ЗАГАДКАТА НА МАКСИМ БАГДАНОВИЧ

Роза Станкевич

web | Срещи на беларуска земя

Максим Багданович (1891-1917)

Съдбата на Максим Багданович е уникална, както е уникален талантът му на гениален поет, една от най-ярките фигури на духовното Възраждане на беларуската нация, живял и погребан далеч от пределите на родната земя.

Съдбата на Максим Багданович е загадъчна - неизвестният никому студент умира в Крим, далеч от родината на 25 години, издал една-единствена книга "Вянок" ("Венец", 1913 г.), но цветята, събрани в този венец, не повяхват.

За своя кратък живот, той успява да направи толкова, колкото никой друг. Приносът на Максим Багданович в жанровото многообразие на беларуската литература обосновано е сравняван с приноса на Александър Пушкин в руската  литература. Именно Максим Багданович за първи път създава триолети, пентаметри, рондо, октави, терцини, рондели, хекзаметри, танки, верлибри и др. на беларуски език. С поезията му, заедно с класическите форми на стиха навлизат в беларуската литература и много образи и символи от европейската литературна традиция. Той е един от първите литературни историци, теоретици и критици.

Обвеяна с тайнственост и трагизъм е личността на Максим Багданович както личностите на Байрон, Шели и Сирано де Бержерак; на Михаил Лермонтов, Христо Ботев, Димчо Дебелянов и Христо Смирненски - тези поети, за които съдбата скъперница е отпуснала твърде малко земен живот, но затова пък ги е дарила щедро с Безсмъртие.

Макар да е една от запомнящите се и ярки фигури не само в беларуската, но и в световната литература, за огромно съжаление, Максим Багданович, в отличие от назованите поети, не е така известен извън пределите на своята родина. Той остава дълго време незаслужено неоценен от съотечествениците си и официалното литературознание, дори от своите най-близки хора.

Самотен бе като луната:
ти сам живя, угасна сам.
Сред множеството на земята
самотен бе като луната.

Простор и красота, и плам
ти търси - и в далечината
самотен бе като луната:
ти сам живя, угасна сам.

(Превод Хр. Попов)

В триолета, посветен на беларуския поет от началото на XX век Сяргей Палуян, М. Багданович пише сякаш за себе си. Сам-самичък "в далечината, самотен бе като луната": далече от всички, които обича, далече от Родината, за която копнее и за която живее, и Максим Багданович "сам живя, угасна сам". В пълна самота, далече в Ялта, никому неизвестен, умира беларуският поет, а на скромния му гроб непознати хора поставят дървен кръст с думите: "Максим Богданович, студент".

Далече от любимата Беларус, изтръгнат от естествената си среда, поетът е принуден да постига всичко с невероятно напрежение на духовните и физическите си сили. С ведър, общителен и открит характер той е самотен сред обкръжението си. Дори баща му, Адам Егорович Багданович - учен-фолклорист, не разбира главното в живота на Максим - поезията му, пламенната му любов към Беларус.

У краіне светлай, дзе я ўіраю,
У белым доме ля сіняй бухты,
Я не самотны, я кнігу маю
З друкарні пана Марціна Кухты.

------------------------------------

Там, където умирам, в светлия край,
В бялата къща, до синята бухта.
Не съм самотен, аз имам книга
От печатницата на Мартин Кухта.

(Буквален превод на Роза Станкевич)

Последният стих, написан от поета, е изпълнен с трагизъм и мъжество. Единствената утеха в предсмъртния час на Багданович е единствената му книга "Венец", изпълнила последните дни от живота му с надежда. "Венец" става символ на далечното Отечество, символ на вярата му в това, че Беларус ще дочака "златистия, ясния ден" и ще отхвърли оковите на многовековната си неволя.

Съдбата на Максим Багданович, 9 години по-млад от своите събратя по перо Янка Купала и Якуб Колас, е съвсем различна от тяхната. Той е роден в семейството на учител, учен фолклорист-етнограф, в град Минск на 9 декември 1891 година. Детските му години минават в град Гродно (1892-1896). Майка му, Мария Афанасиевна Мякота, умира от туберкулоза и за да предпази децата си, наследили болестта й, Адам Егорович ги отвежда далече, на юг.

Жизнените обстоятелства още в раните детски години го откъсват от родния край. Той е на пет години, когато семейство Багданович се премества в Нижний Новгород, а след това в Ярославъл. Момчето расте в семейство, което способства за пробуждането и развитието на поетическите му способности. И двете му баби (баба и прабаба) знаели безкрайно много песни, приказки, легенди и народни предания, които увлекателно разказвали. Бащата на поета, Адам Егорович Богданович, автор на редица научни статии в областта на фолклористиката и етнографията, близък приятел на Максим Горки и на световноизвестния бас Михаил Федорович Шаляпин, сам се заема с обучението на децата си (особено в първите три-четири години преди постъпването им в гимназиален курс). Той им внушава дълбоко чувство на любов към Беларус и интерес към художествената литература и народното творчество.

"Първата книжка на Максим, както между впрочем и на другите деца, беше "Детски приказки" на Ануфриев, последвана от беларуски приказки, записани от мен, и други по мой избор, записани от Шейн и Романов, след това руски билини, "Слово о полку Игоревом", в оригинал и в превод на Майков, сръбски и български песни..." - четем в спомените на А. Егорович Багданович.

Симеон Владимиров в предисловието към българския сборник на Максим Багданович отбелязва: "Приятно е, че в духовната храна на такъв голям поет е имало и български песни" (Владимиров 1984: 7). Наистина впечатляващ и е този факт, че от ранно детство великият беларуски поет е запознат и с българския фолклор. Един факт, който може да се възприеме като начало на връзката му с България, с българското народно творчество.

Беларус живее в сърцето на Максим Багданович и цялото му същество се стреми към нея. Той страстно мечтае да се върне в Беларус, да се докосне до родната земя и, подобно на Антей, да получи нови сили за борба и творчество:

Когато Херкулес свалил в прахта Антея
Тъй както вятърът поваля тежка ръж,
В гърдите на сина си мощ преляла Гея...

На тебе се опрях и аз, земя рождена,
Оборен от живота, края си съзрял,
И ти изпълни с бодрост стинещите вени,
В душата ми раздвижи силите стаени
И в нея няма вече място за печал.

