Б. Част Втора: Новият век

Б. ВТОРА ЧАСТ

Димитър Маринов

web | История на българската литература

НОВИЯТ ВЕК

І. Времето на Турското владичество в първите четири столетия (1398-1760).
ІІ. Времето на възраждането (1760-1855).
ІІІ. Времето на новата ни литературна деятелност до освобождението на една част от целокупна България (1855-1878).
ІV. Литературната деятелност в най-ново време (1878 - ?).

І. Времето на турското владичество в първите четири столетия (1398 - 1760)

А) Положението на българския народ под турското владичество в първите четири столетия (1398 - 1760 г.).
Б) Литературните домашни произведения в първите четири столетия (1398 -1760).
В) Чуждите литературни произведения върху България и Българския народ в първите четири столетия (13У8-1760 г.):

А) Положението на българския народ под турското владичество в първите четири столетия (1398-1760 г.)

1. Административното разделение на Европейска Турция и положението на българския народ. Дубровничаните в Европейска Турция и тяхното действие.

2. Българските "войници" в турската армия.

3. Католиците българи и техните действия.

4. Българските "хайдуци".

Административно разделение на Европейска Турция и положението на българския народ. Дубровничаните в Европейска Турция и техните действия.

§ 41. Непрестанните кръвопролития между народите на Балканския полуостров и техните несъгласия се свършиха с общо порабощение от вънкашен по-силен народ. Турският ятаган пресече и осуети вековните тежнения и желания на тия народи и наложи насилствено примирие. По долините на Марица, Струна, Янтра и Морава бяха млъкнали бранните стонове на българския, гръцкия и сръбския войник, а на мястото му ехтеше гордата победоносна песен на турския еничарин. Между тия три християнски народности владееше насилствено наложено равенство и самозадоволствие...

И България подлегна на общата тежка участ! Българският народ, след 719-годишен политически бурен и пълен със слава и величие живот, беше млъкнал! Неговите патриарси и неговите книжовни деятели, заедно с богатата книжовна деятелност - бяха изчезнали!...

Българското господарство беше унищожено и бе влезнало в състава на новосъздаденото турско царство. Някогашните области били унищожени и териториалното разделение се извършило по съвсем нов начин; някои от старите градове, вследствие новия голям преврат, съпровождан с опустошения, били съвършено унищожени, а на мястото им въздигнати и основани нови; на градовете, селата, реките планините и на други места били дадени нови названия. Всичкото стремление на турското правителство било да изглади съвършено всяка следа от някогашното българско господарство.

Цялото пространство, което съставляваше някогашното българско господарство, влезнало в административното окръжие на Румелийския бейлербег, който е имал своята резиденция отначало в София, а после в Одрин. Под названието "Румелия" се разумявал целият Балкански полуостров, с изключение на гръцкия полуостров и Босна, които са били управлявани от особени бейлербегове. Румелия е била разделена. на 26 санджаци, които били управляване от особени управители с титла санджакбей. Някои породици, принадлежащи на могъществени и заслужили при завладяването на полуострова паши, са владеели наследствено в отделни някои провинции и управлението имало до негде феодален характер. Големите военни лени (спахилъци) носили название сиамет, а по-малките - тимар. В цяла Румелия са били 1075 такива сиамети и 8194 тимари. Много болярски фамилии като приели мюсюлманската религия, станали наследствени спахии. От тия подчинени села се вземал десятък, който е заменявал военната заплата на ония, що са воювали.

Освен това, много села, в качеството на чифлици, са съставлявали собственост на големите землевладелци, на които работниците са плащали третата част.

С това променяне дошло и променянето и в самото положение на българите. Турците, като се утвърдили върху развалините на силното някогашно българско царство, гледали на всякой начин да дадат на българския народ да усети, че той не е самовластен, но стои в едно унизително положение пред мюсюлманските си завоеватели. Мохамеданите съставлявали привилегированата класа в турската държава; християните, от каквато народност и да били, всячески са били притеснявани. Те не били свободни да носят каквото и да било облекло и да работят и упражняват какъвто и да е занаят. Тям не е било дозволено да правят църкви, ако не е имало особено разрешение: за направата и на най-малката църквица, трябвало да се извади от Цариград особен "берат", в който е било означавано точно (църквата) колко ще бъде висока, широка и дълга, и това не е можало да бъде престъпено нито за една педя. Колкото за звоните (камбаните), които са били заварени в църквите, трябвало да бъдат изхвърлени, защото звонът им смущавал мюсюлманското религиозно чувство. Като резултат на тоя религиозен фанатизъм е оная турска характеристична пословица: "гдето ходжа вика, там камбана не звони" (Нерде язан окунур, орда чан чалънмазъ). Освен това, всичко що е имал българинът, е било обречено на произвола на турчина. Не само имуществото, но и домашната чест на българина е била обречена на мохамеданина. Да се отнемат девойки из дома на българина и да се завеждат насилствено в "харема", е било нещо обикновено, па даже и в най-ново време. Това похищение на български девици турското правителство не само е одобрявало, но още и насърчавало: мюсюлманинът, който е потурчвал и се оженвал за християнско момиче, освобождавал се от военната повинност.

Освен харачът или данъкът на глава, който се плащал от всякой християнин, достигнал до 14-годишна възраст; освен десятъкът от земните произведения и беглик [данък, плащан за домашни животни (овци)], християнинът е бил длъжен още да кулучи на бея или агата и да носи в "мутваците" им ежегодно определено количество: кокошки, агнета, пуйки, масло, яйца, дърва и др. Но от всичките тия даждия и налози, най-тежкият данък е бил тоя, който е изисквал, щото на всеки пет години християните да дават за в еничарския табор едно определено число момчета от 10 до 14-годишна възраст, които трябвало да бъдат най-здравите и най-хубавите. От тоя данък градовете са се откупвали с пари. Той е съществувал до 1638 година, когато Мурат IV го унищожил и заменил с особен данък, наречен бедел - откуп от военната повинност.

В съдилищата били настанени мюсюлмански духовни лица - кадии- които, както в углавните, тъй и в гражданските процеси, са се ръководили единствено от предписанията и указанията на алкорана - Шериата. Пред тоя шериат християните са стояли много ниско; той - шериатът - едвам що припознавал християнина за юридическа личност. Освен гдето лишавал християните от всичките политически права, но им отричал до една известна степен и гражданските правдини: християнинът, освен гдето не е можал да има никакъв глас в държавните работи; освен гдето не е можал да занимае никаква държавна длъжност, но и вратата на обществените длъжности са били затворени за него. Пред шериата християнинът мъчно можел да намери правосъдие, ако имал да се съди с някой мюсюлманин; а пък в граждански или углавни дела, свидетелството на християнина никак не се уважавало, ако то е било срещу мюсюлманин, а в друг случай - двама християни свидетели са важили колко един мюсюлманин.

