Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

16 МИЛИАРДА МИНЗУХАРИ

Димитър Няголов

web

Открих Тотко Тенев в Могилино. От гарата до кръчмата не срещнах никого, само димящите комини показваха, че в селото има живот.

Жената на Тотко се оплакваше от бягството му и беше ме помолила да се срещна с него.

- Станал е козар, представяш ли си? Пасе кози, дои ги и прави сирене. Живее с някакво селско момиче! Помогни му моля те, върни го! Мен не иска дори да ме изслуша.

Беше ли изпаднал в беда Тотко Тенев и имаше ли нужда от помощ? Победен ли беше, та да го изправям на крака? - питах се след разговора с жена му. Или бягството му беше един от милионите случаи на „синдрома на Пол Гоген”, както психиатрите наричаха напускането на семейството от мъжете след продължителен брак. И можеше ли Могилино да се сравни с островите в Тихия океан, където Пол Гоген бе сътворил неповторимите си платна?

В института Тотко Тенев беше най-приятният събеседник. Имаше широка детска усмивка. Лицето му беше набръчкано, но с живи, благи очи. Беше нисък, слаб и леко прегърбен. Изглеждаше физически уморен, но мигновено се оживяваше, щом се наложеше да защитава позициите си. С упоритостта и кроткия си поглед той принуждаваше противниците да бъдат естествени, да свалят маските си и изоставят демагогията, скрита в много думи.

В института изучавахме човешкия мозък. Имаше различни специалности: лекари, биолози, инженери, математици, социолози. Тотко Тенев беше философ и литератор, издал прекрасни стихове. Ние търсихме тайните, заложени в мозъка, в неговите 16 милиарда клетки, които за разлика от клетките на другите органи, не се възпроизвеждаха, а безвъзвратно загиваха. Всеки ден умираха стотици клетки и човек неотклонно се приближаваше към своя край. Понякога смятахме изследванията за непосилни, но трябваше да ги правим, за да разбулим тайствената същност на човека.

Възприемах срещата с Тотко Тенев, освен като задължение пред жена му, и като откритие. Той беше на върха на славата си. Книгите му свършваха веднага след отваряне на книжарниците. Бяха спирани и хулени, но читателите не можеха да бъдат излъгани. За стиховете му говореха навсякъде. Затова не можех да си представя, че беше победен. Веднъж беше споделил:

- Усещам се покрит от лепкава нечистотия, от плесен. Неотразима мъка ме задушава, щом помисля какво се е случило с мен. На 45 години съм и животът ми е минал в период, за който още дълго ще спорим какъв е бил. Учените и политиците спорят в какво време съм живял. А може би не съм живял?! Човек не бива да се стреми към абсолютна свобода и абсолютна власт. Те не могат да съществуват! А това беше извратената същност на времето, в което живяхме. Който се мъчи да придобие абсолютна власт, не подозира вредата от лишаването на другите от възможността да поемат част от отговорността. А властта е отговорност и постепенно той се лишава от единомишленици и заживява в безмилостна самотност и мъчителен нарцисизъм. Абсолютна свобода също не може да бъде постигната. Който се стреми към абсолютна свобода, трябва да отнеме свободата на другите. Но хората имат вечен стремеж към свобода и никога няма да се лишат от частта, която им се полага. Те се борят за нея и в крайна сметка превръщат онзи, който им я отнема, в свой роб. Изминалите години са ни обвили в плесен, омърсявали са ни. Искам да се освободя от тях, да се пречистя!

И той се бореше. Може би бягството му далеч от хората беше начин на борба? Не знам! Хиляди въпроси си задавах, докато пътувах от София до Могилино. И докато отворя вратата на кръчмата.

Вътре беше топло. Познавах могиленци, знаех прякорите им, които точно отразяваха характерите и миналото им, някоя постъпка, родова гордост или петно, носени поколения наред. Очаквах да ги видя и те наистина бяха в кръчмата: Захари Ментата, познат с дребните си лъжи; Мирчо Мокрия, винаги пийнал порядъчно; Слави Вариклечката, известен със скъперничеството си, който пак чакаше да го почерпят. С влизането ми млъкнаха.

