ШЕКЛИ, БЕЗСМЪРТИЕТО, ЗОМБИТАТА И ОЩЕ НЕЩО

Светлана Колева

web

Както често става в живота, едноредни факти се случват на куп и се навързват помежду си с някаква неясна, но осезаема целенасоченост. Та и при мен се получи нещо подобно. Научавайки толкова много нови неща от статията на Благой Иванов "Когато адът се препълни" (Тера фантастика, 2005, бр. 1), се оказа, че съм започнала едновременно да чета две книги със зомбита - "Братството на талисмана" на Клифърд Саймък и "Корпорация "Безсмъртие" на Робърт Шекли. Питам се какво печели образът на едно зомби от внушението, че и то може да бъде съжалявано? И защо са му на Шекли тия зомбита?

И се натъкнах на две особено натрапчиви към момента на четенето неща.

Първо: хубавото заглавие "Корпорация "Безсмъртие" е оставено да си стои на корицата, обаче в превода навсякъде се използва Корпорация "Задгробен живот".Дали това е случайно? Или авторът умишлено е използвал две близки, но много значещо различаващи се имена в заглавието и в "тялото" на романа си? Проверих руския превод. И там е така. Корпорацията се нарича "Иная жизнь" в книгата, чието заглавие е "Корпорация "Бессмертие". Оставаше да видя оригинала. Същото. Названието на корпорацията от заглавието на романа - Immortality, Inc. - не се среща в самото повествование, там е заменено с Hereafter, Inc. В интервютата на Шекли, които прочетох, никой не е поставял подобен въпрос, но едва ли се касае за нещо случайно. "Корпорация "Безсмъртие" е дълго мислена книга, особено на фона на голямата продуктивност на Шекли и собственото му твърдение, че може да напише разказ и за един час. Този роман е претърпял развитие и доработване в течение на няколко години. Издаден е през 1959 г. и представлява допълнен вариант на излезлия година по-рано, през 1958 г., роман Immortality Delivered ("Безсмъртие по поръчка", на руски заглавието е преведено като"Бессмертие по заказу"). Съвсем очевидно центърът на тежестта се измества в заглавията. Ако в първоначалния вариант на името на романа има действеност - поръчването на безсмъртие, търгуването с него, в окончателния всякакво загатване за действие изчезва, остава само предикатът - безсмъртието, вложен в търговското обединение с това име. Акцентът пада именно върху самото безсмъртие. Съдържащата се в съществителното "корпорация" идея за обединение на хора, организации, предприятия със сходни професионални или съсловни интереси, в случая търговски, не се е загубила. Думата "корпорация" всеки съвременен човек свързва с идеята за индустриалното уедряване и монопола, но ако погледнем откъде произхожда тя, ще се натъкнем на латинската дума corporo - ‘оформям се в тяло’. Както лишаването от действеност, така и влагането на идеала на толкова религиозни учения - безсмъртието - в "тялото" на една корпорация, представлява затваряне, ограничаване, един вид умъртвяване на въпросното безсмъртие. Така че смяната на заглавията има много важно значение, доколкото измества проблема, с който ще се занимава книгата, от ограничената сфера на търговските взаимоотношения към дълбоко философската страна на категорията безсмъртие и нейната участ в бъдещето.

Корица на романа "Immortality Delivered" ("Безсмъртие по поръчка"), 1958	Корица на романа "Immortalit, Inc." ("Корпорация "Безсмъртие"), 1959

Безсмъртие ли е онова, което осигурява и продава корпорацията? И каква е разликата между "безсмъртие" и "задгробен живот", та Шекли да подмени името на корпорацията и да я нарече с едно име - "Корпорация "Безсмъртие" на корицата, а вътре в романа - с друго: "Корпорация "Задгробен живот"? Вече видяхме колко е важна за автора категорията безсмъртие и всеки, прочел романа, може да се убеди в същото. Но подмяната й, вкарването й в търговски обмен, се извършва от хората, създали корпорацията, от учените, разработили методите за прехвърляне на съзнанието от едно тяло в друго. Истината е, че те не могат да осигурят на клиентите си безсмъртие, а само задгробен живот. Оттук внушението на Шекли е, че безсмъртието можем да си го осигурим единствено сами. Между безсмъртието и задгробния живот за някои може и да няма разлика, но тя е очевидна - в първия случай става въпрос за надвиване на смъртта, за духовно състояние на издигане над нея, постигане на състояние на несмъртност, във втория - за пренасяне на удоволствията и ценностите на живота отвъд гроба. Именно затова корпорацията е с така драстично сменено име в романа - за да се открои разликата в двете религиозни и философски категории. В действителност клиентите дори и не се стремят към безсмъртие - тях ги интересува да сменят телата си, за да продължат да са живи, да се наслаждават на същите земни радости и да ги "преумножават". Не ги занимава въпросът какво има отвъд смъртта, когато се обръщат към корпорацията, а това как да запазят живота си колкото може по-дълго такъв, какъвто е или още по-добър. И корпорацията им продава именно "задгробен живот". Идеята за безсмъртието не просто е подменена, тя е почти умъртвена.

