ЕСТЕСТВЕНО

Александър Чобанов

web

Вече два часа реката от пейзажи не спираше да тече. Автобусът беше претъпкан като буркан с чушки. Аз бях седнал до прозореца, който беше оплют от мухите, които имаха собствена библия. Дебелакът до мен смърдеше на пот. Плюнките бяха нацвъкани по цялото стъкло, а пролетта пък миришеше на пот и беше тъмножълта на цвят. Пътувах загледан в плюнките по стъклото и си спомних за един роман. Роман, който е изтъкан от колебания и затова ми хареса. Естествеността, с която в него се разказваха естествените истории на някакви Господинчовци и някакъв естественик, за малко да ме убедят в естествеността на "Естествен роман". Благодарение на "Природни роман", Natural novel", "Naravni roman" и накрая - "Естествен роман", виждах света фасетъчно и изтъкан изцяло от начала. Заобичах мухите и кенефите - естествено! Наблюдавах фасетъчно как облаците се обединяваха от всички страни, готвейки се да изсипят милиони мънички капчици. Всичко потъмняваше ежеминутно. Това беше началото на буря, която изпреварихме с автобуса. Пътят, по който се тътрехме, разсичаше планината на две. Току се появяваше по някоя малка къщурка по тези затънтени места. Намираха се горе в планината, далече от шосето.

Автобусът спря и секна моите мисли. “Петнадесет минути почивка” - извика шофьорът, бързайки да слезе и да захапе фаса. Слезнах - въздух. Всичко беше застинало-зъзнещо, студено и чисто. Тишина. Единственото движение принадлежеше на няколко котки. Спокойствието се блъскаше право в мен, че чак започваше да ме притеснява. Отскочих до тоалетната. - Двадесет стотинки - проговори ми някакъв клошар, който се беше изпънал в плетен люлеещ се стол, галейки мършава котка. - Ако искате тоалетна хартия 30 ст. 00 беше от старите, които още ги имаше в училищата. Фаянсовите плочки бяха изпонатрошени. Вратата нямаше брава. Вода също нямаше и смърдеше на застояла пикня. Здравите плочки бяха изпъстрени с крилати фрази: "Око за око - паста за зъби" или "Мисля следователно сера" и още много. Най-характерното за повечето обществени кенефи на миналия век беше, че нямаха порцеланов кон. Не знам кой човек може да направи тоалетна през двадесети век без порцеланова чиния? Изпиках се. Ами ако трябваше да сера? Краката ти изтръпват от клечене... "Един кенеф не са били способни да произведат през социализма" - изкрещя някой от моите съседи. Абе т'ва го има само на балканите бе! - беше някой друг серач. - Кенефи без порцеланов кон?!

Спомням си - трябва да съм бил 5-6 клас - веднъж в училищния кенеф (беше същият като този, всъщност те всички бяха еднакви) един от съучениците ми, докато си бърсал гъза, и му се пробила тоалетната хартия. Обрал всичкия шоколад с пръст. Но после не се измил, а вървеше из коридорите в даскалото и се ръкуваше с лайняна ръка, с който мине. А ние, които знаехме, вървяхме след него и се гърчехме от смях. Накрая някой се беше оплакал на другарката и всички ни смъмри лично директорът, а на дрисльото му намалиха поведението. И аз живях малко в социализма. Точно щях да ставам пионерче и всичко изчезна.

На излизане от социализма оставих в чинийката 20 ст. и отидох да изпуша една цигара. Още не я бях допушил и шофьорът запали двигателя, за да ни подсети за миризливия автобус. Всички се качихме и той потегли.

Оставаше още доста път. Реших да почета. Имах в себе си само диалозите на Платон, не бяха като Селинджър, но и те щяха да свършат работа. Беше малко дразнещо - само диалози, диалози, диалози... около мен нямаше красива пътничка, за да я съзерцавам. Навсякъде чичовци - миришещи, изморени, молещи, чакащи, пишещи, мислещи, плюещи, обичащи - зимата, родителите, любимата, храната, киното, виното, блатото, лятото, тялото, дрехите, секса, парите, мухите, кенефите, колите, футбола, американците, руснаците, НАТО, ЕС, бирата, ракията, литературата, културата, бойното изкуство, себе си, лъжата, смисъла, смеха, чука и наковалнята, жертвите и палачите, социализма и капитализма, поп фолка и поп без фолк от немски фолк - народ, нещо като поп без народ или поп народ или популярен народ - популярен сред народа.

Като дете вярвах, че мога да си поръчвам какво да сънувам. Тогава да имаш видео беше голям лукс. Ние нямахме. Исках да гледам Мики Маус, ама нямаше къде и за това си го поръчвах на Мнемосина. Нещо като Pay per view. Така и сега, предпочитах да заспя и да сънувам Платоновите диалози или нещо миксирано, отколкото да ги чета. Дъждът ни застигна и затрака по покрива на автобуса. Неусетно съм заспал. Сънувах...

Бяхме насядали около масата: аз, баща ми, майка ми и сестра ми. Имаше сервирана вечеря.

