А. Част първа: Старият век

I. ЖИВОТЪТ НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД В НАЙ-СТАРО ВРЕМЕ

Димитър Маринов

web | История на българската литература

[Животът на българския народ в най-старо време - Семейният живот на българите в най-старо време; Вяра и обичаи на нашите прадеди; Интелектуалното и моралното състояние на старите българи; Народната книжнина или народните умотворения: Народни песни, Народни приказки, Народни пословици и басни, Народни гатанки, Баяния, Детински залъгалки.]

А) Семейният живот на Българите в най-старо време.

§7. От политическата ни история знаем, че славянските племена, които бяха се заселили на Балканския полуостров, бидоха покорени от едно племе, наречено “българи”. Това племе дало името си на покорените славянски племена, а претопило се в тях така, щото при свършването на VІІ-то столетие, ние не виждаме никаква следа от него. Мнозина от чуждите и от нашите историци предполагат, че българите, които са дошли под предводителството на Аспарух, не са били от славянско, а от чуждо - монголско, татарско или финско произхождение. Обаче тоя въпрос още не е разрешен окончателно.

И тъй, когато говорим за български народ и за неговата литература, ние трябва да разумяваме славянските племена на Балканския полуостров преименувани в “българи” и тяхната литературна деятелност.

Чрез внимателните издирвания на най-новите славянски историци, между които трябва да споменем Шафарик, Хилфердинг, Рачка, Раич, Венелин, Иречек, Дринов, Кръстевич и други, тъмното минало на наший народ е осветлено. Само въпросът за най-старите жители на Балканския полуостров още очаква своето съвършено осветление и разрешение.

Понеже всякога литературната ни деятелност е стояла в зависимост от политическото ни положение, то ние в тоя период ще се докоснем в някои случаи и до политическите събития в нашето отечество.

Като изучаваме книжовната история на нашия народ, длъжни сме да се повърнем в онова най-старо време, когато е бил в заедница с останалите свои славянски братя и да видим в какво културно състояние се намерва той тогава.

Първоначалното културно състояние на нашите прадеди нам е неизвестно.

Че славянските народи, па и нашите прадеди са имали вече някакъв културен живот, когато са живели заедно, няма съмнение, защото това се вижда от хубавите свойства и обичаи, които чуждите съвременници са познавали у тях. Но за доказателство, че нашите прадеди са били вече на една степен в културното си развитие, ние ще прибегнем към по-силни доказателства. Начинът на живота, нравите, обичаите, религията, икономическото състояние, облеклото, инструментите, с които са работили, покъщнината и други тем подобни неща, са такива фактори при изучаването на културното развитие на един народ, щото те, при отсъствието на други по-положителни данни, могат да бъдат вземени всякога с най-голяма сполука, за да се изучи умственото състояние на един народ.

Следователно, за да можем да видим в какво културно състояние е бил нашия народ в това далечно, предисторическо време, трябва да изучим начина на семейния му живот, обичаите, религията, икономическото му състояние и политическото му устройство. Защото от всичко това ние ще видим какво е знаел нашият народ, когато е бил заедно с останалите си славянски братя, а какво е научил после, отделен от тях.

1. Семейно сродство. Задруга. Племе. Жупа. - В южните и северни славяни обществения и държавен живот и ред основавал се е на семейните сродствени отношения между отделните членове. Такова уреждане, в най-първобитна форма, се съчувало между сърбите и хърватите в семейния съюз, наречен задруга. Такъв семеен съюз се съчувал и между българите, най-много в Македония, но не с това също название. Под името задруга ние виждаме такова семейно общество, което се състои от няколко по-малки челяди (семейства) с еднакво произхождение, или свързани чрез едно кръвно сродство. Всичките тия семейства, живеят заедно, работят общо, ядат на обща трапеза и стопанисват общо имущество под управлението на един старейшина - най-стар по възраст в задругата. Тоя управител в задругата се наричал различно: дедо, домовдадика, домакин, а по сръбски - от старешина, старочешки - старост, владика. Старейшината на задругата бива бащата или най-старият брат; той управлява цялото семейство в дома и общото имущество, разпределя работата между мъжките членове, продава и купува, като пази интересите на целия род. В езическите времена, той - дядото - извършвал жертвоприношението, устройвал празнуванията - нещо, което отчасти се е съчувало и до днес. Той бил представител на задругата в общите събрания, в които са били обсъждани разни въпроси. Между отделните членове на задругата владеела е пълна равноправност. Земята, която работят, жилищата, в които живеят, домашния добитък, разните оръдия и покъщнина - всичко, което може да се счита като имущество и богатство, е било общ имот, общо притежание, от което всичките членове имали право да се ползуват еднакво. При такова учреждение никак не е било възможно да съществуват бедни люде: всякой е бил член в някое семейство (задруга), което е обезпечавало материалното му благосъстояние и съществуванието му. Само ония лица, които като за наказание са били изключвани из семейството, били бедни; от тука произлиза и еднаквото значение на понятията в думите: бедност и лошота.

До колко семейното сродство е играло важна роля в славянския обществен и държавен живот и до колко са били чврьсти тия сродствени свръзки, познава се от разнообразните сродствени степени и названия, които са опазени и до днес.

В семейството на мъжа се гледало с особено уважение и значение. От там произлиза разницата между “мъжка кръв”, “мъжка лоза” и “женска кръв”, “женска лоза”, които се означават още и с “дебела кръв”, “тънка кръв”. На жената друго название няма освен “жена” (γυνή) синонимно с “родителница”, която е била определена само да ражда и отглежда, когато на мъжа се дава название още и “човек” (чловhкъ). Всичките членове, които се свързват от сродствени връзки, са произлизали от “една кръв”, “една лоза”, “един корен”, “един сой”, “един ощер” “една влака”.

Сродството се различава на “възходяща” и “низходяща линия”.

Сродството по мъжка кръв се дели на шестнадесет или осемнадесет колена, и то: девет или осем във възходящата, и толкова в низходящата линия. Във възходящата линия съчували са се названия само за четири колена, а в низходящата названия за пет колена.

Названията на членовете във възходящата линия са следующите:

Названията на колената в низходящата линия са следующите:

Другите колена нямат особени названия.

Другите сродствени названия в отношение към колената на възходящата или низходящата линия по мъжка или женска кръв са следующите:

1. Брат на дедата или чича на бащата се нарича:

2. Сестрата на бабата или тетка на бащата се нарича:

3. Брат на бащата се нарича:

4. Жената на чичата се нарича:

5. Сестрата на бащата се нарича: А сестрата на майката се нарича:

6. Жената на сина се нарича от баща му и майка му:

7. Бащата и майката на сина се наричат от снахата: А бащата и майката на снахата от сина се наричат: към които синът е:

8. Братът на мъжа се нарича от неговата жена:

9. Братът на жената се нарича от мъжа:

10. Сестрата на мъжа в отношение към жена му е:

11. Сестрата на жената в отношение към мъжа, е

12. Жените на двама братя във взаимно отношение са А мъжете на две сестри във взаимно отношение са:

13. Братя, родени от един баща и една майка са: а сестрите:

14. Братя или сестри, родени от един баща, а две майки, или от една майка, а двама бащи, се наричат:

15. Повтореният мъж или повторената жена в отношение един към друг, се наричат: (втори мъж) и (втора жена), а в отношение към децата на мъжа или на жената, се наричат:

16. Ако жената дойде в къщата на повторения мъж и доведе със себе свое дете и завари в къщата дете от първата жена на мъжа си, тогава доведеното дете се нарича: или а завареното дете -

17. Децата на двама братя се наричат (първи братовчеди); децата на две сестри - Децата на първите братови или сестрини деца се наричат втори братовчеди и тъй нататък.

18. Братът на майката за децата й е: Съпругата на вуйката за тия деца е: Децата на уйката са: (братовчеди).

19. Когато мъж и жена нямат от сърцето си рожба, вземат чуждо дете и го усвоят, това дете се нарича:

20. Когато едно дете чуждо се отдои от една жена, то детето на (доячката) и другото дете стават братя, брат и сестра или сестри по мляко.

21. При извършването на тайнството брак, държи свещите на главите на си. Това сродство се нарича въобще

22. Има друго едно сродство, сродство по избор, наречено

Освен дотук изложените сродствени отношения и названия в западна България владее тоя хубав обичай, щото на всеки стар човек и жена се казва на среден човек и средна жена - а на по-млади, било мъж, било жена - а въобще на всякого - приятелю или прийо и побратиме.

Тия сродствени свръзки са опазени и до днес между българите. Много пъти, когато се вземат момък и мома от една съща влака или коляно, които по сродственните си отношения стоят толкова далеч, щото църквата дозволява венчаването им, членовете от тая съща влака показват силно негодувание.