(Превод Хр. Попов, Багданович 1984: 42)

Но ще трябва да минат цели петнадесет години, преди да може да я види. През 1911 година, завършил гимназия в град Ярославъл, за първи път посещава Беларус и Вилно, където се намира редакцията на вестник "Наша нива", в който отдавна печата свои творби (първия си разказ шестнадесетгодишният юноша от Нижний Новгород изпраща във Вилно още през 1907 г.). За два месеца, прекарани в родината, той се потапя в красотата на живия беларуски език и душевността на беларусите.

Двадесетгодишният беларуски поет Максим Багданович, този познавач и ценител на беларуската литература, моли да поправят беларуския му език. Какъв парадокс! Беларуският поет почти не умее да говори по беларуски! Откъснат от стихията на родния език, Максим Багданович е принуден да учи беларуски език от речници, а вестник "Наша нива" (който изписва леля му) става негово настолно четиво. Беларуската революционно-демократическа поезия от началото на века и особено поезията на Цьотка, Змитряк Бядуля, Янка Купала, Якуб Колас, пресъздаваща тежкото ежедневие на народа и стремежа му към свобода и щастие, формират литературните му възгледи. Максим Багданович внимателно следи развитието на младата беларуска литература, одобрявайки и поддържайки революционното й направление: "Нашата литература - пише той - е неразвита, но велико чувство е изпълнило цялото й тяло, тя никога няма да падне дотам, да чисти ботушите на капитала".

Ярославълският историк А. Титов пише във в. "Голос" за М. Багданович: "Когато през есента на 1915 година до Ярославъл достигна вълна от бежанци, сред които се оказаха много беларуси, Багданович неуморно и самоотвержено, от сутрин до вечер, оказваше всевъзможна помощ на земляците си. Той се зарази с тиф, беше на косъм от смъртта, но се оправи и отново се захвана с работа (...). С чувствителната си и отзивчива душа той привличаше всеки; всички, които го познаваха, го обичаха и уважаваха: с него не беше весело, но беше топло, приятно да поговориш и споделиш всичко, което лежи в душата... Той бе един от тези хора, които горят, стоплят живота и осветяват пътя на другите, но малко се грижат за себе си".

След завършването на Демидовския юридически лицей (1916, в Ярославъл) Максим се завръща в Минск. Работи в Губернската продоволствена комисия, като активно се включва в подпомагането на жертвите от войната. Пише много, превежда древноримските писатели Хораций и Овидий, немските класици Шилер и Хайне, руските Пушкин, Майков, украинския Шевченко. Особено място сред превежданите автори заема Пол Верлен - един от основателите на френския символизъм. За съжаление, вече е тежко болен от туберкулоза. Приятели събират пари за път и го изпращат в Крим. Но болестта неумолимо прогресира и той, недостигнал до своето 26-летие, на 25 май 1917 година умира.

Максим Багданович започва да пише още на десет-единадесет години, а шестнадесетгодишен публикува първия си разказ "Музикант" (1907 г.). Скоро в същия вестник "Наша нива" започват да се появяват стиховете на ярославълския гимназист. Първото от тях е редактирано от Янка Купала и по желание на редакцията, подписано с псевдонима "Максим Крыница" (крыныца - от бел. "извор"). По това време почти всички беларуски писатели и поети са използвали псевдоними (помнейки недалечното минало, когато за текст на беларуски език авторът е бил наказван).

Поезията на М. Багданович е тясно свързана с устното народно творчество, проникната от национално-освободителните и революционните идеи и безграничната любов към обикновения човек от народа.

В началото на творческия си път младият поет си представя Беларус преди всичко от приказките и легендите, от преданията и народните поверия, които слуша от бабите си и намира по полиците на бащината си обширна библиотека. Древната народна поезия го пленява с неповторимостта на образите си и може би затова раните му стихове, обединени в цикъла "У зачарованым царстве" ("В омагьосаното царство"), посветени на родната природа, са населени с митологични същества от фолклора.

За първи път в началото на двадесети век беларуската поезия се насочва към митологията, и особено чрез поезията на М. Багданович. Сборникът "Венец" започва с цикъла "В омагьосаното царство". Като използва митологични образи (горски и водни духове, русалки), М. Багданович се стреми да разшири изобразителните средства и похвати на беларуската поезия, да я приближи към народните извори и представи. Поетът използва народната митология като начален "първи кирпич" в построяването на поетическия си свят. Творчески преосмисляйки митологичните образи, той ги изпълва с ново съдържание.

Именно така оценява и самият той значението на народните митове в незавършената си статия за приказките: "Периодът на митотворчество е отминал, значението им е забравено, самите митове са объркани и омесени един с друг. Но народът ги използва като готов материал за литературни цели, когато създава приказките си" (Багдановіч 1991-1995: 458).

Точно така и М. Багданович използва митове "за литературни цели" и творчески преосмисля фолклорно-митологичните образи - като ги освобождава от тежестта на анимизма, от тясно етнографичното и им придава съвременни човешки емоции и размисли.

Максим Багданович успява да избегне стилизацията и да съхрани в стиховете си непосредствеността, първородността и свежестта на поетическото виждане на беларуса и органично да ги вплете във фактурата на стиха. "Возеро" ("Озеро"):

Стаяў калісьці тут бор стары
І жыў Лясун у тым бары.
Зрубілі бор, - лясун загінуў.
Во след яго ад тэй пары:
Сваё люстэрка ён пакінуў.

Маўляў, у іншы свет вакно
Ляжыць, спакойнае, яно,
Жыццё сабою адбівае
І ўсё, што згінула даўно,
У цёмнай глыбіні хавае.

(Багдановіч 1981: 10)

--------------------------------

Тук лес шумял с ели, с води,
Тук горски дух живял преди.
И всичко с брадвата умряло,
но има от духа следи:
блестящото му огледало.

Прозорец към незнаен свят,
Лежи то, цяло мраз и хлад,
Живота смътно отразява
И в тъмния си необят
Погубеното приютява.

(Превод Хр. Попов, Багданович 1984: 29)

С завидната си лаконичност, ритмика, с изразителната си интонация, началото на това стихотворение напомня началото на народна приказка.

То ни пленява с хармонията на мислите и чувствата: във всеки от първите три реда на първия куплет откриваме нова мисъл, последователно произлизаща от предидущата. А в последните два - мисълта, сякаш става огледална: тя има отражение, езерото прилича на огледало, а огледалото на езеро. Тук пластиката на мисълта допълва, усилва художествения образ и дооформя поетическата фактура на стиха.

