ОСНОВИТЕ НА ЕДНО “НОВО ОБРАЗОВАНИЕ” ВСРЕД НОВОЕВРОПЕЙСКОТО КУЛТУРНО ДВИЖЕНИЕ

(По Петър Петерсен¹)

Велико Йорданов

web | Модерната география на културата

Между “култура” и “образование” съществуват най-тесни отношения. Всяка култура е резултат на образование и, обратно, без образование не е имало никога никаква култура. В целия живот на човечеството образованието е върховна функция както за отделния човек, тъй и за обществото. И чрез онова, което може да узнаем за едно човешко общество, за неговите обществени учреждения и неговата духовна дейност, ние може да вникнем и в начина и силата на неговото образование. Последното се явява като един органически растеж на духа, присъщ и вживян, тъй да се каже, в душевното общество, едно проникване не само в ценностите и формите на културата, но винаги изразяващо и тяхната стойност. Планомерното и съзнателно образование, за каквото ние сме свикнали да мислим, напр. в училището, е само една малка част от целостта на възпитателните сили. Защото образованието и възпитанието се състоят от цял кръг от обществени сили, които действуват върху човека през целия му живот и вън от тяхното влияние остава човек само тогава, когато той започва да се вкочанява и жизнените му сили да спират. Всякога и през всички времена задачата на тая функция е била: да развие социално и лично всекиго, който се явява по рождение в едно общество, тъй щото да го направи свободен за един такъв живот, който да е приспособен към обществения и да му бъде в услуга и с това човек да бъде възпитан към свой собствен личен живот. И според това “култура” притежава онова общество, в което всички хора са в хармонично съотношение по между си и в което мислите и действията им се направляват към общи духовни цели със сигурността на инстинкт. И една култура е толкова по-богата, колкото повече тя притежава напълно развити, надвишаващи посредствеността личности, които изпъкват като благодарни синове и дейци на своето културно общество. Но гдето изпъква различие между частите и общото, там хармонията е нарушена и разстроена и ние знаем епохи с разложена култура, на които типичното винаги е било, че образователните и възпитателни сили действуват една против друга.

Нам е известно, че ние произхождаме от една нехармонична епоха; ние употребяваме великото название “култура” за означение делата на последните две-три генерации, като си мислим за онова, към което ние копнеем, в което схващаме идеята за култура и се мъчим да го достигнем. Ние всички имаме силно чувство, че блуждаем в един разпуснат, разкъсан културен свят. Да живеем “между две култури” е нашата орисия, да стоим въоръжени в борба срещу една залязваща условност, от една страна, и с лопатка в ръка да помагаме в устройството на едно ново културно общество, от друга. Затова и във всички изображения на нашия живот в романи, драми, стихотворения, пластика и живопис изпъкват изключителни доказателства за разпокъсаността на настоящия живот. Именно в такива преходни времена се явява междината между тъй нареченото “не съзнателно” или “сляпа природа” и господстващия, разумно уреден, учен, стар мироглед, почти като пропаст. Защото за оня, който живее с новия свят, се струва, че старият свят залязва в някои свои особености в тъмнина и тъй се увеличава областта на тъмнината. Тя се увеличава, защото борбата между тъмнината и светлината е била винаги задача на човечеството. По тяло ние сме сродни с животните, по душа - с боговете - така обясняваха старите народи раздвоението у човека. Борбата за надмощие над това раздвоение не избягва за никого, защото тя е единственият път към личния живот. Тоя, последният, е съединение на светлината и тъмнината във върховна синтеза, в единството на личността. В преходни времена, когато светлината още едва се подава зад сутринната мъгла, мъчно е да намери човек истинския път. Обаче новото, към което е насочен нашият копнеж, привлича и увлича и именно в началото на новите времена, когато те са още една мечта, все пак те ни се рисуват в златни бои, а старите - в тъмни и сиви. Но що е “старо” и “ново”?