Всичко това и много други условия, които са определяли отношенията между българина и турчина са повлияли, та турчинът станал горделив и свиреп, а българинът - покорен, страшлив и раболепен. Българинът е бил длъжен да се промени коренно: от войнствен и свободен, той се обърнал в такова страшливо, покорно и раболепно създание, щото в своята покорност и раболепие е преминувал всяко понятие върху покорността. Достатъчно е било един турчин да се появи в средата на няколко десетки българи и да ги накара да извършат непонятни низости. Детето е млъквало, когато се е заплашвало с "Турчинът иде!" Тая покорност се предавала от поколение на поколение, щото е достигнала до оная морална емблема: "покорна глава сабля не сече", с която бащата е възпитавал своите деца и ги е привиквал към хомота, който ги очаквал в обществения живот.

Дали това положение на българина е почнало още от първите времена на турското владичество или се е въдворявало изпосле постепенно, върху това е много мъчно да се каже нещо положително. Знае се само това, че отначало турците са оставяли на покорените народи някои привилегии, които отпосле са унищожавани постепенно, и че турците са били много по-великодушни към раята, догдето тяхното оръжие е било победоносно. Но когато могъществото на турците почнало да отпада и когато от турската държава почнали да се отцепват цели области, тогава те станали по-свирепи и за християните настанали много по-тежки времена. В ХІІІ столетие, когато могъществото на Турция е било в своята апогей, в държавата съществували големи привилегии и правдиви; имало богати градове; търговията била жива и промишлеността цветуща; имало хубави пътища и великолепни здания; господствующия турски народ бил бодър, храбър и великодушен. Църковната и общинска автономия на християните не били никак нарушавани.

Такава картина ни представлява положението на покорените народи от турците, ако гледаме през очилата на християнството. Съвсем друго виждаме, ако гледаме от национална гледна точка, и то от славянска.

Както е известно, по-голямата част от Европейска Турция е населена от славянския елемент. Една част от него е приела мюсюлманската религия, а особено славянската аристокрация (племство), и то само, за да може да съчува имуществата си и за да може да запази своите правдини и привилегии над селската класа. Чрез исляма на тая славянска аристокрация е бил отворен път към най-високите държавни длъжности в Османската империя. На високи длъжности виждаме повечето бошняци и херцеговци, а много рядко българи. В XVI столетие, а особено във времето на Великия везир Мохамед Соколович (херцеговец) половина от съвета на везирите са били мюсюлмански славяни, които такожде са занимавали длъжности: бейлербег, капуданпаша, губернатори и др. по провинциите. При свършването на ХVІ столетие, най-прочути са били везирите, които е дала породицата Кюпрулю: Мехмед; синовете му Ахмед и Мустафа и братовчед му Хюсейн - всичките българи от Велес, от гдето и носят презимето "Кюпрулю". Те са спасявали много пъти турската държава от явна гибел и пропаст.

Славянският език се говорил от всички тия везира и паши: по свидетелството на някои пътешественици, славянски език е говорил и целият еничарски корпус. Това не е за удивление, като вземем предвид това обстоятелство, че еничарите са били славянски деца. И самият Султан Селим II (а това е било в 1566 год., при везируването на Соколович) е знаял славянски език. В султанската канцелария има много актове, които са писани с кирилица на славянски език. Всичко това като се вземе във внимание, можем не без основание да кажем, че Турската империя е била съвършено близо до това състояние да претърпи метаморфоза, каквото е претърпяла някога и латинската империя, т. е. да се преобрази в мюсюлманско-славянска държава; само е трябвало една стъпка напред.

§ 42. Дубровничаните в Европейска Турция. Още в времето на Византийската империя, венецианците и генуезците имаха свои стоварища и влагалища във всичките пристанищни градове по крайбрежието на Черно, Мраморно, Егейско и Средиземно морета. Те имали стоварища и в българската държава. След падането на Византийката империя и на българското царство, когато целият Балкански полуостров се завладя от турците, търговските сношения на тия две републики с тия страни се прекъснаха по причина, че те държаха неприятелско отношение към новия господар на Балканския полуостров. Те имаха наистина някои правдини, но при всичко това те не могли да издържат конкуренция с дубровничаните, които в едно кратко време взеха в ръцете си всичката вътрешна търговия. За да получат широки правдини, дубровничаните са се ползували не само от добрите приятелски сношения с турските султани, но още и от симпатиите на славянските паши, които съчувствували към тях като към славяни. Те получавали от султаните привилегировани актове, писани на славянски език, за които те са плащали в Цариград ежегодишен данък 12000 венециански дуката. Те живели свободно по градовете, извършвали свободно своето богослужение и водили търговия по цялата държава. По 2 % плащали мито само в императорските градове Цариград, Одрин, Бруса, Пловдив и Кратово. Знамената на Дубровничанската република се развявали по всичките морета, а дубровничанските колонии, както и консулства и фактории се срещали във всичките по-главни градове на изток. Много туземни православни, за да обезпечат своята свобода и безопасност, приемали католическата религия - поданството на Дубровнишката република. Дубровник със своето богатство, със своето развитие и със своето покровителство към книжовността може да се нарече: "югославянска Атина". Ако вземем предвид това, че сръбската литература, след пропадването на сръбската държава, е намерила прибежище в Дубровник, гдето под покровителство е можела свободно да се развива и цъфти, тогава, това презиме не й е дадено напразно. Днес може би сръбската книжовност щеше да бъде много на по-висока степен, ако да не беше се случило страшното землетресение в 1667 год., което в един ден е лишило Дубровник от неговата слава и могъщество.

Дубровнишки колонии били разпръснати навсякъде по Европейска Турция. Така напр. покрай Дунава дубровнишки колонии е имало: в Белград, гдето дубровничанинът Гундулич е основал сръбска типография; в Русчук, Силистра, Бабадаг, Сакча, Исмаил, Тулча, Килия и Бендер. В източната част на България дубровничаните живели във Варна, Шумен, Пазарджик, а особено в Провадия, гдето са имали и стара църква на сводове. По-големите дубровнишки общини са били в Одрин, Пловдив и София (Средец). В тоя последен град дубровнишката фактория имала големи сукнени магазии. В Македония главното жилище на дубровничаните бил град Скопие, около който са имали пространни лозя. В Сърбия са живели в градовете Нови пазар, Прокопие и Сараево.