В романа на Шекли зомбизмът е състояние, при което духове на мъртви хора се вселяват в тела, започнали да умират. С почти мъртвия идеал на безсмъртието се е случило нещо подобно - "оформен е в тялото" на корпорацията, вселен е в нейния корпус. На английски corpus означава не само ‘сборник, главна част на орган’, но също така и ‘труп’.

Второ: на фона на употребата на зомбитата в "Братството на талисмана" на Клифърд Саймък, зомбитата в "Корпорация "Безсмъртие" на Шекли са важна и уверена стъпка към изтръгването си от филмовото и литературното клише. Саймък ги използва, както това може да се види, къде ли не. Всъщност един от наистина най-любимите ми писатели (и само "Резерватът на таласъмите" да бе написал, пак стигаше!) не нарича образите си "зомбита", а "плешивите", но те притежават всички характиристики на клишето.

Какво включва обикновено то?

- Те винаги са в "лагера на злите".

- Зомбитата твърде често са подозрително бели, бият леко на прозрачност.

- Плътта им постепенно се разлага, често се и разпада.

- Подобно на домашните котки нямат насищане, но за разлика от тях не само нямат козина, но и обичат да се появяват лъскаво голи и по възможност олигавени, а когато не го правят, могат да съперничат по количеството пудра и грим само на застаряваща и неискаща да се примири с възрастта си жена.

- Имат ужасяващ поглед - или свети в жълто, червено, синьо, зелено, каквото там реши режисьорът, или почти липсва, вдълбан в черни зеещи очни кухини.

- Движат се на групи - почти задължително цели тълпи, ако се объркат да се появят двама-трима, това е само за първоначална заблуда на жертвата - в храстите се крият пълчища от същия лаком вид.

- Пропуснат ли да ръфат нещастниците, които са докопали, то е само за да имат време, преди това да ги накъсат на части пред очите на читателя/зрителя.

- Те са много силни физически, въпреки напредналата фаза на трупно разлагане.

- Изобщо не ги е грижа за външността им, освен ако са решили да прикрият лошата миризма - тогава се снабдяват с одеколон в стъклени шишета (желателно за зомбитата и творческия екип - евтин) и се поливат с него.

- Нямат сексуални желания. (Тук е възможно и да греша, но не се сещам за нито един подобен случай. Не зная колко от вас са гледали филма на ужасите "Лунатици" с Медхен Еймик. Единствено при спомена за него се сещам да е имало някакви еротични моменти, в които активно и по своя воля се включва героят, съчетаващ качества на вампир и на зомби. Да, проблемът на тоя бивш човек не беше, че ходи вечер по пълнолуние, както може да ви заблуди заглавието. "Лунатици" излиза през 1992 г., режисьорът му, Мик Гарис, е един от сценаристите на "Мухата ІІ". Та в неговия филм (с твърде съмнително качество) красивата Медхен Еймик беше съблазнена от жив мъртвец. По-точно: вампир, тръгнал да става зомби. Горкият, от цялото си семейство само той не беше почнал да се разлага, живееха под дюшемето в някаква стара къща с маминка, която обожаваха. Тъй че най-запазеното момче се налагаше да търси плячката и да смуче кръвта й. Имаше и сцени с разкъсване, плътта на нещастната фамилия постепенно се разкапваше, така че работата определено отиваше на зомбизъм. Та този неудачник се опита да съблазни красивата героиня, даже подхвана с нея любовна сцена. И тогава стигна до сънната й артерия. Оттам нататък яде як бой и понесе страшни наранявания от девойката Еймик, тъй че хич не изглеждаше да са му останали сексуални желания. Накратко - и тук секс нямаше.)

