяпачи, които се присъединяваха непрекъснато. С издигнатите като флаг писма, Вождът поведе хората по Патриарха в посока към Петте Кьошета. Оттам групата зави надясно по бул. Хр. Ботев и когато достигна бул. А. Стамболийски отново зави надясно, отправяйки се по посока на църквата св. Неделя. Топлата вечер теглеше хората навън и множеството се увеличаваше непрекъснато. Пространството пред църквата се изпълваше от виковете на тълпата.

22.30 ч. Протестиращите продължиха движението си в посока към Президентството. Там се събираха все по-големи маси от хора. Виковете разкъсваха топлата вечер и глъчката непрестанно растеше. Обграден от репортери, Вождът не спираше да говори. Той се обръщаше към хората и ги призоваваше да изразят своя протест.

23.00 ч. Множеството се отправи към пл. Александър Батенберг и заля пространството пред Двореца. Движението на автомобилите в тази част на града беше преустановено. На мястото пристигнаха няколко патрулни коли и линейки. Тълпата продължаваше своето движение, зави по ул. Г. Раковски и се заизкачва към храм-паметника св. Александър Невски. Хората се трупаха около църквата и скандираха. Камбаните биеха и от гърлата на стотиците протестиращи се изтръгнаха възгласи на недоволство. Те продължаваха да прииждат от всички страни.

24.00 ч. Когато настъпи полунощ, насъбралото се множество започна да се придвижва към района на пл. Народно събрание. Екипът на BTV излъчваше на живо и хората можеха да следят всичко, което се случваше. Много от тези, които гледаха, напускаха домовете си и се отправяха натам. Развълнуваното човешко море наброяваше няколко хиляди души и скоро заля целия площад.. Движението на хората ставаше все по-трудно и постепенно се преустановяваше. В ръката на Вожда подадоха рупор и той го издигна високо до другата, която продължаваше да размахва писмата. Хората го забелязаха и вдигнаха своите. Гора от човешки ръце се люлееше като разбунтувано море. Вождът доближи мегафона до устата си и заговори:

В демократичните страни хората живеят свободно! Техните политици също работят за интересите на богатите, но за разлика от нашите, дават свобода на хората си. Те могат да излязат по улиците и да скандират. Когато някой от нас излезе на улицата, го вземат за луд. Ние сме луди, че сме тук тази вечер! Ние сме луди, защото тази вечер ще взривим режима! Ние няма да търпим повече!

Мощен възглас на одобрение се понесе над претъпкания с хора площад. Всички изпаднаха в екстаз. Хиляди хора започнаха да скандират:

Няма-да-тър-пим! Няма-да-тър-пим! Няма-да-тър-пим!

Виковете не преставаха, хората изпадаха в транс, всички полудяваха. Не само площадът, целият център беше задръстен от навалицата. Придвижването по централните улици ставаше невъзможно. Градът се пълнеше с прииждащи тълпи. Натискът около Вожда се увеличаваше и репортерите едва удържаха скандиращата тълпа. Хората обаче успяха да разкъсат обръча около него и го вдигнаха на ръце. Цялото човешко море отправи поглед към водача. Тълпите продължаваха да викат, издигнали хилядите си ръце към него. Вдигнат над останалите, той продължи:

Докога ще ни лъжат! Докога ще замазват очите ни с кал! Нека покажем на богатите какво ще направим с колите им! Нека покажем на богатите какво ще направим с магазините им! Нека покажем, че ние няма да търпим повече!