В поетичния свят на М. Багданович цикълът "В омагьосаното царство" има особено значение. Чрез него поетът се вглежда в света, в живота, в себе си, в Родината си. Често това царство е "пустинно", "самотно", "тъжно" и "диво": тук горските и водните духове не са героически персонажи, а по-скоро жертви на собственото си трагично бездействие. Сякаш поетът иска да каже, че и неговият народ е жертва на собственото си трагично бездействие, че неговото, "омагьосаното царство" олицетворява безпросветния живот на беларуса.

Централно място в цикъла заема стихотворението "Бура" ("Буря"), в което образите на природните явления са персонифицирани: облакът е огромно животно, което бавно плува, гърмът - огнен, страшен меч, а капките дъжд - хладни бичове от кръв, което придава на бурята особен драматизъм:

Панурая, вялізная жывёла
Па шыры неба ў даль марудна праплываее.
Ўсе сціхла. Але вось паветрэ разсекае
Агністы меч і зіхаціць вясёла.
Ударыыў ён - і грукат пракаціўся;
Мігае грозны меч, удары не змаўкаюць,
І ў ніз халодные бічы крыві сьцекаюць,
А люді ажуць: гэта дожд праліўся.

(Багдановіч 1981: 14)

В това произведение поетът разглежда едно и също явление от две различни, противоположни страни. Бурята, едно трагично по своята същност явление, е лишена от своята трагичност с простото признание на човека: "проля се дъжд". Тя остава извън обсега на възприятието му. С отсъствието на каквато и да е морална оценка човекът, който се стреми към хармонията, "игнорира хаоса на бурята с неговата враждебна безцелност".

За съжаление, българският превод не напълно предава същността на оригинала:

Животно тъмно в небесата плува,
в помръкващия небосвод едва се движи
и огнен меч над едрата глава аз виждам -
пир иска мечът, кървав пир жадува.
Реве бикът, а после занемее,
просветва острието с блясък кръвожаден
и мислят хората, че дъжд пороен пада,
а всъщност бича кръв над тях се лее.

(Превод Зоя Василева, Могъщият 2002: 256)

Тук трябва да отбележим, че Зоя Василева си е позволила непозволени волности. Тя доразвива образа на животното и му придава конкретност: "Реве бикът, а после занемее", а вместо: "проля се дъжд" (гэта дожд праліўся), тя изрежда куп ненужни думи: "и мислят хората, че дъжд пороен пада,/ а всъщност бича кръв над тях се лее". Ако човекът в произведението на М. Багданович игнорира враждебния хаос, преводачката игнорира законите на палатализацията и превръща кървавите бичове ("бічы крыві") в бича кръв, затова и облакът - огромно животно, се превръща в Бик.

Човекът в поезията на М. Багданович се отличава от обкръжаващия го свят със своя разум. Само той е способен да съзерцава, да наблюдава и осмисля Природата. Затова в центъра на "омагьосаното" му царство, като "мост от хаоса към хармонията", се намира човекът. Съзерцаващият, анализиращият човек:

Цёплы вечэр, ціхі вецер, сьвежы стог
Улажылі спаць мяне вы на зямлі.
Не ўсае стаўпом пыл сьветлы ўздоўж дарог,
У небі месяца прагнуў бледы рог,
У небі ціха зоркі расцвелі.
Заварожэны вячерняй цшыной
Я не цямлю, дзе рука, дзе галава...

(Багдановіч 1981: 19)

------------------------------------

Топла вечер, кротък вятър, пресен стог
Сложихте ме вие да преспя навън.
Светъл прах не плува вече на възбог,
На небето грейна лунен рог
И звездите станаха от сън.
Падаща звезда - сълза - угаса в мрак.
Сова меко прошумя с крила по път...

(Превод Хр. Попов, Багданович 1984: 31)

Ако първата половина на стихотворението пресъздава една прекрасна, емоционално наситена картина: топла вечер, шуми тих вятър и с неговата музика в небето изгряват звезди, то втората предава състоянието на лирическия герой, омагьосан от прекрасната нощ, и се потапя в магията на очарователната топла вечер, на тихия вятър... Но той е личност с "духовна автономия". Сливайки душата си с природата, героят на М. Багданович не престава да я чува и вижда: да анализира и да усеща своето сливане, а не разтваряне в природата. И приобщавайки се към нея, човекът чувства и възприема себе си в природата - като нейна душа, като нейна мисъл.

Озарен с божествената искра на таланта, Максим Багданович възприема поезията като огромна духовна сила, призвана да повдига и разрешава най-актуалните граждански и човешки проблеми, да пробужда съзнанието на хората, да облагородява душите им по пътя на съвършенството.

Без да губи интерес към народната съдба, към социалната и гражданската тематика, Багданович, поет със силно развито чувство за прекрасното, съумява много да каже за красотата на света, за богатството на човешката душа и пътя й към висините в първия верлибър от беларуската поезия:

Бих искал да се срещна с Вас на улицата
в такава тиха синя нощ, да кажа:
"Виждате ли тези немирни звезди,
ясните звезди на Херкулес?
Към тях се стреми слънцето
и бърза след него земята.
Какво сме ние?
Само едни пътници-странници сред небесата.
Защо са тези
разпри и свади, болка и горест,
щом към звездите заедно летим?

Едно от качествата на поезията на М. Багданович, издигнал се над всичко, сковаващо свободния му, жадуващ разбиране дух, може би е въплътено в тази утринна свежест на звученето и колорита й.

Творчеството на М. Багданович богато илюстрира неговите възгледи за изкуството като особена форма за пресъздаване на действителността в човешкото съзнание. Поетът много размишлява за същността и природата на таланта. В стихотворението "Сьвеча бліскучая зіяе" ("Свещта запалена сияе") звучи мотива за саможертвата в името на изкуството:

Сьвеча бліскучая зіяе,
Каб разтупілася імгла;
Ў яе агню - краса жывая, -
Яна прыгожа і сьветла.
Ў блізі матыль дрыжыць ад болю
Прываблены з імглы агнём,
Ен рыныўся туды бяз волі
І смерць сваю спадкаў у ём.
Сьвеча гарыць. З яе ліецца
За кропляй кропля як раса,
А матылёк ужо ня бьецца:
Табе ахвяря ён, краса!

