|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ОСТРОВИ НА ПАМЕТТА Роза Станкевич
Иван Яковлевич Навуменка бе човекът, който ме вдъхнови в началото на моя научно-изследователски път, когато аз, работейки в литературния музей на Янка Купала, започнах да пиша бъдещата си дисертация "Янка Купала и България". Той стана първият ми научен ръководител, който разкри пред мен неповторимия свят на беларуската поезия и ме научи да я разбирам и обичам. До голяма степен аз се чувствам негова ученичка в сферата на литературознанието и научното поприще. Тогава той беше директор на Литературния институт "Янка Купала" в Националната академия на науките на Беларус и вече имаше една докторантка, изпратена от България - Румяна Евтимова. Роден на 16 февруари 1925 година в градчето Василевичи, Гомелска област, в работническо семейство, Иван Навуменка още шестнадесетгодишен минава през огнените пътища на войната: отначало като организатор на младежкото нелегално движение в родния си край, после в партизанския отряд, за да се влее в редовете на Червената армия (където се сражава на различни фронтове по дългите пътища на войната), за да стигне от родната Беларус, от Ленинград и Финландия, чак до Берлин. Това му дава опит да натрупа много и най-разнообразни жизнени впечатления, които използва в богатото си литературно творчество. Неговата военна биография се слива с писателската и от тази сплав се раждат значителни белетристични творби. В началото на следвоенния си живот Навуменка работи като кореспондент на различни вестници, редактор в отдел проза на списанието "Маладосць" ("Младост"). После интересите му го отвеждат в катедрата по беларуска литература на Беларуския държавен университет, на която след време става завеждащ, а впоследствие - един от най-изявените учени литературоведи на Беларус: доктор на филологическите науки (1969), професор (1971), академик (1980), заслужил деятел на науката на и БССР (1978), народен писател на Беларус (1995), автор на 200 научни студии и десет монографии. Той е кавалер на ордените: Червена звезда (1945), Червено знаме (1975), Трудово-отечествена война - II степен (1975), Октомврийска революция (1985) и много медали. Иван Навуменка е литературовед, изследовател, педагог, професор в Беларуския държавен университет и обществен деятел. Достижения - предостатъчни за един човешки живот, изпълнен с напрегната и всеотдайна творческа работа. Но това далеч не е всичко. На първо място Иван Навуменка е талантлив писател. Този човек от старата закалка, представител на поколението, минало през фронта на Втората световна война, предшестващо така нареченото филологическо, е един от тези творци в беларуската литература, които през последните 50 години определят нейното лице. Той е автор на повече от осемдесет издадени отделни книги с художествени произведения, част от които са включени в шестте тома на неговите Избрани творби. Сборникът с разкази и повести "Тополите на нашата младост" му донася званието Лауреат на ленинския комсомол на Беларус (1967), а монографиите "Янка Купала: Духовният облик на героя" и "Якуб Колас: Духовният облик на героя" - лауреат на Държавна премия на БССР "Якуб Колас" (1972). Неговите романи - трилогията "Борът край пътя" (1962), "Вятър в боровете" (1967), "Четиридесет и трета" (1974) и "Тъгата на белите нощи" (1980) печелят широка читателска аудитория далеч извън пределите на Беларус. Художествената сила на неговата проза не е в сюжетната интрига, колкото и увлекателна да е тя, а в искреността, в правдивостта на чувствата, в убедителния и доверителен тон на автора. Последните белетристични творби на Иван Навуменка се характеризират с усложняване на затворения личен свят, в който повторението на темите и мястото на действието образуват литературен цикъл, изпълнен със задушевен лиризъм и една своеобразна, ретроспективна философия, в която спомените за отминалата младост се преплитат с дълбокия размисъл на писателя и човека. На българските читатели Иван Навуменка е познат със своите разкази и повести: повестта "Раздяла в Кавалци" (Навуменка 1978), разказите "Под шепота на дъбовете" (Навуменка 1981), "Вила край морето" (Навуменка 1985) и редица други творби, публикувани в различни български периодични издания. Отношението на Иван Навуменка към България и българите е особено: "От "Шипка" започва историята на моя род" - споделя той. Прадядото Иван Навуменка, чието име носи днешният академик, е бил в състава на беларуския полк от Освободителната война през 1877-1878 година и се е сражавал на връх "Шипка". Няма други сведения за това, освен че е бил награден с орден за храброст и този орден трябва да е бил от значителните, щом императорът му е подарил десет хектара земя в Полесието. Майка му помни лицето на този старик, а писателят Иван Навуменка знае, че от десетте хектара до времето на колективизацията през 20-те години на миналия век, е останал само половин хектар - родът Навуменка се множил, делили се братя и сестри... През Шипка минава пътят на рода Навуменка, за да се завърне в Полесието, където е роден писателят, където са изворите на неговото детство и младост, изворите на творчеството и цялата му духовна същност.