- Обикновено те са "призовани" чрез магия и служат на някакъв могъщ водач, но не е задължително изобщо да се обяснява откъде са се пръкнали.

- Дори и когато не са манипулирани от нечия зла воля, имат характерна "сомнамбулична" (както я нарича Благой Иванов) походка.

Зомбитата в романа "Корпорация "Безсмъртие" от пръв поглед НЕ отговарят на почти всички от гореизброените характеристики, освен на изискването да имат разлагаща се плът, да не си падат по секса, да са поръсени с голямо количество евтин "бръснарски" (!) одеколон и да ходят като сомнамбули (дори тук се усеща иронията на Шекли, плуваща като чиста вода под тъгата на ситуациите). Всички други елементи на клишето "зомбита", използвано с пълна сила и от Саймък (в романа "Братството на талисмана" те са голяма дебнеща тълпа бели и леко прозрачни слузести хищници, криеща се по храстите и преследваща жертвите си с цел разфасоването им), в "Корпорация "Безсмъртие" на Р. Шекли са преобърнати. Авторът се впуска в една сложна игра на условности, при която очевидните неща се оказват често своя противоположност, а чертите, които притежават зомбитата в романа, се отразяват в подобни черти у другите герои. Всъщност в това едно зомби да е като огледало на останалите - уж главни и уж герои на повествованието - отново се крие някаква гротескна ирония. Как може разкапаната плът на едно тяло да отразява нещо, освен като в криво огледало? Ще видим по-късно как.

Не би било коректно да наречем зомбитата в повечето филми и книги "фон" на действието, защото те са негов двигател, без който нищо не би се случило. Но в романа на Саймък, а и в доста филми на ужасите, поради неоткрояването на някакъв герой или липсата на други психологически характеристики освен мъкненето заедно и нападането на жертвите, зомбитата наистина оставят впечатление за доста предвидимо и глуповато присъствие. От тях никой не очаква да не действат по законите на жанра и стереотипа на образа. А именно това правят те в "Корпорация "Безсмъртие" на Р. Шекли.

Зомбитата са заживели свой живот в канализационната мрежа на града, обособявайки се в колония, и когато главният герой Томас Блейн се среща с тях, те нямат характеристики на тълпа, на безлична маса, а са представени като група от индивидуалности, нещо като община със свой водач - Кийн. Те притежават своя воля и дори чувства. Става ясно, че изпитват приятелство помежду си, че са се опитали да помогнат на бягащия Блейн, че са в напълно ясно съзнание относно желанието си за живот, при все че телата им бързо и сигурно умират. Те не са възкръснали мъртъвци, а съзнания на починали, най-често от насилствена смърт, обсебили телата на някого другиго веднага след смъртта му - един трансфер, извършван от корпорацията рутинно, но невинаги успешно, защото при "въвеждането" в новото тяло духът на зомбито се забавя повече от нормалното и тялото започва да умира необратимо.

Тук зомбитата не само не са от "лагера на злите", ами и са "лагерът на добрите".

Някой би казал: "Какво като НЕ отговарят на клишето? Това е хубаво - всеки творец трябва да бяга от клишетата?" Но при Шекли нещата изглежда никога не се свеждат до първото възможно обяснение. Защото той всъщност не бяга от клишето, а го формулира с изключителна точност и пунктуалност, след което го опровергава и изгражда хуманните си внушения именно благодарение на образа на зомбито Смит в романа "Корпорация "Безсмъртие".

Шекли с енциклопедична добросъвестност описва какво представляват неговите зомбита. Това звучи малко суховато, но е оправдано, когато думите са вложени от автора в устата на зомби - "гласът му не може да променя интонациите си".Иронията на Шекли прилича отново на гротеска: зомбито говори за другите зомбита не в първо лице ("ние"), а в трето ("те"), но сам е илюстрация на всичко казано. Мистър Кийн срива пред Блейн цялото суеверие за зомбизма, обяснявайки произхода му, в какво се състои според хаитянските вярвания и какво е в действителността на бъдещето, което те обитават. Просто болест, при която съзнанието заема тяло, стояло изоставено прекалено дълго. Сякаш не стига това "учебникарско" обяснение какво е зомбизмът, та авторът решава да повтори и на още едно място в романа, като бележка под линия, че зомбито е: "в хаитянските вярвания - безволев жив мъртвец, вдигнат от гроба чрез магия". Истината е тъкмо обратна на широко разпространеното мнение - телата на зомбитата са много крехки и уязвими, болестта им не е заразна, нито е "божие наказание за грехове". "Бъбри като идиот, препъва се като пияница, зяпа като извратен тип... Казват, че зомбитата били извратени, а истината е, че зомбито не изпитва каквито и да било сексуални чувства."За сведение - подобна болест "зомбизъм" не съществува, но авторът я е описал достатъчно достоверно.

