ВСЕЛЕНАТА НА МИХАС СТРАЛЦОВ
(Фрагменти от творчески портрет-триптих)

Роза Станкевич

web | Срещи на беларуска земя

Вече 50 години Стралцовото слово се предава от сърце на сърце: вълнува, радва и вселява надежда. То е познато на българския читател с разказа "Драги мой Иванович, бивши донжуане" (Стралцов 1977), с "Есенен спомен. Разкази и повести" (1984), със стиховете, включени в Антология на беларуската поезия (2000) и печатани в различни периодични издания.

1. На език, понятен за сърцето

Михас Стралцов (1937-1987)

Отдавна познавах Михас Стралцов като белетрист, критик и есеист, като мислещ и ерудиран художник изследовател с тънък вкус и такт, дълбоко проникващ в тайните и психологията на творчеството. Помнех лаконичния афоризъм на Ригор Барадулин: "и в прозата е лирик, и в лириката - интелигент...", но именно книга му "Мой свете ясны" ("Мой свят ясен") ми помогна да открия лично за себе си поета Стралцов.

Попаднала в магията на поетичните редове, аз не можех да се откъсна от тях. Искаше ми се да споделя с някого това очарование. И ето, с приятелката ми четем стиховете му - ту аз, ту тя, и изведнъж ме обзема странно чувство, усещане за предишно съществуване - сякаш всичко описано в стиховете му се случва с мен...

Поезията е Божествен дар. Тя се превръща в Откровение не само за поета, но и за ценителя на поезия, когато, осенен от тази тайна, се събуждат вътрешните му, духовни сетива за скритата, висша реалност, осезаема и много по-реална от видимата. Обзема те чувство на успокоение, вътрешна хармония... И започваш да съпреживяваш заедно с автора... И откриваш: "Сякаш за мен е написано"...

Поезията на Михас Стралцов е поезия за душата, в нея мисълта и чувствата толкова дълбоко и така безстрашно проникват в "святая святих" на човешката душа, че те отвеждат до всичко онова, което смътно си долавял, което те е вълнувало, но не си могъл да изречеш.

* * *

Чувството за поезия... То има нещо много общо с мистичното. С усещането за тайна. Толкова е необяснимо. Лично. Съкровено. Чувство, което ти помага да си представиш непредставимото, да видиш незримото. Поезията сама по себе си е едно велико тайнство, но това не означава, че тази поезия въздейства на малцина - въпреки своята необяснимост (но не неясност), тя все пак въздейства и то именно на несъзнателното у човека - не толкова на ума, на рациото, колкото на сърцето. Истинската поезия е жив и тайнствен мост между невидимото и видимото, по който преминава духът. Тя е Път към онази реалност, която е източник на вечното и екстаза.

В медиума на поезията се сливат реалните контури на изобразеното с техните нереални, далечни отражения в пространството и в човешкото съзнание. И всичко е толкова естествено, и в същото време - толкова чудесно.

Поезията е изкуство на думите, но в същото време тя не е заключена в самите думи. Почти й е невъзможно да се обясни текстуално. Тя сякаш живее между текста и контекста, сякаш вибрира между два полюса. Тя като силово поле привлича с магнетизма на съвпаденията, с хармонията на душевния резонанс: където всичко става прекрасно, където всеки предмет, всяко явление намира подобаващ израз, едновременно сензорен, зрителен, музикален и духовен.

Думите са първопроявление, а не същността на поезията.

"Думата е страшно нещо, в нея са заключени изразните средства на всички изкуства - боите, линиите, формите, движенията, звуците, всичко, - пише големият майстор на художественото слово, любимият ми писател Йордан Йовков - главното е да можеш да владееш тези богатства".

В думите е скрита магическата, въздействащата сила на поезията. Главното е поетът да владее тяхната богата палитра. Главното е, как думите са подредени в поетическото пространство - онези Думи, които са в състояние да сътворяват нови светове, да трансформират същности и начала, да въвеждат и отвеждат душите там, където те никога не биха достигнали сами, да отварят и да затварят невидими врати... Тази поезия е свещенодействаща поезия и малцина са поетите, служещи чрез нея.

Михас Стралцов е един от тях, истински вълшебник на поетическото слово, владеещ тайната йерархия на думите. Затова в поезията му Думите излъчват особено сияние: те не просто съществуват, а живеят, живеят по закона за художествено съгласие и едни други, подобно на чудодействен магнит, се привличат. Те излъчват енергия, и създават контактно поле, "зареждат", допълват се едни други. Сякаш думите сами намират поета: от множеството думи той избира най- подходящите, онези, който могат да свържат елементите на текста и контекста. Сякаш невидимите магнити на вътрешния му камертон ги привличат, определят мястото им в пространството на стиха. Възниква усещането за ефирност и техниката на изпълнение просто не се забелязва. Поетическата субстанция се формира отвътре: тя е сякаш и "в", и "извън", и "под", и "над" словесната форма. Именно това е главният признак на творческата свобода, проява на поетовата личност.

Прозрачността и простотата са едни от основните черти в творчеството на Михас Стралцов. Главната му естетическа задача е съразмерността на думите и образите, предметите, явленията. Така, преодолявайки разрива между мисълта и нейния израз, той намира нужните съответствия. И връща загубената дълбочина и "достойнство" на думите.

Мировъзприятието на поета е адекватно на езика му: той предпочита точността на думите, без да прибягва до външната им многозначителност и до неясни намеци. М. Стралцов ползва метафората, както се използват целебните билки - по малко, за да не отрови поетическия организъм, ако прекали с дозата. Емоционалният и словесният колорит на стиха му е точен по смисъл, икономичен, без риторика и гръмки слова.

Стилът му е импресионистичен и мек като облика на самия поет, чиято естетика се ражда от чистотата на възприятието му, от очарованието му пред красотата на света, от "наивната вяра" в силата на доброто, от съсредоточеността на мислите и лаконична пълнота на чувствата. Да, именно чувствата търсят думите, а не обратното.

В поезията на М. Стралцов често една отделна дума носи в себе си значението на цяла фраза. Думите при него честно са като точката, замаха с четката при художниците поантилисти. Поетът набелязва, пунктира детайлите като с едно мазване на четката. Да си спомним стихотворението "Бацькаўшчына" ("Отечество"):

О роднае маё! Як доўга да цябе
Ішоў я, кволы падарожнік.
О весялосць у восеньскай журбе!
Агонь.
Саган.
Вуголле і трыножнік.

----------------------------------

О, родно мое! Как дълго аз към
Теб вървях, пътник крехък.
О веселост в есенна тъга!
Огън.
Котле.
Жарава и триножник...¹

От отделните пунктири се гради цялостната картина и това прави думата в стиха вибрираща и обемна. Самото подреждане на думите организира пространството и подчертава мислите и чувствата. А между пунктирите избухва искра. Искрата на поезията. За поета М. Стралцов са свойствени строгата хармоничност, симфоничност, неговият стих е пределно лапидарен, функционален, без излишества. Класически издържани, спокойни, лишени от тонални контрасти, стиховете му са съвременни в най-добрия смисъл на думата: съвременни са реакциите на поета, филигранната форма и мислите, чистотата на чувствата.

Написах "съвременни" и си спомних наскоро прочетения фрагмент на немския поет и философ от XVIII век Новалис: "Съвременната творба говори сама за себе си, тя говори за целия свят, за родствените й явления, тя е едновременно и небе, и телескоп, и неподвижна звезда..."

Истинската поезия е винаги изповед на душата. Цялото творчество на М. Стралцов, не само поезията му, представлява съкровен разговор за себе си и за сложните процеси, произтичащи в човешката душа. Поезията е индивидуално възприятие на действителността. Тайната на въздействието й е в това, до каква степен личното откровение е въплътило отличителните черти на епохата.

Поезията на М. Стралцов говори не само за себе си, но и за целия родствен й свят. Поетът е едновременно тъждество на субекта и обекта, на вътрешния и външния свят. Той разтваря чуждото битие в собственото, говори за своето и за важни, значими за всички неща. За него животът и светът са неделими. За него поезията, както за всеки художник, присъства навсякъде.

Вечната колизия "аз и света" се проявява чрез единството на човека и света. В този контекст книгата "Мой свят ясен" даже със самото си название представлява своеобразен поетически автопортрет. Всичко в света е подчинено на закона на дифузията, на взаимното проникване: "всичко е в мен и аз - във всичко". Но единството на човека и света не е перманантно - то се намира в диалектическо движение:

Я не скажу, нібыта
Свой лес хачу іначыцъ,
Пражкыта - не забыта,
І нешта ўсе-такі значыцъ...

-------------------------------

Няма да кажа не е било.
Съдбата си не искам да променям
Преживяното не е забравено,
И нещо все пак означава...