* * * В едно от своите есета Томас Ман пише: "Да се създаде хубава книга, трябва тя дълго да живее в съзнанието на писателя, дълго да бъде съхранявана в паметта му и да е свързана с най-ранните спомени от детството". Всяко сериозно творчество в основата си е автобиографично. Всяко истинско произведение на изкуството изисква от автора да използва житейския си опит, защото изкуството въобще (по Лев Толстой) е "задължително и винаги спомняне". Творчеството на беларуския писател Иван Навуменка в основата си е автобиографично, за това говорят всички литературни критици. То е "спомняне": по настроението, по тоналността, по архитектониката, основана на законите на човешката памет. Повече от половин век (първите разкази "Сидар и Граска" и "Ах, махорочка" са публикувани в 1955 г.) писателят активно и плодотворно се труди в литературата, "спомня си": върви по следите на своята памет, връща се към своите, изследва този с нищо несравним "неповторим остров" на детството и младостта - прави собственото си откритие на света. Всяко негово произведение е сякаш нов вариант на предшестващото и едновременно нова страница, продължаваща художественото търсене, което авторът започва от първите си крачки в литературата. Когато препрочиташ всичко, написано от него, се създава впечатлението, че това е една книга, която писателят публикува на части, като непрекъснато създава нови глави, разкрива нови етапи от живота на своята страна, на своето поколение. Неповторимостта на неговата проза до голяма степен е обусловена от единството на изходния материал. Авторското внимание последователно се съсредоточава на това, което е най-същественото в живота на хората. За Иван Навуменка понятието "народен живот" придобива конкретен смисъл. Психологически този "конкретен смисъл" се определя от избора на централния герой, от развитието и формирането на неговия характер, а социално - от начина на живот на основните персонажи: юношите и девойките от 30-40-те години, чиято младост е опалена от войната, вчерашните ученици, нелегални, партизани и войници, студенти и научни работници... Тези хора, които са се сражавали за Родината, които са възстановявали силата и мощта й в следвоенните години, които се борят за чистотата на човешките взаимоотношения, за своята любов и щастие днес. Историко-географски "народният живот" е определен от времето и мястото на действие: светите места на "малката родина" , към които писателят мислено се обръща през целия си живот; естетически - от творческата биография, художествената природа и самобитността на неговия талант. Ключ към разбирането на творчеството на И. Навуменка можем да открием, според мен, в думите на самия писател. На въпроса на кореспондента, какво е основното, магистралното в творчеството му, той отговаря: "Вероятно, основното е било желанието да споделя това, което добре познавам, което е съзряло в душата и търси своя извор... Ако трябва да бъда откровен до края, в своите произведения аз не отивам далеч от фактите, събитията, които са се случвали в живота, и от хората, които са ставали прототипи на героите ми" ("Звязда", 13.06.1989). Своеобразието на творческия маниер на И. Навуменка е в открития автобиографизъм. Но този автобиографизъм, веднага трябва да добавя, е особен: душата и паметта на главния герой (макар героите от разказите, повестите и романите да имат различни имена и визии, за читателите и литературоведите никак не е трудно да забележат, че фактически действа един и същ основен герой) постоянно събира и обобщава живота на много хора от своето поколение. Понякога в определението "автобиографизъм" може да прозвучи упрек, като че предварително с него се обозначава нещо второстепенно и даже слабо художествено. Би било дълбоко невярно, според мен, да бъде упрекван писателят за това, че неговият творчески свят е като непроменящо се, "затворено пространство". Не автобиографическите черти свързват произведенията на И. Навуменка в "едно цяло", а естетическото кредо на автора (основано на съпреживяването, преминало през проверката на съвестта и личните човешки пристрастия), с ръката и перото на когото пише "автобиографията" си цяло поколение. Като правило в творчеството си писателят тръгва от "реалния факт", от "лично преживяното", но самият процес на пресъздаване не е праволинеен. Автобиографизмът на Навуменка не е равнозначен на писателски утилитаризъм: каквото си видял, за това пиши. Даже тогава, когато реален факт попадне в силовото поле на художника, той го претворява, преосмисля и го въвежда в сложни взаимоотношения с другите факти, събития, проблеми и колизии. В самия творчески процес, създавайки своите художествени произведения, авторът никога (както сам признава) не дава факта "оголен", а се стреми