ПРИСТЪП

Димитър Маринов

web | История на българската литература

[Литература. - Обща и частна литература. - История на литературата. - Задачата на историята на българската литература. - Историята на литературата в отношение към отечествената ни история. - Историческо положение и етнографическите особености на българския народ. - Разделение на историята на българската литература.]

§ 1. Литература. Обща и частна литература.

Под името литература или книжовност ние разумяваме сбора от всичко онова, що е изработила умствената деятелност на образованите народи за науката и изкуствата

Според обема си литературата може да бъде всеобща, когато обема литературните произведения на всичките народа, и частна, когато обема книжовните дела на отделните народи.

Някои, разумява се, в по-тесен кръг, под името литература разумяват всичките книжовни произведения, които обемат нравите и обичаите на един народ, неговия дух и живот. Такава е историята на литературата на Славянските народи от Спасович и Пипин.

Думата литература може да има още по-ограничено понятие. Всичко, що се писало върху една известна наука, върху един известен въпрос и едно отделно историческо събитие, съставлява литературата на тая наука, на тоя въпрос или на това събитие. Такава литература имат отделно: физиката, химията, математиката и другите клонове на науката и изкуствата Такава литература имат: "Черковния въпрос" в нашата история, "Кръстоносните походи", "Откритието на нови земи", "Тридесетгодишната война", "Френската революция" и др. във Всеобщата история. "Ортографията", "Дидактиката" и др. имат и те своя литература.

Тук, в нашата история, ние ще причислим всичко, що се е писало на български, било върху науката, или изкуствата, било върху живота, нравите и обичаите на нашия народ, било върху някои отделни събития в нашия политически, религиозен и умствен живот.

§ 2. История на литературата. Когато представим и изложим в исторически ред и в цялост всичките книжовни дела и трудове и всичко онова, което или е спомагало, или пречило за тяхното развитие, тогава имаме "История на литературата или на книжовността".

§ 3. Задачата на Историята на българската литература. - Историята на българската литература има за задача да ни изложи в исторически ред и в цялост, от старо време дори до днес, всичките книжовни дела и трудове, които са се появили на български и други езици, написани от българи, интелигентни мъже, и да ни представи всичките ония фактори, които са или съдействували, или пречили на тяхното развитие. Тя, историята, ще ни изложи още и литературните произведения, които са писани на други езици от чужденци, но предметът на които е бил българският народ и неговото отечество. Те заслужват да бъдат споменати в нашата история, защото чрез тия свои литературни произведения те са запознали европейския образован свят с положението и живота на нашия народ и с това са прямо или косвено, припомогнали на нашия напредък

§ 4. Историята на литературата в отношение към отечествената ни (политическа) история. - Историята на нашата литература не е нищо друго, освен част от целокупната ни история. Във Всеобщата българска история се излага всичко, в което се е показал народният живот на българите откак се знае за тях, а историята на литературата излага само един клон от тоя народен живот - умствения. Като изучаваме тоя клон на нашия народен живот - нашата култура - указва се нужда да довождаме в свръзка всички ония фактори, които са или спомагали, или пречили на неговото развитие, с политическото положение на народа ни, защото всичките клонове на народния ни живот стоят в зависимост един от друг и в своето развитие вървят почти паралелно. За това, преди да почне излагането на самата литература, ние предварително ще представим географическото положение и етнографическите особености на българския народ. А по-после, гдето се укаже за нужно, ще се поспрем върху някои политически събития, от които нашата литературна деятелност е стояла в зависимост.

§ 5. Географическото положение и етнографическите особености на българския народ.

а) Местността и пространството, населени с български елемент. Пространството, в което българският народ живее в гъста маса, може да се обележи със следующите географически граници: от Радуевец - там, гдето се втича р. Тимок в Дунава - по всичкото крайбрежие на р. Дунав до устието, гдето се влива в Черно море при мястото, називаемо Сулина; от там границата върви по всичкото Черноморско крайбрежие до Босфора или Въспора по Романска или Тракийска страна; от там - по крайбрежието на Мраморното море, Дарданелския проток, Бялото или Егейско море до р. Вардар. После границата върви по върховете на пл. Пинд и Шар, минава през Косово поле и по течението на реките Нишава и Тимок.

В това обележено пространство има места, в които българският елемент съставлява меншество, като напр.: Тозлука, Делиорман, крайбрежията на Бяло море и други места, но това никак не пречи да кажем, че в обележеното пространство живее български елемент, защото навред той съставлява болшинство.