Играта на Шекли като разказвач е започнала - това е един от солидните блокове в базата, върху която той разиграва ходове и налага внушения. При цялата сериозност на сцената човек се чуди защо водачът на колонията зомбита, обитаваща канализационната мрежа на Ню Йорк, се нарича Кийн. Можем да си представим, след цялото горно описание, как изглежда, а името му, противно на всякаква вялост в движенията и лишеност от страсти, означава освен "остър, проницателен, силен, голям (за студ)", също и "разпален, изпълнен с желание", както и "обичам много". Според речника думата в ирландското наречие на английския език има значение "оплаквам мъртвец".

Зомбитата на Шекли обичат живота. Обичат го дори повече от останалите герои в "Корпорация "Безсмъртие", при това с обич, която е чиста и е противопоставена на алчната обич, с която "нормалните" хора в тоя свят на бъдещето се стремят към безсмъртието. Основна ценност, с която се търгува и която е много скъпа, е възможността да си платиш и да се вселиш в ново, свежо, младо тяло. Когато и то остарее - плащаш си пак и продължаваш така - докато имаш пари. Шекли иронизира популярната фраза от Библията "по-лесно е камила да мине през иглени уши, нежели богат да влезе в царството Божие" (Матея 19: 24, Лука 18: 25) и нейната християнска самоувереност. В "Корпорация "Безсмъртие" положението е съвсем наобратно:

"- Значи само богатите отиват в рая - каза Блейн.

- А ти какво очакваше? Не може всички да се юрнат натам."

Онова, което са обещавали по негово време проповедниците, се е оказало лъжа. За разлика от отношението си към християнството, представено като религия на излъганите очаквания, будизмът е представен от Шекли в "Корпорация "Безсмъртие" като религия на истината, незагубила своята сила, и то защото се е основавала на реалния живот и практиките за укрепване на съзнанието. Будизмът все още съществува и много хора се занимават с него в бъдещето, за да издържат травмата от смъртта. Той не заблуждава, че успехът е гарантиран при прехода, че всички ще поемат по пътя, когато телата им спрат да съществуват, напротив - казва, че по-скоро малцина ще успеят и съвсем малко ще се изправят пред Прага и ще отидат там, откъдето никой не е разказал нищо и не се е върнал.

Въпросът за разликите в двете религии очевидно занимава Шекли, макар в интервю за киевската "Комсомольская правда" от 30 април 2005 г. да заявява, че не вярва в Бог. На въпроса на журналистите Светлана Шекера и Дмитрий Киргилов "Вярвате ли в Бог и не ви ли пречи това да пишете фантастика?" писателят отговаря:

"Не, в Бог аз не вярвам. Не мога да кажа, че съм на сто процента убеден атеист, но в Бога - не, не вярвам. Но даже и да вярвах, това все едно не би ми попречило да пиша научна фантастика."

Две години по-рано Шекли дава друго интервю, този път за "Известия" (6 авг. 2003 г.), пред Сергей Авдеев. Протича много показателен (в контекста на горните наблюдения) диалог:

"- А какво място в определянето на пътищата за развитие на цивилизацията заема религията? Не ви ли се иска да добавите към десетте християнски заповеди и две-три свои?

- Най-важната, по мое мнение, заповед в Библията е: "Ударят ли те по едната буза, подложи и другата". Сега аз съм много загрижен за ситуацията в моята страна. Когато удариха Америка по едната буза, хората побързаха и нанесоха ответен удар. Това не трябваше в никакъв случай да се прави."

Тук е мястото да цитираме една сцена от романа.

"Юмрукът на Блейн профуча и се стовари върху скулата на Смит. (Това да ви напомня оная заповед от Библията, която е най-важна според Шекли? Друг е въпросът, че това не е заповед - бел. авт., С.Я.) Зомбито отхвръкна към преградата на сепарето. Изражението му не се промени, само на оловносивата му скула се появи широк пурпурен белег.

- Твоят знак! - промърмори Смит.