да го осмисли, да разкрие неговата "химия", дори да се издигне над него и да вмъкне в изобразяваната действителност онази "измислица", за която неведнъж И. С. Тургенев говори, и без която, просто няма изкуство. По този начин, творческата фантазия, "измислицата" и конкретният факт в творчеството му хармонически се съединяват и допълват един с друг. Иван Навуменка се възприема от критиката като писател с подчертано устойчиво-традиционна стилистика (някои критици считат, че това ограничава писателя, води до неизбежно повтаряне на мотиви). Той действително е традиционен, органически и последователно традиционен, в най-широкия смисъл на това понятие. Разглеждайки езика на неговите произведения, забелязваме, че са му чужди литературните иновации, неприсъщи са за него така наречените "шумови ефекти" - всичко онова, което включва литературната мода. Писателят дълбоко и обемно възприема творческите завети на класиката, преди всичко на беларуската и руската (особено на Якуб Колас, Кузма Чорни, Иван Тургенев, Константин Паустовский), което му позволява уверено да намери, да постигне своето собствено "аз" в изкуството. Достатъчно е да се прочетат няколко изречения от неговата проза, за да се определи уверено и с точност, да се разпознае индивидуалния стил на писателя, да се почувства тоналността на неговото повествование, неговият маниер на израза, на строежа на отделните фрази... Бих си позволила още едно възражение по повод традиционното, утвърдено в литературната критика мнение за природата на художествения талант на И. Навуменка, определящо го като романтик, а лирическата окраска на повествованието като водеща стилистическа доминанта. Безспорно тези съждения не са без основание, но те са правомерни за отделни етапи от развитието на писателското дарование (особено в ранната новелистика 1955-1965 г., но и тогава се срещат разкази чисто реалистически като например "Трима в зелената будка", "Сол", "Момчета от най-голямата война", "В Маков, на мелницата" и др.), а по-точно - за отделни, конкретни произведения. И все пак, не мога да се съглася с подобна трактовка, защото с използването на един чисто романтически метод или подход към жизнения материал не би могло да се пресъздаде масовото, типичното, а творчеството на И. Навуменка, често се определя като "от името на поколението" (междувпрочем, така: "От името на поколението", Лариса Короткая нарича в своето Предисловие статия към шесттомното издание на И. Навуменка). Тук възниква въпросът: какво е това поколение, от името на което пише писателят? Въпрос, на който изчерпващ отговор дава цялото му творчество. Това е поколението, родено и израснало след Октомврийската революция и възпитано в условията на новия обществен строй, което получава от живота и от книгите патриотичен заряд и вяра, което се готви за велики дела. Това е поколението, чиято "осемнадесета пролет" (първият сборник с разкази на И. Навуменка се нарича "Осемнадесета пролет") и абитуриентският бал съвпадат с първите залпове на войната. Той е от това поколение, което изнася на плещите си войната и затова тя цял живот живее в него: "Моето поколение, родено в средата на двадесетте години, се отличава с цялостност на характера. Лично на мен то ми харесва с романтическата си мечта за подвизи", пише И. Навуменка (1968). Според мен романтически е не методът на писателя, а самата епоха, която той изобразява, самите характери, които той изследва, поколението, от чието име той получава правото да говори. Опалената от войната младост на писателя, "сам участвал в нелегалното и партизанското движение, воювал на фронта", го вълнува през целия му творчески път и намира отражение в най-добрите му творби, главният патос на които е в отрицанието на войната. Често в разказите, посветени на тази тема, се среща почти една и съща ситуация (войната е разрушила мечтите за щастие, разделила е влюбените ("Лунна нощ", "Вероника", 'Трепет на дъбовите листа", "Тополите на нашата младост"); не рядко изходните координати са подобни (последната година от гимназията, първата любов, "планове за бъдещето, война, окупация", партизански и фронтови пътища); много общо има в емоционалния и духовния опит на героите (мечти за подвизи, възторг на откриването на света, любов и раздяла, борба с враговете, закалка на волята и характера, жизнена проверка на верността и идеалите). Но не "повторяемостта", не съвпадението на конкретното обединява произведенията на И. Навуменка за войната в широко художествено платно. Героите на разказите му преминават в партизанската епопея в пиесата "Птици между мълнии", за да заемат там централно място и да бъдат всестранно проанализирани. Главното в тях е дълбокото познаване на жизнената правда, която авторът внимателно и любовно изследва, създавайки една наистина панорамна "биография на душата" на своето "романтическо поколение". Привързаността към една тема, към своя собствен опит, който е възможно авторът "понякога просто безпощадно да