|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
Б. ПР. Жозеф Бенатов Прав е Веселинов, че при сътрудничество с автора могат някои неща да се преведат и по-точно, ако има нещо конкретно, което авторът знае, а пък преводачът може само да гадае. Чувал съм, че когато жената и синът на Набоков превеждали руските му книги на английски, редовно се консултирали с него точно от такива съображения. И моите допитвания до автора по време на превода бяха донякъде полезни - най-вече относно заглавието. Спомням си много ясно, че когато дадох име на разказа, веднага бях сигурен как трябва да звучи и на английски. Не знам защо, но се водех от заглавието на един филм от 1991, “Моят личен Айдахо” (My Own Private Idaho). Между другото, в този филм играе Киану Рийвс, който в друг филм от предишната година, “Страхотните приключения на Бил и Тед”, споменава думата “dude” около 273 пъти. В субтитъра това със сигурност е отразено с “пич”, както е и в “Големият Лебовски”. Та само по линията Рийвс наистина тук има някаква връзка с единодушно отхвърления вариант “dude”. Другият източник, по който съм се водил и при писането на разказа и при превода му, е английският превод на Андрю Хърли на Борхесовите разкази. По-специално, фрази като “балканска държава”, “томче с хартиена подвързия”, “описват сексуалните нрави на Балканите” на английски са си направо откраднати от Хърли. Но е прав също Веселинов, че личният самопревод винаги крие опасността преводачът да си въобрази, че оригиналът му таи някакви сакрални послания, които биха били осквернени и при най-малките преводо-творчески неточности или лингвистически преструктурирания. Педантичният дословен превод има вкус на хляб, останал от петък. понеделник, 2005
© Жозеф Бенатов |