Блейн надигна юмрук за нов удар, сетне го отпусна."

Че за автора ударът по скулата има голямо значение показва и фактът, че продължава да напомня на читателя за него. При следващата поява на Смит "лицето на зомбито беше мъртвешки бледо, само там, където го бе ударил Блейн, имаше пурпурно петно. То вече се разливаше почти по половината му лице и го превръщаше в нелепа маска на Арлекин". Тая сцена от "Корпорация "Безсмъртие" между зомбито Смит и главния герой Блейн е счетена за важна и включена и в краткия обзор на романа в Science Fiction Museum.

В образа са добавени още два символни елемента - маската на Арлекин и пурпурният цвят на разрастващия се от удара белег. Арлекинът в италианската комедия носи черна маска и облекло, съшито от триъгълни парчета плат. Карнавалната гротеска, преобръщането на стойностите, преминаването от състоянието на ред към състоянието на хаос - всичко това се открива в сюжета и е концентрирано в съдбата на зомбито. В "Речник на символите" на Жан Шевалие и Ален Геербрант (т. І. София: ИК "Петриков", 1997, с. 78) можем да прочетем следното в статията "Арлекин": "Неговата сабя е дървена, лицето - скрито зад маска, дрехите му - съшити от отделни късове и парчета, чието шахматно разположение говори за конфликтната ситуация, в която се намира съществото, неуспяло да се индивидуализира, да се персонализира и да се справи с хаоса на желанията". Именно това психологическо описание подхожда на Смит. Но поредното противоречие се набива на очи. Кое "традиционно" зомби е надарено с психически сложен живот? И как така зомбито на Шекли, очевидно толкова различаващо се от стереотипните зомбита, може хем да е вяло и почти безсилно в тялото си, а в същото време да има толкова желания? Не споменахме за какво Смит е "награден" с белега на бузата си от Блейн. Опитвайки се сам да осъзнае защо така се стреми към единствения човек, който помни, зомбито произнася твърде странно и непривично, направо любовно обяснение (и получава токат - както казваше един колега). Как ви звучи зомби от мъжки пол да каже на як, набит, в разцвета на силите си мъж следните думи в заведение: "Имам теб, Блейн, затова продължавам!... Теб, мое слънце и луна, мои звезди, моя Земя, моя небесна вселена, мой живот, мой разум, мой другар, враг, любовник, убиец, съпруга, баща, дете, съпруг..." Бушуващият хаос на желанията личи ясно от смесването на мъжки и женски род, сякаш всичко се преплита и завърта в едно кълбо в думите на развълнувания Смит. Той е между живота и смъртта и желае и двете - да умре, за да не се мъчи в разкапаното си тяло, но и да живее, защото твърде рано е бил прекъснат животът му. Ударът той приема по-скоро като любовен белег, като целувка, знак, че тая връзка съществува, подпис под един негласен договор, в който животът и смъртта намират помирение в края на романа.

Пурпурният цвят на белега също носи важно символно значение. В горепосочения речник (т. І., с. 154) за виолетовия цвят се казва, че "символизира есенния преход на живота към смъртта, инволюцията... виолетовото е цветът на тайната: зад него ще се осъществи невидимата мистерия на превъплъщението или поне на преображението. Ето защо върху символичните паметници на Средновековието Иисус Христос носи виолетова дреха по време на страданието... тази гробищна символика направила от виолетовото цвета на траура или на полутраура: това напомня не за смъртта като състояние, а за смъртта като преход... виолетовото е още цветът на послушанието, на подчинението... виолетовото е още успокоителен цвят, в който се смекчава яркостта на червеното..."

Явно за автора смирението, неотвръщането на удара, претърпяването на болката, търпението, което побеждава всичко, има голямо значение. В отговора си за "Известия" Шекли добавя следното:

"В този контекст аз считам, че будизмът даде на света много висши заповеди, които трябва да бъдат следвани. От времето на крал Ашок Венди будистите не са повеждали и предизвиквали никакви войни. И не са настоявали всички останали да се покланят на Буда, това съвсем не е задължително. В тоя смисъл аз считам будизма даже не за религия, а за някакъв свод от етически норми."