От всичко казано дотук виждаме, че дубровничаните са били разпръснати навсякъде по Европейска Турция, особено във вътрешностите. Независимо от търговията, която са водили с туземното население, дубровничаните, като били по кръв сродни със славянската турска рая, намирали симпатически прием навсякъде; но и те - дубровничаните - са умеели да утвърдят тая симпатия към славяните. В тях убитата българска рая е намирала утешение и надежда за по-добро бъдеще. Няколкото революции или смущения, които са ставали в България с цел да се освободи от турския ярем, от тях са били или побуждани, или подпомагани.

2. Българските "войници" в турската армия

§ 43. Ние видяхме, че в Турската империя привилегированата класа са били мюсюлманите, без разница на националност. Турците, като преминали на Балканския полуостров, познали, че за да могат да се утвърдят в новата страна добре, трябва да намерят средство, за да допълняват падналите си ратници с нови военни сили. Независимо от това, турските султани имаха силно стремление да превръщат християнското население в мюсюлманство, което се считало като особена длъжност на всякой правоверен. Освен оня известен данък, споменат по-горе, християнското население давало и друг, много по-тежък данък, който се състоял в това, гдето на всеки пет години са вземани най-здравите и хубави 10 -14-годишни момчета за в еничарския корпус. Тоя данък, основан от Орхан, бил унищожен едвам в 1638 год. от Мурат IV.

Турските султани, при побеждаването на една страна, умеели да държат такъв такт, който много спомагал и съдействувал за увеличаването на тяхното могъщество. Ръководими от по-голям интерес за могъщество на Османското господарство, турските султани всякога са оставяли на покорената страна някаква общинска и църковна автономия, но само с това задължение, щото тая страна да участвува в по-нататъшните завоевания на турците.

И така, християнската аристокрация, за да не изгуби предишните си богати владения и големи правдини, приемала е мохамеданската религия и попълняла е редовете на турските великаши; християнската долна маса, повикана чрез корана към един свободен и равноправен живот, от какъвто до сега е била лишена, била е подвъргната на голяма съблазън. Огромно множество, което е било по-слабо в своите национални и религиозни чувства, приемало е мюсюлманската религия, която давала на новообърнатия и богатство, и преимущества над другите християнски народи, и надежда за още по-високи държавни служби. Християните, крито останали непоколебими в религиозните си вярвания, с драго сърце се склонявали, щото в замяна на една ограничена общинска и църковна автономия, да проливат своята кръв за могъществото на тоя великодушен победител и за унищожаването на другите християни, свои братя.

Ето как се е създала силата на турските султани и ето какво е било изначало отношението между победените и победителите.

Относително нашия народ ние знаем, че Мурат I, когато победи българския цар не съсипа съвършено независимостта на българския народ, но го тури във васално положение с това задължение, да плаща годишен данък и да участвува във войните на турците с другите християнски народи на Балканския полуостров. Но тая независимост постепенно се накърнявала, догдето се дошло до там, щото България да се подчини съвършено под властта на турците и да се причисли към земите, които са влизали в състава на Османската империя.

Какво е следвало по-нататък, историята говори тъмно и не с историческа правдоподобност. Знаем само това, че в едно кратко време в България съществували: мюсюлмани - привилегирована класа - и рая - угнетена маса. Между тия две крайности любопитно, и донегде утешително явление, е трета една класа, която се намервала в средата: нито в съвършено унизително състояние, в каквото е била раята, нито пък е имала големи правдини и преимущества, каквито са имали мюсюлманите. Тая трета класа са били привилегированите български общини. Тия български привилегировани общини са се делили на няколко разреди: войници, мартолоси, соколници (дуганджии) и дербенджии. Селата, заселени от тях, са съчували известна една самостоятелност до най ново време. Запазени от произвола на агата, те са могли да задържат от старите черти на някогашния българин и станали огнище, от гдето е изникнало нашето възраждане и национално движение и пробуждане.

Войници. Те са били длъжни да изпълняват военна служба и за това са се ползували с големи привилегии. Според мемоара на сърбина Михаил Константинович, който е живял в еничарския корпус от 1455 - 1463 год., те не са плащали никому нищо, но не са получавали и никаква заплата за военното им слугуване. Те са владеели земя бащина, свободна от всякакви налози; не плащали нито харач, нито десятък, нито беглик и били освободени от всякакви кулуци и ангария. Ако "войникът" е обработвал и друга земя освен бащината си, то той за тая земя е бил длъжен да плаща харач и поземелен налог; стадото му е било такожде обложено с данък (беглик), ако е имал повече от сто овци. Спахиите и Санджакбейовете не са имали право да се мешат в делата и споровете на "войниците". Всеки три "войници" са съставлявали група, от която всякоя година по един отивал на служба така, щото по ред всякой отивал през трета година. Братята, синовете и родът на "войниците" са плащали много умерен данък. Те са имали право за разноцветни костюми. Във време на война са конвоирали обоза, копали шанцове, гледали конете, секли дърва и изпълнявали други работи. Тяхното въоръжение се състояло в копия и боздугани.

"Войнишкият" институт е съществувал почти 300 години. Той бил учреден от Мурат I (1362 - 1389) по съвета на бейлербега Тимурташ.

Местата, които са били населени от тях, намервали са се поставени по възвишеностите и долините на Балкана, Средна гора и Родопите. Най-забележителните села, населени от войниците са били Копривщица, Панагюрище, Котел, Жеравна, Градец, Ямбол, Сливен, Цепина, Белово, Конаре и други в Крък-Клисия и по гористата страна в Софийско.

Техните права и длъжности са били изложени в "Кануна войнишки" ("Войник-Кануннаме"), вместен в Румелийския канун.

Пътешественикът Деришвам в 1553 год. срещнал в Ниш едно отделение от тия войници, въоръжени с кратки копия, което отивало в Темишварския лагер.

При всичко, че тия права на войниците в най ново време са били съвършено унищожени, но пак до 1840 год., па и до самото ни освобождение, всякоя година по неколкостотин души, под предводителството на своите чарибашии, са отхождали в Цариград да пасат султанските коне и да косят сено.

Мартолоси (по гръцки арматоли). Те са били подобни на "войниците" и се състояли от неколкостотин человеци. На тях се възлагала длъжност да пазят погранична стража с месечна плата. В България мартолоси са живели във Видинския санджак при Ртан, в Баня и в долината на Черна река (Черни Тимок). Те са били длъжни да пазят предела от хайдуците, които често преминували Дунава и правили грабежи и опустошения,

Соколници (дуганджии). Привилегията на соколниците била донегде еднаква с тая на "войниците", само вместо военна служба, всякоя една къща била длъжна ежегодно да доставя по един сокол, обучен да лови. Селата на дуганджните, които се управлявали от своите дуганджи-башии, били разсеяни на всякъде по пределите на Балкана и Дунава.

