ДЕТЕЛИНА НА ЛЮБОВТА

Димитър Няголов

web

Коста Фурнаджиев тичаше между козите, пръснати край детелината.

- Пръ-ъ-ъ-й, а-а-дя, пръ-ъ-ъ-й, а-а-дя! - викаше и размахваше дряновата тояга ту в една, ту в друга посока.

Кръстовището на двете магистрали една над друга и входовете и изходите към тях кой знае защо ги наричаха ДЕТЕЛИНА.

Грамадата от асфалт и бетон приличаше повече на разперена старческа ръка, отколкото на изящни детелинови листенца. Беше на стотина метра от крайните къщи на Могилино и сякаш прихлупваше селото. Колкото и заведения да никнеха край детелината, те не можеха да я разкрасят, както златни пръстени и гривни не биха разкрасили деформираната ръка на старица.

Имаше много по-добри места за паша на козите, но Фурната вече няколко седмици ги изкарваше на детелината. Козите пасяха оскъдната трева край шосето и проскубваха храстите всред невероятен шум и миризма на изгорели газове, които изпълваха пространството. Коста идваше на детелината, за да се потопи в ритъма на неспиращото движение и грохота на леки и товарни коли. Радваше го пъстрият поток от пътници, които спираха за по едно кафе под чадърите на заведенията, или се разхождаха край сергиите с плодове, предлагани от могиленци. В широкия паркинг, ограден с телена ограда, спираха огромни ТИР-ове, натоварени със стоки от далечни страни.

Фурната гледаше шаренията, подвикваше на козите и се пренасяше далеч от Могилино. Беше напускал селото само два пъти, за да придружи сина си по болниците в София и Германия. Но лекарите не можаха да помогнат на момчето. Ангел ослепя, а Фурната и жена му заживяха в тъмнината, която обвиваше единственото им дете. Майката се стопи от мъка и преди година беше напуснала кротко тоя свят. Коста беше я заварил в леглото със застинала усмивка на лицето.

- На кого ни оставяш? - промърмори Фурната и разтърка очите си, премрежени от сълзи.

Мислите, желанията и мечтите на Ангел витаеха в мрака. За какво мислеше? За какво мечтаеше? Беше едър и красив младеж, навършил шестнадесет години. Бащата се измъчваше, като наблюдаваше несигурната му походка. Какво изпитваше тялото му? Никой не можеше да проникне в тъмнината. Всеки ден Фурната носеше подаръци. Шоколади и сладкиши, обвити в разноцветни опаковки, които Ангел не можеше да види. Бащата сядаше до него, хващаше нежно ръката му и разказваше за пъстрите потоци от пътници, за огромните ТИР-ове и заведенията край детелината.

- Искам да ме заведеш на детелината, татко... - каза един ден Ангел.

- Да, да, непременно ще отидем! - отвърна бащата.

През следващите дни Фурната извеждаше козите и напрегнато наблюдаваше детелината. Запечатваше движението като опитен детектив. Проследяваше всяка стъпка и жест на момичетата, които ежедневно обикаляха мотела и паркинга за ТИР-ове.

Наблюденията продължиха много дни и Фурната разбра, че освен кафе, сладолед и плодове, на детелината се продаваше и любов. Научи как точно става предлагането, консумирането и плащането в тази древна търговия. Всред шарения поток от пътници той безпогрешно различаваше трите момичета, които предлагаха ласките и телата си. Беше безупречна организация. Момичето се качваше в кабината на паркирания ТИР или клиентът и момичето сядаха в едно от заведенията, почерпваха се, мъчеха се да поведат разговор, още по времето на който започваха любовните ласки и след това двойката се отправяше към мотела.

Често избухваха скандали. Случваше се някое момиче да изтича разплакано от шофьорската кабина към масичките пред кафенето, където винаги дремеха пред питиетата си двама яки младежи. Още със скока на момичето от кабината, единият от тях тръгваше към ТИР-а, а другият влизаше в лека кола „Волво” и запалваше двигателя.