Симпатиите на Шекли към будизма проличават ясно в това, че един от основните похвати за образна характеристика на зомбито Смит е подчертаването на погледа му. Почти при всяка поява на тоя уж второстепенен, но всъщност ключов герой, се отбелязва, че очите му са очи на Буда - изпълнени с търпение и кротост. Къде ти светещи в ярки цветове очи, къде ти зеещи очни кухини, къде ти празен поглед, така откроявани при "традиционните" зомбита от филмовите и литературни клишета. За ничий друг поглед в романа авторът не е отделил такива хубави думи, нито му е обръщал внимание толкова много. Дори Мари не е удостоена с тази чест, но при нея авторът набляга на други телесни очарования. Очите на Смит са онези огледала, в които се отразяват Блейн и Мари. Цялата човещина, която у тях по една или друга причина е била потисната, се излъчва от погледа на зомбито. Пореден парадокс - най-одухотвореният поглед е даден от автора на герой, който е "жив мъртвец". Очите на Смит са всъщност онова, с което той убеждава, онова, което го прави симпатичен и буди съчувствие у читателя. А като се добави и трогателната му история, се оказва, че той е най-добрият герой в тая книга - един невинен младеж на прага на мъжеството, убит от група учени просто така, в името на някакъв експеримент, и след това забравен.

Тук Шекли използва елемента "призован чрез магия" от определението за зомбитата. И отново нееднозначно. Защото Смит едновременно е призован и непризован. Оказва се, че корпорацията е знаела за неговата поява. В извличането му от миналото, подобно на счупените стъкла и другите боклуци от катастрофата, няма магия, той е просто някакъв страничен ефект, но защо им е на учените един дух в повече, когато имат само едно тяло? Блейн им е достатъчен, Смит е непотребен. Те са убили и двамата, но Блейн е съживен, а Смит - оставен да се лута и убит по тоя начин двукратно. По ирония на съдбата обаче, или за да илюстрира мисълта, че възмездие все пак съществува, макар и да е спорно кой го въздава, зомбито успява да "остави на сухо" не кого да е, а стария шеф на корпорацията и ръководител на проектите Рейли. Всичко е относително. Тъй че Рейли, който е мислел, че управлява процеса на "прераждането" и ще продължи да печели от това да се изживява като бог, казвайки кой да остане жив и кой да умре, не успява да се вмъкне в откупеното за негов приемник тяло и остава да витае между живота и смъртта, защото Смит го е изпреварил. Уж магия няма, но все пак това е магията на живота - не може никога всичко да се предвиди. Дали Шекли се е усмихвал, докато е писал сцената? Най-вероятно да, защото се е погрижил да я гарнира със солидна доза театралност и да й придаде доволно гротесков вид. На прераждането на Рейли присъства свещеник (вече разбрахме как Шекли гледа на религията), който с тържествен тон взима съгласието на продалия тялото си Фицсимънс де факто да бъде убит, след като е получил уверение, че апаратурата на корпорация "Задгробен живот" ще му осигури бъдещо съществуване в духовната сфера. Едновременно ще бъдат извършени самоубийство и убийство, но според усъвършенстваната религия тук няма никакви престъпления, защото сделката е платена, юридически издържана, а "личностите" и на двамата ще продължат да съществуват след смъртта.

"За Блейн това бе грозна смесица от брачна церемония и екзекуция. Усмихнатият свещеник се отдръпна." Благодарение на изрядно спазените церемонии и освещаването на престъплението се появява въплътилото се зомби Смит. Да, той все пак е призован - свещеникът не е нищо друго освен зъл магьосник, пообъркал малко заклинанието. Това е неочакваното за всички възмездие за насилственото извличане на Смит от миналото в бъдещето. Страшният смисъл на неговото озоваване там е, че той е нещо като оцеляло по чудо напомняне за греховете и желанието да убиват у другите герои. Избран е напълно случайно, можеше да бъде всеки, който кара кола по това време и по това шосе, на което е предвидено да стане катастрофата, в която да умрат с Блейн. Именно това "можеше да бъде всеки" се съдържа в името му - Смит - толкова типично и безлично.

Шекли като кукловод кара героя да избере сам как да се казва - докато си припомни истинското си име. И в тази игра е заложена някаква трагична ирония, която хваща за гърлото. Зомбитата - според клишето - нямат собствена воля. Тук зомбито решава уж само, но всички знаем, че действителността на романа е имагинерна и се диктува от автор-демиург. И Смит избира. Както животът като зомби и тялото (което почти не му служи), така и името му трябва да е нещо временно. Същото се отнася и за смъртта му - и нея не е желал, и стремежът му е да си върне живота, така че и тя да е нещо временно.