Дербенджии. Те са били от особен вид войници, на които е било възложено да пазят проходите. Те плащали половин харач и малък десятък; били свободни от всякаква работа и ангария, а в замяна на това те пазили опасните пунктове на пътищата без плата. По тия опасни места те живели в колиби, покрити със слама, и когато съгледвали някого в гората, или на пътя, те удряли в тремпе; ако съгледаните лица били разбойници, то биенето в тремпе се продължавало и чрез това цялата околност ставала въоръжена и гонила подозрителните лица.

Кога са въведени и учредени дербенджиите, положително не се знае. Казват, че основателят им е бил Сулейман I, назван "Законодател" (1520-1566). Те са били настанени на всякъде по полуострова. В миналото столетие от тях е имало само в източния Балкан.

3. Българите католици и техните действия

§ 44. Усилното време, което е прекарвал нашият народ, както видяхме, накарало е мнозина да приемат мохамеданството. Ония българи, които не са искали да оставят християнската религия, а не са можали да търпят угнетенията, то за да могат да прекарат един по-обезпечен живот, под влиянието на дубровничаните, приемали са католическата религия и поданството на Дубровнишката република. Главният пункт на католиците в България бил Кипровец или Чипровец [Chiprovazj, Cyprovacium] в западния Балкан, при извора на Огоста, недалеко от Берковица. Тоя тогавашен малък градец, както още и няколко села, според Иречек, бил населен със саксонски рудокопи, но отдавна претопени в българска народност. След завоеванието на страната от турците, Чипровци станал главен град на войводството, което е принадлежало на султановата майка. И като такъв, той получил големи привилегии; така напр. нито един турчин не е можал да пренощува в него, и жителите били освободени от всякакъв данък, понеже султановата майка не е вземала никакви приходи от него. Всичко това е съдействувало да се развие Чипровец във всяко отношение. Много български болярски семейства и други по-заможни челяди се преселвали в него, защото намервали там голяма безопасност. По-известните от тия семейства са Парчевич, Тома Йоанович, Кнежевич, Пеячевич, Путини, Маринов, Пейкич и други.

Около 1595 год. в Чипровец дошъл един бошняшки францисканец по име Петър Салиматес, съградил църква и основал францискански манастир. Когато по-после той бил поставен от Папата за Софийски епископ, гдето, както видехме, дубровничаните са имали голяма колония, то за по-голяма безопасност той пренесъл своята резиденция в Чипровец (1600 - 1623 год.). Приемниците му, такожде францисканци, са били всичките родом от Чипровец, а образованието си получавали в Рим. Епископ Ильа (1623-1642) бил даже из българска фамилия Маринов. Най-голямото възвишение на града се отнася във времето на епископ Петър Деодат (1642 -1673), при когото Софийската епископия се въздигнала на степен архиепископия. Тогава в Чипровец са се броили 2000 жители; в него са живели и много дубровничани, а пък самите чипровчане били богати и развити търговци и като такива ходили навсякъде из Турция, Влашко и Трансилвания.

Освен Чипровец, населението и в Копиловци (1600 ж.), Железна (1400 ж.) населена със соколници и Клисура (1200 ж.) - е било католическо и в всякое от тях е имало не само църкви, но и училища. Литургията се извършвала на латински език, но апостолът и евангелието всякога са се чели на славянски.

Около Никопол в 14 села населението е било такожде католическо. Също и в околността на Пловдив и в Източна България е имало не малко католици.

Българите католици, благодарение на покровителството, което са намервали при дубровничаните и другите католически държави, са били душата на всичките патриотически движения в България в онова време.

Въстанието, което стана в България на 1595 год. около Търново, Варна, Провадия, Шумен и Русчук е било организирано и разпалено от дубровничани. Дубровничанинът Павел Джорджич е раздухвал въстанието във Варна, Провадия Шумен, а пък знаменитата дубровнишка фамилия Соркочевич действували в Търново и Русчук. На това въстание са помогнали трансилванският княз Сигмунд Батори, Михаил Витязул, влашки господар и Аарон, молдавски господар. Средоточието на това въстание е бил гр. Търново, гдето бил и провъзгласен за български цар един мним потомец на Шишман ІІІ. Но това въстание не можало да успее; то било потушено от Зинан паша.

По-после, за да се отхвърли турския ярем, опитване е направено от католиците в Чипровското воеводство.

Около 1630 година българите католици са се обърнали към Фердинанд II и полския крал Сигизмунд III за помощ; но, по причина на 30-годишната война, това останало без никакво следствие. В 1645 год. се обявила война между Венецианската република и Турция. Това нещо произвело голямо движение на Балканския полуостров... И православните, и католиците помислили, че вече е настъпил часът за тяхното освобождение. Но те са знаели още, че успехът на Венецианците ще бъде по-обезпечен, ако към тях се присъедини още някоя държава. Австрийският император и полският крал са били единствените господари, към които са били обърнати погледите на всички; особено Владислав IV имаше голяма тежест в България, по причина на неговите победи, нанесени над турците. За посланик при Владислав бил избран и изпратен архимандрит Петър Парчевич, родом из Чипровци, потомец на една стара славна българска болярска фамилия и много образован мъж, който носеше титла Доктор на богословието и отличен познавач на езиците гръцки, латински, италиански, романски и арменски! Той бил приет от Владислав много ласкаво и бил изпратен с голяма надежда и големи дарове. Владислав действително почнал да се готви за война, но ненадейната му смърт унищожила надеждите на българския народ. Обаче при всичко това, движението се продължавало непрекъснато. В 1649 год. в България всички мислили, че са приготвени да пристъпят и към самото дело. Но гдето въстанието не избухнало, има да се благодари на архиепископа Деодат, който, като главен съзаклятник, знаял, че още не е време за бунт. Парчевич бил изпратен втори път в Полша, Австрия и Венеция; но резултатът бил такожде нищожен, защото Тридесетгодишната война тъкмо тогава се беше свършила, а нито една от западните държави не била наклонна да воюва.

Едвам в 1688 год., когато Австрия воюваше с Турция, българите се възбунтуваха. Под предводителството на Георги Пеячевич и Богдан в Кутловица се събрала войска, състояща от 15000 ратници; но тя била разбита от турците и Чипровец бил съсипан и изгорен. Жителите му се избавили чрез бягство в Балкана, и после по разни пътеки и с големи трудности стигнали във Влашко и Трансилвания. Между другите побягнали бил и последният архиепископ Кнежевич.

Войната между Турция и Австрия се продължавала с променяем успех; но резултатът бе неудовлетворителен за българския народ. С победата при Кутловица и с разсипването на Чипровец се свършват действията на българите католици. Останалите в живот се преселиха в Австрия, гдето някои живеят и до днес. С това се свършва влиянието на западните католически държави в нашето отечество и дохожда православното славянско руско влияние.

