КРЪГОВЕ НА ВЕЧНОСТТА
(Диалог-размишление)

Роза Станкевич

web | Срещи на беларуска земя

Ян Скриган (1905-1992)

Имах удоволствието да познавам отблизо този удивителен човек, преминал през "Сибирската академия", прекарал цели 18 години, от 1937 до 1955 година, далеч от родина и близки, но съхранил в душата си онова чисто, детско възприятие на света и един вътрешен духовен заряд, заразяващ те с позитивна енергия и скригановско жизнелюбие. С него и семейството му ни свързваше многогодишна искрена дружба, а като кореспондент на беларуските вестници "Літаратура і мастацтва", "Советская Белоруссия", "Звязда" и "Чырвоная змена" няколко пъти беседвах с него.

* * *

Биографията на Ян Скриган е биография на цяла историческа епоха. Роден на 16 ноември 1905 година, когато залповете на Първата руска революция разклащат устоите на Империята, той е на 12 години, когато избухва Октомврийската революция. Паметта на писателя е съхранила не само незабравимите мигове на детството, но и събитията от Първата световна война, партизанската борба по времето на немската и полската окупации; Гражданската война; първите петилетки, колективизацията, годините на изгнание и репресии...

"Биографията на моите песни и моята - е една" - тези думи на Максим Танк, станали епиграф към главната книга на Ян Скриган "Кръгове", биха могли да станат епиграф и към жизнената му и творческа биография, която е побрала толкова много. Заедно с целия отминал век писателят преживява всички преломи и възходи, трудности и победи.

Един от основоположниците на беларуската проза, чийто творчески път започва през 20-те години на миналия век, Ян Скриган е съвременник на всички поколения съветски писатели от новото време. Той е посрещал Максим Горки в Негорелое, в Минск и в Москва се е виждал с Владимир Маяковски. Помни "неправилната форма на лицето" на Борис Пастернак - "нарушено в пропорциите така, сякаш се състои от множество лица, съвсем неподходящи едно с друго". Помни срещата в Министерския съвет с Леонид Леонов... Лично се познава с класиците на беларуската литература Янка Купала и Якуб Колас, със Змитрок Бядуля и Цишка Гартни, с Кузма Чорни и Михас Зарецки, с Михас Ликов и Пятрус Броука.

За сърдечната дружба на Маладняковците (литературно обединение на младите беларуски писатели и поети през 20-30 години на ХХ век), за неповторимото въодушевление тогава разказват ранните произведения на Ян Скриган, първите му стихове, подписани с романтическите псевдоними Янка Пират и Янка Видук.

"Сега аз гледам на биографията си като на далечен сън - пише той. - Тя ми изглежда толкова дълга. И се учудвам, колко много съм преживял: познах какво е трагедия и отчаяние, научих цената на радостта и надеждата, бях на границата на това горчиво чувство, когато човек остава без родина - няма правото да е с нея, и разбрах колко велико и скъпо е това чувство - наречено отечество".

Тридесетте години на миналия век... Години на небивал подем: на колективизацията и индустриализацията... Студент от литературно-лингвистическия факултет на Беларуския университет, член на литературното обединение "Молодняк" и "Литературно-художественная комуна", младият писател активно участва в строителството на новата Беларус. Той много пътува из страната и пише очерци, репортажи и книги: "Новая земля" (1929), "Право на энтузиазм" (1932), публицистическия сборник "Пламенеет солнце" (1930) и "Недописанный портрет" (1931), "На Тишковом пустыре" (1931).

Събитията със социална значимост, както и хармонията и драматизма в човешките взаимоотношения стават основна тема в художественото му творчество: "Заводь в бурях" (1929), "Катя Ланякова" (1932), "Встречи" (1935).

Ян Скриган започва да работи над романа си, посветен на козирските партизани...

Романът остава незавършен. Писателят е принуден да смени не само местоживеенето, но и професията си. Събраните материали и ръкописите му загиват по време на Втората световна война. Цели осемнадесет години се труди на съвсем друго поприще. Но с каквото и да се е занимавал, а му се е случвало да копае, да прекарва вода, да бъде строител, счетоводител, коняр... винаги в него е живеел творецът и поетът.