Пример (познат добре) за употреба на името Смит като типично, като метафора на безличността, която може да се репликира до безкрайност и да завладява със силата на множествеността на сивата маса, е "Матрицата". Там агент Смит направи порой от свои копия, които притежаваха неговата сила и се подчиняваха на неговата воля - страшни, лишени от индивидуалност, нежелаещи да бъдат запомнени, стремящи се единствено да убият набелязаната жертва... Ако се замислим над приликите между Смит и клонингите му и клишето на зомбитата, ще видим доста допирни точки. Например разливането на тъмната огледална смес можем да приемем за модификация на елемента "плът, която се разлага", доколкото наблюдаваме една пълна кожна деформация/трансформация. Походка - автоматизирана. Количество - прекомерно. Лишени от сексуалност, излъчващи стерилност еднакво безлични костюмирани човечета... Името Смит като маска на безличие, зад която се крие нечия индивидуалност, за последно срещнах като заглавие на холивудската продукция от 2005 г. "Мистър и мисис Смит" - филм, в който Анджелина Джоули и Брат Пит играят семейство наемни убийци, които не знаят истината за професионалните си занимания.

Смит в "Корпорация "Безсмъртие" на Шекли е образ, твърде жив и противоречив, дори по-увлекателно изграден от образа на главния герой Блейн. Той е загадката, тайната, която почти до края остава неразбулена. Воден е от желанието да узнае кой е, от сляпата воля да бъде жив и да не умре.

Той изглежда слаб и изчерпал силите си в умиращото тяло, в което по неволя е трябвало да се помести, но в една от сцените спасява живота на Блейн, отклонявайки летящо бюро с рамото си, за което се иска все пак телесна сила. Секунди по-късно "здраво" стиска китката на Блейн. Неговата сомнамбулична колеблива походка се оказва способна да го отведе до другия край на света по дирите на човека, с когото се усеща свързан. Читателят мисли, че зомбито преследва жертвата да я убие, но нищо подобно не се случва. "Жертвата" Блейн научава, че е убил Смит в катастрофата, в която сам е загинал, и напълно доброволно решава да му отстъпи тялото си, защото невинното 19-годишно момче никога в живота си не е пътувало, не е докосвало жена, не е живяло истински по негова вина. Зомбито на Шекли не само не е отрицателен герой, но е и единственият напълно положителен герой в романа, както се оказва. Той е невинната жертва, търсеща справедливост за преждевременната си смърт, но не насилствена справедливост, т.е. не възмездие. С готовността да спаси Блейн, убиеца си, с присъствието си Смит променя главния герой на книгата и го превръща от един обикновен, средностатистически човек, смятащ се за неудачник, в човек, готов да изкупи миговете на ликуване, които е изживял, докато се блъсне в другата кола пред себе си. Блейн предлага сам да се самоубие, за да влезе в здравото му тяло Смит, приема това като необходимо изкупление, но и като стъпка към по-нататъшния си път отвъд.

Шекли умело пази тайната на появата на зомбито в тоя свят почти до края на романа и подвежда читателя, че зомбито е нещо като сянка на Блейн. Смит се появява където и да се озове Блейн и го открива с някакъв необясним инстинкт, но това не е инстинктът на ловеца спрямо жертвата, а инстинктът за оцеляване, за живот. Това е поредният парадокс, базиран върху преобърнатото клише за зомбитата. Те фанатично се стремят да докопат тоя, който са си набелязали, за да го убият. Смит също с някакъв плашещ Блейн фанатизъм се стреми да е близо до него, но защото Блейн е единственото нещо, което Смит помни, единствената му връзка с живота, който иска да си запази. И макар да е воден от инстинкт за оцеляване, в края на краищата Смит довежда Блейн до решението да се самоубие и да му отстъпи тялото си, като изкупление на това, че е причинил в катастрофата смъртта му. Смит не е воден като зомбитата от желанието да убива, а причинява смърт. Но смъртта на Блейн е само смърт на тялото му. Защото романът завършва с това, че оцелялото му съзнание-душа се озовава пред Портата и наистина продължава в бъдещето, в отвъдното, съпроводено от решилата да го последва жена, Мари. Доброволната жертва на Блейн му осигурява безсмъртието.