Нашите братя католици са били отлични патриоти и направили са много нещо в ония усилни времена за щастието и преуспяването на целия български народ; но обстоятелствата са се били тъй сложили, щото всичките им трудове и жертви останали осуетени.

4. Българските хайдуци

§ 45. Положението на раята в Турция е било несносно; българинът е бил окончателно убит. Но из средата на тая убита рая, всякога са излизали мъже, които с оръжие в ръка, са протестирали срещу притеснението на турците, борили са се с турските аги и защищавали са своите братя от своеволията на спахиите. Тия мъже са били наречени "хайдуци" - име, станало свещено в българската история; те всякога са живели свободно по горите и планините. Понякога са били назовавани арамии, а предводителите им - арамбашии. В живота на хайдуците и в техните битки с турците нам се представлява благородна и възвишена картина, така хубаво, вярно и живо изобразена и възпята в тъжните народни песни.

Задачата на хайдуците била не да грабят, а да отмъщават на угнетителите за сторените насилия към техните беззащитни и убити братя. Призванието на хайдуците е било да нападат на угнетителите мюсюлмани, да ги убиват и да защищават слабите българи и да не оставят неотмъстена и най-малката сторена неправда. Забележително е, че те са защищавали и мюсюлманското селско население.

Причините, които са принуждавали отделна лица да остават бащината си стряха, да прежалят старите си баща и майка, да се отлъчат от жената и децата си и да презрат имуществото си и обикнат един скитнически и страдалчески живот, или, да говорим с думите на народните песни: да заменят дома си - със "зелената бука", "старата си майка" - със "Стара планина", "стар бял бащица" - със "сабля френгия", "мили сестрици" - с "чифте паласки", "мила булка" - с "дълга пушка бойлия", "дребни дечица" - с "дребни фишеци", постилка - с "черната земя" и завивка - със "синьото небо" - са били силни и разнообразни; но всичките са били силни и могъществени: защото само отчаянието е могло да накара човека да избере и предприеме такъв живот и такова занятие, които са били тежки и на които конецът е бил или бесилка, или кол, или куршум. Който би обичал да проучи тия тежки причини, нека послуша народните песни или нека прочете "Горски пътник" на Раковски, дето точно и вярно са описани тия причини: едному турците убили родителите или брата; другиму отвели невестата иди обезчестили сестрата, а някому пък имуществото, спечелено с кървава пот, било разграбено от своеволните бейове, аги и спахии и други подобни насилия.

"Хайдукът" или сам съставял чета, или влизал в състава на друга някоя чета. В четите са се приемали само неустрашимите и здрави "отбор-юнаци". Те са се клели, че няма да се разделят, или предават, или връщат пак у дома си. С излизането в планината и с постъпването си в хайдушките чети, човек скъсвал всичките свръзки с всичко онова, което различава човека от другите животни и което го прави човек, т. е. с дом, баща, майка, сестри, братя, жена и с деца - с всичкия живот. Оръжието им се състояло от "дълга пушка бойлия" на рамо, "чифт пищове" и "ятаган" на пояс и "остра сабля френгия" или "дамаскиня" през кръста. Облеклото им е било всякога такова, което е служило на мнозина за съблазън – песните представляват хайдуците в най-скъпоценно и много разкошно облекло. "Вярната и сговорна дружина" много рядко се състояла повече от 50 человеци. Отделните хайдуци са се наричали "момчета" или въобще "юнаци". Най-опитния и най-храбрия избирали за воевода, който означавал байрактар.

Местопребиванието на хайдуците е било в Стара планина, Родопите, Средна гора, Сакар планина, Пирин планина, Красна планина, Странджа планина и Шар планина - гдето въобще захващали проходите, клисурите и пътищата. Понякога са се спущали по равнините и полетата, но много рядко и то в извънреден случай. Навсякъде са гледали да убиват такива турци, които са извършили никакво насилие над беззащитната рая. Когато някой бей или спахия, или друг ага, направи никакво насилие над някой българин, хайдуците известени за това от своите "ятаци" са нападали на него, или по пътищата, или в самия му дом всред града, и много пъти всред пладне, и го убивали, като отнемали голяма сума сребро или злато. Християните никога не са били нападани от хайдуците, нито пък пътници търговци, с изключение на български чорбаджии, които са били турски шпиони и български изедници. Всичките хайдуци като традиционен закон са имали това: да се не безчести жена, да се не опиват и да не нападат на християнин или мирен търговец, или селянин, бил той българин или турчин; защото от предание са вярвали, че онзи, който се осмели на подобно нещо, непременно ще падне в ръцете на турците. Простият грабител се наричал "кокошар".

Тия свои защитници народът в своите песни представлявал все в съблазнителна и величествена картина. Така, животът им се рисува тъй: хранили са се с "тлъсти агнета" и пили са "вода студена", а много рядко "руйно вино"; седели са под "тая сянка дебела", край "тая вода студена", до "тая бука зелена". Много пъти за юнаците са потъжвали и самите дървета, самите птици, дори и самата планина "заплаквала гората, гората и планината, в планината птиците и на гората листъето". Хайдуците са били в непрестанно сношение с невидимия свят; птиците им са говорили из усоите и им са предсказвали предлежащите нещастия; самодивите и самовилите, които са правили зло на целия свят, на хайдуците са ставали понякога даже и посестрими. Мнозина хайдуци куршум не ловил.

Щом се появявала някоя хайдушка дружина в някой предел, турските заптии и колджии, придружени от български селяни, веднага излизали да ги гонят. Такова опълчение срещу хайдуците се наричало "потеря". Хванатите хайдуци очаквала много жестока смърт: или са ги обесвали, или на кол набивали, или посичали като предварително са били изтезавани да изкажат своите другари и "ятаци". Ако би някой от дружината да се наранял, щото да не може да върви, такъв бивал убиван от самите му другари, за да не падне жив в ръцете на потерята. Ако би някой уединен, или заблуден в гората хайдук, да се разболее, или ранен успее да избегне по високите върхове или дълбоките долини, то той безпощадно умирал и "орлите му копаели гроба"; за такъв никой жив човек не е можал да узнае нещо.

Хайдуците пролет излизали в гората, а есен са се прибирали или по своите домове, или по домовете на ятаците си, а понякога са зимували в самата планина.

От тоя период най-възпетите от народните ни песни до днес са следующите хайдуци: Ангел войвода в Стара планина, Мануш и Страхил воеводи в Пирин планина; Семко, Барбур, Влъко и Наньо в Тозлука и Делиормана; Чавдар в Рила планина; Вълчан в Търново; Ненчо в Троян; Стоян, Индже и др. Освен мъже, народните песни ни казват, че много пъти в гората са отивали и жени, и моми; много пъти такива моми са бивали избирани и за воеводи. В песните са възпети Елена войводка, Тодорка и Сирма воеводка.

