ВТОРО ВЪТРЕШНО В ЛОВЕЧ

Росица Пиронска

web | Арктични цветя

Сигурно никога няма да забравя циганчето от второ вътрешно. Още повече че все ми се случват разни неща, които ми напомнят за него.

Седим във фоайето на смотаната сграда на лудницата. Лайняни олющени стени, скърцащи стълби, врати без ръчки. Няма я вече. Освен в детството ми.

Няколко деца имаме урок по математика. Циганчето седи срещу мен. Когато го докараха, никой не можа да го удържи, за да му сложат инжекцията. Пижамата му за секунди стана на парцали. Както си седеше срещу мен, циганчето изведнъж скочи, грабна чехъла ми и ме фрасна по главата. Диадемата ми на бели цветчета падна на две на земята. Майка ми я донесе на едно от свижданията с надеждата бързо да оздравея. Циганчето не оцеля в нашето отделение.

Оставиха ме във второ вътрешно, защото диспансерът (сградата без решетки и режим) не бил за деца. Стояла съм там два месеца според епикризата. Пазя я. Нищо не ми правеха, само някакви подкожни инжекции във врата. Когато ми слагаха инжекциите, едно момче, малко по-голямо от мен, винаги стоеше пред сестринската стая и се закачаше. "Я да видим как ще ревеш. Боли ли, боли ли". И то не оцеля в нашето отделение. Мъжкото крило беше срещу женското. В часовете, в които ни пускаха навън, се криеше с едно от момичетата в папратта зад болницата. Рядка папрат, всичко се виждаше. Но нямаше кой знае какво за гледане. Седяха там един до друг, прегърнати и мълчаха.

Не я исках тази болница. Бях на десет. Зловещо скърцащи дървени стълби. Един ден с една жена на средна възраст се качваме по стълбите, а отнякъде се чуват писъци. "Какво става?" "Стрижат ги. И нас ще острижат. Всички ще острижат."

Когато леля ми отряза плитките, за да се реша по-лесно на пионерския лагер (пазя ги в едно чекмедже), плаках цял ден. Никъде не исках да ходя. Само че една бройка останала непопълнена и майка ми, нали е учителка... най-лесно аз. В лагера всеки ден чаках да дойдат, да си ме вземат. Бях на осем. Най-малката. Противни, разгонени осмокласнички. Лъжеха ме, че сградата до училището е морга. "И мъртвите нощем стават и се катерят по прозорците". Сякаш се бяха наговорили с даскалите, които една сутрин ни строиха пред училището, за да ни уплашат да затваряме прозорците нощем, защото бандити, ама истински бандити, се катерели по стените. Същата нощ прозорецът ни зловещо заскърца. От течението.

"Всичко ще се оправи, като се ожени". Сякаш и докторите се бяха наговорили. Още тогава знаех, че грешат.

Веднъж в лагера някой направил нещо и натопил мен. "Началникът те вика." Качвам се по стълбите, а момчетата злобарят подире ми. "Сега ще те острижат нула номер, задето си..." Стигнала ли съм до стаята на началника!?, помня само стълбите. През есента се започна с възпалено огнище в мозъка и с пеницилин в детското отделение на окръжната болница. Какви свиждания имаше само. Препречваха вратата с маса от едната страна, на която се струпваха родителите, а от другата ревяха децата. Не даваха да се докосваме.

Във второ вътрешно прозорецът на бабата от съседната стая беше с решетки. И нашият трябва да е бил с решетки, но не съм ги забелязвала. Не помня нищо от тази стая. Сякаш не се е случвала.

Но пък помня стаята от Четвърти километър. Беше най-слънчевата, с много легла и приказливи обитатели. И там съм малка. И там имаме часове повече по математика. Трябва да е бил важен този предмет. Един ден, както съм спяла, съм шамаросала сестрата, която неуспешно се опитвала да ме събуди. Какво ли съм пропуснала? Лекарства не ми даваха. Само ме наблюдаваха. Ама какво ти наблюдение. Седях сама по цял ден. Пукнат лекар не се мяркаше. Разхождах се по анцуг из някакви останки от стари сгради, нямаше никой наоколо, спокойно можех да си тръгна. Докато не са решили пак да ме стрижат. Всъщност тръгвах си, но пущинякът, през който минаваше шосето, ме караше да се връщам. Дванайсет дена чаках за ЕЕГ, накрая нашите си ме взеха без изледвания. Тъкмо се канели. Майка ми беше бясна. За компенсация й предложиха да ме вземат в някакво специално училище, какво беше това училище, аз не бях малоумна. Не стъпихме повече на Четвърти километър.

P.S. Онзи ден, в който в гимназията в Правец остригаха доста ученици заради посещение на Тодор Живков, не беше по-различен от дните на стригане в лудниците.

© Росица Пиронска
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 11.02.2008
Росица Пиронска. Арктични цветя. Варна: LiterNet, 2008