Тези думи взривиха тълпата и насъбралата се през годините на мълчание енергия се взриви. Диви плебеи, дошли от крайните квартали на града, се втурнаха към паркиралите по улиците автомобили. Трясък на стъкла и на смачкваща се ламарина се носеше от всички страни. Хората преобръщаха колите, чупеха витрините на магазините, блъскаха уличните кофи, трошаха знаци и светофари. Воят на алармите се смесваше с виковете на тълпата. Нощта ехтеше, заливана от блясъците на аварийни светлини и виещи аларми. Целият център беше подложен на опустошение. Никакъв транспорт, никакви превозни средства, нищо не можеше да се движи наникъде. Гневната тълпа беше задръстила улиците. Бедни и гладни хора от покрайнините тършуваха в магазините и вадеха стоката им. Някои обличаха нови дрехи по пътя си, други бяха гладни и лапаха всичко каквото им се изпречеше. Хората бяха неуморни, те не спираха да грабят и рушат. Те отново се почувстваха потребни, те отново значеха нещо. Техният живот отново се изпълваше със смисъл, а лицата им с надежда. Те осъзнаваха, че са живели като къртици в своите тесни дупки. От очите им изтичаха последните мазни петна на лъжата. Ураганът бесня през цялата нощ!

С настъпването на утрото хората започнаха да се разотиват. Поради липсата на транспорт те се движеха пеш. Много други бяха прекарали нощта пред телевизорите си и имаха нужда да се уверят със собствените си очи в това, което се беше случило. Огромни тълпи от крайните квартали на София започнаха да се придвижват към вътрешността на града. Богатите се бяха заключили в къщите си и не смееха да излязат. Бедните се чувстваха гузни и не смееха да отидат на работа. И двете страни бяха виновни, и двете страни ги беше страх една от друга. Те осъзнаваха дълбоката пропаст, която ги разделяше. Никой не мислеше за работа и през целия ден скитащите се тълпи не преставаха да скандират. Някои изваждаха от магазините касетки с алкохол и пиеха. Имаха нужда да излеят мъката си, да викат и да крещят, за да чуят тези, които трябваше. Бедните, отдавна изтикани в покрайнините, водеха мизерно съществуване в панелните гета. Те искаха да бъдат чути от богатите, които населяваха центъра на града. Цял ден бедните не спираха да сноват, а богатите си стояха у дома и се ослушваха. Градът беше опустошен и разграбен, имаше много пострадали. Инфраструктурата беше нарушена. Съборени бяха стълбове, повредени светофари, изпотрошени стъкла, обърнати коли - Погром! Събитията излизаха от контрол и сигурността на страната беше застрашена. В града почти не се виждаше полиция, а на местата, където имаше патрулни коли, полицаите, с радиостанции в ръце, стояха и чакаха.

През целия ден Вождът беше обграден от сподвижници и репортери. Той не спираше нито за миг; даваше пресконференции, приемаше посещения, подписваше декларации, беше неуморен. Едва привечер той се откъсна за малко от работата си. Трябваше да си почине и да събере сили за големия митинг, който щеше да се проведе довечера. Той щеше да надхвърли по брой снощния и да събере хора от цялата страна. Защото всички вече знаеха! Следобед започнаха да пристигат огромни маси от провинцията, които градът нямаше къде да побере. Хората се трупаха около Двореца и в градинката пред Народния театър. Навалицата се увеличаваше, глъчка и шумотевица заглушаваха пространството наоколо.

Вождът стоеше изправен и гледаше аления залез. Вятърът повяваше косите на хилядите глави, сведени пред залязващия диск на слънцето. Въдухът се раздвижи и червените облачета на хоризонта трепнаха. На площада, сред хилядното множество цареше мълчание. Когато догоряха и последните слънчеви зари, той заговори:

Тази вечер ние сме се събрали тук, за да изразим своя протест от политиката на управляващите. Не говоря за управляващите политици, а за тези, които действително дърпат конците в България, за Големите Кукловоди. От самото начало на прехода те искат от нас, от всички българи, едно-единствено нещо - да станем моногамни. През цялото това време те искат от нас да се чукаме с една-единствена партия - тяхната партия, тази, която управлява и днес. Нека всички ние им кажем - Не! Не уважаеми, това няма да се случи, омръзнахте ни, направо се накефихме на червените ви задници!

Чер-ве-ни! Зад-ни-ци! Чер-ве-ни! Зад-ни-ци! Чер-ве-ни! Зад-ни-ци!