Тия две думи показват, че общественият живот, който всъщност е духовен живот, никога не е в покой, а се движи и стреми, както и животът на отделната личност. Тия две думи се възвеждат и като ценностни понятия, и думата “напредък” в такъв случай означава вървеж към по-добро, към по-съвършено, а с това защитникът на новото огорчава представителя на старото. Но и това по-добро и по-съвършено е само релативно и се разбира във връзка с известна епоха, а не от епоха към епоха. Ако новото време е достигнало своя връх и е създало култура, то е достигнало едно равновесие в своите части, каквото е имало и едно “старо време”. Но защитникът или представителят на старото с право се защищава, защото той е преживял едно подобно равновесие, притежава го още и се бори за него, защото иначе той трябва сам себе си да отрече. И ако сега “новото време” е достигнало оная висота, когато всичката борба е в негова услуга, то е достигнало едно състояние, когато започва да става от своя страна “старо време”. Измерваме ли сега цялата епоха, - т.е. творчеството на всяка от трите генерации с мащаба на абсолютна стойност, то аз не бих могъл да сметна една от тях за по-добра и по-съвършена. Защото всяка епоха задоволява тия тенденции, тия идеи, които са изпъкнали през нейно време и са се стремили към форма и хармония. Но защо изпъкват непрестанно нови тенденции, за да разложат постигнатите резултати и да насочат силите на времето към мъчната работа за нова хармония? Това е неразрешимата загадка на живота, която не може да се не признава. Да се противопоставяме обаче на това, да се огорчаваме, да се оплакваме от новото и пр., вместо да погледнем на него като на необходимост, би било несъстоятелно, защото би означавало да градим върху пясъчна почва против напора на вълните, които идват съобразно с известен закон, на които никой не може да заповяда, както никой не може да заповядва на законите за живота и духа.

Спор обаче може и трябва да става, от какъв вид ще да е това “ново” и как трябва да му се подготви пътя. Тоя спор е, тъй да се каже, баща на всички неща в света, защото само в спора се прояснява новото и добива образ. Тоя спор обхваща всички културни области и проблеми, защото всички слоеве, порядъци и посредствени сили на една културна епоха се разстройват, щом като известна част от тях се обособява като “нова”. Това е първо събаряне, което се последва от второ, трето и пр. Само изкуствено може да се задържи или забави разложението, като се предприеме известно пристрояване, за да не се строи с остатъците на старото, както често се случва в големите области на днешния европейски живот и се повтаря в историята на човечеството. За това всяко раздрусване на културния систем означава едновременно и раздрусване на образователния систем. Така е било през всички времена. Днес обаче се забелязва разстройството на образователния систем по-силно, отколкото по-рано, защото днешното време създаде, покрай многобройните образователни сили в областта на културата от един век насам едно такова училищно образование, според което целият народ се принуждава за определени години да посещава училището. Това училищно образование се отразява върху съдбата на децата. Нещо повече, влиянието на това принудително образование се забелязва и върху всички културни въпроси и няма никакво съмнение, че то ще претърпи тъй също крушението на културата и, ако днес преживяваме едно преходно положение между две култури, то и училището ще почувствува тоя преход тъй силно, както и всяка друга област от културата, държавата, църквата, стопанството, науката, изкуството, религията.

Който е достигнал до това съзнание на нещата, той ще погледне с особена преданост към новото образование. Той трябва да намери насоките на времето и да се стреми съобразно с тях и да бъде в услуга на ония тенденции и идеи, които са творчески и се домогват до ново единство и съвършенство.

Това би било леко да се направи, както и леко се казва, ако всичко това би било дело на разума. Обаче, за да се разбере новото, съвсем не е потребен само умът, защото животът може да бъде разбран само от цялостния човек, т.е. не само чрез разума, от разумни съображения, а от становище на цялостния човек, чрез неговите цялостни преживявания, т.е. потребно е, щото човек да принадлежи по душа и сърце към младенческото в живота и да се обхваща от неговия ритъм.

Може да се възрази, идеята за едно ново културно и образователно движение е проява на типично настроение след тежка световна катастрофа, същото е с отделни държави след някои политически несполуки, както бе напр. в Европа след 30-годишната война. И тогава изпъкнаха мнения за обединение на католишката и протестантска църкви, или поне на лютеранската и реформаторската. Когато тия идеи пропаднаха, философът Лайбниц, един от ярките застъпници на идеите за помирение и обединение на църквите, - предостави това на едно време, когато то можеше да стане от само себе си, именно 100 години по-късно: през 1817 год. се обединиха двете реформирани църкви. През 18 в. St. Piere в своето “Предложение за вечен мир в Европа”, 1723 год., представи план за такъв мир, който план бе възприет от мнозина философи и будни духове, пренебрегван обаче от политици. Но такъв световен и пресметлив човек като Сецил Родес е планирал в своето завещание между другото и един международен социало-политически таен съюз, в който трябва да постъпят, след обединение на търговските си интереси, най-първо Англия и Сев. Америка. Ако това обединение би било изпълнено, тогава то трябва да възстанови всесветския мир, да въведе един общ и неутрален световен език и да възстанови реда на земята - една идея, която е завладяла от 80-те години насам представителите на британския империализъм, но нямаше силни представители, когато през 1918-19 година се появи такава възможност, в епоха на световни кръвопролития и умрази, да се създаде един истински съюз - Общество на народите и един всенароден парламент. Идеята за “съединените държави в Европа” прониква от няколко десетилетия в най-разпространеното четиво на учениците във френските народни училища, именно читанката “La Lecture du Jour” и то тъй, както В. Хюго бе изобразил тая идея още през 1867 година. Също тъй и мисълта за международен съд ни учи, че идеята за всеобщ мир е направила голям успех и то още преди войната, тъй щото ръководните идеи на новоевропейското културно движение са се появили още преди войната, и последната ги е поощрила и засилила.