Положението на жените в семейството и обществото е било почти рабско. Жената била натоварена не само с домашните работи, но още и с полските. Някои мислят, че това рабско положение на жените произхождало от това обстоятелство, което се сънувало от части и до днес по селата, дето момците са били длъжни да плащат голяма сума за момата, която просят за жена.

Понякога жените са били длъжни да ходят с мъжете си и на бой. Така напр., в 626 г. при обсадата на Цариград, между убитите славянски мъртви трупове били намерени и убити жени. Това се съчувало и до днес между черногорците. Но в замяна на всичко това, жената се ползувала от всеобщо уважение: тя не е можела да бъде в никакъв случай предмет нито на най-малко оскърбление и се считала за основа на семейното щастие. Да се оскърби жената се считало за мъжа и за мъжкото достойнство най-голямата обида; мъж, който би дръзнал да обиди жена, било с дело или със слово, той е унизил не само себе си, но и мъжкото достолепие, и наградата на такъв е била общо презрение. За оскърблението на жената цялото семейство, па даже и цялото племе е било длъжно да отмъсти.

Държавно устройство

Държавното устройство на славяните било демократическо. Прокопий разказва, че те не са се управлявали от един человек, но от съвет на старейшините. В най-старо време между тях е съществувало владението на демократията - народът; и както в мирно време, тъй и във военно време, всичките дела са били подвъргавани на общо обсъждане.

Основата на държавното и обществено устройство е била задругата (голямо семейство). Множество такива семейства или челяди, които са били свързани чрез сродствени и кръвни връзки и които са живели в отделни селски поселения, съставлявали са племе; и земята, и пространството, населявано и завзимано от това племе, се наричало жупа или жупания, а управителят - жупан. Това название се съчувало в сърбите. Средоточието на жупанията се наричало град, укрепено място на жупата. Това укрепление обикновено е било построявано или всред блата, или на възвишение, което е имало форма на полуостров; това възвишение, от към страната, отдето се е съединявало с околните възвишения, е било защитено чрез окоп, а от към другите страни - чрез стръмни пресичания. Във всякоя жупания е управлявал старейшина, който е бил всякога избираем из средата на някое семейство.

Заслугите на тоя старейшина във военно време и мъдростта и благостта му в мирно, изисквали са да се отплатят с благодарност и признателност, които не са можали да бъдат засвидетелствувани иначе, освен чрез това право да владее и управлява той пожизнено. Ако се случи, както много пъти е ставало, и синът на заслужения старейшина да се е отличавал с някое високо отличително, било душевно или телесно качество, то за наследник на починалия старейшина - баща му - се избирал той. И тъй, лека полека, управителят ставал не само пожизнен, но и наследствен. По такъв начин е поникнала между славяните аристократическата класа. Тия управители са носили разни названия: и др.

Името боярин е произлязло без съмнение от корена бой. Може би в много далечно и старо време това название се давало на оня войник, който се отличавал във време на война чрез някоя показана необикновена храброст или отважност; и по-после то се преобърнала в народно достойнство. Византийските летописи в 764 год. споменуват за боярите (болярите), че са били големци между българите. Това звание се опазило в български държавен строй до самото падане на българското царство, а във времето на турското владичество, боярете са били или изсечени, или потурчени. В най-ново време това звание се съчувало между румъните, които между многото български думи, обичаи и звания, съчували са думата и званието: боярин.

Воевода изначало се наричал воински началник и предводител, но по-после, понеже той умеел и в мирно време да управлява и да владее над съграждането си, то това име означавало въобще началник и велможа. Това звание такожде е било съчувано през всичките периоди на старото българско господарство. След падането на българското царство, това звание и име се съчувало между румъните, а и самото турско правителство го задържало в някои случаи. Търновският управител, до най-ново време носил е официално званието “Търновски воевода”. В Цариград управителят на предградието “Галата” носил е до скоро време званието “Воевода”.

Княз. За тая дума Карамзин предполага, че произлязла от кон, при всичко, че мнозина учени я произхождат от източното име каган и немското König или старонемското Kuning. Карамзин казва, че между славяните конете са били толкова рядко, а пък много нужни, щото те са се считали за драгоценност. Да притежава човек 80 коне между поморяните в средния век, съставлявало е голямо богатство, и всякой, който притежавал и яздил кон, наричал се княз (nobilis capitaneus et Princeps). Понякога се наричал Велик княз. Думата е опазена и до днес.

Пан. Според известието на Константин Багрянородни, тая дума е означавала управител. Такъв Пан е управлявал в Хърватско три големи окръзи и председателствувал е в събранието, гдето народът се събирал в полето, за да обсъжда народните работи. И до сега в полския и чешкия езици думата “пан” означава господин.

Жупан и Жупанство или Жупания. Във време на средния век в някои славянски земи окръзите наричали жупанства, а управителите - жупани. Тая дума се съчувала в румънския език жупун (господар, майстор).

Крал. Думата и званието, според Карамзин са много нови. Званието е уредено тогава, когато аристокрацията се усилила, така щото от благодетели за народа, те станали угнетители. Думата произлиза от карам (наказвам), когато народният предводител вече бил облечен с власт да наказва престъпниците по неговата воля.

При всичката си власт, тия старейшини не са били съвършено неограничени. Общите работи всякога са се решавали в събранията, където са присъствували всичките старейшини и в които събрания те само са председателствували. Боярите, воеводите, князовете, пановете, жупаните, па и самите крале в много отношения са зависели от волята и произвола на народа, или по-добре да се каже, на по-влиятелните между народа, които след като са избирали единодушно началника си, след кратко време, свъргнували са го, понякога съвършено без причина и без грешка, а просто по каприз или лекомислие и клевета, или по причина на някое нещастие, станало на народа.

2. Хазяйственото положение на нашите прадеди. Нашите прадеди, в онова далечно и старо време, когато са преминали из Азия в Европа, не бяха диви и скитници, но бяха доволно напреднали в културния живот. Те бяха вече земеделци, знаеха да ткаят, да плетат, да зидат здания и др. А всичко това ни доказва за тяхното не-ниско културно положение. За да се уверим в това, ние трябва да прибегнем към един такъв свидетел, който ще ни засвидетелствува най-вярно. Филологията е открила много тъмни въпроси за миналия живот на человеческия род и доказала е тия предположения с математическа точност и вярност. Тя ще ни послужи и тук, за да докажем, че нашите прадеди не са били в низко културно развитие, когато са дошли на Балканския полуостров. Филологията ни уверява, че названието на един веществен предмет не може да съществува в един език, ако самият тоя предмет не е бил познат на народа. Общите названия на някои известни предмети или действия във всичките по-главни европейски езици доказват, че всичките тия народи в едно много далечно и минало време, са живели заедно и имали са понятие за известни някои предмети и действия. Езикът ще ни докаже и тук, че названията на някои известни предмети и действия са общи във всичките славянски езици, което не може да бъде иначе, освен че тия предмети са били известни и употребляеми от славяните още тогава, когато са били заедно.

И тъй, нашите прадеди, когато са дошли на Балканския полуостров, били са земеделци, скотовъдци и знаели са много работи, и полски, и домашни. Това се доказва от следующето сравнение:

Названията на всичките ситни храни са еднакви у по-главните славянски езици.

Значението на думата жито в отделните славянски племена се променя, но все означава един вид от ситната храна. Тъй например в Банат и ден днешни жито означава пшеница; в Хърватско означава просо; в Русия - ячмик; в Чехия л Полша - ръж и пр.

Зърната на ситната храна, която е служила за храна на человеците или на добитъка, нашите стари са дробили на ситни късове, които носят следующите названия: старобългарски: руски: полски: zarna, чешки: zernov. В новобългарския език има две думи от същия корен: зърно и ярма. Или тия зърна са на от гдето излизало брашно: старобългарски: руски: мuка, полски: maka; от това брашно са месили подквасено с от тестото са пекли и Освен това от брашното са правили още Колачите и кашата са били най-омилени храни на нашите прадеди. И ден днешни кумците отиват при своя кръстник на най-добър ден с колачи, а скъпия гост в българската къща ще се угощава непременно с каша и баница (колач).

Освен хляб, нашите прадеди са употребявали като вариво следующите растителни предмети и др.

Нашите прадеди са знаяли да в да да и да знаяли са да в снопове, да и то в -то, а сламата са правили в Пожънатата нива ставала (от стрьн = сламка).