Времето,животът вземат своето "безжалостно" ("неведаючы жалю") и никой не може да избегне разочарованията. Но и на кръстопът да си житейски, когато изборът се колебае между "плача и горестния смях" ("плачам і горькім смехом"), поетът не отделя себе си от света: "Белият свят - той е отляво./ Отдясно - пак е той" ("Свет белы - ён направа,/ Налева - ён таксама").

И тогава, когато сякаш всички беди като дамоклев меч са надвиснали над главата му, той гледа напред: "- Какво да правя, съгласен съм./ Подай надежда само" ("- Ну, што ж, я згодны, свеце,/ Падай надзею толъкі!". С годините, с опита, все по-често, но не по-лесно, човек стига до съгласие със самия себе си и със света. Все по-често се спасява, противопоставяйки се на разочарованията, като на всяко действие намира противодействие - светлата Надежда. В борбата на тези противодействащи сили се заражда съгласието със света. И тогава:

І нечы голас шэпча нам
на мове, сэрцу зразумелай;
Былых пазбаўшыся пакут,
на сустрач новым не спешайся,
Жывым аблічам там і тут
Зямнога свету суцяшайся.

----------------------------------

И някой глас ни шепне
на език, понятен за сърцето
Избавил се от старите беди
Не бързай нови да посрещнеш
В живота си и там, и тук
Със земния свят се утешавай.

Поетът спокойно разсъждава за себе си и света: самооценката му се задълбочава, обогатява се с нови впечатления, а чувствата се изострят. Особено чувството за отговорност пред съдбата: "За всичко, за всичко отговаряш сам" ("За ўсё, за ўсё адкажаш сам"). Лирическият герой преосмисля преживяното през призмата на днешния ден. Две реалности - реалността на настоящето и реалността на миналото, преживяното - вече се напластяват и образуват едно сложно единство: нещо пределно близко, познато до болка, обозначено с "моите черти", или, отдалечено във времето - "от времето на детската ми люлка" ("тым часам, разгайдаліся калыскай").

Оставайки верен на своята деликатна проницателност, М. Стралцов съумява да превърне поезията си в активно общуване с живота. Особено интересен в идейно-естетическите му постижения е подчертаният стремеж към философски самоанализ. Аз бих определила този негов стремеж като търсене на вътрешно равновесие на духовната сила, на онова важно "противодействие".

Лирическият герой на М. Стралцов е част от битието, но такава част, която конституира и себе си, и света и чиято дейност има космогонично значение. В тази своя целеустременост той винаги е на път да открива все нови и нови измерения: чрез безкрайността и величието на космоса се стреми да вникне в смисъла на закономерния му ритъм и да разгадае чудните следи и съзидателната сила на мислещия дух, като така проникне посредством познанието си в тайнствените недра на битието.

Ето защо прозренията на зрелостта при него не са поза, не са декларация. За поетическата дарба на М. Стралцов въобще е чужда всяка проява на плакатност и назидателност. Човек с богат жизнен опит, той не приема ролята на наставник и не ни натоварва с поучения, не абсолютизира своя личен опит, а широко, доверително гледа на обкръжаващия го свят.

Мъдростта на поета "не е богатството на човек, изгубил младостта си", а жизнена равносметка. От върха на придобития опит, и жизнен, и духовен, по-добре се виждат изминатите пътищата. И той съсредоточено се вглежда в себе си, в съдбата си, в съдбата на другите. Търси нравствена опора и намира координатите й в красотата на човешките взаимоотношения, в доверието:

Тады анёл мой недзе плакаў,
І плакала душа мая,
Дык лёсу лепшага адзнака
Была даверлівасць твая....

---------------------

Тогава моя ангел плака,
И плачеше душата ми,
И като знак съдбовен
Доверието ти дойде...

Всички наблюдения и разсъждения на поета кристализират в една ясна и завършена форма - без илюзии, без самоизмами, и това му помага да надникне и в най-затулените ъгълчета на душата си. М. Стралцов е медитативен поет: всяко ново стихотворение се отличава с нова дълбочина на мисълта и с нова сила на чувствата. Не са му присъщи нито външните ефекти, нито лесните отговори. Често при него подобни преживявания намират съвършено различни въплъщения:

А будзе нас, калі і без нагоды,
А проста так, ад шчодрасці быцця,
Успомняцца ранейшыя нятоды
Раней нязнанай мерай пачуцця.

--------------------------------------------

Ще дойде време, и без повод,
А просто тъй, от щедростта на битието,
Ще спомним ний предишните несгоди,
И чувствата безмерни, ще си спомним.

Зрящият поетов дух обглежда света и създава един метафизичен (неподвластен на опита) модел на човешкото битие. Философски размишлява за времето, за смисъла на съществуването, за живота и смъртта, за страданието, самотата и отчуждението, за човешката обреченост. В живота на лирическия му герой има много необясними неща. И в преживяното преди, и в преживяваното сега. Но той гледа на всичко това, на "щедростта на битието", на "чувствата безмерни", на "тази минала вражда" без скептицизъм. И макар да го обзема смътна тъга, спомняйки си миналото и мислейки си за бъдещето, тъгата му става особена. Светла.

Светлата тъга на поета сякаш идва от други светове. Тя е неземна - плаваща по вълните на космическия океан, "по целия този Млечния път/ като река, като шумна сълза" ("па тым усім шхо гэтым Шляхам Млечным/ спыве ракой - шумліваю слязой"). Тя е ефирна - както полъха на вятъра, едва докосващ спокойната повърхност на водата. Загадъчна и привличаща - като звездното небе... И все пак, тъгата му е Земна. От космическите пространства на въображението мисълта му отново се завръща на земна орбита и преодолявайки пространствата, търси ритуалните знаци на Същностното:

Не ў залаты век, не ў сярэдневечча,
Не ў мезазой або палеазой, -
Туды, дзе, на праверанных прыкметах,
Для ўсіх з другого свету прыбышоў
Цвятуць сады і неба ў дыяментах,
А дя вады - эфірны скавышок.

-----------------------------------

Не в века златен, не в средновековието,
Не в ерите на мезозой или палеолит, -
Тук, където всичко е познато,
Но като дошли от други светове
Цъфтят градини, небето е с диаманти,
А над водата плува нежен бриз.

Времето тече: от миналото към бъдното, а понякога и обратно... В такова постоянно движение се намира и вътрешният свят на лирическия герой, в който стаената носталгия по Прекрасното, тъгата и светлите пориви взаимно се преплитат, устремени към бъдещето. Към бъдещето, което непременно ще бъде изпълнено с Красотата на цъфналите градини, на диамантите в небето.

Каква ефирност на движенията: последният образ, последните думи, този "плуващ нежен бриз" разширяват поетичното пространство, отправяйки въображението на читателя далече извън пределите му. Началото на това движение е умозрително, обединяващо: движението на въздуха, лекият полъх на вятъра, едва докосващ спокойната повърхност на водата; невидимите въздишки на душата и техните отражения - в диамантите на звездите.

Астралната носталгия - вечната духовна субстанция, заложена в самата същност на човешката природа. Тук няма даже намек на алтернатива. Изборът е направен - от калейдоскопа на картини и видения, характерни за миналото и настоящето на всеки човек, които определят вътрешния му свят. Тук всичко тихо се прелива: като сянката и светлината, като светлината и сянката. Тук всичко е изпълнено с минорни интонации: болката - простена, мъката - приглушена, тъгата - светла. И тази особено мека, изпълнена с доброта меланхолична съзерцателност приижда към тебе и става твоя.

Прави впечатление простотата, с която авторът изразява чувствата си. Стиховете му са като опорни точки, помагащи на читателя със силата на въображението си да издига зданието на своите естетически и духовни потребности. Излишната категоричност никога не е привличала Михас Стралцов, както и неуместните акценти, преднамерените изводи. Философските проблеми минават през призмата на душата му, съединяват се: понякога потъват в атмосферата на лъчезарните лирически състояния, понякога - го отнасят в противоположната посока.

Другата нощ в поетическия свят на поета е беззвездна. Нощ "като мазе" ("як, сутарэне). Икономичността на фразата е показател за естетическата й ценност, в която е заложена и съдържателната информация, и музикалността, и емоционалното въздействие:

І нейдзе за акном ліхтар,
каб б міртнуў, дык не міргае,
Ты з адзінотай твар у твар
Хвіліна гэткая благая!

--------------------------------

И някъде, зад прозореца фенер,
Да мигне той, но не премигва,
Ти със самотата си лице в лице
В тези минути - тежки!

В тази нощна картина няма никакво движение. Всичко е неподвижно. Но в нея присъства светлината: "зад прозореца фенер". И макар и неподвижна: "да мигне той, но не премигва", светлината е фокусирана. Тя осветява "запасите душевни". И точно тогава започва движението и глаголите един след друг започват да се надбягват: "претривай", "подреждай", "съди", "наказвай".