Фурната не знаеше причината за тези скандали, но предполагаше, че младежите наказваха някой клиент, който не беше платил уговорената сума, или беше искал от момичето нещо повече от това, което трябваше да получи. Бизнесът си е бизнес! Край камиона ставаше схватка или само словесна с размахване на ръце, или преминаваше в побой и преследване на ТИР-а, ако шофьорът имаше неблагоразумието да напусне паркинга. Пазачите разрешаваха с достойнство нарушеното договаряне и осигуряваха спокойствие на момичетата. И още докато течеше скандалът, те вече весело разговаряха със следващия клиент в кафенето или прохладните стаи на мотела.

За две седмици, откакто наблюдаваше детелината, Фурната разбра всички тънкости на търговията с момичета и кой ръководеше бизнеса. Петър от Могилино. Фурната го познаваше от дете. Симпатичен младеж. Говореха, че учи в София. Рядко излизаше от мотела и сядаше с трите момичета и пазачите. Беше елегантно облечен, с модерен костюм, безупречно чиста риза и вратовръзка. Облеклото и изражението на лицето му придаваха вид на делови човек. И наистина, работата, която ръководеше Петър, беше сериозна и рискована. С много врагове, капризни клиенти и още по-капризни и непредсказуеми изпълнителки. Необходими бяха бързи реакции. Шефът трябваше да бъде внимателен, образован и културен. Освен това, навярно детелината беше само един от обектите, които ръководеше. Така мислеше Фурната, защото Петър често пътуваше с „Волво”-то. Единият от пазачите отваряше задната врата на колата и Петър сядаше като министър. Фурната го изпращаше с поглед и решаваше да уреди с него това, което отдавна го измъчваше.

Ангел, като всички слепци по света, беше с извънредно изострени останали сетива. Чуваше стадото и подвикванията на баща си още при влизането им в селото. Възприемаше специфичната миризма на козите, различаваше стъпките на съседите, гласовете им. Тъмното пространство трябваше да бъде разцепено и разгадано. Ангел слушаше радио по цял ден и беше отлично информиран. Знаеше неща, които неговите съученици не знаеха. Колко рядко съучениците и съученичките му, с които беше играл в училище докато виждаше, се отбиваха да го видят! Той знаеше лицата им. Познаваше цветовете, цветята, животните, къщите, образите на баща си и съседите. И на майка си, която завинаги беше го напуснала. Познаваше очите и косите на съученичките си. Сега трябваше да се задоволява само с особеностите на гласовете им. И с различното излъчване на всяка една от тях.

- Чичо Коста, мога ли да видя Ангел? - прокънтяваше гласът на Соня, съседското момиче.

Ангел безпогрешно го различаваше. Познаваше стъпките й, още като пресичаше улицата. Различаваше скърцането на пътната врата, когато Соня я отваряше. Звуковете се редяха като мозайка. Миризмите просмукваха тъмнината и изграждаха образа на хора и животни. Само човек, загубил зрението си, може да изгради толкова фина чувствителност към околния свят. Ангел усещаше звуците и уханието на утрото и вечерта. Различаваше звуковете на деня и нощта, аромата на сезоните. Пространството около него, забулено в тъмнина, живееше. Той беше част от един свят, пригоден единствено за неговите усещания.

Гласът на Соня се изменяше. Смехът й беше друг. Тя внасяше в стаята приятен аромат и нежни звуци, които пронизваха мрака. Беше се променило усещането при допира на ръцете им. Ръката на Соня ставаше все по-топла, гладка и нежна. Ръкостискането разслояваше тъмнината. Светкавици пробляскваха в мрака. Един допир, едно докосване! Тялото на Ангел затрептяваше. Изпълваше се с топлина. Ръката на Соня го изгаряше. Имаше усещането, че почти вижда лицето й, вижда цвета на очите й, косата й. Още малко, само един миг и ще прогледне! И когато тя си отидеше и отнесеше със себе си смеха и аромата на младото си тяло, тъмнината ставаше по-плътна. Мозайката се разпиляваше и настъпваше абсолютен мрак, който го сковаваше и плашеше.

- Татко, кажи на Соня да не идва!

Тя не беше се появявала скоро и бащата се изненада от думите на Ангел.

- Но тя скоро не е идвала.

- Ако дойде, кажи й да не влиза!

- Добре, добре, ще й кажа!