Б) Домашните литературни произведения в първите четири столетия (1398-1760 год.).

§ 46. Преди да дойдем до излагането на книжовните действия в първите четири столетия на нашето робство, ние счетохме за необходимо нужно да дадем кратко изложение и описание както на политическите условия, всред които се намирал нашият народ, тъй и на общественото му и семейно положение. Уверени сме, че след това кратко очертание лесно ще можем да проумеем ония причини, които са извиквали тая книжовна нищета, каквото виждаме в тоя период. И наистина, всред такъв тежък и усилен живот; всред такова робство, за литературна деятелност и дума не може да бъде.

Още при превземането на Търново, на патриаршеския Търновски престол седна митрополит, който се назначаваше и зависеше от Цариградския патриарх, а така също и на другите митрополитски и епископски престоли. Всичките тия духовни отци, назначавани от Цариградския патриарх бяха гърци. Българският народ, смутен и смаян от големия политически преврат, не е можал нито да помисли за своето църковно положение. Лишен от политическата си независимост, той не е искал и не е могъл да се погрижи за своята поне църковна независимост. Тия църковни православни отци, като гърци, не само не са продължили започнатия от Евтимий и други отци книжовен труд; не само не са подпомагали литературната деятелност, но още са гледали да изтребват и унищожават и ония литературни произведения, които бяха останали от времето на някогашната книжовна деятелност.

Охридската патриаршия наистина просъществува до 1767 година; но, едно, че беше отчасти погърчена, а друго, от тежките обстоятелства, ние не виждаме да е развила никаква книжовна деятелност.

Нашите католически отци, които са седели на Софийския и Марцианополския архиепископски престоли, са били действително снабдени, почти всичките, с високо духовно образование, което са получавали в Рим и Лорето. Епископът Ильо, архиепископите Петър Деодат, Павел Коешич, Стефин Кнежевич и

Петър Парчевич - всичките от Чипровци, архиепископът Марко Бандин от Скопие - всичките до един са били образовани мъже и велики патриоти. Обаче, за жалост, обстоятелствата и политическите условия, всред които са се намервали тия достойни наши отци, са ги принудили да употребят своите умствени способности и своята енергия и деятелност към съвсем друго направление, а не върху книжовното поле. България беше поробена и имаше нужда от политическа свобода, която да обезпечи и способствува за всестранното й развитие, преуспяване и благосъстояние; за това всичката тяхна деятелност се погълнала от мисълта и трудовете да се освободи тяхното нещастно отечество. Съзаклятия и бунтове са отнемали и най-малкото им спокойно време, та не са можали да отделят нито една минута за книжовно занимание. Единствената литературна тяхна деятелност са техните писма, писани и изпращани до разни високопоставени лица в чуждите държави, в които писма те са откривали болките на народа, рисували тежкото и усилно положение на българина и просили помощ и избавление за своето отечество. И тия писма, пълни с драгоценен материал, би били скъпи достояния на нашата книжовност, ако биха били съчувани до днес. В тях ние днес щяхме да видим вярно представено положението на нашето отечество в това тъмно за нашата история време. Но, за жалост, те са пропаднали!

Според г. Иречек едно голямо число неиздадени документи, отнасящи се до посланието на Парчевич и историята на Кипровец се пазят в архивите на Виенския, Венецианския и Руския дворове, както и между домашните фамилиарни писма на графовете Пеячевичи.

Граф Юлиян Пеячевич се бил занимавал усърдно с историята на своята фамилия. Историята на нашата книжовност с нетърпение очаква появяването на тоя труд от уважаемия граф, който труд ще хвърли доста голяма светлина върху деятелността на всичките наши в това тъмно и усилно време големи патриоти и върху тогавашното положение на народа ни.

Нашите дейци, след катастрофата при Кутловица, като се избавиха в Австрийската империя, някои от тях развиха не малка литературна деятелност. Историята на нашата литература счита за свой дълг да спомене за ония литературни произведения, които, ако и да са писани на чужд език, но като произведение на българи, заслужават да бъдат част от българската книжовност.

Тъй:

Кръст (Христофор) Пейкич родом из Кипровец, настоятел на манастира в Чанад (Унгария) е написал много съчинения, между които и "За различието между църквите католическа и православна", напечатана във Венеция, 1716 год., и "Разсъждение против Корана", напечатана в Тирнау (Tyrnau), 1717 год. И двете са писани на латински език, както беше тогава обичай, и имат чисто духовно догматическо съдържание. В първата се разглежда разликата в догматическо отношение между западната и възточната църкви и се труди да докаже, че католическата църква е съчувала по-вярно преданията на св. отци и апостолите. Във втората се критикува съдържанието на Корана и като се сравнява със съдържанието на Евангелието, доказва преимуществото на това последното над Корана.

Яков Пеячевич, йезуитин. Той е член от знаменитата породица Пеячевичи и е бил професор в Загреб и по други места. Той е написал и издал на латински език География, напечатана в Загреб, 1714 год. В тая География той описва с голяма любов Балканския полуостров.

Матей Фр. Ксав. Пеячевич, йезуитин. Той бил абат в Петровардин и е съчинил много богословски книги; освен това от неговото перо е излезнало и съчинението под заглавие "Historia Serviae", напечатана в Halocae, 1799 год.

Освен тия литературни произведения, излезнали на чужд език, в тоя период са излезнали и няколко книги на български език, печатани с кирилица. Както трябва да се очаква, съдържанието на тия няколко литературни произведения е чисто богословско.

Филип Станиславов, епископ на "Голяма България". Той е бил католик и сполучил в Никопол и околността му да превърне в католичество 14 села, в които жителите са били "павликяни". Това е станало около 1650 год. За своята епархия и за своето духовно стадо, понеже то не разбирало латински език, епископ Филип превел и издал в Рим в 1651 год. "Български молитвеник", напечатан с кирилица, но в него езикът е смесен с някои сръбски думи. В тоя "Български молитвеник" има и апокрифическо писмо на "царя Абигора" към Христа, екзорцисми, молитви срещу главобол, срещу безплодието на жената и пр., материал вземен от богомилската книжовност, за да може по-лесно да се привлекат "павликяните", остатъци от богомилите.

Яков Крайков, родом из София; той ведно с Ероним Загурович, из Катаро напечатали във Венеция "Псалтир" в 1569 год. и "Молитвеник" в 1570 год. за употребление в православните църкви.

Дали е написано повече нещо във времето на тоя период или не, ние не знаем. В Люблянската библиотека се пази една българска сбирка, която съдържа: "Словото на Дамаскина за страшния съд", преведено на простонароден език и "Словото на Йоан Златоуст за покаянието душевно", пак преведено от гръцки език; тия сбирки по езика си приличат да са от тоя период.