Най-важните оръдия за земеделието, които се употребяват и до днес, са били познати на нашите прадеди, което се познава и доказва от думата обща във всичките славянски езици. Освен това, и най-дребните съставни части на плуга са били познати и употребявани, защото названията им са еднакви във всичките славянски езици. Тъй на пример: (gredels, grzadziel, hřidel), (lemiesz), и други имат еднакви названия. От другите земледелчески оръдия заслужват да се споменат: които имат такожде еднакви названия. Своите обрани полски плодове нашите прадеди са довозвали дома с при тая обща дума, имаме още една обща във всичките славянски езици - талига: старобългарски: руски: телега, тележка, полски: telega, чешки: teleha.

Достойно е да се забележи и това, дето във всичките славянски езици се изказва с един глагол думата впрегание: старобългарски: руски: полски: zapragač, чешки: zapřáhnouti. Също и думата ярем, за воловете е обща ( jarzmo, jařmo).

От изложеното до тук се вижда, че нашите прадеди са били земледелци. Земледелието е било основа на тяхното съществувание и като такова, то е било уважавано във висока степен. Множеството пословици, песни и приказки доказват за голямата важност на земледелието между българите. И ден днешни българинът е убеден, и то съвършено основателно, че “ралото и мотиката хранят света”.

Освен земледелието нашите стари в онова далечно време знаели са такожде и разни занаяти, само че тия занаяти са се работили от членовете на едно и също семейство. И до днес нашият селянин знае да си направи сам колата, бъчва, къща и други.

Така, те са знаяли: да дървени работи с (теслица, tesla, сiеsliса), да разни предмети с длето ( dloto, долото). Те са правили за домашни потреби: на които са набивали знаяли са още да да режат корита и (руски: ложка, lžice, lžyka, lžica, оžiса и ужица). Между тях е имало мъже, които са знаяли да за имало е които са правили (grnac, garniec, hrnec). Нашите прадеди са знаяли такожде да предат с вретено (веретено, vreteno, wrzeciono, vřeteno), да ткаят в и то с помощта на Чрез тканието са произвеждали от което са кроили: (koszula, košile) и (гачи, gatki, gаčе). Освен платното, те са ткали още и от което са правели: (сукман, suknja, suknjce и suknjenjača). Във време на студовете през зимата нашите стари са се обличали в а на краката са обувала цървули.

От всичко гореизложено се вижда ясно, че нашите стари, когато са дошли на Балканския полуостров, били са облечени, обути и притежавали покъщнина, която, колкото и да е била проста, свидетелствува, че те са живели питомен и редовен живот. С такъв живот е свързано и постоянното обитаване на едно място. Нашите прадеди не са живели чергарски живот, нито под открито небе, но в постоянни поселения и в къщи. Това се доказва от общото название във всичките славянски езици на думите: тоя дом е имал: и (ргаg, ргоg, порог; vrata, wrota, ворота; stjena, seiana). Домът е бил снабден вътре с и бил е съграждан всред широк обиколен от всякъде с окоп. Мислило се, че славяните се научили да правят от германците, които са правили hise-n, а старобългарски Но като се вземат предвид гореприведените названия както на жилището, тъй и на отделните части на къщата, едва ли може да се потвърди подобно едно мнение.

3. Военното изкуство на нашите прадеди. Всичките историци едногласно признават, че нашите славяни са били тих и мирен народ, който е обичал да живее с всекиго в приятелство. Тяхното воюване е било повечето за отбрана; много рядко са нападали на другиго, но нападнати, те са се опълчвали всички, които са били възрастни и способни да се бият. Те са имали здраво телосложение и не са били невещи в битката. Когато са воювали, те са се били в гъсти редове под предводителството на един воевода, който ги управлявал и в мирно време. Обикновеното оръжие е било такова, каквото са употребявали и всичките други народи. Копие (копье, kopia, корi, корlie), сулица (sulice, sudlica), стрела (strjela, strzala, strela), намазана с особена отрова, (mač, mjecz, meč) и който е бил голям и тежък, са били военните оръдия на нашите прадеди. Общото опълчване във време на война се доказва от това, дето и днес думата войска означава дружина, а думата воин - мъж. И днес в песните жената казва на мъжа си войно.

Б) Вяра и обичаи на нашите прадеди

Както начинът на животът, тъй и религията може да бъде мерило за културното положение на един народ. В старата религия на нашите стари, ние не виждаме оная грубост и онова дълбоко деморализирующе суеверие, както в религията на някои диви народи. Нашата стара религия не е изисквала никакви человечески жертви, каквито е изисквала религията на някои източни народи, нито пък обредите й са сеяли разврат, както религията образованите финикийци. Тъй също ние не виждаме, или много рядко, поклонение на идоли, но никак не и на человечески същества, каквито е дозволявала религията на старите перси, египтяни и римляни. Нашите прадеди са били многобожници, но не страстни идолопоклонници. Те са обожавали физическите явления, като са приписвали, че над всякое явление владее и управлява някой невидим дух; обожавали са някои видими небесни тела, като слънцето и месецът; давали са божески почести на някои вредителни животни, които са причинявали вреда на земледелието и скотовъдството. Те са вярвали, че всяко обществено или политическо явление, като война, умиране на владетел, болест, смърт, плодородие или неплодородие, благополучие или нещастие, радост или скръб и други - всичко произлиза, управлява се и зависи от някое невидимо същество, затова са принасяли жертвоприношения на това същество и молили му са се да бъде милостив към человека. Вярвали са, че над всякоя долина, над всякоя гора, над всякоя вода, над нивите и ливадите, над селото и къщата на всякой человек са бдели някои невидими свръхестествени, добри или зли духове и с жертвоприношения те се старали да ги умилостивят Много рядко са правили кипове или идоли, на които да се кланят и да отдават почести, като на самото божество. Не са имали такожде известни здания, в които да обитават само боговете. Боговете са били във вселената, която е окръжавала человека, и в самия человек.

При всичкото си многобожие нашите прадеди са вярвали в едно най-високо, най-съвършено и невидимо същество, наречено Бог. Тоя славянски бог има еднакво значение с латинския Deus, гръцкия Θεως или Zeus и староперсийския или староиндийски Bhãga. Но дали с това название са именували нашите прадеди в най-старо време това най-високо същество, не се знае положително. При всичко че названието на тревата “перуника” в българите, посветена на бога Перун и названието на същата трева в сърбите “богиша”, посветена на бога, ни довежда до заключение, че думата бог е по-стара между славяните, от колкото се мисли, пак има предположение, че на това най-високо и съвършено същество нашите прадеди, в много отдалечено време, са давали друго название. В старите руски летописи се споменува, че първият владетел на видимия и невидим свят е бил Сварог, който, според доказателствата на компаративната митология, отговаря на староиндийския Baruna, гръцкия ỏυρανός, а след него е дошъл синът му Светлина или Слънце, гръцки Άπόλον. Между българите и днес се е съчувало предание в песните и приказките, че владетелят над мълнията и гръмотевицата е бил Перун, комуто се молили във време на бездъждие.

Пеперуда злата
Пред Перуна лята,
Лята и прелята,
По поле се мята
И Богу се моли:
Дай Боже дъждец!

(Стр. 168 “Горски пътник”).

Освен на това най-високо същество, нашите прадеди са отдавали божески почести на слънцето и месеца. Това богопочитание се опазило отчасти и до днес между нашия народ. Когато, заран на изток се появи слънцето, нашите се кръстят; също се кръстят и когато има нова месечина. Онова, което се е съчувало от старо време, че слънцето се женило за “хубава Грозданка” (Показалец, стр. 127), за “мома Влекана” (Веда Словена, 1874 год.) и за “мома Мария”, дето се вижда, че слънцето се годило за “Дена Денница” (Периодическо списание, Год. I. кн. XI и ХІІ, стр. 153 - 157), е ясно доказателство за божеските почести, отдавани на слънцето.

Като брат на слънцето се почитал огънят. На огъня се отдавали божески почести и уважения. Какви са били тия почести, доказва се от празника, съчуван и до днес между българите, в чест на “Горещниците” които се празнуват три дни: 17, 18 и 19 юли с голяма набожност.

Нашите стари са вярвали, че в цялата вселена владее някакъв дуализъм - две начала: начало добро, начало зло. От това те вярвали, както и в Персия, че има две божества: божество на доброто и божество на злото. Богът на доброто се наричал бял бог, а богът на злото - черен бог. Белият бог е владеел над всичките добри духове и давал всичко, що е добро на человеците; черният бог е владял над злите духове и давал на человеците всякога зло. Тия две божества са били в непрестанна борба.

В религията на Халдеите имало е бог под име Ваал, което, според тълкуванието на някои лингвисти има значение на maitre, signeur = ступан, господар. Днес в Котел на бащата казват балю, дума еднакво значуща с Ваал или бял (Кратко разсъждение, Раковски, 1870 г., стр. 54). За тия две божества в българите са съчувани и други възпоминания в някои пословици, които ясно определят атрибутите на тия две божества. Тъй и днес се казва: “видях бял свят”, “прекарах бели дни или бял ден”, което се отнася за бял бог. Също се казва: “прекарах черни дни”, “светувах черен свят”, “станах на черен чирен”. Според Раковски в Котел и днес жените укоряват някого с думата “чернило” (Горски пътник, стр. 171).