Това пространство има отделни по-големи и по-малки, официални и неофициални названия, но главните исторически название са: Мизия - пространството, между Дунава и Стара планина, Тракия - пространството, между Стара планина и Родопските планини и Македония - пространството между Родопските планини и Пинд. Всичките тия отделни названия се сливат в едно общо: България, Блъгария или Бугария. По причина на последното политическо събитие - руско-турската война - географическото положение, както и названието на това наше общо отечество се измениха. Със силата на берлинския договор, подписан на 1878 год. в Берлин от седемте велики сили, цялото пространство, в което живее български елемент, получи и носи следующите официални названия: Княжество България (част от Мизия, Софийското поле, Самоковската, Радомирската и Кюстендилската долини), Източна Румелия (част от Тракия - долините на Марица, Тунджа и Арда и крайбрежията на Черно море), Европейска Турция (Одрински, Солунски, Битолски и Призренски еалети (губернии), Романия (Добруджа) и Сърбия (Нишкия санджак).

Вследствие събитието, станало на 6 септември 1885 год. известно под названието "Пловдивски преврат", Източна Румелия се съедини с Княжество България, което съединение не е още припознато от великите сили. Но при всичко това, княжеското правителство въведе и в двете тия области една администрация, една войска, едни съдилища и еднакви закони. Едно законодателно събрание издава общи закони и за двете страни и едно общо велико народни събрание в последно време избра княз за овдовелия български престол. Царствующият княз носи титла: "Княз на Северна и Южна България".

Освен горе обележеното пространство български елемент живее още и в следующите държави: в Русия - Таврическата и Херсонска губернии и Бесарабия, в Австрия - Трансилвания, Банат и Войводина, в Румъния - в югозападната й част, около Калафат, Бикет, Александрия и др., в Сърбия - Крайна, завземена в 1833 год. съгласно Одринския мир и в 30 села в Белградското окръжие. Още намерва се едно село - Каз-дервент, в Мала Азия в Брусенски еалет, между Никомидия и Никея.

Във всичките тия държави, освен в Сърбия, българският народ се е колонизирал вследствие разни събития и обстоятелства в различни времева, а в Сърбия Крайна е останала със силата на дипломацията, както останаха в последно време Добруджа, Нишкия санджак, Одрински еалет и Македония.

б) Числото на български народ. Било е време, когато за българския народ се е знаело твърде малко. Това не е било отдавна. Едвам се броят 60-70 години. В това минало време за българския народ не се знаело нищо или онова, що се знаело, било е съвършено оскъдно. Най-напред се е мислило, че българският народ е съвършено изгубен. Пръви Шафарик, при началото на настоящия век, като най-добър познавач на славянската история, смятал е българския народ около 600.000 души, които са живели между Балкана и Дунава. Тая цифра постепенно е растяла, колкото повече е изучван народът ни. Ami Bouè възкачил горната цифра (600.000) на 4.500.000 душ. Колко голямо е било изненадването от това откритие на честния и учения френец, познава се от това, гдето сам Шафарик се осмелил да нарече тая цифра (4.500.000) невероятна. Венелин, Малорус, в 1838 година, изкарвал българите на 2.545.000 души. Но когато се почнало пробуждането на български народ, мненията се изменили. В 1842 год. сам Шафарик дошъл да се покае за първата си грешка и приел цифрата 3.587.000 душ. В 1844 год. самите турци изкарали числото на български народ на 4.000.000 души. Богоров в 1851 год. изкарал това число на 5.500.000, а Груев, Брадашка, и Каниц на повече от 5 милиона. В 1856 год., във време на великото онова наше народно движение, наречено "български църковен въпрос", българските депутати в Цариград, като подали прошение на Високата Порта за независима църква, изказали, че числото на български народ, който населява Европейска Турция, възлиза на 7.500.000. Тая цифра е приета от мнозина наши патриоти, между тях и от Раковски. Оскъдността от статистически данни пречат не да знаем и до ден днешни точното число на наший народ. Но, доколкото се знае днес положително за някои места, числото най-вероятно може да се определи и представи по следующий начин, разумява се, като оставям някои отделни цифри за в бъдеще, при по-положителни данни, да претърпят поправки:

Според религиозното вероизповедание българският народ ни представлява, такожде приблизително, следующето число:

Както казахме, тая цифра е приблизителна, и с време, когато се изучи по-добре статистиката на народа ни, навярно ще претърпи променение - или с повишение, или с понижение. Днес ние ще приемем цифрата 5.500.000 до 6.000.000.