Смит не се оказва негов двойник, но в същото време той е от появата си винаги негова опозиция, те двамата са двойка герои, които не могат да бъдат разглеждани самостоятелно. Ако Смит не е воден в действията си от инстинкта на убиец, главният герой Блейн след появата на зомбито и в хода на действието постепенно осъзнава, че в него съществува и все повече се изявява инстинктът на убиец. И че още в началото на цялата история, по време на катастрофата, точно това желание да убива го е водило в последните мигове до сблъсъка. Именно това е и професията, в която главният герой Блейн най-бързо и лесно се адаптира към бъдещето - професията на ловец и платен убиец. Преди финала Блейн разсъждава, че са се опитали да го "правят на глупак и едва ли не на труп". Той се отрича от избора да убива за пари, и именно затова цялата система се обръща срещу него. Бившите му колеги го търсят да го убият, не по-малко желание за това имат членовете на обществото, което от търсещо безсмъртието се е превърнало в забавляващо се със смъртта. Блейн не умира зрелищно, а "банално", както винаги се е страхувал, че ще умре - негероично. Но в избора му да преотстъпи по тоя начин тялото си, влизайки в обикновена кабина за самоубийства, и то в момент, когато е постигнал всички мечтани житейски радости - дом, съпруга, хубава работа, се съдържа героизмът на една саможертва, продиктувана от човешко съчувствие и разбиране, от желание за изкупление и прошка от жертвата Смит.

Сложното преливане на доброто и злото в двойката Блейн - Смит се усложнява още повече от образа на Мари. Защото тя също образува смислова двойка със зомбито. Именно при неговата поява в бъдещето тя за пръв път се държи "човешки" и проявява някаква емоционалност: "Мари Торн бе припаднала. Това бе най-женствената й постъпка досега." До този момент тя е обрисувана като красива, но някак мъртвешки скована жена, обитаваща стерилно жилище, в чието обзавеждане няма никакви личностни белези. "Би трябвало да е красива, но я загрозяваше неподвижно застиналото лице, сдържаното напрежение на стройното тяло. Трудно бе да си я представи засмяна или разплакана. Изобщо не можеше да си я представи в леглото." Мари не е зомби, кожата й е свежа и сияе, косата й е дълга, лъскава и кестенява, но цялата й човечност сякаш е дълбоко потисната, в нея има някаква механичност, студенина, емоционална пустота. И именно с това напомня на клишето за зомбито. Фанатизмът, с който служи на каузата на корпорацията и дори става съучастник в убийствата й, също е признак на зомбиране. Между другото, тя е другият герой освен Смит, който разнася около себе си мирис на парфюм - "едва доловим", като загатване каква може да е участта й, ако не се промени - да се превърне постепенно в жив мъртвец. Между нея и зомбито Смит има и друга връзка. Името й, Мари, е второто типично име в романа. То е производно на едно от най-често срещаните по света имена - Мария, в оригинала на романа - Marie. Мари притежава греховната красота на Мария Магдалена и ако зомбито е споменавано така често с очите си, тя е споменавана почти навсякъде с дългите си коси (дали случайно се сещам, че Мария Магдалена също е изобразявана обикновено с непокрити дълги коси?). Ако другата Мария от Библията върши най-голямото чудо - непорочно зачева и ражда Божия Син, то Мари от романа присъства и асистира непрекъснато на прераждания, които въпреки своята наукоподобност са запазили чудодейната си непредвидимост. Подобно на Мария Магдалена Мари осъзнава, че може много да обича и да се жертва - тя признава своя грях (съучастието си в убийството на Смит, за когото е знаела онова, което той си припомня чак в края - че се казва Робинсън) и решава доброволно да остане и след смъртта с Блейн, чиято съпруга е станала. Признаването на вината и осъзнаването на греха, който пожелават Блейн и Мари да изкупят, е това, което им донася безсмъртие - те получават в дар възможността да преминат като мъж и жена заедно през Портата. Получават безсмъртието, което Библейските Адам и Ева загубват заради първородния грях.

Ами Смит-Робинсън? Къде остава нашето зомби, което отново ще се въплъти в здраво тяло и ще се радва на живота? Шекли - каква последна за тоя роман ирония - го оставя сам на острова на бъдещето, сред тълпи обезумели "деца на цивилизацията", които се убиват взаимно, за да останат живи. Един оцелял след катастрофа Robinson Crusoe, получил отново живота си в здравото и силно тяло на Блейн и неговата професия - да майстори яхти. Или Ноеви ковчези?

© Светлана Колева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.01.2008, № 1 (98)