ОСИ И ЛИТЕРАТУРА

Росица Пиронска

web

Виновна е една оса. Бяхме в нещо като междучасие. 1995, а може би 94. Въртеше се около главата й, след което се завъртя и около моята глава. Тя седеше на един цветарник и четеше вестник. Стоях до нея и съзерцавах пазара за книги. В един момент и двете започнахме да гоним осата.

- Какво четеш?

- “Литературен вестник”. Пуснали са мой превод, но доста са го орязали.

- От какъв език превеждаш? - опитвах се да скрия вълнението си, че говоря с преводач.

- Немски.

- Трудно ли е? - искаше ми се да удължа разговора, но почивката свърши и тя стана и тръгна да влиза.

- Зависи.

На курса по английски в Алианса се записах с една съученичка от гимназията, която следваше международен туризъм във Варна и вече беше минала първо и второ ниво. Беше много щуро да се запиша с нея в курса за напреднали, но не ми се моткаше сама из другите групи. Е, с четенето и писането се справях някак си, но мълчах като пукел на разговорите. А Мария много говореше. Личеше си, че иска да говори този език. Аз бях там от немай къде. Нямаше какво да правя през лятото. За да не оскучавам останалите, учех уроците предварително. Прибирах се рано и си лягах след един, два през нощта. София беше много мръсна, но истинския ужас бяха комарите. Увивах се в чаршафи, пръсках с какво ли не, нямаше отърване от тях.

Мария беше меко казано странна. Не знаех какво да мисля за нея, докато не разбрах, че е поетеса.

С кой акъл тогава й показах три или четири стихотворения от дневника си, който винаги мъкнех със себе си, не знам. Беше първият професионалист, на който ги показвах. И тя взе, че каза, че й харесват. Обаче аз не бях толкова сигурна, че на мен ми харесват. После не знам какво стана. След месец и половина курсът свърши и кога след това сме се срещнали пак, как е продължило всичко... Май нещата започнаха с някакво писмо.

Ето ни в хола й, четем поезия, превеждаме. Ана, дъщеря й, ни прави малки изненади като ни поднася сандвичи и чай.

Един ден Мария, унесена някъде отвъд реалността на прозореца и пердето, говорейки сякаш на някой друг, някой в нея, каза, че искала да напише книга с някого, но досега нищо не се получило, не знаела как да започне, кого да потърси.

- Искаш ли да опиташ с мен? Да я напишем двете.

Дали се замисли, или веднага се съгласи, ще излъжа. Дали се опитахме да напишем нещо този ден, също ще излъжа. Вероятно не. Как да стане. Всяка да напише своята част от книгата, но така се получаваше книга от две части, с двама отделни автори, а ние искахме двамата автори да са (като) един. (Което впоследствие се оказа невъзможно, авторът винаги си личи.) Друг вариант беше да се събираме и да пишем заедно, но щяха ли да ни хрумват добри идеи или щяхме само да седим и да си разправяме разни неща, без да напишем нито ред.

В един студен януарски ден получих писмо, чийто поетичен текст искаше отговор. Можех да правя с този текст всичко, каквото ми хрумне. Да го довърша, да пиша между редовете, да го разбъркам и да го подредя отново... да го забравя и да напиша друг текст, който по свои начин да намери общи нишки с нейния... да го сънувам, ако мога, и т.н. Мисля, че така съчинихме първата част на РИН. Използвайки всички тези техники. За втората четяхме австрийските поети от 60-те и работехме заедно във Варна, а третата, която дойде още преди да бяхме сглобили първата, събрахме само за една вечер. В кухнята й късахме листчета, разхвърляхме ги като късметчета, изтегляхме звукосъчетанията и ги подреждахме в стихове, оставяхме се емоцията и самовнушенията да ни водят... изговаряхме отделните части на глас, пеехме ги, после ги записвахме... затваряхме се в различни стаи, където всяка съставяше свой текст и накрая, когато всичко беше готово, видяхме, че нашият опит за знак отвъд знака се чете за 11 минути на глас.