Поетът води един напрегнат диалог със самия себе си, със собствената си душа. Отсъствието на въпроси ни подсказва, че това не е нито разпит, нито само съд, а размисъл. Лирическият му герой обича самотно да размишлява, да преживява отново събитията. Често неговите размисли се превръщат в прозрения.

Стихотворението "Два подступа да верша" ("Два подстъпа към стиха") започва така:

Шматок паперы, карандаш,
Яшче - цыгарка.
Вось гэтя дзень - ен будзе наш,
Навошта сварка?
Са светам згода. Пабрацім
Яму ты, свету,
Паклічу мару, Абляцім
Сваю планету.

---------------------------------------

Лист хартия, молив,
Още - и цигарка.
И този ден - ще бъде наш,
Защо е тази караница?
Аз побратим съм със Света,
Съгласен съм със него.
Мечтата ще повика, ще облетим
Планетата си цяла.

Поетът и неговата "чудна" Планета. И на тази чудесна наша планета има война "и сърцето е съкрушено"! Поетът не указва къде точно е тази война. Някъде там, "в джунглите" "стене" барабан. Той не бие, не барабани, а "стене", напомняйки за това, че война започва винаги в джунглите на човешката душа, в джунглите на несъгласието и раздора със самия себе си и със Света.

Войната в творчеството на М. Стралцов е без батални сцени, без гръм на оръдия и крясъци, без ужасите на смъртта. И в разказа му за Отечествената война "На чацвертым годзе ваины" ("Четвъртата година от войната") отсъстват подобни сцени. Там войната е предадена чрез възприятието на крехката детска душа. Над бойното поле, над родното поле - душите на загиналите, "не умрелите от рани витаят". И още витаят: "а у живите, тя, душата,/ едва-едва е в телата им" ("А ў тых, живых, яна ледзь-ледзь,/ Душа, у целе"). И мъртвите, и живите ги обединява едно - душата. Душата, за която най-страшни са "гладът" и "измамата". Но, както винаги при М. Стралцов, има спасение "и от всичките възможни рани". Като всеки истински поет и човек Михас Стралцов търси спасение, забрава, от "марихуаната" в работата, в творчеството. Именно творчеството запълва вътрешното пространство на душата и става главен източник на сила. И опорна точка в живота, и активна форма на противодействие срещу сивотата на ежедневието. "От всички възможни рани" поетът се спасява чрез творчеството си: "лист хартия, молив, още - и цигарка".

Но достатъчно ли е това? Когато съгласието със света е нарушено, тогава размисълът насаме не е достатъчен.

Втората част на стихотворението, вторият подстъп към него, има друг характер, друга форма - обръщение към приятеля:

А знаешь што, а знаешь што,
Мой дружа мілы,
Ты ля маёй душы пастой
У час панылы...

------------------------------------

А знаеш ли какво, а знаеш ли,
Приятелю мой, мили,
Ти до душата ми постой
Във миговете тъжни...

Поетът се обръща към приятеля си, кани го на разговор, но само без взаимни "упреци". Мислено двамата приятели размишляват за живота, за това, че той се дава всекиму само веднъж. Така поетът ни напомня простата и вечна истина. Напомня ни това, което знае "всеки ученик": животът е един и трябва да го изживеем, не причинявайки си един на друг страдания и зло. Той ни призовава да виждаме у другия човек не враг, а "съ-човек" и да не забравяме, че всеки от живеещите на земята се нуждае от Празници. Без празници човешкия живот би бил еднообразен, незапомнящ се, а може би и безсмислен.

Ручча сясніў я джарало,
Высока сонейка стаяла,
І слонкі быстрае крыло
У зырках промнях трапятала.

І шэпат арэшын і травы
У сне мне чуўся іменем-словам.
Гладышкі голас гарлавы
У руччя быў тымчасова...

--------------------------------------

Сънувах извор в сън дълбок.
Високо слънцето стоеше
и птица, литнала възбог,
в пламтящите лъчи трептеше.

Тревите, клонките в леса
нашепваха в съня ми име.
Звънлив - на ручея гласа
откликваше със звучни рими.

(Превод Хр. Попов)

Поетът и философ Михас Стралцов остава потопен в атмосферата на своето съзерцание: явленията и предметите, тайните на природата и на човешката душа се сливат в прекрасната мелодия на стиха, където всеки тон, всеки звук навява тих размисъл:

Іпахла сонцам і вадой.
Бяснокца ак, навечна будзе!
Паветра парны сырадой
Струменеі цёплым ліўся ў грудзі.

І гэты блаславіў я дзень,
І над крыніцайй я нагнуўся,
Калі ў асмужанай вадзе
Твой светлы вобраз калыхнуўся...

-----------------------------------

Дано навеки да звучат!
Навеки всичко да остане:
водата, слънцето, дъхът
на въздуха, лекуващ рани.

Аз този ден благослових
и извора, дошъл от рая.
И вгледан в него в унес тих,
видях - там твоят лик сияе.

(Превод Хр. Попов)

Докато духът се стреми към височината на своята същност, човешкият живот има смисъл. Единствено тогава превратностите на съдбата нямат власт над твоя вътрешен, по-богат и по-осмислен от неговите външни проявления, живот. Единствено тогава можеш да свържеш миналото, настоящето и бъдещето в стремежа към хармонично единение с Вечността, от която си дошъл и към която отиваш. Така ще си обясним в истинската му дълбочина и проникновеност изповедното прозрение на поета за собствения му живот.

Поезията не може да промени живота непосредствено, но Думите, които са инструмент на истинната Поезия, могат да променят отделния човек, който е отворен и готов за такава промяна. Или още по-точно е да се каже, че истинната Поезия е инструмент на животворящите Думи, защото нейната ценност е именно в това, че тя не е самоцел, а средство. Тогава тези скрити, тайнствени Думи разкриват на човека неговата истинска същност, срещат го със собственото му съкровено Аз и тази среща е Откровение, което преобразява. А преобразеният и възвисен човек с ново съзнание на свой ред вече е творец на Думи и Живот, които имат силата да преобразяват този свят и да го доведат до хармония с мечтите му.

Поетът съумява да извлече от абстрактното общото значение на понятията според начина, по който ги свързва. Шопенхауер нарича поета всечовек, всичко, което някога е вълнувало човешкото сърце, всичко, което живее и зрее в човешката гръд. Никой няма право да упреква поета, че е такъв, а не друг, защото "той е огледало на човечеството и довежда до съзнанието му всичко, което то чувства и прави".

Поетът и философ Михас Стралцов остава потопен в атмосферата на своето съзерцание: явленията и предметите, тайните на природата и на човешката душа се сливат в прекрасната мелодия на стиха, където всеки тон, всеки звук навява тих размисъл.

Този самовглъбен, медитативен поет, като никой друг, уважава читателя си и му предоставя възможността индивидуално да прочете, индивидуално да възприеме поетическата реалност. Той не натоварва поезията си с категорични изводи и констатации, а дава простор на всеки посвоему да продължи мисълта и посвоему да я превъплати и доосмисли. Поетът ни оставя да търсим скритите послания, сами да се докоснем до енигмата на душата - той просто ни приобщава към идеите си, към вечностите, към своите екзистенциални прозрения чрез книгата си.

Сложен, интелектуален и вълнуващо емоционален е светът на "Мой свят ясен", неслучайно стихосбирката му е удостоена с най-високата литературна награда на Беларус. Книгата разкрива пейзажите на човешката душа. Словесните картини са сякаш излезли изпод четката на художник, майстор на пластичния детайл. Тя гради визия на поетовата вселена, на духовния му космос. Затова и във всеки образ стиховата организация съответства на неговите емоционални и мисловни търсения. Поетичните късове са богати на инвенции, създават особена атмосфера, създават поезия с независима гледна точка, със собствено звучене.

Стиховете на Михас Стралцов се вместват в най-исконните традиции на беларуската поезия, но те са част и от световни търсения на съвремието ни.

Скажу другое ў час другі,
А то - пачатак...

--------------------------

Ще кажа друго в други час,
това - началото е само...

1986 г., Минск - 2007 г., Карлово

2. Миг и вечност

Когато четеш и препрочиташ поезията на Михас Стралцов, тя те грабва с ефирната си лиричност, изисканата си, почти прозрачна пластичност на художествените образи. Иска ми се да приведа едно от своите любими стихотворения:

Імгненні ёсць пакутлівага шчасця -
Ірвуцца ўвысь і слова, і душа.
Ды толькі тое ўсё ў радок не ўкласці,
Як ты яго, радок, не падвышай.

...........................