експлоатира" (В. Юревич), не може да не го тласка към определена повторяемост. Критикът е прав, като говори за това, че не рядко в произведенията на И. Навуменка може да се срещнат "образи, ситуации, даже цели епизоди, вече използвани" (Юрэвіч 1976: 416). Но едва ли може да "съжалим", заедно с литературния критик, писателя за такава "безстопанственост". Напротив, според мен, писателят като истински "стопанин" експлоатира, разработва събрания материал, своя опит - и жизнен, и литературен. Внимателният анализ на творчеството му дава основание да говорим за това, че той не само изследва материала "чрез призмата на факта" (невъзможно е да бъде упрекнат във фетишизъм по отношение на фактографията), не само го облича с "подробности от текущия живот", а той, бих си позволила това съждение, се намира вътре в този материал - живее, страда "мисли, радва се, участва в големите и малките дела, събития и всеки ден от живота оставя в паметта и сърцето му своите знаци, своите бележки. Затова така често за И. Навуменка разказът като жанр става своеобразен лаконичен конспект за бъдещото по-голямо произведение, става нейна първа апробация. Разказът за него е не само самостоятелно произведение, но и стартова площадка за епическите форми - повести, романи. Струва ми се, че премиването на мотивите, на художествените образи от произведение в произведение, връщането към неща, които вече са се случвали, не е творческо безсилие, не е "безстопанственост", а осъзната позиция на автора. Общността на самия подход към жизнения материал и възникналата необходимост поновому да каже за преживяното, за хората, "да съедини лично преживяното и това, което е научил по-късно, и с един по-зрял поглед да оцени собствените си впечатления..." (Навуменка 1984в: 143). Такъв "подход към материала", такъв метод на художествено изследване води не само до субективно-емоционална окраска на повествованието, но и до своеобразни структурно-композиционни взаимоотношения, до "триъгълника": автор, герой, разказвач. Тъй като етапите от творческото развитие на И. Навуменка са определени и жанрово (разкази, повести, романи), би било правомерно и този "триъгълник" да се разгледа именно жанрово-хронологически. За стилистиката на разказите (особено ранните) е характерно това, че в тях авторът и героят често се идентифицират, тоест те си поделят ролята на разказвача. Това най-вероятно е свързано с онази особена емоционалност, възникнала от "лично преживяното", вследствие на която автор, герой и разказвач органически се вписват в стилистиката на лирическия по своя характер и в същото време, документален по съдържание разказ. Повечето от повестите на И. Навуменка са написани във формата на спомени на героя и са белязани с онзи, типичен за него "здрав автобиографизъм". Разказът в тях се води от името на "аз-героя" (от първо лице - в пет от повестите) и от името на "разказвача" (от трето лице - в шест), а авторът сякаш отсъства, наблюдава героите си отстрани. По всяка вероятност това е свързано с възникналата необходимост "да се отдалечи" от себе си, макар психиката и поведението на персонажа често, а понякога и напълно, да са съзвучни с жизнения опит, с мислите, преживяванията, настроенията, жизнените критерии на самия автор. За романиста И. Навуменка главно става епическото, мащабното и многоплановото изобразяване на това как "живее мирното население по време на войната в окупираните територии", по какви пътища идват във всенародната борба хората от различни професии (трилогията "Борът край пътя", 1962; "Вятър в боровете", 1967; "Четиридесет и трета", 1973); как стават войници вчерашните ученици и студенти, как се сражават и умират, защитавайки своята земя бойците от Съветската армия (романа "Тъгата на белите нощи", 1980). Съотношението "автор, герой, разказвач" тук е още по-сложно (особено при главните герои Митя Птах и Сергей Калиновски, в образите на които намират отражение някои факти от биографията на писателя). Тук "диалектиката на душата" на героите се проследява в неразривна връзка с "диалектиката на света". Историята навлиза в личния живот на героите и разширявайки вътрешния обем на художествените образи, задълбочава тяхното епическо и философско звучене. В този контекст едва ли може да се говори за "обърканост на повествователния тон" в романа "Тъгата на белите нощи", където след петия раздел в центъра му застават ту Васил Лебед, ту Мялешка, ту Костя Цитко, "сменяйки се един с друг", и чак в десетия - авторът отново връща на Сергей "статуса на водещ герой", на герой разказвач. Но ми се струва, че подобно "предаване на повествованието" фиксира не някаква "творческа неувереност", а това е по-скоро продиктувано от осъзнатия стремеж на писателя да създаде по-широка, по-всеобхватна картина, да покаже своето поколение на фронта - поколението, за което с такава нестихваща болка той говори: "Всеки четвърти беларус загива във войната и това е тежко да се осъзнае. А от нашето поколение, може