Злите духове, наречени “бесове”, са под властта на черния бог. За бесовете се съчувало между народа предание, че чучулигата когато излезе много нависоко, бесовете я уморят и тя падне мъртва. Куче, като я изяде побеснее. За бесовете са съчувани следующите пословици: “побеснял като бясно куче”, “беше бесен от яд” или “лети като бесен”. Още се приказва, че когато настъпи човек на “сугреб”, място, дето кучето е драскало с краката си, тялото на тоя човек се покрива с някои прищове, наречени “сугреб” и мисли се, че те стоят в тясна свръзка със злите духове, проводени от черния бог.

а) Коледа. Тоя бог бил бог на зимата и предстател на къщите. Нашите прадеди вярвали, че той слизал всякоя година на земята, като се раждал от “злата майка”, за да учи человеците на добро. Като ходил няколко време по земята, най-после, по дървото “вишна”, се качвал пак на небото при майка си “злата майка” и бог “Вишну”. В тоя ден нашите прадеди устройвали в чест на тоя бог големи тържества и празненства; клали са и приносвали многобройни жертви. Даже и до сега е сънувано живо възпоминание между днешните славянски народи за тоя някогашен велик празник. И днес “Рождеството на Спасителя” е познат празник под названието “Коледа”. И днес се празнува “Игнажден” и пеят се “коледни песни”, с които се прославя “бог коледа”; и днес с “бъдни вечер” се посреща бог коледа с всичките обреди и песни, пълни с митически характер.

б) Сур или Сива е бил бог на годината и на человеческото щастие. Той такожде слизал на земята и разнасял щастие и благополучие между человеците. Понякога обаче, той се разлютявал и давал нещастие: тая година се наричала тогава “черна година”. За да умилостивят тоя бог да даде щастие, нашите прадеди са празнували с големи тържества и клали са в негова чест многобройни жертви. И до днес са съчувани живо възпоминанията за тоя бог, само че е преобразуван на Васил. Празникът св. Василий (1-и януари), който и днес се счита като начало на нова година и нарича се “Нова година” се нарича още “Суруваки”. От следующите няколко стихове се вижда, че Сур е преименуван на Васил:

Сива, Сива, Василица
Каде си се увасилила?
Тамо горе на бял Дунав
[Тамо горе на Бей-Пунар]
Шчо имаше, шчо немаше?
Злата чаша и конаша
Божик ми е по небеси
Слава му е по све земя!

(Българско суруваканье в Охрид. Кратко разсъждение, Раковски, 1860 г., стр. I).

Всичките обреди, които някога са се извършвали в чест на тоя бог са се съчували и до днес. И днес ние молим бога Сура в “суруваканията” си за “щастие” и “добро здраве”, за “весела и сурова година”, за “пълен клас на нива”, за “голям грозд на лоза”, за “червена ябълка в градина” и пр. И до днес момите и момците питат бога Сура за своето щастие чрез следующите напеви:

1.

Злата тояга из село ходи
Седни, булка, подай пръстен

(Кому се извади пръстена, значи, че ще вземе бирнишки син).

2.

Цървул влачи през дол бяга
Седни, булка, подай пръстен

(Кому се извади пръстена, значи, че ще вземе хайдутин) и пр.

(Горски пътник, стр. 170 и 171).

в) Власа. [Волос, Велес, Влас] е бил бог предстател на воловете. Когато е дохождал денят на тоя бог, нашите прадеди клали в името на тоя бог курбан по няколко ялови крави и празникът му е съпровождал с големи тържества, за да го умилостивят да не мори говедата. Възпоминания за тоя празник са се съчували и до днес. Негде се празнува на 10, а негде - на 11 февруари, на денят св. Влас. Нашите селяни скотовъдци на тоя ден извършват някакви обреди: пеят песни, баят и поливат с вода добитъка, с което искат да измолят здраве за домашната стока (говедата). Тоя обред е известен под име “лекуване на говедата” да ги не лови говеждата болест.

г) Купало или Ярило. Той е бил бог на земните произведения. Нему приносвали жертви преди да почнат жътвата. Възпоминание от тоя някогашен празник е съчувано между русите, които го празнуват на 23 юни, в деня на св. Агрипина, която от тоя бог се нарича Купалница. На тоя деня в Русия набират тревата “купалница” (лютика, офикова билка, Ranunculus acris). натопват я в банята или реките и се къпят във водата. Подобно нещо се е съчувало и между българите.

В Котел, според Раковски, и днес жените, когато искат да изразят някое женско веселие, казват: “то беше ярило” (Горски пътник, стр. 169).

Според Веркович между Българите се съчувало възпоминание за бог Витне, като бог на жетвата, комуто и днес принасят жертви преди да почнат да жънат. Тоя ден се нарича: “Витинден”.

Вихром бил бог на въздуха и ветровете. Името на тоя бог се съчувало и до днес под “вихър” “вихрушка”; има предание, че вихрушката граби човека и го занася в някакви си пещери, а особено момите; за това, щом се появи вихър, всякой ляга долу, или се крие по трапищата, за да го не отнесе.

Лада със сина си Лел е била богиня на веселието и на всякое благополучие, а особено на съпружеския живот. За това на тая богини са принасяли жертви ония, които стъпват в брак. Днес възпоминанието за тая богиня е съчувано между някои славянски народи само в някои обреди, песни и пословици. Лел е бил бог на любовта, може би както и гръцкия Άμορ. Името му е съчувано в много песни, които се пеят на Връбница, Гергьовден. Също името на Лада е съчувано в песента:

Ой, Ладо, Ладо,
Момиче младо!
Извади пръстен
Да го видиме,
Чие ще либе?
Чие ще бъде? и пр.

Веркович ни съобщава в своята “Веда Словена”, че между нас са съчувани възпоминания още на следующите богове:

Хижне - бог на къщите

Сурица - бог на здравето.

Йогница или Йогне - бог на топлината; празникът му се празнува през м. април, наречен “Вишинден”.

Зимна - бог, който провождал снега и студа. Когато дохождало време за сняг, той пращал слугата си Мегина и той хвъргал снега по земята.

Масина бил бог на лятото. Нему са клали курбан на 1-ви април в Родопите по три крави, понеже са вярвали, че пропъдил зимата, та дошла пролетта.

Сира бил бог на овцете. Той е покровителствувал овцете и нему са принасяли жертва при лечението на агънцата и първото ловене на сиренето. И до днес между родопските българи мюсюлмани (помаци) се съчувало възпоминанието за тоя бог под името Сирин ден. Аз съм на мнение, че нашата “сирница” има тясна свръзка с бога Сира.

Дъжна бил бог на дъждът.

Водна бил бог на водите и реките

Росна бог на росата.

Освен това нашите стари са празнували в чест на някои юнаци богове, отделни празници. Така, празнували са, а и днес празнуват Еньовден, в който ден звездите слизали на земята и давали на билките целителна сила. В тоя ден Друида - богиня на болестите - слизала на земята и давала целебна сила на билките и чрез нея се лекували разни болести. - Дривинден, празник в чест на Дривен, цар и юнак, който изнамерил оралото, а после научил человеците да вършеят пшеницата. Тоя празник е празнуван, когато са се захващали гумната (армането). Гроздинден, празнуван в чест на бога-юнак Руе, за когото са вярвала нашите прадеди, че е донесъл лозата. Колчовден, празнуван в чест на Колчу, син на бога и юнак, който научил человеците да правят кораби и да ходят по морето. На тоя ден, в чест на Колчу, колят курбан “Перка-риба”. Между нас се празнува Св. Николай - Никулден, в който ден свещеникът кади риба - шаран - или рибник”.

В старите летописи се споменуват още много божества, като: Хръс, Сляд или Осляд, Сриба или Стрибов, Самаергля или Самаргл, Мъкош или Мокош, Хукас или Гуслан, Циринтра или Цир и други; но възпоминанията за тях са или съвсем изгубени, или още неоткрити.

По-долните, но най-популярните богини, на които имената и възпоминанията са се съчували между някои славянски народи са следующите:

Самодиви, Самовили и Юди. От песните, приказките и обичаите, които са опазени и до днес между нашия народ, виждаме, че едни от тях са живели на небето, а други - на земята. Те са били невидими, свръхестествения същества с человечески страсти и человечески образ. Тия, които са живели на небето, по някога са слизали на земята, за да изпълняват повеленията на боговете, а тия, които са обитавали на земята, живели са в тайнствените дъбрави на планините, в пещерите, край кладенците, в реките, в непроницаемите лесове и др. В българските песни и днес се споменува за някои от тях и за делата им.