- Най-обичам да хапвам, когато някой друг е сготвил - изказа се баща ми.

- Че кой не обича - извика сестра ми - особено като сме всички заедно.

- Друго имах предвид - каза баща ми.

- Какво точно, тате? - прекъснах го.

- Ами, че просто ми е по-вкусно. Усещам вкуса на самата гозба, усещам я със сетивата си, усещам мириса й, който е готов и сервиран за мен. Изпитвам цялата наслада от готовото и поднесено ястие. Сядаш, хапваш, пийваш... Всичко това някой го е приготвил, от теб се иска само да го изконсумираш. Но дали ще усетиш вкуса му, зависи от теб. Тук вече готвачът не може да ти помогне. Обичам го този момент. Ако аз го сготвя, усещам вкуса на труда си, усещам всяко нарязано парче със сетивото, което усеща спомена, усещам всяка подправка, защото знам, че е там поради простата причина, че съм я сложил, усещам всичко и нямам наслада, защото няма изненада, няма тайна - тайната на готвача е разгадана, но само от самия него. Когато обаче готвачът си ти, аз усещам всичко по друг начин. Ето затова обичам, когато някой друг го е приготвил.

- Добре, тате! - Обадих се аз. - Ти казваш, че обичаш да готви някой друг, а ти да похапваш, нали?

- Да, сине!

- На мен пък знаеш ли кога ми е най-вкусно яденето?

- Кога, синко?

- Още когато си мисля какво ще ям.

- Какво казваш, сине, нима това е така?!

- Да, татко, истина ти казвам. Преди да го сготвят. Представи си - казах му, посочвайки десерта, който стоеше пред дясната му ръка. Хапва ти се някакъв десерт?

- Да - наведе глава старият.

- Веднага ти изникват палачинки например. В главата ти веднага изплуват палачинки с шоколад или конфитюр. Представата ти за палачинките е въз основа на предишен опит и в устата ти се появява вкусът на палачинка. Сетивата ти започват да усещат това, което искаш. Близо до това, което си опитвал, но малко по-вкусни.

- С две думи, искаш да кажеш, че най-добрата палачинка започва да съществува в моята фантазия.

- Да, татко, точно така, във фантазията. Но вече, когато тя е готова и когато опиташ от нея и тя придобие своя реален вкус - то тогава ти виждаш реалността, а тя не винаги е такава, каквато си я представяш, но все пак е десерт - в случая палачинка. И се оказва, че никога не може да е такава, каквато си я представяш. Сиреч най-добрата палачинка е във фантазията.

- Да, може би си прав, синко. Само че аз искам да те попитам няколко нещица.

- Аааа... неее... - извика сестра ми! - Остави ги - пошепна й майка.

- ОК, питай тези нещица, тате.

- Казват ти - “красиво цвете”!

- Да!

- Аз, да речем, си представям най-красивото лале на света. Лалето, което аз искам, и това е главната моя представа за красиво цвете. Но този, който ми е казал думата - “красиво цвете” е имал предвид най-красивата роза и за него тя е най-красивото цвете, и никой не може да го убеди, че тя не е и че моето лале е по-красиво от неговата роза! - Нали така?

- Да, може би.

- И така, колко вида цветя има на земята?

- Много, тате. - Хиляди.

- Така. Това, значи че всички те са за някого “красиво цвете”?!

- Да!

- Въпросът ми е: дали те всички са най-красивите цветя или има едно най-красиво?

- Според мен, тате, има едно такова. Но то е само според мен.

- И кое е то, Лалето или Розата?

- Има едно, което се намира по средата между Лалето, което ти си представяш, и цветето, което е! И това е първообразът за цветето, което е.

- Искаш да кажеш, сине, между това, което е в моята представа и това, което е в градината.

- Да, точно така, има едно, което е най-красивото, но него не всеки го забелязва.

- Но как? Те са различни по форма и цвят и какво ли още не, а ти ми казваш, че има едно цвете, което е най-...

- Да, татко.

- И кое е то?

- Това цвете тате е самата дума “ЦВЕТЕ”! Думата. Той казва “ЦВЕТЕ”, за теб това е Лалето, било то червено или жълто за мен, то е минзухар, за него е кокиче, за всеки цветето е различно, но думата “ЦВЕТЕ” е една! Сега мисля...

автобусът изпръхтя като огромно изтощено животно което ме събуди и прекъсна съня ми спряхме за малко на някаква невидима спирка качихме някакъв клошар с плетен люлеещ се стол най-сетне ще има с кого да си поговоря и аз вместо да сънувам Платоновите диалози свързани с храна може би защото бях зверски гладен в английския има дума която изразява зверския глад не казваш много съм гладен а нещо което кара реципиента да повярва колко си гладен думата е starving докато си мислех за глада и глупавия сън видях някаква муууха да лети право към мен за нея аз съм просто фрагмент част от фасетъчна картина за себе си аз съм начало не мога да изчезна масово като динозаврите но ще опитам да остана като мухите

© Александър Чобанов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.05.2006, № 5 (78)