ЗАЙЦИ

Росица Пиронска

web | Арктични цветя

Едно време у дома гледахме зайци. Много ядат. Много хора гледат зайци. В зайчарници. Но в нашата къща кой да ти прави зайчарник. И майка ми ги завъди в кошарата. Ведно с овцете и козите, и кокошките, дето все влизаха отнякъде. Много удобно. Храниш ги, метеш им от една ръка. Те дояждаха огризките. Нищо не отиваше зян. Само че не за това ми е думата. Друго правеше весели онези две-три лета.

Майка ми след 25 години стаж като начална учителка беше придобила някакви дресьорски умения. И пускаше сутрин зайците да пасат в гората, а вечер ги прибираше с едно пис-пис-пис. Заставаше на вратницата и запискваше. След 5-6 минути трийсетина заека се струпваха пред кошарата и чакаха да им се отвори. До един се прибираха. Нито един не забегна, нито един не го отнесе лисицата. За разлика от кокошките.

Като разправях това след време на приятели, те не вярваха, викаха, че си измислям. И уцелваха направо в болното ми място, защото не знаеха колко ми е кофти, че не ме бива в измислянето, понеже ми е беден речникът. Така си мислех тогава, че речникът има нещо общо с измислянето. "Тя е много чувствителна и няма нещо да не го разбира, но й е беден речникът", повтаряше майка ми пред докторите и все не ме оставяше да говоря, "нали сме от село, колко думи ползваме там."

Една зима брат ми ми писа едно-единствено писмо. Толкоз обичаше да пише. Бях студентка в Силистра, а той в осми клас. Беше леко разтревожен. Както си хрупала сено, една овца отхапала опашката на един заек. "Но ти се не бой. Той и без опашка яде и скача най-много от другите. Какво дири в яслата. Що не си чака реда".

Идната година лека-полека ги изклахме. Първо мъжките почнаха да морят малките, после овцете и козите почнаха да ги мачкат. За което беше виновен пожарът. През пролетта сайвантът се запали. Най-много въглени по тях бяха паднали. Как плака майка ми само.

© Росица Пиронска
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 11.02.2008
Росица Пиронска. Арктични цветя. Варна: LiterNet, 2008