И до сега не е забравено, поне от духовните водачи на Европа, че в продължение на векове съществуваше европейска културна единност през древните векове и в епохата на възраждането. Тогава именно ученият свят и създадените от него творения съставиха от Коимбра до Упсала, от Оксфорд до Палермо една единност. Едва от 17 в., когато се образуваха национални и абсолюстични държави, от тогава философията и науката започнаха да си служат с народен език. Това бе от голяма полза за образованието и за разумното излагане и въздигане на националните културни придобивки на масите, обаче още през 17 в. силно се почувствува от това и нещо отрицателно, именно големи различия в научната и философска терминология. Науката, както и философията, в твоята главна област, трябва да бъдат само свръхнационални: техният дух ще се стреми да премине над националните граници, колкото и да носи отпечатък из особеностите на съответния народ.

С пропадане на тая европейска единност, пропадна и нейният научен език - латинският. Той се бе задържал, като научен език до първата четвърт на 19 в. тук-там по университетите и даже след 1900 година, когато постепенно замира и в дисертациите на класическите филолози. Наново да се съживи значението на латинския език е невъзможно. Това се вижда от анкетата от преди 23 години на френския учен Жан Рене Обер. Той се допита до 100-на души учени в разни страни и взе тяхното мнение по въпроса за употребление на латински език за международен. Даже и представителите на класическата филология почти всички отговориха отрицателно - против латинския език. Странното е обаче, че въпреки това, когато във всички европейски страни именно поддръжниците на хуманистичния образователен идеал, въз основа на двата стари класични езици, се намираха в отбрана към всичко ново, в областта на учебното дело се съюзиха за обща борба срещу ограниченията на класическите езици в средните училища, в един “хуманистичен световен съюз”, надявайки се за едно Communio amicorum gymnasii omnium tarrarum, според Борнеман във Виена. Даже се заговори и за един хуманистичен интернационал (1911 год.) и то в момент, когато градената върху латинския език културна единност окончателно пропадаше.

Затова опитите за създаване на един изкуствен език, като есперанто, са напълно понятни. На 21 септември 1922 година Обществото на народите в пълно събрание призна есперанто с 26 срещу 2 гласа за единствен помощен световен език. На XV световен конгрес в Нюрнберг (1923) присъствуваха 5000 души участници от 43 държави. Първата учителска конференция в Сан Франциско (1923) реши да се издаде международно учителско списание на есперанто. В § 14 на своя правилник, Международното педагогично “дружество на най-светите” със седалище Флоренция прогласи за свой общ език латинския, а помощен - есперанто. От 1.I.1925 година есперанто е приет за вътрешна употреба в Швейцария за телеграми. И в Германия започва да се изучава есперанто от чиновниците по пощата, а в Прусия есперанто се изучава в средните училища. С есперанто си служи днес Международното работническо бюро в Женева, най-значителните международни панаири, международния комитет на Червения кръст, международното фармацевтично сдружение, младежките християнски дружества, международния институт за библиография, франкмасоните, Белият кръст, католическата църква, международното мирово бюро, международния женски съюз, международната лига за човешки права, международната организация на т.-пощенски чиновници, съюза на озлочестените от войната. Съюзът на есперантиститe, който служи освен на идеални и на практични цели, подържа делегати в повече от 1000 големи градове в 39 страни.

Не трябва, освен това, да се забравя, че има стремеж да се приеме един от главните езици за международен език, както това бе преди 100 години с френския език. От 1870 година насам обаче всеки човек от дипломатическия свят може да пише на свой език. Днес французския език среща съперник в англоамериканския и не е чудно, ако последният се наложи като международен език. Особено в търговията се чувствува голяма нужда от един общ език.