Според Веркович, Черна-юда правила само зло на человеците; Мора-юда е умъртвявала человеците със стрела; Жива-юда научила человеците да четат и пишат; Първа юда била най-главната небесна юда, тя е известявала на человеците за настъпающите празници и била предстателка на пролетта; Филка и Милушка са небесни юди, които с божие повеление дохождали на земята и пропъдвали зимата. Небна-юда учила человеците за звездите, що са на небето (предстателка на астрономията); Гюра-юда - баш чобанка била вярната дружка на овчарите и горските юнаци. Деветте горски юди, девет сестри и много други. Те всякога са веселят, вечно играят и много са чувствителни към посветената тям небесна свирка - кавалът.

Орисници на брой три, са били богини, които са предопределяли щастието на новороденото дете. Възпоминание за тях е живо съчувано между нашия народ в многобройни песни, обреди, пословици и обичаи.

Като зли духове са се считали змейовете и змеиците. Те са живели по пещерите, от дето са излизали понякога с вихрушка, за да правят зло на человеците. В пещерите змейовете са имали огромни богатства; женили са се за моми, които те са крадели с вихрушка - или от нивите, или отсред хорото. Любили са момите и момците и само от една билка (чемерика, перуника или змейовска трева) са побягвали; ако залюбената мома или момък са били поливани с тая трева, змеят или змеицата не дохождали вече. Понякога са се борили с юнаците, за да опитат силите си. Възпоминанието за тях се е учувало живо между народа ни в многобройните песни, приказки, пословици и обичаи [Песни: 12, 13, 14, 128 (Бр. Миладинови); Песни: 1, 2 и 3 (Период. списание, год. I, кн. XI и XII стр. 165 и 166); Песни: 2, стр. 76; 6, стр. 85; 7 и 8, стр. 86 - 89; 10, стр. 93 (Ключът, Раковски].

Русалки или Росеници са били юди, които ходили по земята и ръсили с някаква вода растенията и сеитбите и с това причинявали големи повреждания. Освен това, те са пращали на человеците разни болести. В чест на тия богини и духове някога са устройвани тържествени празници, на които са клали многобройни жертви. Възпоминанието за тях е съчувано и до днес. Нашият народ в чест на Русалките празнува и цяла неделя, наречена Русалска неделя, през която се извършват разни обреди, пеят се песни и др. През тая русалска неделя нашите земледелци не работят полска работа, защото вярват, че русалките ще ги накажат. Те, русалките, пращали болестта ограма (прана) и полуда на тия, които биха работили през тая неделя, особено в понеделник, сряда и петък.

Вещици или Вещурници са били жени, които, са имали сношение със злите духове; имали са вълшебна сила да правят каквото искат; можели са да стават невидими и живели са в непроницаеми лесове, в тайнствени дъбрави и то всякога, или край някакъв поток, или край кладенец, или край езеро, за да бъдат нощно време в сношение със злите духове. Те са знаели тайнствената вълшебна или лековита сила на всичките растения, които са грижливо събирани от тях. В разните приказки в песни е опазено възпоминание за тях. (Приказката за “Злата баба”, Злата кака). Днес се мисли, че има жени, които знаят магии, с които могат да направят и добро, и зло на человека. Такива жени народът нарича магьосници (Песни: 208 и 243 (Бр. Миладинови) и Приказка (Период. списание, кн. II, 1882 г., стр. 156-161).

Имало е още и други зли духове, като: пукале, връколаци и караконжуловци и др., за които и днес народът ни има безбройни предания и приказки.

Нашите прадеди са вярвали, че человек, след смъртта си, ставал плътеник, който ходил нощно време по къщите и правел много пакости.

Щом изпълнявал 40 дни, плътеникът се обръщал във вампир, той се представлявал като человек без кости, който, отивал в далечни страни, дето никой го не познавал и там живял нов живот. Обезателно е трябвало той да стане или касапин или берберин, в които занятия се употребява нож: защото от нож е и смъртта му. Щом се порязвал, ако ще би и най-малко, веднага е ставал като “пихтия”. Ако се оженвал, то роденото дете ставало “глог”, който после не само виждал плътениците, но и можел да ги умъртвява. Също виждал плътениците и оня, който се раждал в събота - съботник. Множество приказки и обичаи, които се извършват над умрялото тяло, съдържат възпоминанията за плътениците, вампирите, глоговете и съботниците.

Нашите стари са вярвали, че понякога, когато бог пожелае, мъртвите могат или да проговорят, или да излязат из гробовете си. (Песни: 100, 194, 200 и 236 (Бр. Миладинови). В една от тях - 100 - сестрата пита брата си:

Лазарчо, брайно, Лазарчо!
Та що на тежко миришеш?
На пръст, брайно ле, помухлен?

Има някои пословици, които имат своето произхождение в това вярване. Тия пословици са: “заприличал си на мъртвец”, “захапал тамян в устата” и “като че из гроба излезнал”, се казва за оногова, който е много отслабнал.

Вярвало се още, че всичките болести са били изпращани от боговете, за да наказват человеците за техните съгрешения. Чумата и холерата са такива пратеници на боговете; те са жени и уморявали оногова, който е бил записан в тяхната книга. Много пъти те са изпращани с пълномощие и власт да морят когото щат; за това на чумата и холерата се принасят жертви за умилостивление. (Песни: 194, 195, 200 и 286 (Бр. Миладинови).

Нашите прадеди са вярвали, че душата на человека в пътуването си трябва да мине негде такова место, дето се иска да се плати нещо; затова снабдявали мъртвия с известно количество пари. И днес, когато заравят мъртвото тяло, най-близкият сродник на умрелия ще хвърли в гроба някоя монета, за да има с що да се откупи мъртвият.

На всички тия и много други богове и богини нашите прадеди устройвали празници, съпровождани с ядене, пиене, пеене, свирене и играене, и всякога са се украсявали на тия дни с венци и цветя. Разните обреди при жертвоприношенията са извършвани от жреците, които са били най-учената класа между народа. Те са знаяли да гадаят, да предсказват бъдещето на человеците и наставлявали са народа на благонравие. Имало е и жречки, които са извършвали известни обреди при жертвоприношенията; те са били неомъжвани и още от малки посвещавани в слугуване на Бога. В нашия народ, между Родопските помаци има съчувано името на такива жречки, което намерваме в сбирките на Веркович. Друида, според тия сбирки, е била жена, която не се омъжвала, но била определена да слугува Богу през целия си живот; тя живяла в особени жилища в такава гора, която се състояла от дъбови дървета.

Кавалът, райският музикален инструмент, гайдата и гуслата, всякога съединени с песни и игри, са придружавали жертвоприношенията

Песните, пети някога в чест на боговете, са съчувани и до днес и се пеят на разни днешни християнски празници. Песните, които се пеят на Коледа, Суруваки, Ивановден, Младенци, Благовец, Връбница, Лазарица, Сирница, Гергьовден, Еньовден, Св. Илия, Рангеловден, Св. Николай и др. възпяват някогашните митически божества. Всичките песни, пети на сватба, на жътва, на тлака, по седенките и пр. някога са имали дълбоко религиозно значение. Местата, гдето са били извършвани тия обреди, са били горите, лесовете, дъбравите, край реки, кладенци, езера и др. Днешните сборове, оброци, служби, помани и пр., съчувани и до сега у нас, са останки от онова далечно митологическо време, когато те са били извършвани в чест на някои божества.

От животните, старите славяни са почитали и уважавали (а на някои са устройвали и празници) такива животни, които са били или полезни, или вредителни. И до днес в чест на мечката и вълка, които са вредителни на скотовъдството, на мишката, която поврежда земеделието, и на змията, която поврежда человека, съществуват празници: тъй на вълка се празнуват три дни (11, 12 и 13 ноември), наречени вълчи празници; денят на мечката на Св. Андрей (30 ноември); пак на вълка - Трифунците (I, 2 и 3 февруари), на мишката - Мишинден (27 октомври) и на змията - Св. Йеремия (1 май).

Колкото повече изпитваме тия обреди и обичаи, толкова повече откриваме в тях митически характер. Колкото повече изпитваме народния живот, толкова повече се откриват пред нас и такива обичаи, които са останали от старото идолопоклонническо време, но са приели християнско лустро.

В) Интелектуалното и моралното състояние на старите българи

а) Интелектуално състояние

§9. От нравите и обичаите, от управлението и религията и начина на живота ние видяхме до каква гражданственост бе достигнал славянският свят, когато бе преминал от Азия в Европа. В тая гражданственост ние не виждаме оная тънкост. и разкошност, както в съвременните тям гърци. Но това не произлиза от това, че нашите прадеди не са били способни да създадат такава цивилизация, а от чисто климатически условия. За да можем допълни представлението на гражданствеността на нашите прадеди, трябва да прегледаме и тъмния въпрос: дали са имали нашите прадеди никаква писменост, и още някои и други неща, касаещи се до гения на славянския народ.

