ПРИКЛЮЧЕНИЕТО ДА УЧИШ

Димитър Р. Иванов

web | Литературата - виртуални срещи

Валеше ситен, гаден, отвратителен дъждец вече втори ден. От оня дъждец, дето е почти като мъгла, обаче за секунди се просмуква в теб, мокри те до кости, стига до най-интимните места по тялото и в крайна сметка ти нахлузва двойна бронхопневмония, която удря яко по дробове и бъбреци. Резултатът - зверска болка в гръдната и дясна коремна области, без дори да можеш да се изпикаеш, щото така пари, все едно някой ти реже с трион филета от достойнството, а през това време, за да се усетиш тотално прецакан, си кашляш парченца от белия дроб. Nice!

Та ето такъв дъждец валеше, когато Спиридон Денев излезе от къщи. Мъж, около петдесетте, почти плешив, с малко бирено коремче, но иначе добре сложен, учител по литература, а по настоящем - безработен учител по литература. Беше от старата школа, от ония, дето са убедени, че училището е място за събиране на ум и разум и въпреки че вече четири пъти беше уволняван заради тези си схващания, продължаваше да е оптимист и да си обича професията. В последното си училище беше шибнал един шамар на Марийка от 4б, защото си показала гащичките на Петьо, също от 4б, който изглеждаше доста глупаво свит под чина с пишлето си в ръце. Както и да е, щяха да го уволнят още тогава, но за негово щастие Марийка го наплю, и така, по взаимно съгласие решиха всички да си останат в училище. Уволниха го месец по-късно, когато съвсем случайно хвана Марийка по безгащички в тоалетната с един батко, също по безгащи. Подписаха му заповедта за “нагнетяване на стрес у децата и груба намеса в личното им пространство” и го изпратиха по живо, по здраво.

Днес, мокър като кукувица, вървеше с бодра крачка към новото си училище, изпълнен със светли очаквания, настинка и стерилитет.

* * *

- Шах, брато!

- Абе, брато, к’ъв шах бе, т’ва ми е царицата?!

- А, верно, извинявай!

- Брато, тая партия май-май върви към реми.

- Мислиш ли?

- Ми то нема кой знае к’во да се направи, като и двамата сме само с по един цар.

- Верно! Още една?

- Чакай, свивам масурче.

- Свий две, едното за даскало.

- Масата ми се е изтъркала вече, мамка му. Дай картон!

- Абе, брато, к’ъв ден е днес, бе?

- Не знам, някъде между сряда и събота. Дай картон!

- ОК тогава, ако е понеделник..

- Абе, мамка му, скъсай ми едно картонче от шибаната кутия бяло Victory на масата!!!

- Нещо щеше да става в понеделник и не мога да се сетя...

- Ш’ти шибна един в зъбите, ей т’ва ще стане, ако не ми подадеш кутията!!!!!!

- На ти я бе, стига рева, наркоман гаден, не виждаш ли, че разсъждавам по сериозни теми!

- Да бе, само ти и още двама-трима сте достигнали до това ниво - да мислиш кой ден сме днес. К’во ти пука, да не си решил да се връщаш back to reality... Ето го красавеца, готов е, наплюнчи го и взривявай!

- Оле, брато, ей т’ва ми беше max-а, не мога повече, оле, оле не мога нощем с белите коне много... много и черни... карикадъмбели, ааааа...

- Полека, копеле, ще ми счупиш дивана... дивана, неска викам да минем през даскало, олееее... ще има нек’ъв нов по българссссскии... да му видим филма.

- Еба си, точно т’ва, дето се мъчих да се сетя, нещото, дето щеше да става неска.

- Ми да беше ме питал бе, брато, ха-ха...

- Ще мръднем към даскало значи, тъкмо да си починем малко, че не мога вече.

Раждайки тази светла идея, двамата, почти със скоростта на светлината, се надигнаха, оправиха нещата, търсиха ключовете, после търсиха и вратата и след около два часа и четиридесет и три минути бяха в кафето до училище.

В кафето, както винаги, бяха Пишо и Пъшо: небръснати, мърляви и главното - пълни алкохолици. Никой не знаеше къде живеят и какво правят, те просто пиеха. Сценарият беше горе-долу следният: засядаха в кафето, където пиеха 4 до 6 водки, взависимост от това, кога ще дойдат Цеко и Цоко - безвъзвратно пропаднали джанки, 24/7 напушени, но все пак адекватни и способни да се движат. С пристигането си Цеко взимаше Пъшо, Цоко - Пишо, и клатейки се, ги понасяха към училище, стоварваха ги на чина им, където те моментално заспиваха. Събуждаха се на всеки 53 минути, удряха по два гълтока от патрончетата си, които вечно бяха с тях, и пак заспиваха. На другия ден Цеко и Цоко отново ги намираха в кафето и всичко отначало. Какво се случваше междувременно, никой не знаеше.