Бо адмыслова, самадастаткова
само сабой гаворыць пачуццё.
Тады абразай можа здацца слова,
Тады адно - цудоўнасць і жыцце!

-------------------------------------------

Има мигове на щастие мъчително -
издигащи високо словото, душата.
Но в стих не се побира чудото,
Колкото стихът да майсториш.

.............................

Защото безусловно, самодостатъчно
само за себе си говори чувството.
Тогава, неуместно става словото,
Тогава, живот и чудо - са едно.

Наистина, повече от прекрасно е това възвишено поетично вълшебство, докоснало нежната душа на самотния човек. Магията на чувството, "говорещо само за себе си". Потапяш се в магията на словото! Душата ти лети. Тогава "живот и чудо - са едно". Тогава - мигът и вечността се сливат, като в стиха на Уилям Блейк:

Ако съзреш в Песъчинката Света,
а Небесата - в Дивите цветя,
държиш Безкрайността в ръка
и Вечността побираш в мига.

Михас Стралцов успява да улови крехкия, неуловимия миг. Да спре мига - този лъч от времето, който е невъзможно да се улови в поетичния ред. И да накара Времето и Пространствто да отстъпят, правейки реверанс, на астралния полет, на полета Нагоре.

Тези негови стихове биха могли да бъдат есенцията на онова, което в наши дни се нарича ново съзнание - способността да разберем, че всичко е във взаимна връзка, че магическите моменти са част от всекидневието ни, и знанието, че само с малко вътрешна искреност ще видим, че сме способни напълно да променим своята същност и да отстраним повечето от онези неща, които ни карат да се чувстваме неудовлетворени.

Кой от поетите не е мечтал за него, за Неуловимия миг? Кой от поетите, не се е стремил да улови чрез него Вечното. Безкрайното. И да извика, като великият Гьоте: "О, миг прекрасен, спри, постой!".

Нима не в това е същността на изкуството въобще, неговата основа на основите, свързваща "вселената в едно". И исконният човешки стремеж към тайните на Вселената. Нима не в това е същността на поезията - да улови, да спре, да запечати миговете на живота.

Възможно ли е мигът да бъде уловен и запазен под някаква форма до някакъв следващ момент от живота? Ако погледнем през очите на философа, ще открием много спорни мнения по въпроса. През погледа на твореца обаче всеки ще намери нещо за себе си, ще усети колко различен може да бъде светът: светъл и пъстър, в ярки, дори контрастиращи цветове, топъл и прозрачно нежен. Да можеш да видиш живота през погледа на твореца, е голяма дарба, която, уви, не всички притежаваме.

Сега, като чета стиховете на М. Стралцов, откривам колко богата душа е носил художникът. Каква красота и хармония е побрана в тях! Авторът е събирал мигове от емоциите на всекидневието и ги е претворявал в багри, за да ги запази за хората, дори след него. Тук времето спира и поема в посока назад, към душата на тази богата личност.

Изпълнен с такива мигове, животът има стойност. Те разтърсват вътрешния ти свят със силата на въздействието си. Мигове на радост: излъчвани от детското личице при първата му среща с пеперуда, или искряща топлина в очите на влюбените. Онзи специфичен поглед на поета, когато се стреми да улови състоянието на душата, при която тя вижда, но не със сетивата си, и прониква там, където времето и пространството се срещат - в самата вечност.

Вълнуващо е едно такова докосване свише. Дори само за един миг да си го изпитал, то остава в теб завинаги. Дори само усещането, че си проводник на такъв миг, си заслужава. Да го възприемеш с очите си и да го предадеш със сърцето си. Някои от тези мигове ни дават поука, други изписват по лицата ни блаженство. Като че ли ставаме по-смели, готови и препятствия да преминем, ако трябва, само и само да грабнем наградата в края на пътя! И точно тези моменти са най-вълнуващи.

Една от основните философски загадки, която се изпречва на пътя на човека, е понятието за време. Всички ние имаме чувството, че знаем какво е то, но ни е безкрайно трудно, дори невъзможно да му дадем точна дефиниция. В неудържимия бяг на дните, невъзвратимо отминаващи, потръпва понякога сърцето от болка. Разбираме, че нещо е отлетяло: щастие и скърби, неизпълнени стремежи или сбъднати мечти принадлежат вече на отминали мигновения, а ние все още ги носим в себе си като наша участ. А в същото време частица от съдбата ни, изтъкана от горести, радости и копнежи, е преминала като миг навеки от лицето на тоя свят. И нейната следа е тъй краткотрайна.

Още в първия сборник "Ядлоўцавы куст" ("Хвойнов храст", 1973) в стихотворението "Празаренне" ("Прозрение"), Михас Стралцов пита: "О, къде си ти, миг на жалби, загадки и прозрения" ("О дзе ты, міг жальбы, здагадкі, празаренне"), а в едно от следващите си стихотворения, продължавайки да търси отговора, възкликва:

Які прастор!
Які прастор;
Рукой падаць,
Рукой дастаць
Да зор!
Лячу увысь. Шчаслівае імгненне!

--------------------------------------

Какъв простор!
Какъв простор;
Ръка подай,
с ръка ще стигнеш
до звездите!
Летя високо. Миг на щастие!

Търсенето на отговори отвежда поета към нови въпроси: "Във този миг, нима си още жив?!" ("Вы ў гэты міг хіба яшчэ жылі?!"). В такива особени мигове на щастие: когато душата е "напълнена", когато, сякаш си в друго измерение - всички вериги на земното "притегляне" са скъсани и ти летиш нагоре, и се разтваряш в Пространството. И ставаш неделима негова частица, и като "песъчинката" на Блейк се сливаш в Безкрайността, и "Вечността побираш в мига". Оттук идва и усещането за безбрежност, за Простор: "Какъв простор! Какъв простор!". Оттук идва и чувството за необятност. Всеобединяващото усещане на Пространството.

Поезията на Михас Стралцов започва с "Шчаслівая хвіліна" ("Щастлива минута" - първото стихотворение от първия му сборник "Хвойнов храст":

Азвалася соица -
І птушка пяе.
Ельник. Вада.
Шары снег у шьголлі, у лусках кары,
Прыныніуся,
голау падняу і слухаю так,
быццам апоші дзенъ жыву на зямлі.

-----------------------------------------

Показа се слънце -
и птица запя.
Елха. Вода.
Сивее снегът в долинките.
Поспрях се,
вдигнах глава и слушам така,
Сякаш последен ден на земята живея.

Щастлива е тази минута, в която поетът се слива със света и намира изцеление на раните си сред природата, кът за единение с други измерения... В такива минути, когато "сякаш последен ден на земята живееш", особено възприемаш всичко, което те заобикаля: елхата, водата, посивелия сняг... Всичко обикновено и земно става необикновено. И ти чувстваш величието на Вселената.

Поетът М. Стралцов ни напомня, че сякаш вече сме забравили първоначалната си цел и чакаме по навик. Забравили сме какво искаме и какво всъщност е важно. Забравили сме, че докато чакаме да се случи нещо голямо, интересно и важно, пропускаме красотата, пропускаме същественото. Пропускаме малките неща, които се случват, докато ние се стремим да бъдем щастливи: пропускаме усмивките и погледите, пропускаме изгревите и залезите, пропускаме любовта и емоциите, пропускаме настоящето в стремежа си да дочакаме бъдещето. Пропускаме "днес", защото искаме да живеем "утре"...

И докато гледаме през прозореца безсмислено и вглъбено, очаквайки слънчевите лъчи, часовникът тихо и монотонно продължава да отброява изгубените ни минути. Нека създадем и изживеем своята "Щастлива минута" - днес! Сега!

Като за последно!
Да изживеем мига щастлив.

Защото всеки човек е звездно небе, всеки миг - звезда.Когато се чувстваш така Свободен. Звезден. Когато - "Ръка подай, с ръка ще стигнеш до звездите", когато душата ти е "напълнена" до предела, в нея се появява този необясним стремеж към "гордо самоунищожение", напомнящ Тютчевото:

Час тоски невыразимой!...
Усе во мне и я во всем!...
Чувства мглой самозабвеья
Переполни через край.
Дай вкусить уничтоженья,
С миром дремлющим смешай!

В мигове на най-висш духовен подем, полет Нагоре, смъртта не е страшна: "Дай да вкуся унищожение". И нека, не е страшно! В такива мигове идва неописуемата радост на Разтварянето във Вселената. И, желанието да се слееш със Света, с чистотата на Прозрението.

В такива мигове, всяка дума е излишна: "Тогава, неуместно става словото, "живот и чудо - са едно". Всяка дума крие в себе си верига от мисли, асоциации, и може да наруши хармонията на Полета, хармонията на сливането със света на "дремещото". Далечното. Зовящото.