Ангел беше пораснал. Трябваше да стане мъж въпреки тъмнината, в която живееше. Въпреки мрака! Топлината от ръката на момичето го измъчваше. Не му стигаше. Пречеше му. Допирът беше като искра, която трябваше да разгори огън в младото му тяло. Болестта беше отнела светлината пред очите му, но не можеше да унищожи желанията му. Не можеше да потуши огъня, от който се нуждаеше. И както беше длъжен да го облича и храни, бащата трябваше да осигури този огън. Огънят на любовта! Но как, какво да направи? Фурната мислеше по цели нощи. Трябваше да помогне на момчето. Наблюдаваше промяната на лицето му, виждаше напрегнатостта на тялото му, потръпването на всеки мускул, когато по улицата минаваше Соня, или махалата кънтеше от смеха на съседските момичета.

Ангел не биваше да стои, прикован от болестта, в абсолютен мрак. Трябваше да получи даровете на природата. Но как, Господи, как да му помогне? Нима само на детелината беше решението? Не искаше. Но какво друго можеше да направи? Ако беше жива жена му, може би щеше да намери друго решение. Майките са способни на всичко, за да дарят децата си с необходимото.

И Коста Фурнаджиев реши. Един ден отиде на детелината без козите и се срещна с Петър. Двамата седнаха пред кафенето и няколко минути Фурната мълчаливо отпиваше от ракията си. Наоколо шумният и пъстър поток от коли и хора се движеше както всеки ден. Трите момичета бяха изчезнали с клиенти, а двамата пазачи пиеха кола на съседната маса. Мълчаливи и недостъпни. Отпуснати, но готови да действат светкавично. Очите им, скрити зад слънчевите очила, наблюдаваха зорко ТИР-овете в паркинга и входа на мотела.

- Кажи, чичо Коста, какво те мъчи? - попита Петър.

Фурната отпи бавно от ракията и с треперещ глас разказа за тъмнината, в която живееше Ангел и за топлината, която можеше да му помогне.

- Аз ще платя, колкото трябва. Ще платя за момичето! - завърши бащата.

Лицето му беше зачервено от неудобство. Чувстваше се объркан, но беше смъкнал от себе си огромна тежест, която месеци наред го измъчваше. Връщане назад няма. Каза на Петър, че знае за момичетата и работата на детелината.

- Нека бъде русото момиче. Аз ще платя!

Петър беше намръщен, сериозен, не бързаше да отговаря. Наблюдаваше лицето на Коста Фурнаджиев, пропито от мъка и срам, оглеждаше тялото му, свито на стола, ръцете, които трепереха неудържимо, и каза:

- Изпий още една ракия!

Когато донесоха чашата, Петър продължи да го наблюдава безмълвно. Сякаш минаваха часове. Коста помисли, че е сбъркал. Не трябваше да говори тези неща. Как можа да се изложи пред Петър! Бащата предлага любов на собствения си син! Купува му любов! Купува момиче, сякаш купува шоколад или велосипед. Не, не велосипед. Защо му е на Ангел велосипед? Той е сляп и не може да го кара. Но момичето му е нужно! Защо го оглежда Петър? Защо го притиска с безизразен поглед? Дали няма да го нахока? Дали няма да нареди на онези двамата от съседната маса да го изгонят? Могат да го пребият от бой, ако Петър им нареди. Откъде му пръкна тази шантава идея? Ще му каже, че само така си е говорил, колкото да се намира на работа. Ще се извини и ще тръгне, ще се измъкне незабелязано и вече никога краката му няма да стъпят на детелината. Нито пък козите. Ще ги пасе другаде.

Лицето на Петър трепна и бавно се покри от широка, съчувствена усмивка. Очите му грейнаха успокояващо, като към най-скъп приятел, току-що споделил съкровена тайна. Досега момичетата бяха търсени само за краткотрайно удоволствие. За задоволяване на плътски желания. За наслада. За първи път търсеха момиче от нужда. За нещо по-важно от удоволствието. За истинска работа. Добротата в очите на Петър предразположи Фурната. Той се отпусна на стола, ръцете му спряха да треперят. Вдигна чашата и изля ракията в гърлото си.

- Добре, чичо Коста, добре си решил. Няма проблеми. Значи, русокосата казваш!