Не трябва да се забравя, че днес светът представя тъй също и единно стопанско тяло. Тенденцията против стопанския национализъм и неговата препятствана система се засилва. Още В. фон Сименс в своите възпоминания от 1919 год. говори за Паневропа. За основа обаче на едно международно стопанство са необходими не само технически знания и нови организации, но и ново отнасяне с човека, за да бъде поставен той в нов начин на действие; стопанските постижения на един народ трябва да се нагаждат на психологично-душевните условия. Същевременно с тия стопански тенденции отива и идеята каква трябва да бъде политическата форма на Европа; движението на новото обхваща, разбира се, и църквата.

Ако тия силни тенденции в стопанство, държава и църква не се изразят веднага до едно единение, то все пак ще спомогнат за едно разбирателство и ще насочват към едно бъдещо единение, обаче духовната размяна в областта на наука, изкуство и литература след войната е тъй силна, както никога по-преди. Докато през 1840-1849 година са станали само 9 международни конгреса, през 1920-1923 година те са вече 1110! Опитът за едно голямо обединение на европейските носители на културата изпъква в Съюза за взаимна културна дейност през 1922 година по инициатива на принц Карл Антон Роан във Виена, с цел да се затвърди съзнаното вече духовно единство на Европа, та да се противодействува на едно разпадане и да се доведе до едно културно подмладяване. С особена надежда трябва да се погледне и на “Международното сдружение на академиите”, след като в тазгодишното си събрание в Брюксел решиха да не изключват никого.

Стремежите за обединение на педагозите са тъй също отдавнашни; засилиха се обаче след войната. През 1923 година се състоя първата “Всесветска конференция на възпитателните съюзи” (World Federation of Education Associations) в Сан-Франциско. Тоя световен съюз приканва 5-те милиона учители от целия свят за взаимно разбиране, за мир и приятелство между народите, като се стреми да осъществи тия идеали чрез възпитание на децата в примирителен и хуманен дух. Вторият конгрес на тоя съюз стана през 1925 година в Единбург (Англия), а през 1926 година се основа в Женева едно “Международно образователно и възпитателно бюро”, което ще работи заедно с Обществото на народите. Освен че ще събира сведения, ще изследва и ще обединява, това бюро ще работи за създаване на ново настроение между възпитателите на всички народи, за да въздействуват “върху младежта и да създадат атмосфера на добра воля, доверие и братство - единствените поръчителства за силата и трайността на съюза на народите”.

В Европа от половин век насам работят такива културни сдружения доста деятелно. Големите личности в областта на идеите са били винаги свръхнационални; пресата, както и издателствата, въздигнаха тая идея за културно единение между народите в Европа още преди войната до толкова, че дори писателски величини от втори и трети ред бяха четени вън от границите на своя народ. Това голямо разпространение се обяснява с обстоятелството, че навсякъде са съществували същите обществени и общокултурни отношения. В цяла Европа съществуват едни и същи основни положения, а само от особения характер на народа изпъкват известни нюанси, които увличат още повече. Но каква е в същност особеността в основата на творенията напр. на Ибсен и Бьорнсон, на Щриндберг и Шоу, на руските класици от 19 в. и т.н. и у другите поети и писатели на всички народи и до днес? Не е ли навсякъде общото явление - разложената култура на старото гражданско съсловие, което най-напред в Англия си бе извоювало политическа сила от 17 век насам? Обаче то се разпадна едва към средата на 19 век; голяма пропаст между две културни епохи изглежда, че се появи около 1830 година, когато споменатото съсловие бе вече негодно да овладее и духовно световните тенденции. Едно обаче това съсловие постигна, като ги организира до някъде технически, можа да създаде нещо и в областта на търговията и съобщенията, което учудваше и изненадваше. Но в същото време то изтезаваше хората, като ги тикаше в икономически войни: във войната за опиума между Англия и Китай и последующите войни до позорните колониални войни и до световната война... цяла редица от нечуван позор, с който името на Европа твърде много се опетни. Новите течения не можеха да се използуват, освен в литературата и изкуствата. Гражданството не може да се справи нито с национализма и импресионизма, нито с експресионизма в литературата и изкуството; нито с безверието на Гюйо, нито със свръхчовека на Ницше, нито пък с цинизма на Шоу. И не е за чудене, защото това бяха ония сили, които хващаха гражданството откъм неговата нищожност и слаба страна и го разлагаха. Как творенията на Ибсен, Хауптман и техните съвременници, та чак до Ведекинд, Георг Кайзер, и особено с напоените с отрова драми на Щринберг, от сцената разлагаха гражданството, като изнасяха и осмиваха неговото доволство, неговата дейност, фалшиво мислене, неговия егоизъм и чисто материалистично настроение, фалшивостта във фамилията и съсловния материал! Разбира се, че никой от тия писатели не посочи нов път в живота, нова нравственост и светоглед. Защото те всички бяха просто и чисто само разложители и следователно верни чада на своето време и дадоха израз в своето творчество на преходна култура, която ние приехме като становище “между две култури”, от което излизайки, се постарахме да скицираме новото време.