би, трима от всеки четвърти са загинали... Естествено, нашият жизнен, творчески, писателски дълг е да разкажем за съдбата на това поколение. Да създадем реквием, да увековечим светлата им памет" (Навуменка 1979: 5). Несъмнено, литературоведът В. Коваленко е прав, когато говори за това, че "строгият автобиографизъм някъде стеснява обхвата на събитията". При това, анализирайки цялото творчество на И. Навуменка, се забелязва, че не винаги и не с еднакъв успех писателят успява да избегне опасностите, скрити, дебнещи в избраната от него строга логика на автентичността. Често персонажите на И. Навуменка са аlter ego на автора. Писателят не до край успява (макар и да се стреми да отдели своя герой от самия себе си) "да го види отстрани", "да отреже пъпната връв" (Толстой 1907-1908) достатъчно решително и това води до определена праволинейност на художествените образи. В този смисъл не може да се говори за "спираловидност" на характерите, за зигзаги в тяхното развитие. Трябва да признаем и това, че не всички персонажи са еднакво обемни, че сред тях има доста статични, даже описателни, и такива, които са подчинени и изцяло зависими от авторската концепция. Случва се и така: "запалена" е искрата, началната, обещаваща да открие нещо съвършено ново, не проявено досега в характера, в душата на персонажа, да го потопи в разтревожения кошер на душевната болка или да го издигне до висоти, преди недостижими; създадена е ситуация, способна да докаже, че характерът е променяща се, с различни вариации форма на художествено съзнание, и изведнъж - сякаш някаква невидима ръка поставя определен "ограничител" и показва, "правилната релса", по която трябва да се върви. В това отношение показателен, а може би и символичен с названието си е разказът "Релси". Като цяло вниманието на писателя е привлечено повече от "чистотата", а не от "лабиринта", не от "динамиката" на човешките взаимоотношения. Това, по всяка вероятност, обяснява факта, че героите му, способни самоотвержено да се борят, да се сражават и умират за свободата на Родината, понякога се покоряват на съдбата, съгласяват се с неуспеха (в личния живот) и го приемат като даденост. Означава ли обаче това, че винаги "праволинейността" е противопоказана на художествените образи, че категоричността, "неизменяемостта" в оценките пречи на автора посвоему правдиво да отрази действителността? Разбира се, че - не! Всичко зависи от таланта на писателя, от неговата философия за живота. В един от разговорите ни Иван Навуменка споделя: "Ако аз се връщам към войната, то не е само затова, че скърбя по изгубената си младост, а за да извличам късче по късче и капка по капка нейната философия - онова състояние на човека - когато той е изправен пред най-големи изпитания на своите физически и нравствени сили. Когато проверява своите качества дори без да осъзнава това. Ние не винаги осъзнаваме мащабите на войната и предизвиканите от нея движения, пластовете в човешката душа, в народната психология както в рамките на нашата страна, така и в световен мащаб. Това, че минахме през пожарищата и пепелищата на бойните полета, разшири нашите представи за доброто и злото, за низостта и възвишеното, за светлината и мракобесието. Ако нашата душа продължава да скита все още по военните пътища, то не е затова, че ние търсим следите на онова, което не може да се върне. А защото търсим да открием и преоткрием тайната за най-силното окръжие на победата, което не можаха да разгадаят никога нашите противници - силата на духа, възвишената нравственост. Търсим да уловим преживяната "война", влязла така дълбоко в психиката на човека...". Във всички свои произведения И. Навуменка остава верен на себе си, на своята тема: всеки детайл, всяко събитие, всеки създаден от него характер продължава художественото му търсене, отразява собственото му виждане на света. Писателят присъства в своите произведения, "навсякъде, като бог във вселената" (Флобер). Неговата проза е изстрадана, тя има "кръвната група" на своя създател, наситена е с неговите жестове, интонации, даже с тембъра на гласа му. Може би той действително е твърде голям лирик (по същността на таланта си), за да бъде епик? Може би! И все пак, не трябва да игнорираме стремежа на писателя към един по-мащабен обхват на действителността и по-дълбоко проникване в социалните, нравствените начала: където в епицентъра на неговото художествено изследване стои "частното", проектирано върху "общественото", където лирическият подтекст понякога отстъпва, но никога напълно не изчезва, а продължава "да осветява" отвътре историко-социалното му преосмисляне. Тази тенденция определя художественото своеобразие на "автобиографичната" проза на И. Навуменка, в която преобладава субективният тип творческо обобщение, което и дава право да се говори, че писателят е достигнал до повратен момент в своето творчество: оставайки регионален летописец на своето поколение, той постоянно разширява ъгъла на полезрението си - завръщайки се към любимите си теми и герои, той се стреми да ги изследва по-епично и многоаспектно. Не бих се осмелила да кажа, че тази епичност е "крачка напред" в творческото развитие на И. Навуменка. Струва ми се, че тази метафора е неприемлива по отношение на художественото творчество въобще. Пътищата на изкуството са "неизповедими" и кой може да съди, предварително да знае коя "крачка" е правилна и накъде ще поведе всяко едно ново произведение художника. Според мен най-органична за писателя е изповедалната проза. Тази лъчиста, проникновена проза "от първо лице", в която доверителното "аз" на разказвача съкращава разстоянието между него и читателя, в която динамиката на времето, на епохата са предадени чрез личното съзнание на героя. В книгата си "Янка Купала. Духовният облик на героя" И. Навуменка пише: "поезията за Купала започва от музиката", а в едно интервю, публикувано в "Литературная газета" (16 декември 1981) четем: "Смятам, че творчеството въобще започва от музиката... от определен ритъм, настроение". Наистина, когато четеш неговите разкази, новели, повести, усещаш каква голяма роля играе ритъма и настроението, "интимния строй на фразата", емоционално обагрените думи. "Истинската проза винаги има свой ритъм - утвърждава един от най-големите майстори на художествената проза Константин Паустовски - ритъмът на прозата зависи от таланта, от чувството за езика, от добрия "писателски слух". Този добър слух, в някаква степен се доближава до музикалния слух" (Паустовский 1957: 692). Много от произведенията на И. Навуменка, проникновено-лирически по своя емоционален заряд и музикалност, се доближават до "чудото" на поетическата проза, "достатъчно отзивчива, за да усвои лирическите пориви, трепета на мечтата, движенията на съвестта" (Шарл Бодлер). "Колко прекрасни са августовските вечери! Те сякаш носят в себе си печата на вечния покой и хармонията, пред които избледняват дневните грижи и неуредици, губят всякакво значение кавгите - всичко онова, което през деня натрива мазоли в човешкото сърце. Августовското небе е като храм! Струва ти се, че звездите цяло лято са расли, множили са се, събирали са сили, за да се изсипят точно сега така гъсто и тържествено" (Навуменка 1984б: 145). Този неголям откъс от новелата "В гората, при изгрев" дава представа за музикалната инструментовка и полифоничността на палитрата на И. Навуменка, в която така синтетически се съединяват проза и поезия. Писателят се стреми да синтезира художествените средства, което прави фразата му по-зрима и й придава не само образност, но и звук, и темп. Такива фрази препрочиташ не защото не си ги разбрал от първия път, а за да вникнеш по-дълбоко в красотата на архитектониката, да уловиш нещо, което може би си пропуснал, и отново да се порадваш на своята находка. Ето една от първите фрази на разказа "Припетска зона", която задава тон, подобно на звук от камертон: "На юг, в Полесието, в този край, където пълноводната и спокойна Припят бърза в обятията на красавеца Днепър, има един много интересен район. Район, който се слави преди всичко със своите контрасти. Тук сякаш се срещат степната, пшенична Украйна с гористата, картофена Беларус. Срещат се, за да не се разделят..." (Навуменка 1984а: 389). Такава фраза, изпълнена виртуозно, не може да не радва. В нея думите придобиват нужната "валентност", способността съразмерно, пропорционално да се свързват с другите. Такава "валентност", която им съобщава таланта, умът и сърцето на писателя, неговата способност да ги превръща в "живопис", в "звукопис". Новелистиката на Навуменка е пределно живописна, наситена с емоции и мисли. Художествената тъкан на произведенията му все по-често е пронизана от философски размишления и реминисценции, все по-често лирикът и мислителят си подават един на друг ръка. Героите му се опитват да разберат загадките на природата, диалектиката на нейната приемственост: "Отново Станислав Иванович се замисли: земята своето доказва. Гората, когато се променя, променя се и видът, породата на гъбите, но на земята, на която са расли гъби, пак растат." Те разсъждават над смисъла на живота, над неразгаданото в него и се опитват да определят своето място в безкрайното движение, "да стигнат до самата същност", да разберат "защо расте дървото?", "къде е тази сила, която управлява всичко това" (повестта "Последната есен"). Всичко на света "тече, променя се", но остават винаги неизменни вечните субстанции. Земята и Природата за И. Навуменка (както в широкия, така и в конкретно-локалния смисъл) са вечни субстанции. И оттук идва тази дълбоко вътрешна потребност на човека: "който и да е той, да се докосне до обикновеното, първичното течение на живота, което може да се почувства в целия му вкус само тук, сред природата", да се срещне с това, което идва от водата, тревата, облаците на небето, вятъра, който гали лицето, дъжда..." (повестта "Във вихъра на жълтите листа"). Писателят разсъждава за родния край и силата