Въпросът дали нашите прадеди са имали някаква азбука и някаква писменост е много тъмен, понеже липсват положителни исторически данни. Почти от един век насам тоя въпрос е предмет на горещо разискване между славянските учени, но и до днес още не се е дошло до някакво окончателно и положително решение. Всички почти са на мнение, че преди покръщаването на българите и преди Св. Кирил и Св. Методий, славяните не са имали никаква азбука. Обаче има и противно мнение.

Изнамерването на азбуката е едно от най-важните явления в живота на человечеството. За да дойде человек до там, щото да изнамери белези, чрез които да въплътява мислите си, трябвало е висока степен на интелектуално развитие. Посредством филологията е доказано, че образуването на езика, за да дойде до там, щото една дума да може да получава разни окончания, да получава разни значения, потребни са били неколкостотин (хиляди, може би) години и висока степен на умствено развитие. А колко са били потребни, за да дойде умът в състояние да изнамери белези, с помощта на които да въплъщава мислите си? Това нещо е било толкова, трудно, щото нито един народ, принадлежащ към фамилията на индоевропейските народи, не е бил в положение да си създаде отделна, оригинална азбука, а е приел създадената вече в санскритската литература. Това се доказва от тука, гдето във всичките индоевропейски езици и народи, началото и основата на азбуката (буквите) е едно, и гдето всичките са приели едни от други в различни времена, като ги са преобразували и пременявали според организацията на своя език. Европейските народи са създали своята азбука върху основата на старата гръцка азбука, която има своето произхождение от санскритската и която много рано е пренесена в Европа, а от там - между народите на Апенинския полуостров и на север между германските народи, па даже и между славянските племена. От това са станали, както се мисли, германските “рунни” и славянските “черти” и “рези”.

Едно домашно свидетелство, именно свидетелството на Черноризец Храбър, казва за славяните:

От тия думи се вижда, че нашите стари, още в онова далечно време, когато са минали из Азия в Европа и били идолопоклонници, имали са някакви белези. Тия белези не бяха достояние на целия народ, а само на една отделна класа хора, които народът е наричал: вещи, врачари и гадари. Двете думи: от корена или който отговаря на значението на думите caedere, scindere и incidere и от корена което означава saecere, имат много ясно значение и стоят в тясна свръзка с начина, по който са употреблявали тия тайни знакове. Орязваха ги най-много в дърво (дъска), а по някога и в камък, мед и пр.

Днес в старобългарската църковна книжовност съществуват две азбуки: глаголица и кирилица. Чрез научни издирвания доказало се, че глаголицата е по-стара от кирилицата и че Св. Кирил е изнамерил кирилицата и с нея писал Св. писание. По едно още домашно свидетелство се вижда, че Св. Кирил, за да създаде кирилицата, взел е за основа гръцката азбука, а за ония гласове, за които в гръцката азбука няма букви, взел е букви от глаголицата (). Това той е направил, едно, защото като е бил възпитан и образован между гръцки учен свят и в гръцката книжнина, обичал е гръцката азбука, а, друго, защото е видял големи неудобства в глаголицата, която действително има форма на черти и рези.

Когато българите се покръстиха съществува свидетелство, че помежду им се намираха книги, които се називяха “сарацински”. Във въпросите на цар Борис до Папата, намерва се един въпрос (103), в който виждаме следующето:

Какво да правим с нечестивите книги, които сме получили от Сарацините? Отговор. - Да ги спалите.

И наистина, против тия книги е била обявена кръстоносна война, вследствие на която те са били унищожени. Раковски в “Горски пътник” (стр. 165), като говори за тоя предмет пита:

На какъв ли език са били писани тия (сарацински) книги? Ако са били писани на сарацински език, т.е. на староарабски, то българите не са знаели да ги прочитат, нито са си служили тях, и следователно, не е било нужно да питат папата за тях.

А пък в своето “Кратко разсъждение” (стр. VIII) споменува: “възпоминяеми же в наши памятници проклети книги наблизо кръщения Преславскаго двора: Мисленник, Пътник, Гръмник, Коледник, Пет-звезди и пр.”, от които думи ние виждаме, че иска да каже, какво книгите, за които се споменува в 103 въпрос, са били не сарацински, а старобългарски идолопоклоннически книги, наречени “нечестиви”. Ако и да има голяма логическа правдоподобност в тия натяквания на покойния наш литератор, но за историческата им положителност изискват се още по-основателни утвърждения.

Още едно най-ново домашно откритие дава ново доказателство за съществуванието между нашите прадеди на някаква книжнина. Във Веда Словена от Веркович (част II стр. 383-391), в песните, пети когато се провождало детето на ходжата, споменуват се във всякоя песен тия стихове:

Ясна книга и Ратина
И ратина и Звезница
И звезница и Земица
Йоще книга Петица.

На царя се давало бакшиш от Бога “злата каница” със “златно кондило” и първа рескица”. Според тълкуванието на същия - Веркович - Юда Жива учила человеците да четат и да пишат. Ясна книга съдържала песните, които пеели нашите прадеди, когато клали на боговете курбани; Ратина съдържала песните, пети, когато са влизали във война; Звездица е книга, която съдържала песните, с които магьосниците говорили със звездите и предсказвали бъдещето; Земица съдържала песни, които учили по коя земя ходили нашит деди; Петица съдържала пет книги с песни за боговете и за богините. Каница е била обработена кожа, на която се писало (пергамент). Рескица значи писар от резки.

От всичко казано до тука, дохождаме до логическо заключение, че нашите прадеди са имали някаква азбука и някаква писменост; имали са някакви книги, съдържанието на които не може да се знае, понеже, като са били изтреблявани, не е можало да се очува нито една книга.

Нашите прадеди делили годината на 12 месеца, на които давали названия съгласно - било с полските работи, било с въздушните явления. Така, те са наричали:

Тия названия отчасти са сънувани между някои славянски народи. Между българите са се опазили други някои названия на месеците. Така, на декември се казва “Никулица”; на януари - “Голям сечко”, а на февруари - “Малък сечко”.

Време от сто години нашите стари са наричали век. Думата тма означавала е 10.000, а тисящ - 1000.

б) Моралното състояние

§10. Моралното състояние на нашите прадеди е било основано на здрава основа в семейния живот, който у всичките славяни се е развил преди те да се разделят. Доказано е, че славянските езици се отличават с тънките понятия на отделните сродствени степени. На всеки член от семейството е дадено място с особено име, както изложихме по-горе; всякоя и най-малка сродствена връзка е обележена с особено название. И там, гдето е тъй уредено обществото, може да се каже положително, че е било добре устроено и в морално отношение. Че нашите прадеди са имали отличителни черти, това го потвърдяват Прокопий, Маврикий, Лъв Философ и Константин Багрянородни, които са познавали най-добре нашите стари. Семейният живот е бил светилище за нашите праотци; жената е била стълбът на семейното щастие и се е отличавала със своята вярност и преданост към мъжа си.

Г) Народната книжнина или народните умотворения

§11. В тоя държавен и религиозен живот, в който се явяват нашите прадеди в историята, когато са дошли на Балканския полуостров, народната книжнина или народните умствени произведения се явяват така, като единствено огледало, в което се огледва духът народен, неговото направление и неговото знание. След като са стъпвали нашите прадеди на това умствено стъпало: да създадат езика, на първо место дохождат песните, които са пеели в чест на боговете си, с които възпявали делата на своите юнаци и излагали отделните важни събития в своя народен живот. Освен това, народът в песните и приказките е излагал всичко онова, с което се забавлявал, в което е излагал своите взглядове върху разните обществени дела и събития и представлявал е начина на всекидневния си живот и с което е показвал, що му е мило и приятно, а що - омразно и отвратително. От практическия си живот нашите прадеди са извеждали правила, по които са се ръководили в живота си и тия правила са излагали в пословици. Опитването да се намери тайното значение на отделните наставления и упътвания, които показват практически взглядове на отделни стари люде, са представлявани в гатанки и басни.

От цялата тая народна книжовност, която трябва да е била много богата, съчувана е от толкова векове насам, чрез предание, една малка част. Днес от тая народна книжнина ние знаем една съвсем незначителна част. Причината на това е нашата немарливост. Благодарение на някои наши еднородци, които направиха начало в изучаване и събиране на тия народни умотворения, днес всякой мислещ българин, колко-годе интелигентен е побуден да събира и изучава тая наша стара драгоценност, и не ще да закъснее онова време, когато ние ще видим напълно събран целият материал, който съставлява нашите народни умствени произведения.