Как стои обаче въпросът у оная генерация, у която за пръв път изпъква чувството, че тя трябва да скъса със старата традиция и че трябва да намери и си открие нов път? Тоя път е един и същ в такива случаи: най-напред бягство от действителността в природата и в сферата на чувството, за да се скрием от настоящето и да си осигурим един вътрешен живот, та наистина да живеем в него и, ако е възможно, само в него да живеем. Така, ние виждаме от 30 години насам най-разпространеното явление в Германия: младежта е обхваната от чувство за странствуване, от чувство да се групира в съюзи, да бяга от градовете и да заживее по-здраво в природата. При това се попада на простото изкуство на народната песен, на китарата и мандолината, на песента на пътуващото момче, народната песен, селското изкуство, като не се обръща вече особено внимание на носията и на вкуса. И в такъв случай младежта открива в природата религиозното първично настроение; тя отива на божествена служба в простите селски църквици, когато хладнокръвно или подигравателно е минавала покрай високите студени градски църкви. И по един странен нов начин тя преживява живота на Исуса Христа вън в природата, урежда молитвени часове и божи служби с разбрани духовни лица, които им стават водачи и в църквата им представят средновековните сцени от живота на Исуса: за Коледа, за съдбата на душата в живота и след смъртта и пр. И тая младеж дохожда в общение с големите стремежи, които от изток религиозният свят довежда в Европа, - Конфуций и Буда им са добре познати имена, нещо повече, и образец за личния им живот. От това произхожда една своеобразна мистика.

Същото бягство от предметното ние виждаме да се проявява и в поезията и пластичните изкуства: експресионизмът бяга в поезията от граматично правилното изречение, даже от обикновената дума, в пластиката - от вярната с природната форма, в живописта - от боята и формата на действителното, също и в дърворезството, тъй щото ние виждаме младежта да изпада в чисто настроение, в играта на ритъма, която думите, боите, линиите дават, без да се свързват с техния обикновен смисъл и техните отношения към действителните предмети. И това изкуство е общоевропейско, а не на един или няколко народа. Норвежката писателка Лили Хебер изобразява своите впечатления след едно пътуване по Европа (в Англия, Франция, Германия, Дания и Швейцария) през 1921 година и посочва как едни и същи настроения господствуват във всичките страни в драмата, романа, изкуството и поезията и тя открива общата философия, която се крие зад това. И тая философия е метафизиката. Защото между това и философията, която премина през материализма и позитивизма и през новоидеализма, премина в метафизиката. Тая метафизика Лили Хебер намира, че е изразена най-добре от шведеца Лудвиг Нордщром. Последният означава хаотично-духовните феномени на нашето време с общото понятие “тотализъм” и с това иска да означи “пробудилото се съзнание на човечеството да образува един-единствен духовен организъм; самò обаче не е нищо друго освен една клетка в общото органическо единство - от космоса на нашата слънчева система”. С това се изказва философски същото, което новото образование иска да изобрази чрез делото (работата): стремежът за изображение на едно ново общностно съзнание, което да се разпростре върху цялото човечество. С други думи, един нов хуманизъм, много по-възвишен от неговите по-стари форми, изпъква, или дори може да се каже, че онова, което се нарича хуманизъм, сега започва да живее и да съществува от народ в народ, а не само между учените. И в живота в същност всичко се гради на делото, работата. Защото ние сме вече сити на разните спекулации, и който копнее към новото, което израства, той ще се оглежда за такива хора и общества, в които новото свободно живее. И новостопанската култура ще се осъществи тогава, когато числото на новаторите бъде тъй силно, че ще може да я подеме и наложи.

Ние наведохме горното, за да покажем как в продължение на последните 20 години се е проявила новата образователна и възпитателна идея, която съзираме в основата на едно новоевропейско културно движение в разните области.

БЕЛЕЖКИ

1. Die Grundlagen einer “Heuen Erziehung” innerhalb einer neueuropäischen Kulturbewegung в книгата “Die Neueuropäische Erziehungsbewegnug”. [обратно]

© Велико Йорданов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 22.10.2006
Модерната география на културата. Родно и чуждо. Съст. Албена Вачева. Варна: LiterNet, 2006.

Други публикации:
Училищен преглед, 1927, № 5, с. 1105-1114.