|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
КОЛКОТО И БАНАЛНО И ДА Е Росица Пиронска
Бе окончателно забравила за злополучното си падане в банята в онзи януарски ден на... (на косъм й се размина, добре, че кръвта се юрна навън, а не в мозъка). Тази вечер отвори напосоки La vie en rose, попадна на "Джон Смит бе окончателно забравил..." и се сети. Докато лежеше в несвяст на студените плочки, й се яви жена. "Майко, чакай! Чакай, майко!", викаше и протягаше ръце към нея. Майка й стоеше в някакво тъмно като нощ пространство. Няколко стъпки и щеше да я докосне, в този момент обаче тя започна бавно да се смалява и отдалечава. Ако изобщо беше майка й. Не приличаше на нея, пък и майка й беше жива, а така, както й се яви, се явяват само мъртвите. Майка й не беше вкъщи, беше отишла при майка си. Нямаше кого да извика, снахата се мотаеше из кухнята, но тя беше бременна. Усети, че започва да й става студено, главата й тежеше. Посегна да пусне душа, водата беше спряла. Плочките плъзнеха от пяната. Ами ако се изправи и пак се подхлъзне... Тази мисъл отприщи страха й, а той отприщи сълзите, "Какво направих, какво направих, какво..." и се свести. Душът течеше. Водата беше ледена. Трепереше. Опипа лицето си. Едната вежда се беше пукнала, дясното око и слепоочието бяха подути. Щяха да минат повече от два месеца, докато изчезне това моравосиньо петно. Изглеждаше така, че даже и жените, които я мразеха, мълчешком я съжаляваха. В хорските очи природата й беше върнала за нещо. Но за какво? От недомлъвките подразбираше, че е заради един мъж. Ставаха двайсет години, откакто се видяха за първи път. После тя му каза, че ще го чака, той нищо не каза и годините се занизаха. Години, през които тя не спря да го обича, а той не спря да се опитва да накара други жени да му бъдат верни. И ако някоя от тях случайно забременееше, той спокойно заявяваше: "Ако съм сигурен, че е от мен, ще я взема". Но никога не беше сигурен. И докато отшуми, се скриваше в някоя световна мисия. Сбърканото тук не е, че тя го чакаше, докато той си ходеше с други, а че хората си мислеха, че той не иска да вземе нито една заради нея, за което природата й беше върнала. Беше й върнала спокойния сън. След като майката, която й се яви, не я прибра на оня свят, тя си каза стига толкова. И след двайсет години го разлюби. А той се скри в поредната си световна мисия.
© Росица Пиронска |