С тия гореизложени книжовни произведения продължи се оная верига на нашата литературна деятелност, която се разви във времето на някогашната ни политическа самостоятелност. Те, ако и слаби, са колелца на същата верига, която свързва старобългарската книжовност с новобългарската, която се разви в началото на настоящето столетие, особено след нашето възраждане.

В) Чуждите литературни произведения върху България и българския народ в първите четири столетия (1398-1760 год.).

§ 47. Първите четири столетия на нашето робуване, както видяхме е най-тъмната епоха на нашата история. Българинът, лишен от всякаква политическа и духовна самостоятелност и поставен в едно унизително социално положение, не е можал нито да помисли за литературна деятелност: той бил забравил даже и сам себе.

От това най-усилно за нас време, ние нямаме никакви писмени свидетелства. Такива скъпи за историята ни данни ние бихме можали да почерпим из държавната архива на Османската империя; но до днес върху това не е се ни помислило в нас. Онова, което знаем за това време, знаем го от съчиненията на чужди писатели, писани на разни езици, които чужденци, възползувани от своето господарствено-дипломатическо положение, когато са дохождали при султаните и при тяхното правителство с разна дипломатическа мисия, можали са да забележат нещо върху нашето нещастно отечество и върху нашия убит народ. Тия бележки писани в пътуването ни не ще бъдат толкова точни и пълни, защото те от висотата на своето положение не са могли, а може би и не са смеели пред недоверчивите турски паши и аги да дойдат в по-близко сношение с българина, който беше убит и политически и духовно. Те са бележили само онова, което са можали да видят от горе и случайно, а вътрешният живот на българския народ е останал скрит от вниманието и наблюденията на тия учени чужденци. Само малцина са можали да вникнат по-дълбоко в нашия народ.

Писмените бележки на тия чужденци се състоят в пътеописни съчинения и пътни впечатления. Обаче при всичко това, в тях намерваме много хубави и полезни неща за нашия народ и с това т ся важни, както за нашата политическа и църковна история, тъй и за историята на книжнината ни.

Историята на българската литература, мисля, няма да изпълни напълно своята задача, ако не изложи както имената, така и литературните съчинения на ония чужди списатели, които са писали върху България и българския народ. Ръководими от това, ние сме дали място на ония пътеописни и други литературни произведения, които са се появили на чужди езици, но предметът на които е вашето отечество и нашия народ.

1. Бертрандон де ла Брокиер [Bertrandon de la Brocquière]. Той е бил родом от Гиенското воеводство (Guienne), господар на Vieux château, един от дворцовите съветници и сановници на славния френски болярин Филип Добри, воевода Бургундски. В 1432 и 1433 год. той предприе едно пътуване до Ерусалим; в това си пътуване той е бележил всичко, що е видял и срещнал по пътя. От тия бележки той после е съчинил на френски език пътеописание под название "Voyage d’outre mer", забележително по богатото си съдържание, ясния стил и остроумната наблюдателност на автора. Това съчинение останало от автора в ръкопис и опазило се в Парижката народна библиотека, дето в началото на настоящето столетие го намерил Легран д’Осси (Le grand d’Aussy) и го издал в Mémoires de l’Institut nationale des sciences et arts, sciences morales et politiques. F. V. Paris fructidor an XII-1804 стр. 469-637.

Това пътеописание съдържа много хубави и полезни неща; в него виждаме положението на турското царство и на народите, подчинени на това царство. Виждаме още и това, че българите са били още добри, войнствени и въодушевени с надежда да възобновят някогашната си политическа независимост.

Извлечение от това пътеописание е напечатано в Период. списание, кн. III, 1882 год.

2. Феликс Петанчич [Felix Petantius] Той е родом дубровничанин, но е бил дълго време в служба при унгарските крале, а особено при двора на Владислав (1490-1516 г.), от полската династия Ягеловци, който беше и полски, и маджарски крал. Петанчич е бил много образован человек и знаял разни езици. Това му достойнство го удостоило не само да бъде кралевский секретар, а после началник на новооснованата Кралевска библиотека, но още да бъде изпращан и като посланик при разни чужди дворове. Той е дохождал в нашето отечество с дипломатическа мисия във времето на султан Баязид II и Селим I. Като учен человек, той можал да изучи географическото положение на Османската държава и написал е книжка на латински език под надслов: "De itineribus in Turciam libellus" (върху пътищата в Турция), около 1502 г., и напечатана най-напред в 1522 г., а после препечатана в разни сборници около десет и повече пъти.

Извлечение в Период. списание, кн. IV, 1883 г. от Иречек.

3. Венедикт Курипешич. (Venedict K-.) Той е родом от Горни-град Obernburg в Штирия, а по народност словенец. В посолството на Фердинанд I, състоящо от хърватина Никола Юришич и немеца Йосиф Ламберг, което посолство е пращано в 1530 год. в Цариград при султан Сулейман I "Законодател", като латински тълмач е влизал и Курипешич. Той е водил бележки върху всичко, що е видял в Османската държава и при Сюлеймановия двор. Бележките му са писани във вид на дневник и писани са на немски език, а печатани в 1531 г. на 32 листове с 10 дърворезни изображения, най-много на босненски крепости. Надсловът на дневника е Itinerarum. Wegrays. kun. May Bottschaft gen Constantinople zu dem türkischen Kaiser Soleyman anno XXX [Пътешествие на крал.-царското посолство в Цариград при тур. султан Сюлейман г. 30]. Дневникът на Венедикт съдържа само дните и имената на местностите и е написан на прост и тежък език, но той е важен за нашата отечествена география със своите подробни и богати географически бележки.

Извлечение от Иречек в Период. списание, Кн. IV, 1883 г.

4. Бенедето Рамберти. Той е родом венецианец. Когато Венецианската република изпрати в 1534. г. чичо му Данаил де Лудовичи като посланик при Сюлейман I, Бенедето го придружаваше като секретар. Пътните си впечатления той описал на латински език и издал най-напред във Венеция на 1539 г. под название Libritre delle cose dei Turchi (Три книги за турските работи). Първата книга съдържа пътеописанието от Венеция до Цариград; втората описва Портата или Двора на Султан Сюлейман, а третата излага положението на османската империя. Тая книга съдържа полезен за нашата история материал.

Извлечение в Период. списание, Кн. IV, 1883 г.