- Къде да го намеря? - попитах за Тотко.

- Кой? Мъдреца ли?

И се надпреварваха да го хвалят. Помагал им със съвети, блага дума, или присъда. Бил много работлив: за месец стегнал изоставена горска хижа, купил стадо кози, научил се да ги гледа, пасе и сирва млякото. Почерпих ги и докато пиехме, те разказваха подробности за Тотко и момичето, с което живееше.

Казваше се Севда, извикаха я в кръчмата и заедно тръгнахме извън селото. Беше стройна и пъргава, с дълга руса коса, похлупена от пъстроцветна плетена шапчица. Косата се спускаше под шапката и покриваше раменете й. Живите й жестове, стегнатата походка и зелените хитри очи, които ме гледаха с лека насмешка, не съответстваха на мълчанието й. Слънцето блестеше, отразено от снежната покривка на полето. Вървяхме към Тунджа и февруарският вятър ни пронизваше. Севда вървеше бодра и спокойна, а аз, несвикнал със студа, пристъпвах зиморничаво свит.

- Помагаш ли му за козите? - попитах.

- Помагам му - отвърна, - той много чете и пише. Ето, нося му още книги от библиотеката.

Севда потупа обемиста торба, шарена като шапчицата й. Проявих закъсняло кавалерство и поех торбата. Преминахме по стария овчарски мост. На другия бряг на реката, кацнала на хълма, се виждаше къщичката, където живееше Тотко Тенев. Беше немного висок хълм, гол, в основата с ронливи скали, после имаше рехави храсти и трънаци. По-нагоре блестеше кристално чист снегът, а на самия връх имаше пет дъба, красиви със заснежените си корони, които бранеха малката постройка.

Севда остана край стадото в подножието на хълма. Бяха двайсетина кози. Тя им подвикваше по име: Катя, Роси, Силви... Стори ми се, че при всяко подвикване една козя муцунка се издигаше към нея. Козата спираше да рови клечките в снега и пристъпваше към стопанката си. Звънът на хлопатарите създаваше празничност в прихлупилата ни зимна тишина.

Тотко стоеше между дъбовете, дребен и прегърбен. Помислих си, че беше дошъл сред селяните от Могилино да се изповяда, за покаяние, и дребната му фигура ми се стори величествена. Той имаше странни обяснения за всичко, свързано с човешката душа. В стиховете си правеше анализ на човешките действия, проникваше дълбоко в същността на човека и беше изпреварил учените. В института имахме модерна апаратура, провеждахме опити, анкети, социологически проучвания, но какво бяхме постигнали? Човекът оставаше загадка. Докосвайки тайните на човешкия мозък, ние не винаги откривахме красота и възвишеност. Насилието и злото бяха по-жизнени, по-пробивни в човешката природа. Стремежът за надмощие над другия човек остава дълбока следа, макар че пътят на човечеството към красота и приятелство е бил винаги желаният път.

Наближих къщичката между дъбовете.

- Внимавай, внимавай! - извика Тотко. - Не си се научил да вървиш правилно към върха.

Огледах се, а той се смееше. В подножието на хълма Севда стоеше сред козите. Звънците приятно отекваха. Подадох на Тотко торбата с книгите. Вътре беше топло и уютно. Нагости ме с прясно козе сирене, каквото не бях опитвал от детските си години. По масата бяха разхвърляни листове, изписани с едър почерк, от които той прочете новите си стихове. В ъгъла на стаята имаше кабран, пълен с пясък и набучени стотици свещи, които Тотко запали още при влизането ни. Печката бумтеше приятно, а отблясъците от пламъците на свещите играеха по варосаните стени. Отвън, пред къщичката, бях забелязал странно съоръжение. На висок около два метра стълб беше закрепено колело от каруца, което Тотко, надигайки се на пръсти, беше завъртял. Недоумявах и съзнанието ми бе заето с тайните на горящите свещи и колелото от каруца. Тотко попита:

- Виждаш ли отблясъците на свещите?