на неговите сокове, без които произведенията му биха били лишени от аромат, от звуци и багри, от душа. За природата, от която е произлязъл човекът и с която е свързан с безброй видими и невидими нишки. Именно тази "проекция към вечността", тази свързаност на човека с "вечните субстанции, със Земята, с Природата придава на произведенията на беларуския прозаик художествено-философска висота: "младостта отминава, както отминават пролетта, лятото - размишлява героят от повестта - и това е естествено - и за него, както за дърветата, настъпва времето на жълтите листа...". Но, колкото и да мисли човек за живота, да отчита опита на предидущите поколения, на философията, в него винаги (макар и да знае, че всеки сезон - не само в природата - има своите прелести, своята красота) живее необяснимата и "необоснованата" носталгия по изминалото. И тя е, която украсява така ярко спомените за детството, юношеството и младостта и задава есенно-минорен тон ("Във вихъра на жълтите лист", "Мулменковата градина", "Сребърни мъхове" и др.). Дистанцията във времето става отправна точка в сюжета на много от последните произведения на И. Навуменка. Тя увеличава обемността на асоциациите, съпоставяйки миналото с въображението на писателя, а тази "необяснима" и "необоснована" носталгия придава акварелно-нежен колорит на повествованието. Ако се опитаме да си представим творчеството на писателя Иван Навуменка цялостно, може отчетливо да видим: централно място в тази "вселена" заема "гората от неговото детство". Гората, "започваща недалеч от дома, в който се е родил", и този "клонест бор" (дървото, към което прозаикът изпитва особено чувство), железопътната станция, прелеза, будката... родното градче (символически назовано в партизанската трилогия "Бацькавічами" (бацька, от бел. баща). Тези образи придобиват метафорични черти в неговата проза, стават като една особена "планета" и в същото време - платформа, трамплин, към който писателят през цялото време се връща, за да поеме към нови художествени висоти. Така както за Маркес селението Макоядо или за Фокнър измислената област Йокнапатофа в щат Мисисипи, така и за Навуменка неговото Бацкавичи (събирателният образ на главния "остров на паметта") - олицетворява вселената. Оттук идва и несъгласието с тези критици, които пишат за "прекомерната локализация" на събитията в творчеството на писателя. Според мен, именно така той достатъчно убедително доказва не само своята "поразителна привързаност" към родната земя, но и това, че "парчето земя, с големината на пощенска марка" (Фокнър) крие в себе си неограничени инвенции. Първообразът на творчеството Константин Паустовски пластично въплъщава в легендата за френския боклукчия, бившия войник от 27-ми колониален полк Жан Ернест Шемет, който цял живот събира песъчинки златна прах, за да изкове "Златната роза" на щастието за своята любима. "Всяка минута, всяка казана случайно дума и поглед - пише руският писател, - всяка дълбока или шеговита мисъл, всяко незабележимо движение на човешкото сърце, така и летящият пух на тополите или огънят на звездите в нощната локва - всичко това са песъчинки златна прах. Ние, литераторите, ги извличаме десетилетия тези милиони песъчинки, събираме ги незабелязано за самите нас, превръщаме ги в сплав и после изковаваме от тази сплав своята "златна роза", роман, или поема" (Паустовкий 1957: 498). Използвайки метафората на големия руски писател, ще се опитам да проследя как Иван Навуменка изковава своята "златна роза", да повдигна тежката завеса на "неизповедимото" и да надникна в "психологията на творчеството" - там, където може да се открие загадката на самобитността и чудесата на вдъхновението, магията на художественото възсъздаване. Ще започва с едно изказване на самия писател, който казва, че войната е част от неговата биография и поради това, ако е истина, че писателят цял живот описва своята биография чрез превъплъщенията на различните си герои, то тук трябва да търсим обяснението на факта, че неговите произведения имат един извор, един регион, едно поколение: "Войната посрещнах като шестнадесетгодишен десетокласник. Две седмици след началото й, в гората, където събирах гъби, участвах в разоръжаването на парашутисти... Живота на всеки зависи от определени обстоятелства. Може би аз с голяма охота бих писал за любовта, като Тургенев (той е един от най-любимите ми писатели), ако моето поколение не бе преминало през войната. Тя изпълни всичките ни чувства. Отначало бях нелегален, после служих в армията, бях под Ленинград, пребродих Полша, Литва, Чехословакия. Знам какво е истински интернационализъм и неподправена братска любов. За какво да пиша, ако не за преживяното?... Така че, когато започнах да пиша разказ за своя съвременник, будката и борът, кръвното, близкото, това, което бе наболяло и търсеше изход, се стовари върху ми като планински поток. Спомних си, че моят герой е виждал този бор, когато е участвал в опасните нелегални акции, когато