НЕСТИНАРКА

Димитър Няголов

web

В топлата септемврийска вечер Златко Нанев се разхожда в двора на бащината си къща в Могилино. Откакто Карагьозов го заплаши, се крие в селото. Не чете, не посяга към лаптопа и ни една метафора и рима не се завъртат в главата му.

Парите за стихосбирката вгорчиха дните му. Радваше се за книгата, но ако знаеше на какъв тормоз ще го подложи Карагьозов, никога не би приел и стотинка от него. Приятелите в кафене "Рио" го подмамиха:

- Той ще ти помогне - подхвана един. - Хилядарка или две са нищо за него. За една вечер ги харчи по заведенията. Не се е потил за богатството си, я! Решил е да се кандидатира за кмет и не стъпва по улиците, а лети, уверен, че скоро ще стисне града в дланта си като златна монета.

- Какво ли не притежава - добавя друг, - ресторанти, кафенета, фитнес зали, казино. Отвсякъде парите посипват главата му. Ще става политик и се умилква. Прави дарения за църквите, училищата и театъра. Сигурен съм, че ще спонсорира и твоята стихосбирка. Използвай момента!

Когато Златко идва от Могилино в града, се среща с поети и художници в кафене "Рио". То е собственост на Карагьозов. Много държал на чистотата. Внезапно влизал в кафенето, събувал обувките си и обикалял салона по бели, хавлиени чорапи. Ако след разходката чорапите се измърсят, всички от смяната си отивали. Не се трогвал от сълзите на сервитьорките.

Преди да поиска от Карагьозов парите за стихосбирката, Златко го засича няколко пъти в кафенето. Мъжът бе навъсен и раздаваше отсечени команди по мобилния телефон. Придружаваха го две яки, облечени в черно момчета.

Един ден Златко Нанев срещна в "Рио" Калина. Беше луд по стройните й крака с тънки глезени. Не бяха се виждали от завършването на гимназията. Тя изчезна от града, а той след следването се прибра в Могилино и започна работа в читалището. Раздаваше книги на децата и пишеше стихове, твърдо решил да обязди Пегас. Имаше стихове за няколко стихосбирки. Мечтаеше да издаде книга, но в издателствата искаха много пари.

Беше влюбен в Калина, разминаха се, но лицето, смехът и походката й го преследваха всеки ден. Не се насищаше да я гледа на снимките от училището и когато написа стихотворението:

Любовта ми изпече небесната стомна,
звездите падат в краката ти.
Заиграй по жаравата боса,
за да заченеш... огън!^*,

се стъписа, че музата му бе обгърнала нейното тяло.

- Здравей! - Златко пристъпи към масата й.

Погледна го като непознат, но изведнъж лицето й светна, стана и го прегърна:

- Откъде се появи, Златко?!

Оттогава често се срещаха в кафенето. Приятелите обясниха, че това е жената на Карагьозов и го подкачаха, че е попаднал на щедър спомоществовател.

Двамата споделяха спомени от ученическите години. Той й подари стихосбирката, а тя приповдигнато разказваше за живота си:

- Гордея се с фирмите на мъжа ми. Забогатяхме за кратко. Имаме си всичко. Ти кога ще ни гостуваш? Искам да ти покажа дома си!

- Мога да си представя - каза Златко. - Плувен басейн, мрамор и кристални сервизи.

- Имаме и колекция от картини - продължи Калина. - Обиколихме света. Мъжът ми е много упорит, непрекъснато работи и пътува. Има контакти в целия свят. Казвам му да спре, не ни трябват повече пари и имоти.

- А деца имате ли? - попита Златко.

Сянка покри красивото лице на Калина:

- Време е да помислим за дете - отговори. - Аз му натяквам, но той не иска и да чуе. Рано е още, казва, радвай се на живота, за дете има време! Извинявай, че споделям лични неща.

Не смееше да каже на Калина, че бе поискал пари за книгата си от мъжа й и сега онзи го тормози да върне парите. Пък и печалба иска от стиховете му!

- Хей, поете - подмяташе, когато се срещнат, - как върви продажбата? Скоро ще забогатееш. Книжката стана хубава, на търговски вид, искам да кажа. Много пари поискаха от издателството, но си заслужава. Не съм прочел още стиховете, но книжката има вид и може да се похарчи. Ще забогатееш, убеден съм, но и на мен трябва да върнеш парите. Мога да разчитам и на печалба, нали?

Карагьозов не се шегуваше. Когато преведе по сметката на издателството парите, не постави никакви условия. Златко прие жеста като дарение. Никога не бе мислил, че ще печели от стихосбирката. Подаряваше я на приятели, а когато я представиха с издателя в Могилино, раздаде по книжка на могиленци. Радваше се като дете, не допускаше, че Карагьозов говори сериозно. Но когато един от гардовете го намери в "Рио", се стресна.

- Шефът те вика! - каза момчето.

Докато вървяха към офиса, Златко се чувстваше като арестант. Карагьозов бе категоричен:

- Да се разберем, поете! До десет дни да върнеш парите.

- Но... - опита се да говори Златко.

- Никакво но! - извика Карагьозов. - Ти помисли, че получаваш подарък! Парите ми, ей-така, хвърлени на вятъра! Те не влизат в джоба ми, носени от вятъра. Не виждаш ли какво става по света?! Печалба е нужна от всяко човешко действие. Иначе сме загубени! Може би смяташ, че стиховете ти имат смисъл, ако не носят печалба? Заблуждаваш се! Десет дни, ясно ли е?! До десет дни да върнеш парите ми!

Златко Нанев няколко пъти пътува с влака от София до Бургас, влизаше в купетата, четеше стихове, но продаде само три стихосбирки. На две студентки и на учителка по литература. Обиколи книжарниците в града, където бе оставил по десетина книжки, но те така си стояха на рафтовете.

Десетдневният срок, даден от Карагьозов, изтичаше. Златко не беше ходил в града, криеше се в Могилино и не знаеше как да се справи със ситуацията. Искаше да се срещнат отново с Калина. Последния път, когато се видяха, тя бе много мила. Не говореше за мъжа си, често докосваше ръцете му, а когато се разделяха, го целуна и каза:

- Очаквам скоро да се видим!

Златко крачи по моравата в двора на бащината си къща. На улицата спира кола. Подплашен от заканите на Карагьозов, Златко решава, че са яките момчета с черните дрехи. Отваря портата и се стъписва - от колата слиза Калина. Златко я повежда в двора и запалва огнището.

- Ела да ми помогнеш за багажа - казва Калина.

- Какъв багаж?

- Ела, ела! Дърветата се разгоряха!

Калина отваря багажника. Отвътре се кокорят два огромни куфара.

- Но какво е това? - пита Златко.

- Оставам при теб! - отвръща Калина и го прегръща.

Златко пренася куфарите в къщата и се захваща с барбекюто. Двамата хапват на светлината на пламъците и пият червено вино. Златко постила черга на тревата край огъня. Калина ляга възнак, изпружва крака към огнището и гледа звездите в небето. Златко я притегля към себе си. Звездите се посипват отгоре им и тя заиграва по жаравата боса.

БЕЛЕЖКИ

1. Стефан Фурнаджиев. Обич. // Габарево. София: Захарий Стоянов, 2006, с. 42. [обратно]

© Димитър Няголов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.11.2015, № 11 (192)