Само изкусен майстор, чувстващ експресивно-асоциативните възможности и невъзможности на думата, може да пише така. Само търпелив поклонник на Думата, чиято душа е като чувствителен камертон, може да предаде крехкия трепет на хоралния Полет. В поезията на Михас Стралцов този крехък, неуловим миг се превръща във вечен. И неговият лек, въздушен ефир е в състояние да побере в себе си целия свят, цялото Небе. "Безкрайността в ръка и Вечността" да съедини отново в себе си:

Паеднай пачатак і канец -
Азарацца памяці скдяпенні,
Каб над імі сталі палымнець,
Ясніцца мінулыя імгненні...

--------------------------------------

Съедини началото и краят -
мазетата на паметта сияят,
за да пламнат в тях,
прояснени мигове - отминали...

Само спомените, в своите "мазета" могат да съединят "Началото" и "Края" на всичко. В едно от писмата си до Ала Семьонова (беларуска писателка, литератровед и негов близък приятел и редактор на много от книгите му) самият М. Стралцов пише така: "Ето защо човек на този свят, освен живота има още една награда - спомените, това, което живее в изкуството и прави живота ни красив. Да оцени дадените му мигове, а не да тича след тях, за да бъдат тези мигове асоциативно обемни (ето защо са нужни спомените) - този човешки космос (и микро-, и макро-), а всичко останало е пустота, "студени светове", бодливи мъгли (...). С една дума, да живеят спомените!"

Чрез спомените се затваря кръгът на Вечността - минало, настояще и бъдеще, в един неразделим и вечен поток. Човек знае, помни "миналото", и не само своето, и точно това му позволява да оцени миговете на живота. Паметта е самото съзнание, самият живот. Тя е мостът между миналото и бъдещето, който очертава кръг. Естетизирано, това разбиране придобива в поетическия свят на Михас Стралцов ту очертанията на детството, ту загадъчността на блян, за да въплъти мистичната точка на началото и края в абсолютния поетизъм и естетизирано въплъщение на безначалния и безкраен жизнен поток, на текущото време, на съхраняващата памет.

И в този миг от вечния живот е съсредоточено всичко, което е в състояние да побере човешкия дух - и гласовете от древни епохи, и преживяното през годините, което е в състояние да превърне мига във вечност.

Времето се дели на минало, настояще и бъдеще. Миналото е историята, бъдещето е това, което ще се случи, но какво е настоящето? Ако се опитаме да дефинираме настоящето с една дума, то тя със сигурност ще е "миг". Това е времето, което е точно на границата между миналото и бъдещето. Но колко трае то?

Отговор на този въпрос (до известна степен) дава тезата на Свети Августин, един от Отците на Западната Църква, че трите измерения на времето - минало, настояще и бъдеще, са разделими и съотносими на човешката душа. Защото именно тя е това, което дълго помни и силно очаква. Следователно, миналото и бъдещето произтичат от поривите на душата - тя ги създава и материализира.

Само в това материализирано сливане на Началото и Края на човешкия живот поетът вижда възможността да достигне до прозрението, до загадката на битието. Кръговратът на природата, както и кръговратът на живота е вечен. И той отново и отново съотнася частното и общото. Човешкото "аз" и кръговрата на Природата с нейното безсмъртие. И в това нейно безкрайно движение е заложено безсмъртието на човека, на частичката й, осъзнаваща себе си като такава, осъзнаваща себе си като частичка от Вселената.

В проекцията на бъдещето ние вплитаме светли надежди, че нещо Ново ще дойде, ще изпълни съкровени мечти и желания, така старателно пазени да не изгаснат сред суетността в борбата ни за съществуване. В тези мигновения - пред бездната на времето - долавяме шепота на вечността.

Човекът е на път. На път в безкрайната смяна на миговете, сред развълнувания океан на вечността... "Защото тук нямаме постоянен град, но бъдещия търсим" (Послание на Св. Ап. Павла до евреите, 13:14). Това е нашето човешко разпределение на времето. В него са подредени седмиците и месеците, нашата почивка, нашите празници и нашето всекидневие, всички наши спомени и паметни събития през живота ни на тази Земя.

Тази концепция дава повод и за размишления от друг характер. Раждането на поетическия образ на микро- и макросвета и тяхното съотнасяне един с друг, което и води до философската идея за единството на земните и космическите процеси в тяхната диалектическа взаимовръзка и взаимообусловеност.

Михас Стралцов създава поетически образ на света, вътрешния и външния, видимия и невидимия, образ, който със своята пластичност и душевна енергия те кара да почувстваш живота и в малкото и голямото, в частното и в общото, и по този начин, живата вода на изкуството му съживява абстрактната философска идея.

Природата е определена. В нея има съгласие и съзвучие, има съразмерност и хармония, които не винаги присъстват у човека. Човекът, понякога се чувства не само като частица от природата. Нейно дете. Той понякога се чувства като сирак, като нота, "отлъчена от песента" ("што отлучана ад спеву"), като течение на река, "останало под леда" ("што стлася льдом"), като "контур на клон от безлистно дърво" ("контур голля на бязлистным дрэве").

Човекът, Венецът на природата, защо ли така безприютно се чувства!

Той си е у дома. У дома ли си е?!

В своя поетически свят М. Стралцов разработва идеята за противоречията на човешката душа, за противоречията на нейното развитие. Едно от онези състояния на наивност, когато въображението ни води към духовно израстване. Той вижда явленията, събитията, живота, не само като поет, но и като философ, и често в стиховете му зад видимото присъства незримото. Неразгаданото.

Човешката памет е удивителен феномен. В съкровищницата й се пазят като безценни дарове миговете на днешния и бъдещия живот:

Мы адчуць іх можам - не вярнуць,
З іх быццём даступна-недаступным,
Іх, што ў дні аднолькава жывуць -
У мінулым, сённяшнім, наступным...

-------------------------------

И не можем да ги върнем,
Мигове от битието недостъпни,
Те във дните ни живеят -
В миналото, днес, и в бъдното ни...

Миговете от живота! Ние можем да ги почувстваме, да ги изживеем. Да си ги спомним... Но не и да ги върнем назад. Това, което вече е било, е невъзможно да се случи отново. И може би тук е скрита разгадката на "мъчителното щастие" ("пакутлівага шчасця"): в паметта на преживяното, в завръщането към себе си, към същностното. И в носталгията по това, което не е било, но може би, би могло да бъде. Ще бъде ли?

Носталгията - чувствената памет на преживяното в младостта, изпълнена с може би напразен стремеж към изворите, към чистотата. Миналото е това, което не можем да преживеем отново, бъдещето все още не е дошло - това означава ли, че предишните две не съществуват?

Мигът на щастието! Да го преживееш, да въплътиш в слово и да продължиш нататък - към следващия миг. Поетът открива истината в миговете. Ту я открие, ту се изплъзне от погледа му. И отново тръгва да я търси: в редуването на мигове, на докосване до истината преминава животът. Така ние вникваме в чудото на всеки миг, за да не загубим истинската си човечност, да не пропилеем радостта от истинското общение, да не се превърнем в бездушни роботи. Това са мигове, когато в преходността на всичко земно сърцата са били разкрити за вечността, за гласа на непостижимия Бог. Вникнали в неговия дълбок и тайнствен смисъл, ние можем да схващаме правилно живота чрез ценностите, постигани в часове на труд, на себепознание и в творчески пориви на духа.

Всеки по свой начин изминава своя земен път: през падения и полети, през отричане и приемане, през "сълзи и любов". В жизнения път - миговете са като знаци на Вечността. Невидимият космос на душата се проявява чрез тези знаци, чрез това, което, като губи във времето конкретния си облик, остава, трансформира се и се превръща във всеобща енергия на Вселената.

Нашето съществуване на Земята, зареяна в тайнствена космическа необятност, не означава движение от битие към небитие. Пред звездния лик на необозримата Вселена и неспирния ритъм на вечността човекът противопоставя дълбоко избликналия си порив към живота, към безсмъртието... А той, човекът, е като полски цвят, когото вятърът отнася в неизвестността, но той е и връзката между Земята и Небето.

Яшчэ не ўшчаліся вятры,
Але шкянее неба ранкам
І клён барвеніць угары
Над прахладна-чэрствым ганкам...

Не зварухі, не закрані!
Няхай халодна грані граюць,
Пакль кляновыя агні
Красой апошняю палаюць!

--------------------------------------

Все още трепка вън крило,
все още ветрове не стенат,
но под небето от стъкло
разпалва кладите си кленът...

Не стой посърнал и смирен!
Гората хвърля сянка ледна,
но в нея кладите от клен
бушуват с красота последна!