В работата на счетоводителя го привлича "творческия размах", за него счетоводството е "също творчество". С любов си спомня и за работата си като коняр и с особена нежност пише за бъдещата мама Мушка "с весело наострени уши" и за жребчето, към което "ти се иска да бъдеш по-ласкав, за да не си помисли, че всички хора на света са само зли", за особената, "известна само на тях, интимност в отношенията с "тъмно-кафявия, крупния, породист Мойон, за Ластачка и нейния Бутон...

Където и да е бил, каквото и да е работил, в душата му винаги е била жива Надеждата и Вярата в справедливостта.

На 17 януари 1955 г. пристига съобщение от Прокуратурата на БССР и човекът, обикнал "от цялата си душа Сибир и сибирската зима, нейния сух, ясен студ", почувствал, че не би могъл и един час повече да остане тук, че това "велико и скъпо чувство - отечеството, го зове на път. Път обратен и нов".

Биографията на Ян Скриган е биография на цялата историческа епоха. В нея намират отражение всички промени: достижения и трудности на растежа на младата съветска държава. Много беларуски писатели и поети са принудени да се изселят в далечния Сибир и да преживеят (колко от тях така и не доживяха да се завърнат в родния край!) горчилката на изгнанието и раздялата.

Един от тях, репресираните, прокудените, е и Ян Скриган, но как спокойно, епично, сякаш за някой друг, без капка гняв, без злоба, пише той за "Сибирската академия": "Съдбата на всеки - това е собствената му съдба, но без съдбата на народа - няма да я има и твоята съдба". И ако животът на писателя, неговата съдба - това са книгите му, то Ян Скриган с пълно право може да твърди: "Почти всичко, което съм написал, е частичка от самия мен".

В неговата необикновено богата съдба се е отразила съдбата на беларуския народ "по този патриотически път", по който преминават съвременниците му, "без да измени нито една крачка, даже когато е трудно и много боли". През целия си живот той събира "драгоценните прашинки златен прашец" (К. Паустовски). През целия си живот той кове своята "Златна роза", пише "Своята повест". И "Повестта на Народа", "Повестта на Историята".

В неговата книга-равносметка "Кръгове" органично и естествено са съединени много книги: "Книга на Юношеството", "Книга на Любовта", "Книга на Търпението", "Книга на Признанията", "Книга на Загубите" и "Книга на Постигнатото".

На моя въпрос какво би казал днес за книгата, за принципите и същността на своеобразното й построение, преди двадесет години, когато в Беларус се отбелязваше 80-годишният му юбилей, писателят отговори:

Я.А. - С годините, особено след като бе написана "Моята повест" (по-късно наречена "Кръгове"), в мене назряваше усещането, че всичко написано досега представлява едно цяло, отразяващо една човешка съдба. Ставаше ясно, че повестите и разказите са свързани помежду си и се допълват едни с други. И аз започнах да търся начин как графически да предам това в книгата. Тогава за първи път се очерта схемата, която с всяко ново издание се дооформяше.

Р.С. - С всяко ново издание - споделих наблюденията си с Ян Алексеевич - в "Кръгове" нещо се променя. Вие продължавате да внасяне стилистически поправки, да сменяте названия... Какъв е мотивът за този непрестанен процес на доуточняване и усъвършенстване на книгата?

Я.А. - Във всяко ново издание на книгата, както правилно сте забелязали, има изменения, свързани с търсенето на най-пълното съответствие между съдържанието и формата. Поправките непрекъснато се появяват, съзряват. Много мислех върху определението на самия жанр - "Повест с отстъпления". Все ми се струваше, че не е съвсем точно. И ето че намерих по подходящо - "Повест с доразказане".

* * *

Дълги години, работейки над книгата на живота си, писателят я обогатява с нови глави, допълва с нови събития и персонажи, поглежда ги от различни страни. Неизменен, а само по-силно изявен, остава нейният замисъл: съдбата на човека и съдбата на епохата са преплетени в неговите "кръгове".

Книгата-равносметка има четири кръга: "Прагове" - с "тревожната тайна на буквите" и романтическото откритие на света; "Изгреви" - с вдъхновеното съзидание и възторга на обновлението; "Тревоги" - с болката на отчаянието и горчивината на раздялата. А след тези "кръгове" на човешката му и творческа биография следват "Прикосновения" - своеобразни съзвучия на човешките взаимоотношения.

В руското издание на книгата Ян Скриган, в раздела "Прикосновения", включва и един от нашите разговори, наричайки го "Съзвучие" (Скриган 1984: 377-381):

Р.С. - Ян Алексеевич, в алманаха "Слуцки поети" за 1929 г. се появяват стихове, подписани с необикновения псевдоним Янка Пират. Това са първите, ако не греша, Ваши произведения. Някога на река Припят действително е живял един своеобразен, весел и дързък народ. Може би младият поет се е почувствал техен потомък?

