Димитър Няголов

web

Кмета се обади на д-р Пехливанов по телефона рано сутринта.

- Умирам, докторе! - прошепна. - Eла вкъщи, много съм зле!

Кмета беше внук на баба Станка Акушерката. Доктора го познаваше от дете. Бе трети мандат кмет на селото и с всеки мандат все повече наедряваше. Говореше се, че не изпуска банкет, сватба и ловни сбирки със стабилно ядене и пиене. Беше се обезформил, подпухнал и зачервен. Огромен корем поклащаше тялото му като гемия без платна.

Къщата на Кмета бе на три етажа и се извисяваше величествено над селските къщи. Мраморни пътеки и широко мраморно стълбище въвеждаха като в палат. Отвсякъде лъхаше на излишен разкош, снобизъм и кич.

Кмета пъшкаше и се въртеше от болки в леглото. Жена му обикаляше стаята безпомощна. Оказа се, че до късно през нощта е имало яка почерпка и хапване. Доктора постави успокояваща инжекция за подлютената жлъчка, даде диетични наставления и каза, че към обяд пак ще мине да го прегледа.

В Могилино, както във всички села по света, има четири стълба, които крепят живота и духа на хората. Те са неизменни от векове. И днес, когато се роят сдружения, комитети и фондации, четирите стълба трябва да са стабилни, за да съхраняват и предават миналото на селото и да определят ежедневието му. А те са си все същите: Кмета, Даскала, Попа и Доктора. В разказа ще се срещнем с Кмета и Доктора, един бакър и една жълтица.

Селото бе останало без доктор и Кмета отиде в София да настоява пред пенсионирания лекар д-р Пехливанов да стане джипи в Могилино. Той беше работил като хирург и ортопед в столична клиника и нямаше желание на стари години да става селски доктор. Всеки ден натискаха кмета. Ще се изселим от това село, казваха хората, на какво прилича това да няма кой да ни прегледа и да получим рецепта за лекарствата си. В кой век живеем? Кмета ги успокояваше, че действа и при спешни заболявания лично караше болните в града при познати лекари, но надеждата му бе Пехливанов. Няколко пъти ходи в София, докато накрая го склони. Доктора бе могиленец и имаше бащина къща в селото. Хората го познаваха, бяха го търсили, докато работеше в столицата и се зарадваха, че той ще им бъде личен лекар.

Пристигна в Могилино и се зае с болните. Връщаше се години назад, когато бе млад лекар в други села. Работата го увлече, хората го уважаваха. Започна ремонт на бащината си къща и когато изнасяше от мазето, тавана и килерите непотребни вехтории, в ръцете му попадна стар бакър, покрит с пепелява патина. Около двайсетлитров съд за подваряване на вода. Доктора се зарадва на находката, издигаше бакъра високо пред лицето си, надничаше към дъното му и забърсваше с ръка патината. Спомни си разказа на майка му по време на една ваканция като студент. Майката възваряваше вода на огнището и каза:

- Баща ти поръча този бакър на калайджията Стоян, когато ти се роди. Ето, погледни тук, отстрани на гърлото е издълбано твоето име и рождената ти дата. Тогава жените не раждаха по болниците, а вкъщи. Голяма радост изпита баща ти, когато ти се роди. Те, мъжете, необяснимо защо, се гордеят, щом се роди момче.

Баба Станка Акушерката, продължи разказа майката, израждаше децата и се грижеше за тях четирийсет дни след раждането. Дотогава родилките се възстановяват, не трябва да се напрягат и да излизат извън къщите. Наричат ги лехуси. Баба Станка обикаляше селото, къпеше бебетата и показваше на майките как да ги кърмят, какво да ядат и пият, та кърмата им да е здрава и силна. Най-важно от дейността на акушерката бе къпането на бебето. Младите майки са непохватни, страхуват се да не изгорят нежната кожа или да изтърват в коритото малкото телце. Баба Станка действаше професионално. Такова обслужване не могат да осигурят днешните консултации към здравните участъци. Сега акушерките посещават родилките и бебетата формално, един-два пъти. Кой ще се разпуска чак до четирийстия ден! Попълват куп документи, изпиват по кафе с майките и си тръгват. Консултациите на баба Станка бяха истинска работа. И колко години безотказно изпълняваше задълженията си! Работи до осемдесетата си година и бе изродила и отгледала няколко поколения. Та, подгрявахме вода в този бакър, на който калайджията бе издълбал името и датата на раждането ти. Баба Станка идваше, запретваше ръкави и те къпеше. Баща ти хвърляше в бакъра жълтица, която бабата след последното къпане, когато вече бях готова сама да се справям, трябваше да вземе за отплата. Златната пара, която бащите хвърляха в бакъра, беше различна. Бедните даваха по-малки златни парички. Някои нямаха жълтици и се отплащаха на акушерката с кокошки, яйца, ябълки или картофи. Големината на жълтицата зависеше и от това дали бебето е момче или момиче. За теб баща ти бе хвърлил тежка, голяма жълтица, но когато плиснах водата от бакъра след последното ти къпане от бабата, нещо издрънча по камъните в двора. Баба Станка не беше взела жълтицата. Вечерта я отнесох в дома й, но тя отказа да я приеме. За първо дете не вземала нищо, обясни ми тогава.