Когато вече нямахме повече сили за РИН, го занесохме на Йордан Ефтимов, а той каза само станала е.

Направихме шест цветни бройки и ги пуснахме по пощата. Никой не ни се обади.

След като написахме третата част, Мария ме изпрати да я занеса на един от редакторите на “Литературен вестник”, който й беше определил среща в 2.30 следобед. Имах лош опит с институциите и много се притеснявах. Но тя ми каза, отиваш в редакцията, питаш за Георги Господинов, казваш, че Мария те праща, и му оставяш текста. Добре! Не ми се стори толкова непосилно. Ще отнеме две-три минути.

Отивам в редакцията, питам за Георги Господинов, “Долу в кафенето е”. Къде е това долу. Тези стълби нямат край. Кафенето е препълнено и задимено. Мъж и жена стоят на бара. Тръгнах към жената. “Извинете, познавате ли Георги Господинов.” Мълчание. Усещам, че започвам да треперя, толкова много хора. То никой не ме забелязва, но ...чувствам се ужасно не на място “Извинете! Да знаете кой е...”. “Е го там на масата.” Боже мой, на коя маса. “А бе, иди го извикай” - това е мъжът до нея. “Е го там, със сивия пуловер”. Да, ама те двама със сиви пуловери. И двамата заедно с другите на масата така са се навели над нещо, как да се приближа. Стоя и чакам и аз не знам какво чакам и тогава някой го извика.

Какво си помислих, като го видях ли!? Опитвах се да си спомня какво трябваше да кажа. Агорафобията ми вече ме беше вдървила. “Мария Каро...” - на глас ли говорех... “Ауу, аз бях забравил. Тебе ли изпрати. Тя защо не дойде?” “Заета е.” “Ела да идем горе”. Нали трябваше само да му дам текста!? Голям човек беше този Господинов, но като заизкачва стълбите стана направо огромен. Вземаше стъпалата по две, по три. Трябваше да подтичвам, за да го чувам какво ми говори, но явно нищо не съм чула, нищо не си спомням.

Разгъна ръкописа, остави го на масата и започна да го разглежда като карта. Беше толкова концентриран, че не се осмелявах да го прекъсна, да кажа довиждане и да хукна навън. “Какво е това?” “Не знам.” Край, блокирах. Започна ли с не знам, поредният поправителен изпит. Такъв инат съм, като кажа не знам... “Е, аз си тръгвам”. Той искаше да пита още нещо, но аз бързо отворих вратата. В момента, в който излизах, го видях да се навежда над ръкописа.

В редакцията на “Литературен вестник” на “Раковска” 135 съм влизала всичко на всичко още един път. Веднъж с Мария се отбихме да оставим един превод на Бекет. Заварихме Йордан Ефтимов. Разбъбриха се с Мария и бъбриха дълго. Аз мълчах и гледах някъде встрани. По-точно гледах един плакат на Бекет, залепен на стената. Дълбоки, строги бръчки, подсилени от проницателни синьозелени очи (или такива са изглеждали отдалече). Голям нос и щръкнала коса. Дни наред след тази среща един зелен кълвач всеки следобед идваше на крушата пред къщата ни и ми напомняше за плаката. Един кълвач, който се наричаше Пик-Вер Пивер и според който поезията на Бекет беше констатация за непреходността на ежедневието, едновременност на битието и отвъдното, равновесност на хоризонталата и вертикалата, на Той (Годо) и Човека, еднаквост на различието, междина, в която думите са лека душевна и физическа енергия... Е, и да не е уцелил съвсем точно, важното е, че онези дни бяха щастливи дни за кълвача.

А РИН така и не излезе в “Литературен вестник”. Мария искаше да направим пърформанс на улицата, да играем по улиците, не го направихме.

След няколко години част от него излезе в списание “Кръг”. Не питайте как съм попаднала там. Петното е от бяло най-бяло. Мога да кажа само, че стоях на прозореца, гледах към съседната сграда, където беше редакцията на “Литературен вестник”, вече къщата на Яворов и...

© Росица Пиронска
=============================
© Електронно списание LiterNet, 08.06.2006, № 6 (79)