Днес българските политици, вместо да решават нашите проблеми, продължават да ни занимават с проблемите на малцинствата. Евреи и турци непрекъснато ни занимават с проблемите си. Едните спекулират с холокоста, другите с възродителния процес. Нека всички ние им кажем да вървят да лекуват етническите си комплекси някъде другаде! Ние сме бели и те никога няма да бъдат като нас.

Вър-вете-вън! Вър-вете-вън! Вър-вете-вън!

Някои хора обаче имат интерес да ни направят черни. Това е тяхната идея фикс. Те искат да създадат една черна република на мястото на България, защото тя ще се впише по-добре в новата карта на Европа! Знайте това и не живейте с илюзии. Аз знам, че живея в черна страна!

Чер-на-стра-на! Чер-на-стра-на! Чер-на-стра-на!

Всичко, което Европа прави за нас, не е повече от дребната милост, която богатият оказва на бедното копеленце. Ние всички сме бедното копеленце! Това е самата истина, разберете го! По-лесно се живее без илюзии! Целият изкуствен образ, който ни се гради като кандидат-член на Европа, това, че политиците ни се надуват, е само една жалка роля - прах в очите ви. Наслушахме се на приказки и обещания, които политиците не изпълняваха. Ще търпим ли още да ни лъжат?

Няма-да-търпим! Няма-да-търпим! Няма-да-търпим!

Аз нямам какво повече да добавя. От нас се очаква да действаме, да покажем на управляващите, че това не са празни приказки и излишни емоции. Всички ние трябва да разберем, че без крайни действия няма да постигнем нищо! Сега аз отправям своите последни думи към вас:

Ако всички вие жадувате за промяна, ако всички вие не сте съгласни с издевателствата върху вас, тогава не се колебайте нито за миг и Палете! Палете братя! Не ги жалете!

Мощен вик се изтръгна от хилядите гърла на площада. Хората се понесоха с дивия вой на варвари. Запищяха жени и деца, мнозина от които не подозираха какво ще се случи. Но имаше отчаяни хора, които бяха готови за това. Те първи извадиха запалките си и хукнаха към опустошените магазини. Отделни пламъчета започнаха да проблясват в нощта. Над града започна да се издига тънка димна завеса. Писъци и дим! Целият град беше в пламъци, хората не можеха да се изтеглят и се хващаха в капана на огъня. Целият град гореше и миризмата на изгорена плът се стелеше над него. Хората горяха в къщите си. Нямаше нито пожарна, нито бърза помощ. Всичко гореше, а хората не можеха да се изтеглят. Градът се превръщаше в гигантска пещ, в огромната уста на ада.

С настъпването на утрото се откри грозната гледка на изпепеления град. Той продължаваше да гори, без да може нещо да се направи. Облаци дим, разнасяни от вятъра, носеха миризмата на разрушението. Вождът го нямаше. Той беше изчезнал мистериозно. Нямаше новини, нямаше радио - само догарящи отломки. Бездомни псета се скитаха и душеха наоколо. По улиците имаше трупове, някои от които дори не бяха покрити. Само кучетата обикаляха около тях и ги душеха. Хората се страхуваха, те бяха осъзнали какво се беше случило. Всичко беше изпепелено!

Към обед започнаха да пристигат първите натовски хеликоптери. Те носеха новото военно-временно правителство. Стоварваха войскови части, които започваха да се групират, устройваха главна квартира и команден щаб, сформираха тънкия гръбнак на една военно-временна администрация. Назначаваха се комисари, отговорници, инспектори и нещата започваха да се объркват отново. Пристигаха товари с медикаменти и неща от първа необходимост, устройваха се лагери за пострадалите...

Какво се случи с голямата идея? Не излезе ли тя един парцал, един пълен боклук? Тази идея ни захвърли на кофите. Какво имаме сега? Само трупове, трупове и мърша. Няма го добрият водач, няма кой да ни води. И какво ни остана? Нищо! Нямаме и работа дори, нямаме какво да ядем. Къде сме тръгнали? Накъде вървим, пита ли се някой?

© Димитър Сумерски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.02.2006, № 2 (75)