Доктор Пехливанов се зарадва на бакъра като археолог, току-що попаднал на находка от преди двайсет века. Взираше се в надписа, търкаше с ръка пепелявата патина, за да прочете името и рождената си дата. Надничаше към дъното и прокарваше длан по стените. Бакърът започна да натежава. Доктора го понесе като бебе, обхванал го с две ръце пред гърдите си. Поглеждаше вътре в бакъра и наблюдаваше как полека-лека той се изпълва с неговия живот. На дъното се напластяваха детските игри, лудориите и безгрижните дни в Могилино, над тях се нареждаха ученическите и студентските години, мяркаха се лицата на момичета, в които бе влюбен. Нагоре бакърът се изпълваше с напрегнатите дни и нощи на лекарската практика. Прегледи, операции, дежурства. Бакърът натежаваше все повече. От гърлото преливаха навън радостните и тревожни дни в семейството, раждането и отрастването на децата и внуците.

Доктора се прегърбваше от тежестта на бакъра, изпълнен с неговия живот. Все така понесъл го с две ръце като бебе пред гърдите си, стигна до къщата на Наско, сина на стария калайджия. Наско бе наследил майсторлъка от баща си и обеща да калайдиса бакъра.

След два дни го донесе. Бакърът светеше. Името и рождената дата на Доктора се открояваха отдалеч край гърлото. Постави го на видно място в двора като скъпа реликва. Вътре вряха и кипяха дните и нощите му, мечти и желания. Доктора се радваше на бакъра. Вечер калайдисаната съдинка блестеше на лунната светлина и вдъхваше увереност и спокойствие.

Удоволствието да се радва на бакъра бе кратко. Една сутрин забеляза, че го няма. Обиколи двора и къщата, но не го намери. Бе чувал, че циганите опоскват къщите в Могилино и съседните села, че задигат медни съдове, казани, електрически проводници и даже железопътните релси, и реши, че и неговият бакър е поел към търговците на черни и цветни метали.

Доктора изчака, докато болките на Кмета се притъпят от инжекцията и напусна къщата. На слизане от мраморното стълбище забеляза в двора три каруци, край които обикаляха мъже и малки циганчета. Каруците бяха натоварени с непотребни железа, пружинени легла, печки, кабели, бронзови чучури от чешмите в селото и изчакваха реда си да разтоварят стоката на кантара под огромен навес. Доктора пристъпи към навеса и остана изненадан от огромните камари скрап. Имаше топове медни проводници, глава, ръка и торс от бронзова статуя, паметни плочи на герои. Циганите измъкваха от къщите медните съдове, които хората бяха си предавали от поколение на поколение. Имаше разчленени стругове, стари шевни машини и части от леки коли. Камарите излъчваха тъга. Съдинките крещяха като простреляни от унижение и срам. Трябва да служат на хората, а не да бъдат мачкани и обезобразявани. Стойността им не бива да се измерва на килограм. Те носят спомени. Докосвани са били от грижовни ръце и са изпълвали къщите с радост.

Ачко, млад, едър циганин, подвикваше на мъжете да разтоварят стоката на кантара и оттам да я прехвърлят на купчините под навеса.

- Как е Кмета? - попита Ачко и пристъпи към Доктора, като се озърташе страхливо към къщата.

- По-добре е, поуспокои се!

- Сигурно пак е преял и препил. Ела насам, Докторе! - Ачко поведе Пехливанов навътре в навеса към най-голямата купчина скрап.

Започна да разхвърля железа, кабели и съдове, ровеше навътре в камарата, докато накрая измъкна калайдисания бакър на Доктора.

- Разбрах, че е твой по името - каза Ачко и приглади с ръка надписа край гърлото. - Отделил съм го и отдавна искам да ти го върна.

Ачко пак погледна притеснен към къщата на Кмета, припряно подаде бакъра на Доктора и го изблъска от двора. Вече на улицата шепнешком каза в лицето му:

- Знаеш ли, Докторе, колко се карах на нашите хора? От Доктора ли намерихте да крадете, им викам, нямате ли малко срам! Той ви лекува, като се разплачат децата ви, тичате при него! Не може така, да крадете наред от къща в къща. Щях да ги накарам да ти върнат бакъра, но нали разбираш, като влезе тук и мине през кантара е трудно.

Ачко пак погледна страхливо към къщата и го побутна да тръгва.

В бакъра завряха страшни думи: Кражба, Рекет, Далавера. Отгоре кипна мръсната пяна на властта и лакомията. Доктора не можеше да приеме, че Кмета изкупува скрап. Селяните бяха го избрали, за да им служи, да пази дворовете и покъщнината, а не да забогатява от откраднатите им вещи. Неговата баба, Акушерката, живееше в спомените на могиленци с израждането и отглеждането на хиляди деца, без да е търсила печалба.

Доктора размаха бакъра и вътре нещо издрънча. Взря се към дъното и оттам като огромен слънчев диск го заслепи жълтица. Тръгна обратно към къщата на Кмета. Завари го да спи. Беше се успокоил от инжекцията, но тежкото дишане и подпухналото лице показваха, че още го мъчат алкохолът и преяждането. Жена му попиваше потта по лицето му.

Доктора постави жълтицата на масичката до леглото и каза на жената:

- Предай му я, когато се събуди! Кажи му, че е негова... наследство от баба Станка Акушерката.

После отнесе бакъра в дома си. На лунната светлина бакърът щеше да изпълва двора с увереност и спокойствие.

© Димитър Няголов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.03.2012, № 3 (148)