- Да - отвърнах.

- В науката за човека има нещо порочно, нещо изключително вулгарно! - каза Тотко. - Досега са изучавани тъмните страни на човешкото съзнание. На тях се е разчитало. На грубата разрушителна сила на човека. С настървение са изследвани превъзходството и съвършенството. Превъзходството над другия човек. През средните векове в препълнените храмове, под образа на Иисус, хиляди запалени свещи са давали прекъсната, мигаща светлина, която сега възпроизвеждаме с фини апарати и я наричаме фотостимулация на мозъчната кора. Взирайки се с часове в трептящите пламъчета, нещастниците, в чиито мозъчни клетки е настъпвала превъзбуда, получавали епилептични припадъци. Тогава духовникът от амвона, представител на Светата инквизиция, издигал заканително ръка над проснатия на каменния под и изричал злокобните думи, че дяволът се е вселил в него. И нещастникът поемал вечния път, унищожен в името на Христос. В стари книги срещнах подобно нещо, практикувано по нашите земи. Когато избирали младежите за войници, са ги карали да застават под стълб с колело от каруца. С лице към слънцето. Нали го разгледа, отвън съм го монтирал?

- Да, видях го! - отвърнах.

- Щом се завърти колелото - продължи Тотко, - слънчевата светлина се превръща в прекъсната. Младежите са стояли, докато издържат на тази своеобразна фотостимулация, или докато изпаднат в гърч. Устоялите са ставали войни, силни и достойни мъже, а другите са били обявявани за болни, за хора втора категория. Науката през вековете също не се интересувала от тях. Представяш ли си каква жестока селекция се е провеждала? На грубата сила, на издръжливостта. Но в слабия също има красота. Понякога много по-ценна, по-човешка. Историята го е потвърдила хиляди пъти. В обществото, в което се практикуваше порочната идея за абсолютна свобода и абсолютна власт, се създаваха теории, учения и партии, които посочваха от своя амвон слабите, несъгласните и те бяха осъждани, затваряни и убивани. Хора с болни амбиции принуждаваха другите да гледат срещу слънцето и ако не приемат теорията, ако не променят името и рода си, бяха обявявани за хора втора категория. На всеки човек са дадени 16 милиарда мозъчни клетки! Те са неговата същност. Единствената и неповторима вселена, която носим в себе си. Мисля, че ще успеем да проникнем в тайните на мозъка, като оставим развитието му по законите на природата, които са закони на красотата и хармонията. Много неща не са ми ясни, но по този път трябва да вървим. Ела, ела отвън да ти покажа нещо!

Слънцето залязваше. Духаше пронизващ вятър, който вдигаше ниско над земята пелена от сняг.

- Погледни надолу към реката! - каза Тотко.

В подножието на хълма козите ровеха снега. Севда подвикваше: "Соня, Лена, Бети..." и ги подкарваше към къщичката, зад която бе саята им.

- Виждаш ли минзухарите? - попита Тотко широко усмихнат.

Как не бях забелязал тази красота, когато се изкачвах нагоре?! Бяха безброй минзухари по целия хълм, като запалени свещи в снега.

- 16 милиарда са минзухарите, колкото мозъчните клетки! - смееше се Тотко. - Трябва да ги пазим. Погледни, дори и козите се научиха да не ги мачкат!

Беше странен танц. Обряд. И момичето, и козите се изкачваха на зиг-заг, танцуваха, за да не сгазят нито един минзухар. Погледнах по посоката, откъдето бях се изкачил, и видях огромни черни дупки - моите стъпки, размазали стотици минзухари.

Сбогувах се с Тотко и Севда и се спуснах към реката. Вървях на пръсти и внимавах да не сгазя нито един минзухар. Те трябваше да останат 16 милиарда.

Единствени и неповторими!

Тотко Тенев стоеше на върха. Близо до реката се обърнах, видях широката му детска усмивка и махнах с ръка. Беше истински мъдрец! Това щях да кажа на жена му.

 

 

© Димитър Няголов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.05.2006, № 5 (78)