е крачил из гората към партизаните, борът е стоял пред неговите очи в нощта на "релсовата война", в онази нощ и в онзи ден, когато освобождават родното градче. По този начин, борът на хълма до железопътния прелез сякаш фокусира в своето израстване жизнените етапи на моя герой..." (Навуменка 1984г: 216). От "драгоценните прашинки", от събрания жизнен, емоционален, духовен опит се ражда "планинския поток" на впечатленията, преживяванията, спомените, които се кондензират в съзнанието на писателя и в момент на творческо вдъхновение "се стоварват" върху му, съединяват се: видяното от автора, преживяното се преплита в душата му и се получава тази сплав, от която може да се "изкове розата", да се построи сюжета на бъдещото произведение. Ето защо за писателя И. Навуменка "някакъв запомнящ се детайл, чута дума, природна рисунка, битова подробност, лице, което е преминало пред очите и изчезнало, предизвиква цяла верига от спомени, които кондензират в себе си дълбоките белези на времето, неговата същност". Като събира самоотвержено тези "прашинки златна прах" и изследва "островите на паметта", въображението на писателя потъва в една наситена с асоциации атмосфера. Неговата мисъл се движи по законите (ще си послужа с точния за случая израз на Ломоносов) на "съвъображението": филтрира цялата тази наситена с асоциации атмосфера и от непрекъснатата и последователна "верига на спомените" се "изковава" розата, раждат се художествените обобщения, образите. Всеки голям художник (не само художник на словото) сам по себе си е носител на лична, собствена памет. Като цяло творчеството на И. Навуменка е "спомняне" - в онова високо толстоевско разбиране, без което няма истинско изкуство. "Писателят не може просто така да пише - споделя творческия си опит, самонаблюденията си И. Навуменка. - Преди да започне да пише, писателят е длъжен да овладее определена жизнена философия, да вижда пред себе си идеал, да вярва в нещо. Процесът на създаване на едно произведение - не е просто копиране: аз знам нещо и ще ви го опиша. Това е винаги оценка, винаги присъда, винаги убеждение... Убеждението, вярата, задължително присъстват във всяка дума... в избора на темата, в нейното осветяване" (Навуменка 1979: 5). Неизменната вярност на себе си е характерна черта за цялото литературно творчество на И. Навуменка. Всичко, за което той пише, е вече проверено от живота, вече е почувствано, преживяно, художествено преосмисляно по законите на "съвъображението" и именно това създава полифоничността на художествената му палитра, обогатена от лирико-поетически и социално-философски реминисценции. Най-добрите произведения на И. Навуменка, листа от неговата "златна роза", извират от извора на живота. Те са плод на внимателно наблюдение, дълбок размисъл, съсредоточаване в себе си, проява на своеобразната му творческа натура. Те носят отпечатъка на лирическия, високо нравствен вътрешен свят на писателя, печата на развълнуваната му гражданска съвест, проникваща в сложните процеси на съвремието и в неуловимите движения на човешкото сърце, печата на възвишеността и емоционалната уравновесеност. Спомням си прочетените някъде думи на Юрий Бондарев: "Когато писателят е събрал в кошера на паметта си жизнен опит като пчелата мед, той има за какво да разкаже и неговото желание да пише не е игра на интелектуалец със словото, а необходимост да приближи хората до своето познание". Съотнасяйки тези думи с живота и творчеството на И. Навуменка, се убеждаваме в това колко много не само може, но и трябва да каже писателят, "събрал в кошера на паметта си" огромен жизнен опит. С пълно основание И. Навуменка би могъл да каже за себе си: историята на моя живот е в моите книги. Защото къде другаде, ако не в произведенията на писателя най-добре се оглежда и съдбата, и душата му. Неговото сърце помни преживяното цялостно, чувства "необходимостта да приближи хората" и високото гражданско задължение да "разкаже, непременно да разкаже, да отдаде почит към светлата памет" на тези, които не са "изпили до дъно чашата на младостта". Иван Навуменка е от поколението, изнесло на плещите си войната и затова цял живот я носи в себе си: войната е част от неговата биография и поради това, ако е истина, че писателят цял живот описва своята биография чрез превъплъщенията на различните си герои, то тук трябва да търсим обяснението на факта, че неговите произведения имат един извор, един регион, едно поколение... Неговата биография така близко се вплита, а понякога и непосредствено съвпада с пътищата, по които минават героите му, за да се превърне в панорамна "биография на душата" на цялото това "романтично поколение". Това е главният "жизнен, творчески, писателски" дълг на И. Навуменка - магистралното направление на неговото творчество, което обединява най-добрите му произведения и ги превръща в своеобразен поетически реквием - апотеоз на опалената от войната младост. 1985 г., Минск - 2008 г., Карлово
© Роза Станкевич |