5. Бусбек (Angier Gislen de Busbecq). Той е родом от Фландрия от селцето Комин (Comines). С труда си могъл да получи такова образование, щото го считали между най-образованите люде в онова време. Той постъпил на политическото поле, на което се отличил. Той е ходил няколко пъти в Цариград с дипломатическа мисия, и последния път останал в Цариград седем години (1555 - 1562 г). Във времето на това свое пребивание в Цариград, Бусбек е изучил положението както на Османската империя, тъй и на народите, които са живели в нея. Между многото негови писма, които писал на Цариград, най-важните са четири дълги писма за посланството му в Турция (Legationis Tucical epistolae quator), в които е описал Цариград и други никои части на империята, съвременните турски работи, държавното устройство, положението на турците и поданиците им. В първото си писмо той говори за българите, но съвсем в общи думи.

Извлечение в Период. списание, кн. VI, 1883 г.

6. Герлах Стефан. Родом от Кинтлинген във Вюртемберг. Образованието си получил в Тюбингенския университет, от гдето излязъл с титла Д-р на Богословието. Когато немският посланик Давид Унгнад дошъл на изток, то Герлах го придружил като негов проповедник. На изток той прекарал три години (1575 - 1578) във времето на Мурат III. Герлах не бил дипломат, следователно, турските държавна уредба, войската и палатите много малко са привличали внимателно на учения богослов протестантин. Неговото любопитство е било обърнато към долната класа на народа, към обичаите на народите, а особено към положението на раята. Впечатленията си той изложил в един дневник, дебела една книга в голям формат от 552 страници, която е съдържала много обилен и драгоценен материал, за да се познае тогавашното положение на раята, а особено на българите.

Извлечение от тая интересна книга намираме в Период. списание, кн. VI, год. 1883.

7. Граф Марсигли (Marsigli). Той е родом от Болоня, граф италиански. Още като юноша той е ходил от Далмация до Цариград с един венециански посланик. После като пълковник участвувал е във войните между Австрия и Турция и бил заробен от турците, при които е останал до Карловецкия мир, сключен в 1699 год. Във време на своето робуване той изучавал пределите на Турция, а особено предела крайдунавски. Резултатът на своето изучаване и наблюдение той е изложил в съчинението си под название Danubius в седем томове. Той е изложил в него подробно географическо, археологическо и природословно описание на Дунава и неговите брегове. Това съчинение е напечатано на латински език в Амстердам в 1726 г. Днес има от него преводи на френски и италиански езици. Другите негови съчинения са: "Bosporus" на италиански език в Рим, 1681 г., "L’état militaire de l’Empire ottomane", на френски език, Амстердам, 1732 г. Всичките тия съчинения имат важно съдържание за нашата география и история.

8. Октавия Сапиенция. Той е испански свещеник. Като бил заробен от турците и заведен в Цариград, гдето седял пет години, той е можал да изучи турската държава и християнските народи, подчинени на турците. Когато бил освободен, той написал в 1672 год. книга под название "Описание на Турция" (Nuevo tratado de Turquie). В това "описание" има много любопитни известия за вътрешното състояние на Турция и на раята в онова време. В това съчинение ние намерваме любопитни бележки за фанариотите и с това тя е интересна за нашата църковна история.

9. Марко Антонио Барбаро. Той е пътувал по някои страни на Балканския полуостров и седем години е живял в Цариград, като "баил" на Венецианската република. От своите бележки, които държал върху всичко, що е ставало в Турция, той в 1572 год. е издал "Описание на Турция" (Relatione del Maccant Barbaro), в което описва подробно величието на турската държава и силата на турците, както и състоянието на султановите поданици.

10. Стефап Гаспари, католически свещеник. По заповед на Папата той в 1671 и 1672 год. е обходил Сърбия и Албания, за да изучи положението на тамошните католици. След завръщането си той издал своите Relazioni de me prete Stefano Gaspari, visitatore apostolico, книга, която съдържа географическо и статистическо описание на Сърбия и Албания и епархиите Пулатска, Скутарска, Сапатска, Алеска, Драчка и Антиварска. В тая книга се излага още подробно описание на границите, градовете, селата и църквите във всичките епархии. Той прави такожде твърде интересни бележки и за общественото и икономическо състояние на тамошното население. Гаспари говори още и за някои български области, напр. за Скопската, Кратовската и пр.

11. Францеско Брациолини. Той заслужва да се спомене със своята поема върху кръщението на България (Bulgheria convertita), напечатана в Рим в 1637 год. Тя се състои от 20 песни, от които всякоя една обема 100 до 130 октави. В тая своя поема Францеско излага начина на кръщаването на българския народ, като възпява самото събитие.

12. Матей Гондулич. Той бил рагузки посланик при Високата Порта в 1674 год. във времето на Мохамед IV. Догдето живял в Цариград, той изучил турската империя и народите, подчинени под властта на турците. В 1674 год. издал плода на своите наблюдения в една книга под название "Diverse notizie dello stato della Christiania ne regni di Bosna, di Servia, et di Bulgaria, racolte de me Matheo Gondola in occasione de la mia ambasciaria alla Porta per Ecc. Republica di Ragusci" [Различни бележки за състоянието на християните в Босна, Сърбия и България, писани от рагузкия посланик Матей Гондулич..."]. В тая книга, както се вижда и от самия надслов, описва се положението на християните в Турция, в славянските области. Съдържанието й е интересно за българската история.

Извлечение в Периодическо списание, кн. I, 1870 год.

13. Павел Джорджич, родом дубровчанин. Както знаем, той е живял в България около 15 години и сам е разпалвал въстанието във Варна, Провадия и Шумен. Неговата записка за положението на българите, дадена на 10 януари 1595 год. кралю Сигмунду, заслужва да намери почетно място в страниците на нашата литературна история; тя дава драгоценен материал за нашата отечествена история.

Съвсем кратко изложение срещаме в Период. списание, год. 1870, кн. I.

Освен тия споменати чужденци, които са написали по нещо за България и българския народ и с това са съдействували да се хвърли малка светлина върху тогавашното положение на нашит прадеди и нашето отечество, писали са още и следующите :

Riccant "Histoire de l’etat present de l’empire osman", Amsterdem, 1553. Вратислав (чех) из Митровица, 1591 г., Йоан Деришвам, 1553 г., Вранчич, 1553, Сръбския патриарх Черноевич, 1683, Юрий Кританчич "Политики", 1664, Waller, 1599, Bissetius, 1675, De Thou, 1614, Ставрин (грък), 1601, Nicolai Stith "Imperatores ottomanici". Tyrna viae. 1760 год. Павел Ювия, 1531 год., Луиджи Бассано, 1561 год. и др., на които съчиненията са такожде интересни за нашата история и география.

© Димитър Маринов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 16.04.2006
Димитър Маринов. История на българската литература. Под редакцията на Албена Вачева. Варна: LiterNet, 2006

Други публикации:
Димитър Маринов. История на българската литература. Пловдив: Издание и печат на Христо Г. Данов, 1887.