Я.С. - Както много други писатели, и аз започнах със стихове. Отначало пишех класически строфи, защото първите поети, които бях чел, бяха Пушкин, Лермонтов и Байрон. По-късно бях повлиян от новите веяния на времето - стиховете ми станаха по-свободни, по-разковани, в унисон с новата тематика.

Псевдонимът Пират не беше свързан с далечната история на Беларус. В обозримото минало на моята страна няма морета, а могъщи реки, като Припят. Мисля, че по тях е своеволничел "весел и дързък народ", но се е наричал вероятно по друг начин, по народному - разбойници или разколници. За съжаление, в "Тълковния речник на беларуския език" думата "разкол" не е фиксирана, както и много други думи, без които е трудно да почувстваме нашия бит и нашето недалечно минало. Причина за моето "пиратство" е моето възприемане на съвременността. Младата съветска литература не скриваше своята цел: всичко старо да се разруши, за да се построи новото.

По душа съм романтик и байроновският бунт ми импонираше. Наивно? Безусловно. При това голямо значение имаше традицията да се използват псевдоними: Матей Бурачок, Ядвигин Ш., може би защото беларуският език е бил забранен. После псевдонимите преминават към нашите класици - Янка Купала, Якуб Колас... След това се превръщат в мода - Михас Чарот, Михас Зарецки, Кузма Чорни, Язеп Пуща, Алес Дудар - това са все псевдоними.

Р.С. - Не много дълго сте били "Пират", но романтическото начало, стремежът да надниквате в дълбините на човешката натура, да разгадавате тайните движения на душата си остава и до днес във Вашето творчество. Янка Пират се превръща в Янка Видук. Как се осъществява тази метаморфоза? Какво ново открива Янка Видук?

Я.С. - Много бързо разбрах, че символът на моя псевдоним е неподходящ. Не само че бе пренесен изкуствено от чуждата история. Неподходяща бе самата му същност: важно е не разрушението, а съзиданието. Особено остро почувствах несъстоятелността на този псевдоним, когато си спомних как в нашето село Трухановичи изведнъж се появи много хартия. Различна: откъснати от книги страници и цели томове, някои от които в стари, но разкошни подвързии, други вече без подвързии. Плътната хартия се използваше в домакинството: с нея разпалваха печките или опаковаха продукти; тънките страници ставаха за свиване на цигари. Беше даже модно, когато си в компания, да извадиш от джоба на панталона си или от пазвата си цяла пачка от скъсани страници и без да бързаш, да си откъснеш парченце, да го помачкаш между пръстите си, да си свиеш тръбичка, да си насипеш махорка... Често се появяваше хартия, наподобяваща ръкописи, написани с едри букви, спомням си тъмно-синия й оттенък. И книгите, и хартията бяха от библиотеката на близкия чифлик.

Почти същото видях и в Слуцк, и в Тойчани. В бившия манастир, където се бе приютил селскостопанския техникум, една сутрин, когато отивахме на занятия и минавахме покрай църквата, през широко отворените врати пред олтара видяхме разхвърлени и разтерзани големи и малки печатни и ръкописни листове хартия, и вятърът ги гонеше.

Често си спомнях тези картини. Лесно се руши. Ами ако сред тези купища хартии са загинали някакви скъпи знаци от нашата история?

Каква дума да намеря, че да вложа в нея нов символ? В нашата градина, в тревата до оградата, всяка година само си израстваше скромно растенийце. На високото му стъбло порастваше неголяма сива главичка с дупчици по шапката. Когато главата на мака узряваше и вятърът я люлееше, прививайки я чак до земята, малките семена се сипеха през дупчиците. Див мак. Този саморазсаждащ се мак народът наричаше видук. В това име ме привлече заложената в него идея за самосъхранението на вида и аз реших да го използвам в качеството на псевдоним. Така се появи Янка Видук.

Младите хора сега даже не знаят тази дума. Особено лесно забравя народните думи селската младеж, която не е научена да обича земята и бяга в града. Връзката със селото остава, но най-често от меркантилни съображения: от селото в града лесно пристигат "даровете на природата", а понякога и помощ за "Жигули". В 1970 година излезе справочникът "Писатели на Съветска Белорусия", в който бе указан и моят псевдоним. Но редакторът или коректорът (предполагам - човек от село) решил, че има грешка в името и го поправил на "Виадук".