* * *

Тоя ден в училището беше пълна мизерия. В класа имаше точно шест души: Пишо и Пъшо, които, трупясани на чина, се оригваха и разнасяха казанджийския си дъх из стаята, Цеко и Цоко, които ги гледаха и се смачкваха от смях. Останалите двама бяха: Цецка - руса, синеока и нечовешки тъпа, когато беше в настроение правеше свирки за пари, и Мичето - грозна, но умна, т.е. достатъчно умна, за да осъзнава колко е грозна и не можейки да разчита на постоянен доход от правене на свирки, тя учеше.

- Миче, к’во имами сига, ма? - пропищя гадният глас на Цецка.

- Български, Цецке, научи я тази програма най-накрая, годината свърши вече.

- Ми ни мога ма, Миче, к’во да направа, ни мога! - прорева Цецка и през погледа й сякаш мина сянка на някаква мисловна дейност.

- Цецке, ми ти освен свирки друго можеш ли да правиш, ма? - заяде се Цоко.

- Стига пък и ти, мога да играа на бикуви и крави! - не без гордост каза Цецка.

- Ааа, като оня път, дето имаше три бика и една крава ли? - изхили се Цоко.

- Ми ут ‘де да знам, чи числата ни могът да съ пуфтарят? - почти интелигентно се оправда Цецка

- Ми, верно, няма откъде да знаеш! - обади се и Цеко, саркастичен както винаги, а иначе - просто напушен.

И в този миг на приятелски и непринуден разговор влезе новият учител, подгизнал и запъхтян, но усмихнат и пълен с енергия.

- А, тоо пъ кой е? - изфъфли Пишо, който се беше надигнал, за да си опъне от патрончето.

- Аз, деца, се казвам Спиридон Денев и съм новият ви учител по български език и литература. Ще сме заедно до края на годината и много се надявам да се сработим като екип. Сега, като за начало, може да се запознаем. Между другото, защо сте толкова малко?

- Ми очевидно, щото другите ги няма! - обади се пак сарказмът на Цеко.

Денев леко се стъписа, но .

- Добре тогава, колкото сте - толкова. Да започнем с теб - и посочи Цеко - как се казваш?

- Има ма в дневника, провери като те интересува!

- Абе, брато, как ще провери, като миналата седмица скъсахме страницата с имената, щото немахме картонче - вметна Цоко и двамата се разкикотиха.

Денев видимо почваше да се изнервя, но го отдаде на това, че не се познават, и продължи:

- Хайде малко по-сериозно, а сега, ако може двамата ви приятели отзад да си вдигнат главите и да се представят.

- О, едва ли, поне досега не се е случвало. Но иначе този е Пъшо, а онзи, дето сега се оригна, е Пишо.

Сянка на ярост мина по лицето на Денев, гласът му леко изсъска:

- А ти коя си? - обърна се почти бесен към Мичето.

- Аз се казвам Мария Николова Исмаилджендемова и много обичам да уча - въодушеви се тя и си изстиска една пъпка - и уча, и уча, и постоянно уча, а най-обичам литературата и книги чета, и...

- Млъкни бе, изрод! - изсумтя Цеко.

- Аз пък - започна Цецка, без никой да я е питал - съ казвъм Цецкъ и праа сфирки зъ пъри. Ку искъш и нъ теп шъ напраа.

- НЕ - изкрещя Спиридон Денев и споменът за последното училище го жегна право в гражданската му и професионална съвест - какво е това, какъв е този език, къде се намирате бе, пикльовци?! Това училище ли е или какво? Къде ви е възпитанието? - Денев беснееше. - Всички ще ви изправя пред директора, ще ви спукам от изпитване, ще ви се стъжни, олигофрени малки! Едната говори мръсотии, други спят, в стаята мирише на алкохол, това училище ли е или какво? - кръвта му кипеше. Всичко, което беше стискал в себе си през годините, се изсипваше. Той беше сериозен учител, в какво го превръщаха? - обърнали сте го на вертеп, това не е образование, това е порнография, а вие сте изроди, нехранимайковци, изроди - целият се беше изчервил и едва дишаше. - Изроди, тук сте, за да учите...

- Ей, брато, тоя след малко ще се взриви! - изхили се Цоко.

- ...накъде отива тая държава, накъде, след като ще я управляват банда некадърни, пропаднали, жалки, безхаберни...

И Денев се строполи на замята едновременно с биенето на звънеца. Даже и един час не можа да изкара.

- Аз ти казах, че ще се взриви! - почти през сълзи каза Цоко и двамата с Цеко, едва дишайки от смях, излязоха навън, за да завъртят още един масур.

Пишо и Пъшо спяха като в кома.

Мичето така се беше задълбочила в някакъв учебник, че изобщо не разбра какво става.

Цецка беше опулила сините си очи към сгърчения учител, но спокойно - щяха да й трябват седмици, докато осмисли и възприеме ситуацията.

"Можиши просту да кажиш чи ни искъш!", помисли си тя и тръгна да търси някой друг, на когото да направи свирка.

P.S.: Всички описани ситуации, случки и лица са изцяло плод на въображението на автора. Настоящото няма за цел да омаловажава учителската професия, да обижда учителя като личност или училището като институция. Авторът не носи отговорност за грешни тълкувания.

© Димитър Р. Иванов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 10.06.2006
Литературата - виртуални срещи. Съст. Албена Вачева. Варна: LiterNet, 2006