(Превод Хр. Попов)

Лирическия герой на М. Стралцов е част от битието, който стои здраво вкоренен в Майката Земя, за да черпи живителни сили за собственото си съществуване. Но той не е само биологично същество, микрокосмос, състоящ се от елементите на материалната вселена. В тази своя целеустременост той винаги е на път в откриване на все по-нови измерения: в безкрайността и величието на космоса се стреми да вникне в смисъла на закономерния му ритъм и да отгадае чудните следи и съзидателната сила на мислещия дух, да прониква посредством познанието си в тайнствените недра на битието.

Поетът ясно осъзнава, че: "повече от миг един/ не ще приеме вечността от тебе" ("Але ж і болей чым імгненне/ Не прыме вечнасць ад цябе"). Лирическият "Аз" е осъзнал своята несъизмеримост с Мирозданието, но от това не е намаляла жаждата му да го опознае, да се извиси максимално до неговото величие. Затова и мисълта, че вечността не ще приеме от него "повече от миг един" не предизвиква ни тъга, ни болка.

Един след друг в съзнанието на поета изкристализират все повече и повече неразрешими въпроси, които укрепват духа до последния миг. Какво друго, ако не да се прозре в техния смисъл и възможните им отговори да те облеят със светлината на прозрението, е в състояние да те държи буден за вечните, за днешните и утрешните тревоги на човека?

Ето откъде извира жизнената сила и оптимистичният патос на тези лирически превъплъщения. Докато духът се стреми към височината на своята същност, човешкият живот има смисъл. Единствено тогава превратностите на съдбата нямат власт над твоя вътрешен, по-богат и по-осмислен, живот от неговите външни проявления. Единствено тогава можеш да свържеш миналото, настоящето и бъдещето в стремежа към хармонично единение с Вечността, от която си дошъл и към която отиваш. Така ще си обясним в истинската дълбочина и проникновеност изповедното прозрение и духовните пориви на поета Михас Стралцов.

Вътре в човека е истината. Животът е прекрасно и просто устроен - когато преживяваш себе си, получаваш своите отговори и даряваш света с неповторимостта на това, което СИ! Да осъзнаваш, че миналото е било, че бъдното ще бъде, да носиш битието в самия себе си - значи, си открил и своя Звезден миг. И в този миг от вечния живот е съсредоточено всичко, което е в състояние да побере човешкият дух - и гласовете от древни епохи, и преживяното през годините, което е в състояние да превърне мига във вечност. Но как да свържеш разпокъсаните нишки на онова, което е било преди теб, онова, в което си участвал ти, и онова, което ще бъде след теб?

Да се анализира творчеството на М. Стралцов означава да се анализира стихията на човешката душа. Неговите стихове се вместват в най-исконните традиции на беларуската поезия, но те са част и от световните търсения на съвремието ни. Основните мотиви в поезията му са една постоянно разширяваща се, неизбродна територия, върху която мислителят проектира своите възгледи за живота, за Доброто, за любовта, за Доверието... За великото очакване на съкровените надежди. За всичко онова, което са докоснали умът му на правдотърсач и сърцето му на жизнелюбец.

Една от постоянните теми, залегнали в стиховете на беларуския поет, е тази за житейския кръговрат. На десетки места поетическият текст е пронизан от дълбок размисъл за битието и неговите извечни закони: за преходността на всичко земно - "между небитието, което е било, и небитието, което ще бъде", за смисъла на мимолетния човешки живот - миг от Вечността.

Поезията на М. Стралцов с порива си към Доброто, Истината, Красотата е изящен миг от вечността.

Миг, потопен във Вечността. Когато в него се изявява това, което ни обединява. И сътворява мига на срещата ни тук... А може би и там - в Безкрая...

1987 г., Минск - 2007 г., Карлово

3. Самотна звезда в небосклона на беларуската литература

Много преди Михас Стралцов в беларуската литература са възникнали такива мощни титани като Франциск Скарина, Микола Гусоуски, Янка Купала, Якуб Колас, Максим Багданович, пред чиито творения самият той се прекланя. В този контекст става очевидна генеалогическата връзка, неговият духовен произход, който оставя траен отпечатък и определя пространството на неговата Вселена.

В съвременната беларуска литература фигурата на Михас Стралцов се откроява с духовия си ръст, с високата култура на мисълта и разбирането, че творчеството не е биография, а съдба. Той е поет с изтънчена душевност и необичайно чиста съвест - едно изплъзващо се чудо, трудно съизмеримо в съвременната беларуска литература. Само към него може да се обърнем (както се обърна на юбилейната вечер, по случай петдесетгодишнината му, професор Олег Лойка): "Мой свете ясен"!

Неговият самотен гений носи с достойнство кръста на душевното разкъсване между селото и града, а самият той е символ на самобитността в беларуското национално изкуство, чиято отличителна черта е "напрежение на духовното зрение". Трудно бихме открили друг беларуски писател, който в процеса на своята така сложна и така плодотворна еволюция да е останал верен до края на собственото си творческо "Аз", на своята душевност, на своя темперамент. Той е един от малцината творци в беларуската литература, за който може да се каже, че творчеството му е не само изява, но и начин на живот, на изграждане на самия себе си.

Роден в деня на влюбените през 1937 година в село Сичин, Могильовска област и завършил журналистика във филологическия факултет на Беларуския държавен университет през 1959 г., той принадлежи към удивителното поколение писатели и поети, наречено "филологическо", което се самообозначи като "Сено на асфалта" - по емблематичния разказ на М. Стралцов.

Художественият свят на Михас Стралцов, едно достойно продължение на най-исконните традиции на беларуската проза, поезия и есеистика, не е енигма за българския читател, запознат вече с душевността на беларусите, с нравствената проблематика, със здравината на моралните устои и принципи в тази страна. Макар и по косвен начин, то е ключ и към душевността на своя създател, колкото и сложно, колкото и опосредствено да се отразява неговата личност в произведенията му.

Тридесетгодишният му творчески път е белязан с блестящо начало: благословен от самия Янка Брил, той уверено навлиза в литературата с първия си публикуван разказ "Син вятър" (сп. "Маладосць", 1957), а на двадесет и пет години е автор на сборник и член на Съюза на писателите. Това триумфално начало е последвано от сложна и нелека творческа и лична съдба. След върховото постижение в беларуската проза ("Пърленето на шопара") дълги години мълчание, болезнено преосмисляне и абсолютен отказ от приспособяване.

Интересът му към литературата възниква доста рано. Още в ученическите си години публикува стихотворения, а на двадесет години - разкази, забелязани както от читателската аудитория, така и от литературната критика. Михас Стралцов идва в беларуската литература с чисто сърце и кани своите читатели заедно с него, да почувстват, да се възхитят на свежестта на сините ветрове, да открият красотата на природата, да се радват на многообразието на живота. И веднага започва да говори непринудено, естествено, завладяващо.

Както и много други писатели от своето поколение, Михас Стралцов пише за военното си детство, за това как дошлият от село човек се приспособява в града, за трудностите, които преживява младият журналист, за случайните срещи по пътищата на родината, за завръщането у дома... Но в същото време неговите размисли, в които "тревогата и страхът се промъкват в душата", са предчувствия и за раздвоението: за това "защо ли реката излиза от бреговете си и после тъгува за тях; трябва ли "порасналата радост да се превръща в умиротворение, а тъгата - в печал", за мъчителното очакване на щастието. Всъщност неговите размисли са за това какво е Доброто и къде е Надеждата.

През 1962 г. излиза първият му сборник с разкази "Син вятър", а през следващите осем години издава още няколко. В своята проза Михас Стралцов си остава тънък лирик. Неговите герои най-често тъгуват по близостта с природата, по безвъзвратно изчезналия поетичен свят на селското детство. Но тази тъга не го води към категорично решение да се върне към него, защото той в същото време е пленен от динамиката на съвременния град, където цялото му емоционално и интелектуално битие се движи в друга сфера. Тази сложност на вътрешния живот на героя е пресъздадена вещо и проникновено, с присъщата на поета метафоричност и богат език.

Старанието му да съедини стихийната мъдрост на детството с опита на зрелостта намира своето въплъщение в удивителната повест "Един цървул, един терлик" (1966), чийто вътрешен драматизъм е определен от стремежа към душевната хармония и нейната недостижимост, така характерни за жизнената драма на самия Стралцов.

"Един цървул, един терлик" представлява чувствена памет на преживяното в младежките години, завръщане към себе си, към изворите, към чистотата на възприятията, а може би и напразно търсене на своето "аз" в очакването да достигнеш до най-същностното. И едно поразително по своята психологическа дълбочина проникване в тайните на душата - сънят на Иванка: "Спи, качен горе на чардака, до топлата тръба, Иванка. Скрил се е от всички, не иска да видят сълзите му, да го разпитват за майка му, за дядо му...". В пророческия сън на героя посеяното от дядо му състрадание към чуждата болка се прояснява. Любимият дядо Михалка му е завещал цялото си богатство - добротата: "И аз разбрах, че няма за нас друга мъдрост, освен тази, че трябва да съм по-човечен, по-истински добър и мъжествен - и в стремителната си младост, и на края на дните си."