Натурфилософската същност на новия ми псевдоним, който символизираше безкрайността на живота, не просъществува дълго. Основанието бе най-простото: защо да бягам от самия себе си?

Р.С. - Творческият Ви път започва със стихове. Защо често се случва така, че от "царството на поезията" Вие, както и много други Ваши събратя по перо, преминавате към прозата?

Я.С. - Това също е свързано с романтичните пориви на първите години от новия живот. Младата литература се делеше основно на два лагера в изобразяването на действителността: поезията изразяваше чувства и настроения, тя възпяваше, зовеше; прозата - разказваше за ежедневието и героичните дела, показваше ги. Аз започнах с поезия, но постепенно разбрах, че в стихове мога да предам само настроения - обида, гняв, умиление, да рисувам пейзажи, а ми се искаше да фиксирам движения, събития. Макар и с детски очи, но съм видял империалистическата и гражданската войни, революцията, немската и полската окупации. Всичко това живееше в мен и плахо се молеше да го изразя в слово.

Р.С. - Както се пее в една песен, "нищо не минава безследно". И поезията от юношеските години присъства в мъдрата зрялост на писателя. Тя присъства не само в интонационно-музикалната фраза, в пределно лаконичния стил, в богатството на езика, но и в цялата идейно-образна система. Как разбирате Вие понятието "поезия в прозата"?

Я.С. - Струва ми се, че вие сама отговорихте на този въпрос. Първо, много точно е казано: "нищо не минава безследно". И сега поезията ме вълнува, където и да я откривам: в стиховете или в прозата. Да. И в стиховете, защото не във всяко стихотворение присъства поезия. Да пише стихове може да се научи всеки, но не дай Боже, да четеш такива стихове, които не вълнуват душата, никъде не те зоват, не пробуждат никакви желания. Никакви: страдания, любов, ненавист, радост, тъга. Второ, Вие назовахте тези елементи, които създават усещането за поезия: интонационно-музикалната фраза, пределната лаконичност на стила (това означава - да присъства само необходимото), езика. В основата, естествено, е езикът. Силата на едно художествено произведение е в тайната на думите, в мярката, в естетическата умереност на фразата.

Говорейки за това, преди всичко имам предвид разказа. Моите изисквания към него често са се променяли, ставали са все по-жестоки. Той трябва да повествува за нещо важно, да е социално значим и дълбоко човечен. След това трябва да е кратък, еталон за мен са 7-9 машинописни страници. И още: главен елемент на художественото изследване трябва да е вътрешният свят на човека.

Р.С. - На всички е известно с какви високи критерии подхождате към творчеството на младите писатели. Кажете кои от тях най-много Ви импонират и с какво Ви радва младата беларуска проза?

Я.С. - Лично аз, признавам си, очаквам от всеки млад прозаик да стане гордост за нашата литература и чрез него светът да познава Беларус. Така както аз опознавах цели народи и страни чрез художествената им литература. Боя се да кажа кои произведения на младите писатели считам за най-успешни. Може би не достатъчно задълбочено и не всичко съм прочел и мога да сгреша в преценката си. А може и да навредя. Ще кажа само това - има много таланти сред младите.

Р.С. - А има ли сред тях Ваши ученици, в това високо и много задължаващо значение на думата? Има ли школи в беларуската литература, а Ваша? Как работите с младите автори?

Я.С. - Никога не съм мислил по този въпрос дали има школи в нашата литература на този или онзи писател. Бих могъл да кажа, че съм имал някакво творческо участие в първите проби на някои от младите писатели, но това е съвсем друго нещо. С внимание към моите препоръки се отнася Мария Филомонова и аз съм радостен от факта, че първата й книга получи добри отзиви в печата. Тя е медицински работник, добре познава своите типажи, умее да забелязва детайлите, да прави психологически портрети. Има един проблем, но затова пък немаловажен, беден е езиковият й запас. Прочел съм много нейни ръкописи и виждам колко трудно пише, как й е нужен добър редактор.

Най-голямата ми радост е Христина Лялко. Мога да кажа, че тя наистина е моя ученичка. При това тя е много трудолюбива, надарена е с художествен вкус и с такова щастливо богатство като езика. Само езикът крие магията, която те кара да виждаш написаното и да му вярваш.