(Багдановіч 1981: 80)

----------------------------

Свещта запалена сияе
разпръсква сумрака мъглив;
прекрасна, лъчезарна тя е
и пламъкът й - тъй красив.
Наблизо трепка переруда.
Примамена от този плам,
към него литнала в полуда
и срещнала смъртта си там.
Гори и весело проблясва
в роса окъпана свещта,
а пеперудата угасва:
На тебе жертва, красота!

(Превод Хр. Попов, Багданович 1984: 65)

"Необходимостта от прекрасното" (Толстой 1907-1908) е заложена в природата на човека, особено в същността на човека-творец. Тази "необходимост" като Огъня на свещта привлича с магнита си.

В образа на "наблизо трепкащата пеперуда" М. Багданович възпява нетленната красота на изкуството, така насъщна за ценителя на Красотата. Прелестта на огъня, притегателната й сила, и саможертвата на твореца, истинския поклонник на красотата, готов на всичко, да стене: "На тебе жертва, красота!", но да се докосне до нея, да постигне огнената красота.

Образът на пеперудата изгрява "с пърхащи криле" и звъни и в "Панад белым пухам вішняў..." ("Над избухнал пух на вишни..."):

Панад белым пухам вішняў,
Бытцым сіні аганёк,
Бьёцца, ўёцца шпаркі, легкі
Сінякрылы матылёк.
Навакол усё паветрэ
Ў струнах сонца залатых, -
Іон дрыжачымі крыламі
Звоніць ледзьве чутна ў іх.
І ліецца хваляй песьня,-
Ціхі, ясны гымн вясьне.
Ці ня сэрцэ напевае,
Навевае яго мне?

(Багдановіч 1981: 32)

----------------------------

Над избухнал пух на вишни
синьо пламъче трепти -
лека, крехка, синекрила
пеперудата лети.
В слънчевите златни струни,
сплели цялото поле,
тя едва-едва дочуто
звънва с пърхащи криле.
И се лее тиха песен -
химн на пролетния ден.
Може би сърцето пее,
пее този химн за мен?

(Превод Хр. Попов, Багданович 1984: 36)

Стихотворението на М. Багданович няма заглавие, а епиграфът: "Музиката, преди всичко" на Пол Верлен изпълнява тази направляваща функция.

От първия до последния стих, във всяка дума, във всеки препинателен знак звучи Музика.

И се чува едва-едва доловим звън: когато избухналият "пух на вишни" като синьо пламъче трепти, а докосвайки се до златните струни на слънцето, "лека, крехка, синекрила пеперудата лети", тогава се ражда тихият, ясният химн на пролетта. Ражда се, както Венера от морската пяна. И всичко изчезва. Даже мислите. Защото тези чудни звуци изпълват пространството. Пространството - наоколо, и в душата на поета, и в нашата душа.

Според учените-музиковеди звученето като основен музикален феномен в музиката се реализира чрез специфична оркестрация, в комбинация на различни инструменти и чрез маниера на изпълнението, посредством интонацията, въплътена в хармонията на тоналността и ритмиката като най-висши форми на организацията му.

Как този феномен е постигнат от Максим Багданович?

Разглеждайки внимателно особената, неподражаемата музикалност на словесната аранжировка на материала, наблюдаваме как в общата звукова система на първото четиристишие алитерациите ("н" се повтаря - 10 пъти, "к" - 2, "п" - 2, "ц" - 9, "с" - 2) се съпровождат от асонанси ("а" - 4 пъти; "и" - 10 ; "ы" -7, "ё"- 2 и "э" - 2) като най-силно са задействани в звуковата организация на стиха звуците "ц", "н", "ы".

Всички тънкости на звуковата система не могат да разкрият тайната на тази музика. Само при всички тези компоненти, взети заедно, в общото звучене на стиха, където звуковата стихия се съчетава с образната изразителност на зрителната представа, се създава неповторимата магия на въздействието. Защото поезията не е само майсторство на "звукозаписа".

Загадката на тази удивителна музикалност, постигната от Багданович, великолепната "игра" на звуците е скрита в звуковата оркестрация на стиха с последователните звукоредове и техните съчетания, създаващи усещането за всеобемно присъствие на централния образ, главното действащо лице - Музиката.

Магията на музиката е в хармонията между естетиката на образа и полифоничността на звуковото му въплъщение и тя непосредствено участва в поетичното дихание, създава целостта на творбата. Така в "Над избухнал пух на вишни..." се осъществява призива на Верлен.

Съотношението звук - смисъл е една от най-дискутираните теми в литературознанието. Още Платон (в диалога си "Кратил") говори за асоциации, породени от звуците, и за огромното значение, присъщо на звуците в речта. Августин в труда си "Начало на диалектиката" пише, че лексическото значение на думите се съотнася с асоциациите, предизвикани от техния фонетичен облик.

Беларуският писател Михас Стралцов "В началото на всички начала" ("На пачатку усіх пачаткаў") говори за взаимовръзката между алгебрата и хармонията на звуците така: "Алгебрата и хармонията са така съединени в поетическата му същност, че не алгебрата се доверява на хармонията, а хармонията се доверява на алгебрата. Ако можеше хармонията, да се преведе на езика на алгебрата, то стиховете на Багданович биха се разгърнали в логичната последователност на математически формули. От всяко стихотворение на Багданович може да се изведе закона за "златното сечение" на поезията" (Стральцоў 1965: 30).

Поезията на М. Багданович е изпълнена със звучащи строфи, тя е някаква нова, гениална комбинация от думи, покоряващи със своята красота, и ние с вълнение сме готови отново и отново да я препрочитаме, да й се наслаждаваме, да я преживяваме. Неговите стихове притежават емоционално богатство и удивително пластични метафори, а музикалността на интонациите е омагьосваща.

С удивителния цикъл, посветен на материнството, "Мадони", Багданович поставя началото на художествената летопис на средновековна Беларус. Никой преди него така убедително не е разкрил, че Беларус е имала славно минало, имала е някога своя книжна култура и изкуство, имала е своите мислители и учени.

Седемте стихотворения от цикъла "Старата Беларус" ("Летописец", "Преписвач", "Книга", "Слуцките тъкачки", "Безнадежност", "Тиха вечер, пристъпва нежно", "По леда, у глухата гора") пресъздават накратко историята на родината. Едно известно име "Скарина, доктор на медицинските науки, с дълга роба гледа към звездите", останалите са без имена: Летописецът пише, Преписвачът описва историята, тъкачките в неволя тъкат пояси, мелничарят върви със старите цървули. Образът на големия просветител и хуманист от беларуското средновековие Франциск Скарина от неговото стихотворение "Безнадеждност" е нов и непознат за беларуската литература. Никой, нито преди, нито след Багданович не е изобразявал така първопечатника Франциск Скарина. Тук Скарина не е с книга в ръка или зад печатарската машина, както обикновено сме свикнали да го възприемаме: завършилият Падуанския университет, доктор по медицина, посещава безнадеждно болен човек, за да му вдъхне вяра и кураж.