Всичкия днес събран и познат материал от народната ни книжовност можем да разделям по следующия начин:

1. Народни песни.

2. Народни приказки.

3. Народни пословици и басни.

4. Народни гатанки.

5. Баяния.

6. Детински залъгалки.

1. Народни песни

§12. Народните песни съставляват най-важната част както от народните умотворения, тъй и от народния живот. Нашите прадеди са извършвали всичките си обществени и политически действия и религиозни обреди с песни: българинът се раждал в песни, работил и живял в песни, защищавал своето отечество с песни и умирал с песни (оплакването не е нищо друго, но тъжна песен).

Ако разгледаме народните песни, ще видим, че те могат да бъдат прегледани от две страни: по древността си и по съдържанието си.

По древността си песните са се развили в разстояние на едно време, което може да се раздели на четири епохи:

В първата епоха дохождат ония песни, в които са опазени колко-годе следи от нашата стара митология и черти от стария народен живот. Тия следи не могат лесно да се издирят и познаят.; но когато сравним нашите песни с песните на другите нам съседни и сродствени народи и езици, то тия следи се откриват по-ясно. В някои песни те (следите), като че ли съвършено са изчезнали, защото много мъчно ще ги познаем, когато правим това сравнение. По всяка вероятност това произлиза от тия причини, защото, както народът, тъй и песните не могат остана все едни и същи - непроменими. С разни имена се пеят все едни и същи песни и всякое поколение притуря по нещо и променя онова, що е непонятно за него и което се не съгласява с неговите взглядове и неговото мишление. Такива песни са най-важните за нас, защото в тях ние виждаме следи от най-стария народен живот, когато е бил заедно с другите арийски народи: с останалите славяни, като славянски народ, а с другите индоевропейски народи, като арийско племе.

До днес от тия наши стари песни са останали или до сега са поне открити много малко. Към тая епоха принадлежат всичките песни, които се пеят днес на Коледа, Суруваки, Ивановден, Младенци, Благовец, Връбница, Сирница, Лазарица, Гергьовден, Русаля, Горещници, Илинден, Еньовден, Рангеловден, Андреевден, Никулден и пр.; тъй и песните, които се пеят при почнуването и свършването на разните полски работи, на сватби, седенки, на жътва и с които се придружават разните обреди, извършвани днес от селското наше население.

От тоя род песни, както казахме, събрани са много малко. Такива песни срещаме в Браилското периодическо списание, също и в софийското му издание. “Веда Словена” от Веркович съдържа изключително песни, останали от това далечно митологическо време. Раковски в своите поетически, исторически и филологически списания, навред се докоснал до това наше тъмно време и има събрани от него няколко такива драгоценни песни: “Горски пътник”, “Показалец” и “Кратко разсъждение” имат такива песни с митологическо съдържание. В “Български народни песни”, събрани от братя Миладинови всичките песни: самодивски, църковни, сватбени, за жътва, сватба и тем подобни са останки от това старо време. В “Български народен сборник” от Чолаков такожде срещаме такива песни. Такива песни намираме още в различните други периодически списания и сборници.

Периодическо списание Кн. 2, 1870 год. стр. 106 и кн. 3. Период. списание, 1871 год. стр. 110.

Раковски: Показалец, стр.: XVI, XV, (6-10), (12-21), (90-93), (95-96), 109, 113, 122, (127-129), (139-141) и 143. Горски пътник, стр.: 168 и 170. Кратко разсъждение, стр. 1 и 48.

Бр. Миладинови Песни: (1-20), (29-16), 49, 50, 53, 235, 239, 247 и (511-637). Чолаков, стр.: (94-98), (100-103) и песни: 2, 22, 23, (26-28), (32-33), 37, 46, (88-90), (105-109) и 117.

В другите периодически списания не можем указа именно на песните, защото за сега ги нямаме на ръце.

Във втората епоха дохождат песни, които са се развили във времето на нашия независим политически живот, във време на нашите царе, на нашата стара книжовност и във време на нашите многобройни войни до пропадането ни под турското владичество.

От песните, принадлежащи в тая епоха, съчувани са много малко, защото вместо тях са дошли песните от третата епоха, които, като възпявали и показвали събития, известни всякому, събития тъжни и скръбни, пред които славните събития са останали в забвение, били са най-много употребими.

В третата епоха дохождат песните, които е създал нашият народ във време на своето мъченичество, във време на робуването си под турците, във време на разните кърджалии, делибашии и др. В тая епоха дохождат песни, на които главното съдържание е борбата на българския народ със своите господари, на християнството с мохамеданизма. В тия песни са излагани всичките мъки, които е търпял нашият народ в това време, усилните дни и години, които е прекарвал. В тях той е възпявал юначните дела на отделни лица, които са оставяли баща и майка, жена и деца, дом и имущество, и отивали в непристъпните гори и планини и от там отмъщавали за насилията, извършвани над беззащитната селска маса. Тия песни са били най-умилни; те са се пели е най-голямо удоволствие и за това от тези ние намерваме най-много съчувани между народа. Във всичките сборници ние срещаме най-много песни, събрани от тая епоха.

В четвъртата и последна епоха дохождат такива песни, в които се възпяват най-новите събития в народния ни живот. Тия песни са най-малко по количеството си, и най-слаби по качеството си. Тук виждаме, че народната поезия упада, а наместо нея дохожда изкуствената поезия; тя упада толкова повече, колкото пробуденият дух на съвременното образование и съвременната книжнина получава влияние върху живота на народа и колкото древната вяра и патриархалните взглядове се губят пред новите идеи и мисли и пред бързото движение и разменение на тия идеи и мисли. По своето съдържание народните песни могат да бъдат разделени различно. Братя Миладинови в своя сборник разделили песните на следующите видове: Самовилски, в които е съчувано възпоминанието за самодивите, юдите, змейовете, орисниците и други зли духове. Църковни, в които намерваме размесени понятия между старото митологическо време и християнството. Юнашки, в които се възпяват делата на разните народни юнаци. Любовни, в които е възпята младостта с нейните сънища и бълнувания и в които са изложени ония страсти, които вълнуват младите человечески сърца. Тъжни, в които ни се представляват нещастията на семейния живот и осуетените благи надежди на младостта. Смешни, в които с блага ирония, са изсмявани недостатъците и грешките в семейството. Сватбени, в които виждаме възпети разни моменти на брака и обредите, извършвани при него. В тях се указва и назидание за бъдещия съпружески живот на младоженците. Лозарски, в които се изказват най-лъскави благопожелания за домакина и за неговото имущество и семейство, по случай на настъпващия празник. Жътварски, които са пети от момите в трудното и горещо време - жътвата. Тия песни имат разнообразно съдържание и целта им е да се възпее трудът на човека и земледелието, които са основа на человеческото благосъстояние.

С това разделение до негде и аз съм съгласен, но сам бих притурил още две разделения: хороводни, които се пеят стройни от две моми, и по гласа (арията) на които се върти хорото и оплаквателни, които се пеят във вид на плач, изключително над умрелия человек. В тях се излага в кратце биографията на умрелия, неговите добри дела и неговите предначертания, които той имал намерение да извърши. В нашите сборници не можех да срещна песни от тоя вид. Ако ли пък разделим песните според началата на изкуствената поезия, то бихме можали да ги разделим на песни епически и лирически с техните подразделения.

2. Народни приказки

§13. Народните приказки имат голямо значение и голяма важност за познаването на народния живот и за компаративната наука по изпитване на доисторическите времена, било за целокупния славянски народ, било за другите индоевропейски народи. При всичката тая голяма важност на приказките, те са напротив най-малко събрани.

Приказките по своето произхождение имат различен извор и се делят на няколко епохи.

В някои от тях, от най-старо произхождение, има следи от приказките на старата индийска, санскритска литература, от гдето са произлезли и познатите арабски приказки, известна под названието: “хилядо и един ден” и “хилядо и една нощ”.

С тия приказки имат голямо сходство и наши някои приказки. Такива са приказките: 1 в Сборника на Чолаков (стр. 250 - 252); приказка 3 в същия сборник (стр. 252 - 255), и приказката “Цар, Царица и царевият син” в същия сборник (стр. 247 - 250), в които “жива вода”, “кутийка”, “златен сарай” и другото съдържание имат голямо сходство с индийските приказки. Приказката “Злато момиче” (Пер. списан., 1883, книжка II, стр. 157 - 161), както и приказката “Злата баба” (“Кратки разсъждения…”, Раковски (стр. 52 - 53), от която произлиза и първата, имат своето произхождение из Индия, от дето са донесени. Също тъй из Индия са донесени и следующите приказки: “Младоженец змия или змей”, който денем е бил змия, а нощно време, като си събличал змейската риза, ставал млад и хубавец; като изгорила жена му ризата нощта, той останал човек, но и двамата постигнала беда.