Р.С. - Ян Алексеевич, кога се почувствахте като писател: когато бе публикувана първата Ви книга или когато дойде читателското признание? Кога и как разбрахте, че литературата е Вашето призвание?

Я.С. - Никога. Нито след първата, нито след последната книга. Често, когато нещо не вървеше в работата ми, в писането, аз си мислех, че съм станал писател случайно, че би било много по-добре да бях станал инженер или строител, конструктор, изследовател. В мен има нещо от баща ми, който обичаше да строи. Можеше да построи къща и изведнъж да реши, че не както трябва е обърната към слънцето, да я събори и отново да я построи. Страстта към преработването не ми дава и на мене мира. Утешавам се, че в писателската работа трябва да е така, че не можеш да бъдеш спокоен.

Р.С. - Кой от беларуските писатели най-много е повлиял на Вашето формиране като творец?

Я.С. - След като разбрах, че съществува беларуска литература, Янка Купала, Якуб Колас и Змитряк Бядуля формираха моите граждански чувства, а Максим Багданович - културата на художествената форма.

Р.С. - Някъде бях чела, че за Вас Бунин е "най-главният чародей" и че неговото очарование е в съзвучието. Какво Ви е дала, на какво Ви е научила прозата на Бунин?

Я.С. - Увлеченията, вкусът с възрастта се променят. В юношеските си години бях равнодушен към Толстой, а четях и препрочитах Достоевски. После дойде време за грандиозността на Толстой и за страха от Достоевски. Дълго време бях безразличен към Чехов, най-вече заради философската умереност, а сега всеки път душата ми се стреми към неговите книги. А Бунин ми е бил винаги еднакво близък. Чета го бавно, спирайки се, за да обмисля. Хубаво е, когато ти се иска да помислиш над някоя книга. В това се изразява и съзвучието. Нашето вълнение, предизвикано от художественото произведение - нима това не е съзвучие?

В неговите разкази влизаш като в храм. Той винаги ме е хипнотизирал. Не знам точно с какво и защо - може би с властното си умение да прави читателя съучастник на близката му тревога. Бунинското майсторство се изразява преимуществено в това, че той може да игнорира всичко ненужно. Не познавам друг писател с такава напрегнатост на текста.

Да се учиш от Бунин, ми се струва невъзможно. Можеш само да се удивляваш на това - как той може. Може да не допуска нищо излишно. И въобще, всеки писател трябва да има свой почерк.

Р.С. - А какво означава това - да имаш свой почерк?

Я.С. - Имам предвид следното. Да кажем, разгръщаме една книга и още от първата страница може да познаем: това е Пушкин, Лермонтов, Тютчев - в поезията; Лев Толстой, Достоевски, Чехов, Леонов, Паустовски - в руската проза. И ще кажем това, без да сме видели на обложката или титулната страница името на автора.

Всеки ярък характер - това е личност. Личността не прилича на никого, така е и с писането. Казват, че всеки войник мечтае да стане генерал. Това се отнася и за всички останали хора, и за писателите.

* * *

"Във всеки човек живее потребността да се разкрие пред другите, - говори един от героите на Ян Скриган. - Без тази потребност няма го и човека".

За него, за писателя и човека, именно "потребността да се разкрива пред другите" е може би първият и начален импулс към творчество. За него "не съществува човешка радост сама за себе си: тя е мислима само тогава, когато я споделяш с другите". С цялото си творчество той ни кани към съпреживяване, прави ни съпричастни към всичко, което му е скъпо.

Главната книга на Ян Скриган "Кръгове" за мен е една лирическа изповед с епическо съдържание, откровен разговор за себе си и за Времето. Разговор, в който са въплътени нравствените, етическите и естетическите устои на Историята. Разговор деликатен, доверителен и правдив.

Само един истински майстор на художественото слово е в състояние да удържи читателя в "магнитното поле" на своето творчество и да го накара да търси нови срещи с него. Ян Скриган винаги е успявал.

Самият живот продължава и "доразказва" неговите "Кръгове" - размишление за това как и защо живеем, задушевен разговор с читателя, който ще продължи дотогава, докато има хора, съпричастни към тайната и магията на художественото слово.

Така се появява петият "кръг", наречен "Вечност".

1984 г., Минск - 2004 г., Карлово

© Роза Станкевич
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 01.03.2010
Роза Станкевич. Срещи на беларуска земя. Варна: LiterNet, 2010.