Един дълбоко символичен образ! За мен образът на този непознат Скарина символизира творчеството на Максим Багданович. Точно към това се стреми с цялата си душа, с цялото си творчество и Максим Багданович - да внуши на своя "безнадеждно болен", страдащ и изнемогващ народ, напомняйки му за Великото минало, кураж и вяра, че:

Беларус, ще дочака народа ти
своя ден яснолик и златист.
Виж огньовете в бързите облаци,
виж пламтящата утринна вис.

Темата за Родината е една от най-ярките теми в поезията на М. Багданович. "Емигрантска песен", "Как Базил умира", "Беларус", "Антей" и мн.др. Може би най-силно в патриотичната поезия на М. Багданович е стихотворението "Потеря", написано през 1916 година, преди да замине за Ялта.

Стихотворението е посветено на старинния беларуски герб "Потеря", изобразяващ бял конник на червен фон, станал символ на единството на нацията. За първи път за герба се споменава в беларуско-литовките летописи около 1270 година. Древният славянски символ, възниква първоначално като княжески или градски в Навагрудак, но бързо става герб на Великото Литовско княжество. Ето какво пише М. Багданович:

Ў белай пене праносяцца коні, -
Рвуцца, мкнуцца і цяжка хрыпяць...
Старадаўняй Літоўскай Пагоні
Не разбіць, не спыніць, не стрымаць.

-----------------------

С бяла пяна прелитат конете, -
Тичат стремително и тежко хриптят...
Тази древна Литовска Потеря
Никой не ще да разбие, да спре.

(Буквален превод на Роза Станкевич)

В "Потеря" на М. Багданович на лаконичния език на хералдиката е разкрита цялата славна и мъжествена история на беларуския народ. Затова, скоро след създаването й, неговата творба се превръща в патриотичен химн на Беларус, често окупирана и присвоявана, присъединявана към други държави. Още от времето на Узяслау Магьосникът (един от най-славните владетели на древната беларуска държава, правнук на Рагнеда и дядо на Ефрасиния Полацкая, управлявал като полоцки княз от 1044 до 1101 г.) е съществувал обичай, наречен Потеря: след нападение на врага, всички мъже, способни да носят оръжие, задължително трябвало да догонят нашествениците и да им отмъстят за убитите и поругани съотечественици.

Този герб, с образа на въоръжения конник, е символ на героичните предци на беларусите: той е извезан на десетки знамена от Грундвалската битка, с него беларусите са се сражавали срещу московската армия през 1514 г. под Орша, той е символ на национално-освободителната борба по време на въстанията през 1863-1864 година.

Максим Багданович с неприкрита гордост и вълнение ни връща към могъществото и разцвета на Великото Литовско княжество. От стиховете му изникват конниците на легендарната "потеря", неподкупните защитници на Родината. Те не спират. Те галопират напред, към бъдещето: за да разкажат за славното минало на Беларус, да породят чувство за национална гордост и у следващите поколения беларуси. Творбата е изпълнена с вяра в светлото бъдеще на Родината, за което героят е готов да пожертва и живота си:

Маці родная, маці-Краіна!...
     Ты прабач. Ты прымі свайго сына,
     За Цябе яму ўмерці дазволь!...

-----------------------

Майко родна, Родино моя!...
Ти прости. Приеми своя син,
Позволи му за теб да умре!...

(Буквален превод на Роза Станкевич)

Тези стихове на Максим Багданович неволно ми напомниха "Моята молитва" на Христо Ботев:

Подкрепи и мен ръката,
та кога въстане робът,
в редовете на борбата
да си найда и аз гробът!

(Ботев 1986)

Отправна точка за лирическите размишления на поета е именно белият конник от старинния герб, защитаващ свободата, честта на Беларус. Затова неговата "Потеря" става широко популярна песен и се превръща в неофициален химн на беларуското национално Възраждане, както цялото творчество на поета, направил толкова много за беларуската култура през своя кратък живот.

Максим Багданович не само вярва, а знае, че Беларус ще бъде суверенна и независима държава. Но той се отличава от борците за национално освобождение с това, че вижда Беларус не изолирана, а обединена и свързана с европейската духовна култура. Затова наред с имената на беларуските певци стоят имена от световната история. Той, "гостът от високото небе", както го нарича Ус. Игатоуски, мечтае за възраждане космическо - от нищото към всичко.

В писмо от 27 октомври 1911 г. М. Багданович обяснява защо цикълът "Старото наследство" ("Старая спадчына") е "своеобразна изложба на класически стихотворни форми": "Исках да покажа способностите на нашия език да борави с най-строгите класически форми...".

* * *

Особено място в поетичното пространство на Максим Багданович заема великолепният "Романс" ("Кротко Венера изгря над земята..."), превърнал се в любима народна песен, станал истински беларуски химн на любовта.

Всеки, прочел поне веднъж този романс, завинаги го е съхранил в паметта си, ако не като текст, то като мелодия или образ, но все пак се изкушавам да го цитирам целия, в оригинал и на български език:

Да се вслушаме в него:

Зорка Венера ўзышла над зямлёю,
Светлыя згадкі з сабой прывяла...
Помніш, калі я спаткаўся з табою,
Зорка Венера ўзышла.
3 гэтай пары я пачаў углядацца
У неба начное і зорку шукаў.
Ціхім каханнем к табе разгарацца
3 гэтай пары я пачаў.
Але расстацца нам час наступае;
Пэўна, ўжо доля такая у нас.
Моцна кахаў я цябе, дарагая,
Але расстацца нам час.
Буду ў далёкім краю я нудзіцца,
У сэрцы любоў затаіўшы сваю;
Кожную ночку на зорку дзівіцца
Буду ў далёкім краю.
Глянь іншы раз на яе, у расстанні
Там з ёй зліём мы пагляды свае...
Каб хоць на міг уваскрэсла каханне,
Глянь іншы раз на яе.