в) Името и езикът на българския народ. Нашият народ е получил името си от оная чета, която, под предводителството на Аспарух, е дошла на Балканския полуостров и се съединила с тукашните славянско племена, заселени от много по-рано. При всичко, че преминал много тежки времена и обстоятелства, българският народ и до днес съчувал името си. В цялото, по-гореобележено от нас пространство не чуе се друго име освен "Българин", "Блъгарин", "Бугарин". Истина, съществуват отделни племенни названия, като на пр.: Тракийци, Шопи, Мияци, Коленци, Бърсаци, Бабуни, Копановци, Пиянци, Поливаковци, Долно-Поленци, Горно-Поленци, Сираковци, Аризановци, Марваци, Аряни и Рупци, но това не пречи никак да се наричат с едно общо име: Българи, Блъгаре или Бугаре.

Колкото се отнася до езика, то всичките гореспоменати племена говорят особено наречие; но, вземени тия наречия в главните си граматически форми, те са еднакви, а различават се едно от друго по произношението на разните букви, по падежните си и родови окончания и по произнасянето на разните глаголни времена. Общото нещо, което притежават всичките тия наречия и което отличава българския език от твърде ближния нему сроден сръбски език е членът; тъ, та, то и те, гласът и окончанията на спрегателното причастие: ал, ел, "ил", ул, ял, ъл, юл, ол и ел. Основните разници между отделните наречия остават за напред драгоценен материал за изпитване на нашите учени мъже. При всичко че съществува малка разница между отделните наречия, те пак съставляват един общ език.

Целият български народ в обележеното пространство обитава в компактна (гъста) маса, само размесена тук-там с други чужди елементи. Според пресмятанията, пространството, което населява българския народ, една квадратна миля дохожда на 1500 жители, от което се вижда, че цялото пространство не е гъсто населено и има всичките условия за всеобщо развитие.

От всичко изложено до тук, ние можем да извадим следующий резултата: условията, които обусловляват и от които зависи всестранният напредък на един народ - географическото положение, числеността, името, езика, религията, материалното благосъстояние и политическото устройство на един народ - ако и да не са застъпени, както при другите по-велики нации, но пак са утешителни. Наистина, ние не щем да имаме списатели и книжовни дела, каквито виждаме между английския, френския, германския, руския и италианския народи, но няма да останем и съвършено пак с нищожна литература.

§6. Как се дели историята на българската литература. - Като вземем предвид политическите събития в народния ни живот, които са имали голямо влияние и върху самата литературна деятелност, ние можем да разделим цялата история на две части:

А. ПЬРВА ЧАСТ. Старият век.

Тоя век обема всичката литературна деятелност, която е развил нашият народ от началото на нашата история, а се свършва до края на ХІV столетие, до пропадванието на политическата ни самостоятелност под турците.

Б. ВТОРА ЧАСТ. Новият век.

Тоя век обема всичката ни литературна деятелност от пропадванието на политическата ни независимост, във времето на нашето робуване, па до най-ново наше време.

Материалът, който ще влезне в цялата книжовна история, може да бъде разделен както следва:

ПЬРВА ЧАСТ. Стария век.

Животът на българския народ в най-старо време

а) Семейния живот на българите в най-старо време.

б) Вяра и обичаи на българите в най-старо време.

в) Моралното и интелектуалното състояние на българите.

г) Народната книжнина, или народните умотворения.

Славяните се заселват на Балканския полуостров (III-VII столетие).

Литературната деятелност на славяните, останали под византийска власт.

Дохождането на българите на Балканския полуостров до покрьщението им (679-864).

Покръщаването на българските славяни и борбата на Св. Кирил и Методий за славянската идея.

Старобългарска, славянска или византийска литература.

Литературната деятелност във време на второто (Търновско) царство.

Б. ВТОРА ЧАСТ. Новият век.

Времето на турското владичество в първите четири столетия (1398-1760 год.).

Времето на възраждането ни (1760-1855).

Времето на новата ни литературна деятелност до освобождението на една част от Целокупна България (1855-1878).

Времето на литературната ни деятелност в най-ново време (1878-?).

© Димитър Маринов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 16.04.2006
Димитър Маринов. История на българската литература. Под редакцията на Албена Вачева. Варна: LiterNet, 2006

Други публикации:
Димитър Маринов. История на българската литература. Пловдив: Издание и печат на Христо Г. Данов, 1887.