"САМОДИВА" - ТРАГЕДИЯТА НА ЕДИН ПОСТФЕМИНИСТИЧЕН МЪЖ

Светлана Колева

web

Един мъж, който е мислел, че жената може да е щастлива само и единствено чрез него, неочаквано открива, че тя може да изпитва щастие независимо от него и извън семейната вселена. Какво се случва тогава, как изглежда един подобен герой, чиято представа за мъжественост се е градила на грешна представа за женствеността? На този въпрос търси отговор новият спектакъл на Ямболски драматичен театър "Невена Коканова" "Самодива".

След премиерното представление, с което се откриха ХІІІ-те театрални празници и започнаха тържествата за отбелязване Деня на Ямбол - Св. Дух - 13 юни, напълно сериозно се запитах защо постановката се нарича "Самодива", а не "Самодив" или още по-точно "Сам и див".

Спектакълът започва оттам, докъдето е стигнал Петко Ю. Тодоров преди 104 години. Неговият интерес е бил към душевността на жената - новата, волната, ако щете самодивски свободната да се самоизразява напълно, както градската жена в началото на миналия век. Феминизмът тъкмо навлиза в България, от 1901 г. има Български женски съюз, а през 1909 г., когато Петко Тодоров след сериозни преработки на първия вариант от 1904 г. публикува окончателния вариант на "Самодива", е създаден женският Съюз "Равноправие", сред учредителите на който е една от малкото за времето си и то талантливи български писателки Ана Карима. Зад фолклорните стилизации и идилиите на този представител на кръга "Мисъл" се усеща тревожността от новия морал, който неминуемо се формира с умножаването и разрастването на градовете. Жената вече не е закотвена до семейното огнище, люлката и мъжа си, тя ще има все повече интереси и няма да погребва красотата и очарованието си между четири стени или по нивите, както е било в патриархалните семейства. Какво ще стане обаче с другия човек във връзката, с овчаря, обичал волния живот, след като се задоми и му се роди дете? Спектакълът на Атанас Жеков-Кроко предлага своята визия за това и тя се оказва актуална и до днес, когато феминизмът е овършал света, постигнал голяма част от целите си и поел по пътя на забравата. Ако "Самодива" на П. Ю. Тодоров е история, разказана от гледната точка на Гюрга, "Самодива" на ямболска сцена показва драмата на Стилян през неговия поглед - на мъжа, на обезсиления пол.

Нямам представа дали режисьорът Атанас Жеков-Кроко, който изпълни главната роля на Стилян, е търсил именно тази доминанта и е очаквал подобно внушение да надделее, но трансформацията, представена от него във втората част на спектакъла, бе толкова придърпваща и събираща всички други линии, че на мен като зрител изобщо не ми пукаше за любовния триъгълник между него, Гюрга самодива и Димана, за семейната трагедия, предизвикана от намесата на свекървата и селските клюкарки.

Интересуваше ме обаче, все повече и повече, как един мъж, получил щастието, за което е мечтал:

- загубва интерес към живота,

- превръща се в отпуснат, безволев обект на непрекъснати атаки от близки и не толкова близки "доброжелатели", каращи го да подозира любимата си жена и да й вменява неизвършени грехове,

- в безсилието си става груб и желаещ да упражнява контрол,

- дразни се от това, че партньорката му не е загубила способността си да се радва при всеки повод и желанието да общува извън семейството,

- спира да усеща красотата и иска да направи роб на личното си нещастие жената до себе си, опитвайки се да я затвори и ограничи свободата й.

И всичко това - в едно състояние на обърканост, което е последвало страстното влюбване на Стилян, обяснимо уж с омагьосването от самодива.

Само че, при писането на сценария, базиран на Петко-Тодоровата "Самодива", режисьорът Атанас Жеков залага нееднократно реплики, показващи, че защитите, известни от народните поверия, са били направени на овчаря. Неговата годеница Димана му е втъкнала самодивска китка в пояса за предпазване.