(Багдановіч 1981)

А ето как звучи на български:

Кротко Венера изгря над земята,
в спомени светли душата замря...
Помниш ли - срещнах се с теб и в тъмата,
кротко Венера изгря.
Още от първия миг сред звездите
диря далечния неин светлик.
Тиха любов ти разпали в гърдите
още от първия миг.
А за раздяла съм тук пряко сили;
види се, нашият жребий е друг.
Толкова много обичах те, мила,
а за раздяла съм тук.
В край непознат и немил ще тъгувам,
своята обич в сърцето стаил;
нощем под тази звезда ще будувам
в край непознат и немил.
Нека Венера съзрем и смълчани
нашите погледи там да сплетем...
За да възкръсне за миг любовта ни,
нека Венера съзрем.

(Превод Хр. Попов, Багданович 1984: 60)

Тези стихове омайват и респектират с плавността на словото, хармониращо с неуловимото настъпване на нощта: кроткия изгрев на звездите и Венера сред тях. Планетата на любовта Венера Максим Багданович нарича звезда. За беларуския поет Венера се асоциира с първата среща, с тихата любов - паметна и съдбовна, а може би и единствена!

Както единствена и неповторима сред звездите на нощното небе е Венера - единственият свидетел на зараждащата се любов.

Епиграфът и в това произведение играе направляваща роля:

Когато заблести тази звезда,
най-красивата и най-далечната,
кажете й, че на нея принадлежи моята любов,
о, последни от човешкия род.

Сюли-Прюдом

Покорени от емоционално-художественото въздействие на творбата, ние не пристъпваме към разгадаване смисъла на неговите внушения. И много по-късно забелязваме, че в този "беларуски химн на любовта" отсъства конкретният образ на Любовта като изживяване тук и сега, че тя е по-скоро изразена като светъл спомен, като копнеж по любов, от който душата замира.

Любовният копнеж въвежда лирическия герой в едно нереално време, несъществуващо - може би най-драматичното за реализацията на любовта: спомена за изгрялата тиха обич, най-трепетното и крехко човешко преживяване. Възприемането на любовта като сложна психологическа смесица от мечта за любов и спомен за любов в поезията на Максим Багданович напомня любовната лирика на най-нежния български поет, Димчо Дебелянов.

Много общо има в загадъчната съдба на Максим Багданович и Димчо Дебелянов - уникални таланти, гениални поети, напуснали своята земна орбита твърде млади, далеч от пределите на родната земя. Димчо Дебелянов, нелепо загива на 2 октомври 1916 г. в Гърция като подпоручик, командир на рота по време на Първата световна война, на двадесет и девет години и е погребан в двора на българската църква в Демир Хисар. В пълна самота, никому неизвестен, ненавършил двадесет и шест години, Максим Багданович умира далеч от родината, за която копнее и за която живее (в Ялта на 25 май 1917 г.), а на скромния му гроб непознати хора поставят дървен кръст с думите: "Максим Багданович, студент".

Много общо има и в уникалната поезия на тези феноменални поети, които за краткия си живот успяват да сторят толкова много за националните си литератури и да запишат имената си във вечния Пантеон на световната поезия. Те творят по едно и също време. Димчо Дебелянов - в периода 1905-1916 година, белязан в началото с подема, който идва с обявяването на Независимостта на България и по време на бурния патриотизъм по време на Балканската война. Но този подем е прекъснат от първата и втората национални катастрофи. Пораженията в Междусъюзническата и Първата световна война водят до крах на патриотичните надежди на интелигенцията за целокупна България. Максим Багданович твори в периода 1907-1917 година - времето между двете руски революции. Огромният преврат в психиката на беларусите и революционните вълнения, събудили дремещите сили в недрата на народа, пораждат едно удивително явление в духовния живот на Беларус. Тогава се формира новият тип писател-борец, тясно свързан с живота и освободителната борба на народа, с формирането на беларуската нация.

Дори литературните им дебюти са почти едновременно. През 1906 г. в сп. "Съвременност" са отпечатани първите публикувани творби на 19-годишния гимназист Димчо Дебелянов - "На таз, която в нощи мълчаливи", "Когато вишните цъфтяха". Ярославският гимназист Максим Багданович започва да пише още на десет-единадесет годишна възраст, а шестнадесетгодишен публикува първия си алегорически разказ "Музикант" (1907) във вестник "Наша нива".

И двамата поети, свободно ориентиращи се в сложните явления и процеси на другите литератури, притежаващи много тънък усет и открити към най-актуалните европейски автори, чрез своите преводи европеизират родната култура.

Външно погледнато, животът на Максим Багданович и на Димчо Дебелянов не блести с големи събития, не се отличава с особено разнообразие. Но удивително интензивен и напрегнат е духовният живот на тези обикновено приветливи и усмихнати, общителни младежи, останали самотни и неразбрани. Те са принудени да постигат всичко с невероятно напрежение на духовните сили: непрекъснато се стремят към хората, търсят човечност и красота, приобщаване към света. Но:

Сред множеството на земята
самотен бе като луната.
Простор и красота, и плам
ти търси - и в далечината
самотен бе като луната:
ти сам живя, угасна сам.

("Триолет", посветен на беларуския поет от началото на XX век Сяргей Палуян, М. Багданович).

Самотата е техният жребий, наложен от вътрешно-противоречивото съзнание и в "Черна песен" на Димчо Дебелянов:

Аз умирам и светло се раждам -
разнолика, нестройна душа,
през деня неуморно изграждам,
през нощта без пощада руша.

 (Дебелянов 1974: 80)

Може би оттук идва тяхното духовно родство. Може би затова и в Дебеляновата поезия е така осезаемо отсъствието на любовта като изживяване тук и сега. За Димчо Дебелянов любовта е като "живот неживян", като "недосънуван сън", като съдбовна предопределеност на раздялата - "в часа, когато тя ще победи", което създава илюзия за нейната иреалност, мистериозност. Всичко това създава илюзия за недействителност на любовното преживяване, превръща любовта в най-трепетно и крехко чувство, което поетът като че ли иска да задържи завинаги в себе си. В "Светлъл спомен" пише:

Светлий спомен за теб е кат книга любима,
денонощно пред мен е разтворена тя...

(Дебелянов 1974: 58)

Когато кротко изгрява в небето Венера, в спомени светли замира и душата на М. Багданович:

Помниш ли - срещнах се с теб и в тъмата,
кротко Венера изгря.

