|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ТИХО миниатюрите, както тя ги нарече, две от последните стихотворения в минзухарите и които хареса, но не си призна, бях написала съвсем наскоро. това, че не си призна мога да си обясня само така, соня имаше нужда от соня. трябва да издържа до неделя в този хотел боровете са с идеално извити клони снегът е като критик дописващ съвършенството им. няма да успея да си почина но не съм си и обещавала такова нещо. когато снегът се стопи просто ще го приема. знамената пред входа са овехтели и изпокъсани, в залата ме чакат но нямам сили да се откъсна от мастилено потапяне сред игличките и този фотьойл който боде. все нещо ще остане недогледано. два дена търсих няма нищо в повторението боклуци около контейнерите търгаши насам-натам и една котка толкова упорита че ме накара да я ритна. изписах цял куп салфетки които грижливо съм прибрала в чантата си. на една от вечерите си играх дълго с три пържени картофчета накрая за да не са сами разкъсах на три стръкчето магданоз и залепих листенцата по ръба на чинията плътно едно до друго. "мне мама тихо говорила", повториха я няколко пъти.
© Росица Пиронска |