Едно необходимо отклонение. Такава героиня като Димана изобщо няма в произведението първоизточник. Името е женската форма на Димо, което пък е умалителна форма на Димитър: посветен на Деметра - гръцката богиня на плодopoдиeтo (oт гръцкoтo demetrius). Димана е вкарана в любовен триъгълник и е нещо като балансьор, като необходимата алтернатива - образ на жената, готова да прости, че е отхвърлена, продължаваща да обича предано все същия мъж, живееща чрез неговия живот, готова да гледа дори детето му, когато съпругата иска "да си отживее", да отиде на селското хоро и да се надиграва с ергените. Някак божествено е това великодушие, та чак нечовешко, и затова нелогично - ще дочака ли Димана да се върне към нея любимият овчар и ще бъде ли той същият, когото е обичала? Тя не си задава въпроси и това в хода на действието изглежда необяснимо, както и преходът от наранената, изплакваща болката си жена, към жената, готова да помага на Гюрга да бавят бебето й от Стиляновата любов. Конфликт между двете, като въплъщение на две природни начала - на смъртта и живота - заложен в постановката няма.

Може би образът на Димана трябва да се развие още с оглед възможността да се разшири диапазонът му на внушение. Или да се наблегне на чувствата й, каращи я да е готова на всичко, за да е близо до бившия си годеник, в дома му, до него, на каквато и да е цена. Засега човешката годеница е стъкнала китка от цветя, гарантиращи на любимия, че няма да го хване самодивската болест. Тя обаче изглежда го хваща. След завръщането му от кошарите, когато Стилян съвсем не е на себе си, майка му и бабите от селото извършват всички изпитани магически ритуали и заклинания, включително специални прекръствания, но сякаш нищо не помага.

Болен ли е или не е болен Стилян? Зрителят не получава категоричен отговор, но съмнението и неяснотата пасват много добре на атмосферата на едновременно съжителство на два свята - магическия и човешкия, и два вида създания - самодиви и хора. От единия се появява другият с помощта на сценографските приспособления на Антония Попова. Хората създават магии и не могат да оцелеят, без да станат поне малко като съществата, от които опитват да се предпазят. Така самодивата, омъжила се за овчар, успява да заживее сред неговото общество, но не понася безсмислените условности и ограничения, неоправдани за нея с нищо друго, освен убиване любовта към живота и волята да го живееш в радост и сред красота. Стилян и Гюрга са създали семейство, напомнящо драмите на много съвременни български семейства, ако ще и да са облечени в сукмани и потури.

Звуково преливане между двата свята няма. Богатството на живота навън, сред природата, на мегдана в селото, на самодивското сборище се излива в изобилие от мелодии и се редува по време на представлението с потискаща тишина, когато действието се пренася вътре в Стиляновата къща. Там чуваме единствено гласовете на героите, все по-тягостни и нагнетени, все по-отчаяни и безпътни. И понякога - откъснат, като че ли падащ и готов да се счупи звук.

Атанас Жеков притежава уникален талант да преобразява обемите и предметите. Почти по магьоснически начин с помощта на осветление и прозрачни материи телата се разтапят като дим в "Самодива" или плуват бавно и призрачно, носейки се, сякаш летят над земята. Сред големите успехи на този спектакъл е сцената с трите самодиви, които като мойри на съдбата са се събрали край горския вир. Зад тях провесени се олюляват множество закачени криваци - напомнят тръстика, но много повече - кости, като белези за омагьосаните и погубени овчари, станали жертви на посестримите. За фолклорните си възстановки режисьорът създава оригинални текстове, базирани на наричания, предания, магически ритуали и защити. Винаги в постановките на Жеков най-голям интерес у мен предизвиква трансформирането на сценичното пространство и винаги има какво ново да видя и на какво да изтръпна от възхищение. На моменти човек се чувства като в детските си сънища - сред много цветове, музика, чудновати създания и светлини и напълно забравя къде е, просто гледа като омагьосан - и дори само затова си струва да видите "Самодива".

Снимка от спектакъла "Самодива" на Ямболски драматичен театър "Невена Коканова", реж. Атанас Жеков-Кроко

Премиерното представление в Ямболски драматичен театър "Невена Коканова" ни показа една нова визия за мъжа от фолклора. Не силният, покоряващият, побеждаващият, а онзи, който е обладаван от жените, инертният, вечно недоволният, екзистенциално обърканият, трагично загубил вътрешните си устои мъж - образ, кореспондиращ с този на постфеминистичния мъж от зората на ХХІ век. Във финала Стилян казва на Димана, че е сгрешил в избора си, че е щял да бъде щастлив, ако бе избрал нея, а не самодивата. Но го казва така, сякаш всякаква алтернатива липсва, сякаш животът наистина го е напуснал и оттук нататък ще броди като сянка и ще търси себе си. Героят вече не е герой, а пиесата може спокойно да се казва "Самодив".

© Светлана Колева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.06.2008, № 6 (103)