В този широк диапазон "още от първия миг" на "тиха любов" до "светлите спомени", от изгрева на Венера до тъгата "в край непознат и немил" (М. Багданович); или от "пролетта ни/ недосънуван сън не ще остане" до нарастването "изгубила дори за сълзи сила" (Д. Дебелянов) - чрез естетизирания миг на раздялата и при двамата поети, Любовта разкрива най-силното си реално присъствие: и като преживяване морално-психологическо, и като безценен дар в лириката и на двамата поети.

Образът на любимата от шедьовъра на Димчо Дебелянов ("Аз искам да те помня все така") е възвишено ефирен и в същото време земен и физически осезаем. Лирическият герой желае да я запомни така:

Аз искам да те помня все така:
бездомна, безнадеждна и унила,
в ръка ми вплела пламнала ръка
и до сърце ми скръбен лик склонила.

(Дебелянов 1974: 107)

Само споменът е в състояние да разсее скръбта, но магията му е мигновена и това определя елегичния тон на творбата.

Любимата на Дебелянов и на Багданович е като духовно-психологически двойник на лирическия герой. Тя живее в сакралното пространство на спомените, в които ще се връщат душите на поетите, за да търсят утеха. Образът на любимата и при двамата поети е максимално идеализиран - Тя, любимата, е вместилище на красота и радост. Любимата няма конкретно сетивно присъствие в реалния свят на лирическия "Аз". Тя по-скоро е спомен или мечта и може да живее само в миналото и бъдещето. Очертанията на любовното чувство поетите търсят в нереалното време (минало или бъдеще), което го освобождава от бремето на земните грижи и възвисява.

В емблематичните за поезията им творби всичко е пречупено през душата на нежния лирик. Близки по духовната си емоционална атмосфера, и двете произведения започват с копнежа по съхраняване на красивия спомен. Тук водещ е именно копнежът за превръщането на Спомена в чистилище за душата.

Възкръсването на този спомен, озарен от нежност и обич, ражда изящните стихове, изпълнени с нежен лиризъм и музикално-словесен финес, които разкриват в дълбочина носталгичния копнеж, потапящ поетите в бленуваната хармония. В "светлите спомени" щастието е било реално, живо. Оттук идва болката, обхванала лирическия герой - за него те са и настояще, и бъдеще:

Кротко Венера изгря над земята,
в спомени светли, душата замря...
Помниш ли - срещнах се с теб и в тъмата,
кротко Венера изгря.

И в най-трепетните и светли мигове на съдбовната Среща при М. Багданович има тъга, има болка и зрее тревожният въпрос: Дали първата среща не е и последната им среща?!

Именно в този най-светъл миг се долавя предчувствието за неминуемата раздяла:

а за раздяла съм тук пряко сили;
види се, нашият жребий е друг.

За да очертае образа на любимата в едно от най-нежните стихотворения на родната любовна лирика, Д. Дебелянов избира момента на раздялата, когато чувствата са неподправени, искрени и силни. Любимата ще живее в пространството на спомените, в които ще се връща "разноликата" му душа - "Аз искам да те помня все така...".

Кулминационната точка в преживяването на любовта у М. Багданович и Д. Дебелянов е в неговата крехкост, заложена в съдбовното предчувствие за мига на раздялата. Мигът на раздялата е естетизиран:

В край непознат и немил ще тъгувам,
своята обич в сърцето стаил;
нощем под тази звезда ще будувам
в край непознат и немил.

"Раздялата - тази малка смърт" за влюбените е станала пресечна точка на мечтата и спомена за любовта и единственото реално присъствие на любовта - не в бъдеще или минало, а в сегашно време. Любовта е уловена в най-трепетния, невъзвратим и сякаш завинаги съхранен за паметта и вечността миг на раздялата:

"В зори ще тръгна, ти в зори дойди
и донеси ми своя взор прощален -
да го припомня верен и печален
в часа, когато Тя ще победи!"

(Дебелянов 1974: 107)

И в романса на М. Багданович, и в елегията на Д. Дебелянов причината за раздялата е неясна: нито кой от кого си отива, нито защо, нито къде, но - "в часа, когато Тя ще победи!".

Но... Любовта не е само спомен, тя е и вяра в бъдещата среща:

укрий молбите, вярвай - пролетта ни
недосънуван сън не ще остане
и ти при мене ще се върнеш пак!

(Дебелянов 1974: 107)

Вяра, че даже там, Някъде (а може би в небитието), той никога няма да е вече сам, защото винаги в небето ще изгрява Венера и смълчаните влюбени ще сплитат погледите си във Вечността:

Нека Венера съзрем и смълчани
нашите погледи там да сплетем...

Погледите на влюбените, сплетени там, в светлика на Венера, възкресяват любовта. Последните редове на "Романса" звучат като неземен химн на човешката обич:

За да възкръсне за миг любовта ни,
нека Венера съзрем.

Където и да се намира поетът, символът на любовта му, неговата звезда - Венера - ще изгрява на небето. В нея Максим Багданович вижда душата на своята любов, която ще стопля сърцето му, ще го изпълва с нежността на спомените. Тази любов ще е винаги с него, както винаги в небето ще изгрява звездата Венера.

В легендарния образ на Звездата се сливат погледите на всички влюбени, които в момента са разделени. И колкото години, не, столетия, да отминат, влюбените по целия свят с притаен дъх ще шепнат вечните стихове:      

Кротко Венера изгря над земята,
В спомени светли, душат замря...

Вярата в бъдещата среща живее и в елегичните изповеди на Димчо Дебелянов чрез желанието да я запомни "все така" и този свят и съкровен миг да се съхрани завинаги. Образът на разделящите се двама влюбени като че е слят в едно - в "святата" любов, за да ни внуши още по-силно, чрез тази своя слятост - обобщения образ на раздялата, за да зазвучи концептуалното, така силно изразено в поантата на творбата:

И любовта ни сякаш пò е свята,
защото трябва да се разделим.

(Дебелянов 1974: 107)

И в двата шедьовъра не само на беларуската и българската поезия, но и на световната любовна лирика истинското начало на любовта започва с раздялата, която я сакрализира. Раздялата е като пресечна точка на мечтата и спомена: реалността и иреалността на любовното чувство. Неизживяността и изживяването му, прокобата и светлата вяра, преходността и вечността. Любовта е уловена в онзи тъй невъзвратим, но завинаги съхранен за паметта и вечността миг на раздялата.