Приказката за “Человекът, който разумявал езиците на всичките животни”. Той един ден чул как се разговарят животните, дошло му да се смее и се засмял; жена му искала да узнае защо се смей и настояла да й каже, а той, като знаел гибелните следствия, не рачил. Той й се извинявал, че ако й каже, ще умре. Но когато жена му непрестанно налягала, тогава и той отстъпил и приготвил се да й каже. В тоя момент, когато щял да й каже, петелът в разговорът си с кучето укорил господаря си в това, че господарят е толкова неспособен да владее над една жена, когато той може да владее и дохожда до хака (“до’ока” по наречие в западна България) на сто кокошки. Мъжът, като чул това, веднага скокнал, утрепал жена си и с това се избавил от смъртта, като при това не съобщил нищо от тайната. Тая дарба му е дадена от змейския цар за това, че той бил спасил дъщеря му от огъня, когато пасъл овцете на полето. Какво сходство с източните приказки!

Приказка за “Орисниците”: Двама братя не били еднакво честиви: единият бил много богат, а другият - сиромах, даже съвсем беден. Бедният, като му дотегнало патенето и страданието, тръгнал да тражи орисницата си. Като вървял, упътван ту от слънцето, ту от месеца, ту от вятъра и планини, най-сетне стигнал край света в една пуста поляна, дето обитавали орисниците. Тука той намерил между другите орисници и орисницата на брат си, която и денем, и нощем гребла богатство за брата из едно блато (езеро), а своята орисница намерил, че седи под едно дърво, та яде и пие. Той, разсърден, ударил я няколко пъти и тя му дала - според една приказка, три ореха, които били безценни камъни, а според друга вариация на същата приказка - дала му едно птиченце, което снасяло златни яйца. Той се обогатил, но с това го постигнало ново злочестие; той си останал злочест.

Приказка за “Дяволът и чиракът му”. Някой баща давал сина си на много занаяти, но като нигде не прокопсал и не устоял, най-после го изпъдил от къщата си. Син му, изпъден, отишъл на занаят при дявола. При него учил три години, и според както го научила дяволовата дъщеря, при всякой изпит той отговарял, като че ли нищо не е научил. Най-сетне и дяволът го изпъдил като непрокопсаник. Но момчето било изпекло занаята повече от същия си майстор - дявола. Той си отишъл дома при баща си и за кратко време спечелил пари. Преобразявал се във волове, добър хат (кон) и други, и един ден дяволът, който го следил, като видял, че чиракът му излязъл по-майстор от него, почнала се помежду им борба. Най-сетне чиракът победил.

Приказката за “Братът и сестрата, останали сирачета”. Те били изпъдени от мащеха си и като вървели из гората братът пил вода из омърсения кладенец и преобразил се на рогач. Той стигнал сестра си, която изначало се уплашила, но после се успокоила. Рогачът възкачил сестра си на едно високо дърво и там й донасял храна. Царският син я видял, когато седял под дървото на сянка и искал да я вземе за жена. Тя отказала и не слязла. Царският син намислил да я вземе насилствено; той провождал войници да секат дървото, за да падне момата; през нощта дохождал рогачът, лизал сеченото място на дървото и то ставало като да не е било никак сечено. Царският син най-сетне прибягнал към хитрост: една баба измамила момата да слезе, приготвените скрити войници я хванали и отвели в царските сараи. Братът, като дошъл вечерта и не намерил сестра си, почнал да реве и бил хванат и отведен в царските сараи, дето с помощта на баба магьосница бил повърнат пак в человечески образ. (Тия и много други са забелязани от мене).

Тия и много други имат тясна свръзка и голямо сходство с индийските приказки, събрани от Benfey “Orient und Occident” и в преводът на “Pančatantra” от същия ориенталист.

Други приказки имат своето основание в общата митологическа религия на арийските народи, която е служила за материал на толкова европейски митологически и народни приказки, в които една и съща форма е прекроявана по различни начини.

Голямо едно число народни песни и приказки водят своето произхождение и начало от християнската легендарна литература и от легендарните притчи, които са разпространени много от средновековното християнство. От тая категория приказки ще изложим, когато говорим за богомилите.

Много пък приказки имат местен характер, местно произхождение в народния живот, особено разните приказки за отделни места - за тяхното произхождение, за отделни събития и за юнаците, които са играли важна роля в тия и други събития.

Непосредствен извор в народния живот имат ония приказки и притчи, в които се претръсват или частни лица с различен характер или цели съсловия в народа и в които се проповядва, за да се потвърди някоя пословица или някое морално изречение. Тия приказки са много важни, защото с тях се изучава мнението на народа и взглядовете му за света, за морала и за характера на отделни лица.

3. Народни пословици и басни

§14. В народните пословици и басни, създадени в разни обстоятелства, народът е вложил своята философия, резултатът на всичко онова, за което народът в своя практически живот се е убедил, че е вярно и истинско. Както във всяко нещо науката се предшествува от опита, то и пословиците са ония практически правила, изпитани и прекалени с дългогодишни опити и нещастия. Пословиците са ония неписани закони, които са се предавали устно от поколение на поколение и които е трябвало всякой да следва и слуша в семейния си, обществен и политически живот.

Пословиците се говорят, или помежду говорът в парантес, или в особени обстоятелства. Много от пословиците са придружени с приказки, които трябва да се приказват за пояснение, когато се спомене някоя от тях.

Басните са такива народни умотворения, които, като ни представляват неестествените и нелогически действия на някои животни или на самите человеци, напомнят ни да се пазим от подобни неестествени и несвойствения нам действия и да правим само онова, което отговаря на нашата възраст и на нашето обществено положение и имуществено състояние. В басните се изсмяват още и человеческите погрешки, страсти и глупости.

4. Народни гатанки.

§15. В гатанките е съчувано възпоминание от онова далечно митологическо време, когато жреците чрез тайнствени кратки (лаконически) изречения са изказвали волята на боговете. И ден-днешни гатанките имат такова съдържание, за разтълкуването на което се изисква дълго упражнение и особена опитност, защото всякой не може да ги разтълкува. В старо време тълкуванието на гатанките е принадлежало на жреците. В гатанките се огледва интелектуалният гений на българския народ и умствената му фантазия.

5. Баяния

§16. Онова, което днес са молитвите, в старо време са били баенията. Те не са били обществено достояние, но само на жреците. И днес само рядко избрани някои баби и твърде рядко изкусни старци умеят да баят. На тях останалата маса (простата класа) гледа като на същества, обдарени със свръхестествена дарба. Чрез баенето са лекувани разни болести; то (баенето) всякога е придружавано с “поливки”, които не са нищо друго, освен поливане болния с вода, в която предварително са варени разни лековити билки. До колко е било някога влиянието на баенето между нашите прадеди, познава се от това, гдето и ден днешни то е средство за излекуване от разни телесни и душевни болести. Баенията са много важни за нашата митология.

Тука дохождат и магиите.

6. Детински залъгалки

§17. Детинските залъгалки имат смешно разбъркано съдържание с цел да се забави детето и да привлече вниманието му. Те могат да се считат като педагогия на нашите прадеди и от тях можем узна начина на възпитанието на децата. Много от тях са съчувани и до днес и тяхното събиране, както и изучаването им, са интересни за нашите педагози.

Освен тия народни умствени произведения, важна част са съставлявали и разните чародейства, врачувания и гадания, както и народната ни медицина. Всичките тия имат не малка важност за изучаването на народа и на неговия живот.

Пословици има събрани в “Сборника” на Чолаков, гдето има няколко “баяния”. Освен тоя сборник и от много други разни наши учени има такожде събрани пословици, разпръснати по разните списания.

От гатанките има събрани от Тончо Маринов и напечатани в особена книжка. Също тъй има разпръснато напечатани по разните научни журнали.

Баяния, освен в сборника на Чолаков, има събрани от Цани Гинчев и напечатани в Периодическо списание. От същия има събрани много малко и басни.

Детински залъгалки има напечатани в сборника на Чолаков и братя Миладинови.

Колкото се отнася до чародейството, врачуването и гаданието, както и народната медицина, то от тях няма нищо събрано и напечатано. А каква драгоценност съдържат първите три за компаративната митология, за старото предисторическо време, за народната медицина - за съвременната медицинска наука!

© Димитър Маринов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 16.04.2006
Димитър Маринов. История на българската литература. Под редакцията на Албена Вачева. Варна: LiterNet, 2006

Други публикации:
Димитър Маринов. История на българската литература. Пловдив: Издание и печат на Христо Г. Данов, 1887.