Това нравствено поле е формирало личността на героя и на самия автор и то определя неговия вътрешен свят, формира цялостното му мировъзрение. М. Стралцов сякаш отстрани поглежда към себе си, към целия си живот и мислено се връща в детството си. В онези, в "незабравимите, пълни с дълбок смисъл минути".

Но се оказва, че е невъзможно да се върне - и е невъзможно да живее без това:

Аз - съм риба.
Аз съм току-що изхвърлен от водата...
Струва ми се:
Аз - съм човек.
И лежа на тревата,
Изнемогващ от слънцето.
Но аз съм риба, риба,
И -
Аз умирам.

(Превод Румяна Евтимова)

Основната мелодия на това произведение е мелодията на носталгията, в която така органично се сливат тревогата за незапълнеността на живота и напрежението на душевното зрение на твореца-философ. И стремежът му да съедини началото и края на всичко. В това съединение на Началото и Края на човешкия живот писателят вижда възможността да постигне истинската загадка на битието. Михас Стралцов е на двадесет и девет години, когато публикува повестта "Един цървул, един терлик". И това е краят на неговата проза. Седем години по-късно ще напише "епитафия на разказ, който можеше да се нарича "Смаление вепря" ("Пърленето на шопара", 1973).

"...страх ме е да не би онова, за което исках да пиша, неусетно да заглъхне и да се изгуби в осъщественото съчинение, то за мен е най-важното. А защо тогава си спомням и защо пиша? Помислих си, че може би в края на краищата в онова, което ще разкажа, ще се появи някаква логика. Да видим".

С особен трепет писателят започва да експериментира, да създава новото си произведение, превърнало се в апотеоз на прозата му. Той чувства невъзможността да достигне със словото до всичко, изпълнило неговата душа. По-късно поетът Стралцов ще напише в едно от стихотворенията си: "Тогава, неуместно става словото,/ Тогава, живот и чудо - са едно".

По своята лирическа емоционалност, с импресионистичния си маниер на повествуване, с лайтмотивите от мисли, усещания и образи "Пърленето на шопара" по скоро прилича на философска поема. Разказът започва с картина на есента: "вече застудява, сутрин падат слани - сивите мъгли приличат на скреж. Земята става корава и оредялата трева край пътя лъщи с тъмната си студена зеленина. (...) А вечер и сутрин наоколо, хладно и упойващо като първак, мирише на дим. По това време в селата се колят шопарите ".

Така и завършва: "Отново се застудява, сутрин падат слани - сивите мъгли приличат на скреж. (...) През това време аз пиша епитафия на разказа, който можеше да се нарича "Пърленето на шопара". О, разбира се, няма много логика в него, но няма много логика и в загубите, които ни донасят лятото или пролетта, зимата или есента.".

Това са акордите на Стралцовия реквием на Доброто и Надеждата: "Има, за съжаление, неща, които не са ни във властта, но има и утеха, има и надежда. А поетът освен това е и малко суеверен. Наивник, той иска да победи действителността, иска да вярва, че се е предпазил от нещастието, защото е казал: доброто и надеждата очертаха своя кръг".

Акордите на носталгията, едва доловима, деликатна, нежна, поетично замечтана, напипват пулса на откровението, изразено в мелодията, в паузите, и вплитат в тях ехото и тишината. Мелодията се превръща в изповед, която трепти самотна, носена от вятъра, като красив гълъб във въздуха, излитащ високо в синьото небе на вечността. Някъде там, далеч, далеч, споменът отронва тъга в самотното му сърце. Копнежът вика в очакването и любовта страда. Тиха мелодия го кани назад. Силно и нежно очите на обичта го призовават. Желани преживявания го мамят. Вълната на времето отмива едно и открива друго, за да изплува отново неудовлетворението. Отчаянието чака промяната и разочарованието потъва в безсмислието на света.

Неговият разказ за разказа - девет страници, които е невъзможно да се преразкажат, нито да се забравят, които е невъзможно да се определят жанрово или композиционно. В тях Михас Стралцов говори за художника, за героя и за самия себе си. В тези девет страници "той самият е този, когото убиват, той самият е този, който убива, той самият е жертвената клада и той е жертвеният дим, който завършва още един кръговрат на битието" (Акудович 1994: 28). Първото стихотворението от последната му прижизнено издадена книга "Мой свете ясен" - "Перед новай старонкай" ("Пред новата страница"), завършва с думите:

Саюз паэзіі і прозы -
Пад неба ўзносяць журавы
І пошум трапяткі бярозы.
І дуба роздум векавы...

--------------------------------

Съюз на поезия и проза -
излитат жерави, високо,
брезите трепетно шумят
дъбът говори с вековните ...

Поезията и прозата не са съперници, а сестри - това е така характерно за художествената поетика на Михас Стралцов и особено за "Пърленето на шопара" - заключителния акорд на прозаика.

Тук лиричният елемент е вложен, вплетен органично. Той притежава "глъбинно структурно съдържание, чиято природа е в най-общ смисъл поетична". Всичко е гледано през призмата на едно лично преживяване и настроение в даден момент. Дори когато се опитва да възсъздаде по-обективно околната действителност, авторът като истински поет, без да ще, издава своето лично чувство чрез особената наредба на думите, чрез вътрешния ритъм на речта и особеното подбиране на изразните средства. А тоя лиризъм не само одухотворява още повече картините на Стралцов, но и усилва въздействието, което те оказват върху читателя.

Често творчеството му представлява симбиозна кръстоска между проза и поезия, в които диша необичайният авторов лиризъм и съсредоточената му съзерцателност. Това е неговият начин за себеизразяване, човешко и творческо. В основата на неговата етика лежи възвишената представа за човека, увереността му, че независимо от всички загуби на есента и зимата - има утеха. Като заклинание звучи неговото: "Но има утеха, има надежда".

Михас Стралцов иска да напише "епитафия на разказа", а създава реквием на прозата си. Крилатата фраза на Хемингуей за това, че "човек може да бъде унищожен, но не и победен", звучи в този реквием просто, ясно внушително: "Доброто и надеждата очертаха своя кръг".

Доброто и Надеждата го връщат в чистотата на началото, а люлката на паметта - в ръцете на Любовта. Съществуванието вика за тях, сигурността ги търси, силата се смирява в пазвата им, богатството проси, бъдещето се радва на утехата им, страданието - на техния балсам, и смисълът на щастието е само в тях.

"Пърленето на шопара" е последната творба на прозаика, в която Доброто и Надеждата го даряват с прегръдката на Бога и го привличат с блясъка на непроменима, истинска стойност. След този разказ (с който започват много антологии на беларуския разказ, преведени на почти всички европейски езици), от 1973 година Стралцов безвъзвратно се отдава на поезията (издава три поетически сборника) - един особен феномен. Неговото завръщане към поезията, вече със значително по-богат опит - житейски и художествен, е своеобразно движение по литературната спирала. Много критици и литературоведи разсъждават над този наистина интересен литературен феномен: над неговото образно-асоциативно мислене, над особеностите на стила му, благодарение на който в беларуската проза се завръща класическият лирически герой.

Какво характеризира творческата индивидуалност на Михас Стралцов? Какво е мястото му в беларуската литература?

Той тръгва от най-хубавото в традициите на беларуската литература, усвоява най-ценното у своите предшественици - тънката чувствителност и финеса, така характерни за поезията на Янка Купала и Максим Багданович и за прозата на Янка Брил, за да създаде една неповторима вселена, в която животът намира своя лирико-философски отзвук.

Михас Стралцов и Уладзимир Караткевич (половин век след Максим Багданович) първи започват да говорят със своя народ на езика на европейската култура и може би това определя тяхната разностранна творческа изява. Прозаик и есеист, поет и критик, Михас Стралцов във всичко, което създава, е преди всичко философ и поет.

Неговият свят е обагрен от палитрата на художник, осенен от мъдростта на мислител, свят, в който въображение и реалност са преплетени в безизкусната магия на поетическото слово, свят, в който простотата е синоним на многозначността. Така той намира ключ към характера на съвременника, към душевността му в превратностите на военните и следвоенните години, а доста често и в условията на една преходна ситуация - в миграцията му от селото към града.

Разказите на Стралцов притежават способността чрез конкретното човешко вълнение, чрез почти недоловимото душевно движение да изобразяват огромната, съдбовната промяна - откъсването от земята, от живота на дедите, но не за да оплачат рухването на някаква почти въображаема патриархалност. Вниманието на автора е насочено към нравствения опит на народа, натрупан от векове: този опит намира достойно място в произведенията на Стралцов и се превръща в безценно богатство, в духовен опит на съвременността.