Кристалната чистота на любовното чувство както у Багданович, така и у Дебелянов е израз на един огромен копнеж за обич. И желанието този съкровен и свят миг завинаги да се запази ("Аз искам да те помня все така"), никой друг в беларуската и в българската поезия не е изразил така добре, както те са го изразили - като един наистина зрял контекст на любовната поезия.

Тяхната лирика се откроява с изключително изкуство на словото, а богато одареното поетическо въображение непрекъснато борави с разгърнати метафори.

И сега звучи "Романс" на Максим Багданович...

Вълнуващо и възвишено, светло и тъжно звуците на романса се издигат и замират... Сякаш душите на влюбените като тържествен хорал се понасят високо, високо в Небето. И замират...

И ти се струва: че нещо невидимо и силно, омагьосващо, те издига и теб към небето, и ти се превръщаш в звук от тази тържествено-хорална хармония на небесното песнопение, съживяващо най-фините и съкровени чувства на човешкото сърце.

И замира душата ти, като душата на самия поет!

И се сливаш с магията на музиката, изпълваща тази виртуозна творба - както в любовното послание на Александър Сергеевич Пушкин до А. П. Керн, друг незабравим шедьовър от световната любовна лирика:

И пак обзе сърцето ми вълнение
и се пробудиха у мен за нов живот
и божество, и вдъхновение,
и смях, и сълзи, и любов.

(Пушкин 1979)

Всяка национална поезия има своето "То беше чудно мигновение", където уж нищо особено няма.

Нищо особено няма. Освен магията на любовта и поезията, от която душата замира!

Поезията и на Максим Багданович, и на Димчо Дебелянов завладява със своята музика, със стремително преливащите се една в друга фрази, думи, звукосъчетания, преплитащи се анафори, епифори и рондо, които често преминават в кръстосани алитерации и асонанси (gemintio), а изящната последователност на мисълта, полифоничният стих и символиката на художествените образи засилват още повече емоционалното въздействие.

А когато музиката на поезията се ражда по "законите на хармонията", от съчетанието на "звуци, обичащи се един друг" (Моцарт), тогава нещо свръхестествено се твори!

* * *

Стиховете, включени в сборника "Венец", са написани от 17-20-годишния поет Максим Багданович, а книгата му става национална класика.

Корица на сборника "Венец" (1913)

Единственият сборник на двадесет и двегодишния поет е цялостно, "симфонично" построено произведение: "циклите понякога спорят един с друг жанрово, стилистично, тематично и в същото време се допълват и живеят един общ живот" (Стралцов).

"Той е почти единственият в историята на нашата поезия, у когото от първите редове, писани на 17-годишна възраст, до последното предсмъртно четиристишие - почти всичко е на христоматийно-класическо ниво" - пише Нил Гилевич.

Лириката на М. Багданович представлява принципиално нов етап в развитието на беларуската поезия. Преди него беларуската поезия е свързана почти изцяло с местни сюжети и теми. Той е първият беларуски интелектуален поет, високо ерудиран човек с разностранни културни интереси. Развивайки традициите на своите предшественици, той по-широко и по-смело от тях се обръща към световната поезия, опитва се "да придаде на беларуската книжнина по-съвременен европейски вид" и да докаже способността на беларуския език да пресъздава и "най-строгите изисквания на стихотворната форма" (Багдановіч 1991-1995: 497).

И М. Багданович на практика доказва това, създавайки първите триолети, пентаметри, рондо, октави, терцини, рондели, хекзаметри, сонети, танки, верлибри и др. на беларуски език. С поезията му, заедно с класическите форми на стиха, навлизат в беларуската литература и много образи и символи от европейската литературна традиция.

В един от спомените на Адам Егорович Багданович четем: "Той искаше да покаже, че никой размер, никоя форма не са чужди на беларуската реч. За това, какви трудности се е налагало да преодолява по този път, свидетелстват ръкописите и тетрадките му: колко много бележки има там от речници, сборници и старопечатни книги! Кой от поетите, закърмен с беларуска реч заедно с майчиното мляко, е изминал такъв тежък, старателен, усърден труд? А той, слабият, болният, се нагърби с него и го извървя!

Максим Багданович е един от първите литературни историци, теоретици и критици. Статиите му "Скали и прослойки", "Кратка история на беларуската писменост до ХVI столетие", "За сто години", "За три години" и др. завинаги остават във фундамента на литературознанието. Ето какво пише той през 1915 година: "За осем-девет години от своето истинско съществуване нашата поезия измина всички пътища, а отчасти пътечки, които европейската поезия е изминала за сто години. От нашите стихове би могъл да се създаде "кратък повторен курс" на европейските литературни направления от миналия век" (Багдановіч 1968: 167).

Днес е невъзможно да си представим как би се развивала новата беларуска литература без Максим Багданович, без гениалния поет, притежаващ енциклопедични познания и завидна работоспособност. Той е само на 22 години, когато излиза първият му и единствен сборник стихове, но творчеството му включва поезия, проза, публицистика, преводи, критика, история и теория на литературата, писма, публикувани след смъртта му - три обемни сборника, без които беларуската литература не би била такава, каквато е сега.

Ето как Михас Стралцов, разгадавайки "Загадката на Багданович", оценява неговия принос: "В славната плеяда на нашите класици Багданович е може би най-сложната, и в същото време - най-простата фигура със своята завършеност, с яснотата на "писателската си конструкция" (...) Багданович е класик, като никой друг от нашите класици (...) Задачата му е да издигне покрив над построеното от тях литературно здание и да го ориентира към улицата на Световната литература.

Багданович носи в себе си и Купала и Колас, хармонично, класически ги съединява; и в същото време той е самият себе си, той е Багданович!" (Стрельцов 1978: 342-343).

М. Багданович плете своя "Венец" концентрично, закръглено, но гъвкаво, като от живи цветя. Само чрез такава поезия, в която има абсолютна хармония между мисълта, чувството и формата - подбора на звуците, може да се вплете целия живот на поета и родината в безкрая на света и галактиката.

За мен самото названието на книгата "Венец" е свързано с образа на онези венци, които девойките пускат по реката със запалени свещи през нощта на беларуския национален празник Иван Купала, гадаейки, мечтаейки за своето бъдеще. Неговите стихове, подобно на купаловските венци, се носят по вълните на времето към различни брегове, към далечни реки, за да разкажат колко прекрасна е земята, която ги е създала.

© Роза Станкевич
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 01.03.2010
Роза Станкевич. Срещи на беларуска земя. Варна: LiterNet, 2010.