ПИСМО ДО РАДОСТ

Росица Пиронска

web | Арктични цветя

Баба си отиде в четвъртък, в 3.20 през нощта. В петък я погребахме. Тя имаше едно столче, на което се подпираше. Щяхме да го сложим в гроба й, но ходжата го взе за джамията. Така по щяло да мине. Нямал столче. На другата сутрин една жена от махалата каза, че я сънувала, че си търси столчето. Ходила при гробарите, но те не знаели. Вярно, гробарите не знаеха. Ходжата е младо момче от Търновско. Потомък на помаци, преселници от Доспат. Набедили ги, че са фашисти. Малко преди да изнесат баба, го видях да стои под стряхата и го взех за работник на вуйчо ми. Чете много бързо и едва се чува. И не дава да се отвиват очите на мъртвите, след като ги окъпят, нито жените да ходят на гробищата. Само че ние тук ги отвиваме и закъснелите да я видят. И жените ходят на гробищата. Откога е така не знам. Може би от социализма насам. Или винаги е било така. Доста време ни отне да го уверяваме, че няма да я пипат, ако я отвие. Грехът си бил наш, така каза. Добре, наш си е. Ами, ако не мине това столче отвъд? Оня ден ми се присъни, че баба се подпира на патерицата си, но залита към печката и пада...

© Росица Пиронска
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 11.02.2008
Росица Пиронска. Арктични цветя. Варна: LiterNet, 2008