Изпълнена с различни чувства, прозата на Михас Стралцов винаги носи цвета на надеждата, на очакването, облъхната е от "синия вятър" на промените, които укрепват младия характер, помагат му да намери себе си. Нейният художествен свят е поетичен: човешките чувства са изобразени с някаква вътрешна, стаена хубост, носталгията, тъгата, страданията, копнежът са в движение. Взаимно преливащи и взети заедно, те са устремени към бъдещето на човека.

Съзерцателен и чувствителен, авторът умее да вижда и претворява духовната красота на човека, да извайва характери, да гради психологически портрети. Постоянното течение на времето, на живота, постоянното движение от миналото към бъдещето минава като пълноводна река през творбите на Стралцов, определя високия им вътрешен патос, извисява стойността им като същностни явления в съвременната беларуска литература.

Поетът Михас Стралцов си остава тънък лирик и в своята проза. Неговият герой най-често тъгува по близостта с природата. По безвъзвратно изчезналия поетичен свят на детството. Но тази тъга не връща в миналото, защото той е пленен и от динамика на съвременния град, където цялото му емоционално и интелектуално битие се движи в друга сфера. Тази сложност на вътрешния свят на героя е пресъздадена вещо и проникновено, с присъщата за поета метафоричност и богат език.

Бих сравнила Михас Стралцов с Йовковия майстор на каруци - Сали Яшар, запечатали съвършенството на природата и света в себе си. Той ми напомни големия български разказвач и неговия герой, претворил целия божи свят с чуковете и боите, работейки в ковачницата си. Само зрящият творчески дух може да създаде произведения като пеещите каруци на майстора, в които пулсира поетизираната Красота на живия живот.

Потопен в екзистенциалните въпроси на битието, във водовъртежа на живота, той търси спасителния брод, наречен смисъл на съществуването. И като не го открива в мътните води на безвремието, в което живее, той се устремява към жадуваните брегове на познанието с надеждата да зърне един друг свят - света на своя идеал, непокътнат от времето, неподвластен на стремежите ни и следователно... непостижим.

Неговата проза е обагрена със своеобразен лирико-автобиографичен оттенък: до голяма степен разказите и повестите му са създадени върху материал от лични изживявания, размисли, чувства. Но въпреки това неговият свят е извън конкретното време и във Времето въобще. Високохудожествените качества na разказите и повестите, майсторството на създателя им ги извисяват над конкретния факт. Tе звучат общовалидно за съвременността, за съдбата на днешния човек.

Михас Стралцов се посвещава и на литературната критика, на литературознанието, където също остава верен на себе си. Първата му книга с рецензии и литературно-критически очерци е "Живот в словото" (1965), последвана от "Загадката на Багданович" (1968), "Кръгозор" (1976), "Печатът на майстора" (1986). Той се насочва към литературознанието, когато собствената му практика (в прозата и поезията) поставя въпроси пред него, изискващи по-дълбоко осмисляне. Тогава неговата "лирическа критика" на внезапните озарения, на широките асоциации непосредствено се слива със собствената му личност.

Стралцов-теоретикът и Стралцов-поетът вървят заедно, ръка за ръка. Взискателният майстор на словото смята, че художествената стойност на дадено произведение може да се определи с помощта на съответна математическа формула, откриваща "златното сечение". Критикът Стралцов помага на Стралцов поета и прозаика: "Художникът не винаги е в състояние правилно да разбере причините на своите затруднения, но критикът е длъжен да ги види. Да ги разбере. Да ги разтълкува. Не е задължително на нивото на отделния творец, но е задължително на нивото на литературния процес!".

Тази позиция на Стралцов-критика намира своето паралелно отражение в прозата на Стралцов, в неговия маниер на писане. В своите критическите студии той се саморазкрива. Литературата за него е едно от достъпните средства за утвърждаване на човешкото достойнство, затова се старае да пише само за това, което така или иначе е станало част от неговия собствен опит, част от душата му.

Всяко индивидуално писателско дело представя определено художествено единство. То присъства не само у писатели, които работят в един жанр и чието творчество не е особено обемно, но и при писатели с многожанрово, тематично, разнопосочно и многопроблемно творческо дело, както при Михас Стралцов.

Не е трудно да видим, че макар и да твори в различни жанрове (лирика, разкази, повести, есеистика, критика), при това да обхваща в творчеството си най-разнообразни проблеми на беларуския национален живот, творчеството му притежава и нещо твърде индивидуално-своеобразно, което пронизва изявите му във всички жанрове и което не е трудно да разпознаем като "стралцовско". Това единство произтича от самата индивидуална същност на един творчески дух, от съкровената му концепция за човека, живота и света.

В личността на твореца ни привлича и фактът, че той познава дарбата си и почти никога не принуждава музата си да се занимава с неща, несвойствени за нея. Голяма част от творбите му са класически (не само за съвременната беларуска литература!) образци на художественото слово. Много от заглавията на неговите произведения стават образи метафори, като "Сено върху асфалта", "Един цървул, един терлик". Разказът му "Пърленето на шопара" още с появата си в беларуската литература, и до днес, е считан за "най-доброто в прозата на всички времена". Същото се отнася и за повестта есе "Загадката на Багданович" (1968), веднага станала класика - ненадмината с широкото си, волно дихание на мисълта, с дълбочината на психоанализа и художественото си въплъщение.

Авторът пресъздава странстванията на духа, стремежите му да надмогне веригите на битието, възможното и невъзможното в тези стремежи. Затова в творбите му като прилив и отлив се редуват мощните вълни на екзистенциалните въпроси за смисъла на живота, за любовта и познанието с укротената стихия на философското съзерцание. Докато първите, блъскащи се о неподатливата твърд на вечното, звучат като трагични симфонии, другите са изпълнени с елегичните звуци на изстраданите прозрения. Но в дълбоката си същина и едните, и другите са химни на безсмъртния човешки копнеж за съвършенство - сигурна гаранция за непреходност.

Най-важното за литературата е да изследва движението на човешката душа, живота на душата. Много е написано за това, но човешката душа е бездънна и към нейните тайнописи е насочен талантът на поета философ.

Опитвам се да разгадая тайните на твореца Михас Стралцов и ми се струва ужасно трудно да разбера този медитативен и възвишен дух. Самият той, разгадавайки "Загадката" на Максим Багданович, поета, чието име дълго време бе заслонено от могъщите фигури на Купала и Колас, разгадава сложните взаимоотношения на личността творец със света на хората и света на идеите, от една страна, и от друга - творчеството въобще, и своя талант, в частност, като съдба и предсказание.

И самотата на твореца, дръзнал да се оттласне от спасителния бряг на настоящето и по бързея на своето лично време да предприеме най-дългото и най-опасното пътешествие - навътре към себе си.

Михас Стралцов притежава висока поетична дарба, нужното светоусещане, които най-добре характеризира сам в думите си за Максим Багданович в "Загадката на Багданович": "Огледайте се наоколо: прекрасна е ръжта, прекрасни са и метличините сред нея. Кипи животът и красотата се ражда в него. Живее поезията. И вечно свети и ни привлича със своята загадка.".

Белязано с "печата на майстора", творчеството на Михас Стралцов, този химн на човешката жизненост и устойчивост в изпитанията, на човешката надежда - потвърждава това. Неговият безкраен разказ за Надеждата и Доброто, живеещи в човешката душа, достойно продължава беларуската литературна традиция. Разкривайки манталитета и нравствените ценности на беларусите, разкрива и душевността на своя създател, завещал ни своята Вселена, в която "доброто и надежда очертаха своя кръг".

Затова той ни привлича със загадката на изкуството, извисяващо човека и ни дава правото да кажем, че то е интелектуалното начало на съвременната беларуска проза, прочувствената дълбочина на есеистиката, акварелната одухотвореност и философската извисеност на поезията, европейският хоризонт на критиката.

Всъщност и личността, и творчеството на Михас Стралцов са близки до нашето разбиране, защото той е наш съвременник в най-зряла за писателя възраст, петдесетгодишен - такъв, какъвто ще живее във вечната Вселена на Прекрасното. Самотната звезда в небосклона на беларуската литература, на "изплъзващото се чудо, на "изгонения патриций" спря, за да остане завинаги в зенита си.

2007-2009 г., Карлово

БЕЛЕЖКИ

1. Тук и по-долу, където не е отбелязано друго, буквалният превод на стиховете на Михас Стралцов на български език е на Роза Станкевич. [обратно]

© Роза Станкевич
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 01.03.2010
Роза Станкевич. Срещи на беларуска земя. Варна: LiterNet, 2010.