Петър се обърна към едно от момчетата на съседната маса:

- Извикай Венера! А ти, чичо Коста, утре доведи момчето. И спокойно, не се притеснявай! Добре си решил, а сега отивай, аз ще уредя нещата.

Фурната пресече пътното платно и от разклонението на детелината към Могилино отдалече забеляза Петър и Русокосата, седнала срещу него.

Вървеше и повтаряше: Венера, Венера... Беше виждал момичето отблизо. Беше с жизнено, весело лице, със закачливи, но по детски наивни, приветливи светлозелени очи. Докато приказваше, отмяташе главата си назад и косата й се разпиляваше по раменете. Беше облечена с ефирна рокличка, стигаща високо над коленете, която разкриваше стройни, но пълни като на момиченце крака. Тя си беше момиче, помисли тогава Фурната. Може би нямаше повече от петнайсет години. Русокосата не гледаше мрачно и хитро като другите две момичета и тази детска наивност хареса на Фурната. Струваше му се, че можеха да се сприятелят.

На следващия ден Фурната стегна сина си и каза:

- Ще те водя на детелината, хайде! Тръгваме!

Когато пристигнаха, той остави момчето на една маса под чадъра и тръгна да търси Петър. Русокосата и другите две момичета не се виждаха. В паркинга и край мотела беше спокойно.

Петър седна до момчето, а Фурната се върна тичешком при стадото. Размахваше високо тоягата и ядосано удари няколко кози, които напираха към шосето. Продължаваше да гони козите и крадешком поглеждаше към масите пред кафенето. След малко Русокосата дойде, размени няколко думи с Петър и поведе Ангел към мотела. Беше го хванала под ръка и Фурната виждаше отдалеч как тръска назад главата си и как разкошната руса коса се разпиляваше по раменете. Ангел стъпваше несигурен, приведен напред, скован.

По шосето профучаха камиони и леки коли. Фурната беше се подпрял на тоягата и като в приятен сън очите му поглъщаха движението. Сънят не биваше да свършва! Козите бяха се пръснали надалеч, но той нямаше жалание да помръдне. Мина доста време, когато забеляза Ангел и Русокосата да излизат от мотела. Венера вървеше няколко крачки напред и полуобърната разговаряше оживено с момчето. Двамата се провираха край колите, хората и масите. Прекосиха шосето между движещите се коли, после се върнаха обратно към кафенето. Венера продължаваше да върви все така полуобърната към Ангел, крачка вляво, после крачка вдясно, изтичваше няколко крачки напред, спираше да го изчака. После отново кривваше наляво и надясно. Ангел следваше безпогрешно движенията на Русокосата. Стъпваше сигурно, вървеше изправен, дори няколко пъти се затича, за да я догони. Венера се смееше, ръкомахаше, подскачаше, променяше посоката, сякаш вървеше пред дете, което прохожда. На детелината ставаше чудо!

Фурната наблюдаваше отдалеч и се питаше:

- Какво става, какво става?!

Чудото беше станало. Топлината на Русокосата, вкусът на устните й, нежното докосване на разпилените коси и звуците от сливането на двете тела бяха се превърнали в светлина. Топлината, вкусът, ароматът и звуците бяха дарили Ангел със зрение. Той виждаше Венера. Венера беше светлина. Слънчев лъч, прожектор, мълния. Разкъсваше тъмнината пред очите му, а той вървеше след нея и повтаряше:

- Венера, виждам те! Виждам те! Ти си светлина! Моя светлина!

Виждаше само Русокосата. Всичко останало беше тъмнина. Отклонеше ли се настрани от момичето, Ангел потъваше в мрак. Чуваше свистенето на колите, разговорите на пътниците, смеха на децата, виковете от сергиите, но виждаше само Венера. Знаеше, че баща му е край козите и извика силно, за да превъзмогне грохота на колите:

- Татко, ви-и-и-ждам! Ви-и-и-ждам!

Венера продължаваше да скача ту наляво, ту надясно, смееше се и го приканваше:

- Ела, ела, тук съм! Искаш ли пак да отидем в мотела? Виждаш ли ме?

Двамата кръстосваха детелината като деца, играещи на криеница, а оттатък шосето Коста Фурнаджиев, подпрян на дряновата тояга, ги гледаше и плачеше.

© Димитър Няголов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.05.2006, № 5 (78)