HEARTLAND

Росица Пиронска

web | Арктични цветя

Nous avons donc affaire a deux traditions distinctes
et contradictoires: d`apres la premiere, le Cosmos
derive spontanement d`un oeuf primordial ou les deux
principes polaires coexistaient; d`apres la deuxieme,
les dieux celestes se trouvaient depuis toujours au
Ciel, et ce sont eux qui ont ordonne la Creation. Il
est tres probable que cette deuxieme tradition - celle
qui presuppose la pre-existence d`un dieux celeste
primordial et tout-puissant - est chronologiquement
la plus ancienne; car, dans la cosmologie japonaise,
cette tradition se trouve deja en voie de disparition.
Le phenomene de l`effacement progressif des dieux
celestes est d`ailleurs bien connu. Les dieux celestes
perdent leur actualite religieuse, s`eloignent de la
terre et des humains, deviennent indifferents, dei
otiosi.

Mircea Eliade, Mythes, reves et mysteres

В това яйце, господине, е един ден от вашия живот. Затворен е като пиле и от вас зависи ще се излюпи ли, или не.

- Дори и да повярвам на приказките ви, защо да купувам ден, който вече имам?

- Как не умеете, господине, да мислите! Как не умеете да мислите! С ушите си ли мислите? Ами че всички наши проблеми на този свят произлизат от обстоятелството, че трябва да употребим дните си такива, каквито са. От обстоятелството, че не можем да прескочим най-лошите. Там е работата. С моето яйце в джоба вие сте осигурен срещу беда. Когато забележите, че денят, който настъпва, е прекалено черен, счупете вашето яйце и ще избегнете всички неприятности. Накрая наистина ще имате един ден от живота по-малко, но затова пък ще можете да изпържите от този лош ден хубави бъркани яйца.

- А може ли вашето яйце - попитах - да похарчи или спести дни за някакъв предмет, да речем, за книга?

- Разбира се, че може, трябва само да счупите яйцето откъм тъпата страна. Но в такъв случай пропускате възможността да го използвате за себе си.

Милорад Павич, Хазарски речник, Разказ за яйцето и лъка

Hearthard. Такава, каквато е. Земя оттук до морето, течното й тяло, облачното й небе, понякога тайните лунни пътеки, през есента огньове в тъмните полета, които светят като писти на изгубени планети, дузина кокошки в селския двор с ужасната си врява преди бурята и мокри под светкавиците; освен това пет тъмнокафяви лешника в джоба ми, да, бяха съвсем обикновени лешници, докато един ден... зелените звезди на моето небе под краката ми греят в жълто матови таблетки три пъти на ден навън от себе си избухвам в себе си всеки ден не съм опорна точка кой знае защо е така кой знае защо цялото село е така и защо нося пет различни по големина лешника в джоба на якето си... бяха съвсем обикновени лешници, докато един ден счупих единия. когато се опитах да счупя и втория нещо изхвърли камъка от ръката ми. рекох си тези лешници не бива да се чупят и продължих по пътя си виновно само с четири кафяви лешника в джоба.

Какви богове имам аз ли!? Heartland. Dreamlanguage. Един език, един-единствен, само един и всички други ведно с него. За какво изобщо става въпрос? Възможно ли е тази овална форма на лешника манисто да служи само за "радикално прекрачване на някаква линия на противопоставяне или схващане", като това, че на път не бива да се любиш, ще те сполети нещастие, или като съновидението, в което точка от Вселената със струпани около нея звезди открива себе си върху земята; хиляди векове мълчание; внезапно унаследени следи от тропици.

Винаги толкова парещи са очите им. Винаги идват откъм римските калета ей-там горе над селото, от които е останала само част от основите. Говореща светлина, галеща...

Нарекли го Руснака. Намерен от руски офицер при бягството на помаците през 1878 и възпитан в Русия, след двайсетата си година той не останал там. Преданието казва, че му дали право да си избере родина. Помнел три круши и колиба, част от пътя, където го намерили. Докато баща му го разпитвал, майка му го познала по белега по рождение. Оженил се в селото и до смъртта си не свалил руския калпак. Такъв го видях и на снимката, с дълги засукани мустаци, калпака и жена му до него, с фередже и яшмак, двамата от един корен.

спуснаха се откъм римските калета с кораб с формата на лястовица (друг път с куб или с нещо като капсула-балон) и изсипаха пет зелени маниста на земята, едно паче яйце и епруветка с лист хартия, изписан с непознати знаци, следи, traces, нещо като скални рисунки, сред които, според езика, на който пиша сега, най-често се срещаха А и У, другото бяха различни по форма пръчици, уж несъразмерни, но в цялата тежест на писмото запазваха някакво невидимо равновесие. и светлината говореше така: чак когато съберете манистата в гривна и я носите дълго на лявата си ръка, без да я сваляте, или позволявате да се скъса, докато яйцето се превърне в лице, от което ще се роди другата ръка, от чиито пръсти ще се родят други лица... чак тогава ще прочетете писмото и ще научи всяко лице как да намери ръката си. всяка ръка с почерка си ще впише лицата в първообраза.

Една езическа земя имам аз, носеща белезите на всичко живо, минало оттук, едно езическо тяло, по което все още може да се дълбае, една обърната наопаки в себе си вселена, в чиято разпъната кожа едва се побирам, тъй като прекалено невъзможна стана Психеята на реките, отнасящи ни любовно, прекалено обездарена в звука Спътка, там "крачка и парализа на Места", накъсваща границите на поречието.

Не спирам да търся. Провиквам се от кале на кале в съня си и не ехото чакам. Хващам острието и дълбая покрай разпръснатия обръч от камъни.

Хилядолетия стоят сводовете на тракийските могили, крепи ги един камък-трапец в средата на дъгата, крепят ги извитите като лалета ръце на кариатидите. Насочен към сетивата ми ефирен вятър е дъгата им, следа, препратка от нищостта.

Затварям очи и виждам живота в ръцете, подреждащи икебана. Тук всичко е в следването на посоката. Не питам коя е. Цветята от самосебе си я указват. Магията е как ще отвърнеш поглед от уж еднаквите форми в преливащи тонове, за да ги съзерцаеш отново.

Кариатидите в тракийската гробница в Свещари си приличаха само по вековната белота на камъка. Нито ръцете им лалета, нито роклите им акантови листа, нито къдриците им, нито лицата им - всичко това толкова еднакво в далечината - се повтаряха буквално. Напомняха ми за близнаците - хем еднакви, хем не са, хем различни, хем не са. Най-вече очите им, посвоему гневни, но всички с едно силно желание да пренесат живота в лоното на Великата Богиня, Богинята майка, чийто знак върху камък от основите също следваше извивките на акантовото листо.

Гробището, в което е погребан прапрадядо ми, е малко, съвсем малко, освободено от натрупвания място; без пазач и ограда, без надгробни плочи, без снимки и имена, само обръчи варосани камъни, цветя и памет; който иска да помни.

По-късно дядо станал горски. Още по-късно разказвал на внуците си, че: "...ще дойде време и черното на срамичето (срàмничето) ще изчезне, ще настане свят никàкъв, деца бащи няма да почитат, ни брата брата си, ни сестра си, людете ще се намразат и здраво дръво нема да остане, глад и смрът ще вилнее, старото ще изчезне, а младото ще е хилаво и негодно, и не ще да знае..."

"Срамичето сасся е избеляло, сал ся мерджелее черното", каза ми една старица тази пролет, която ходеше да събира съчки.

Странно, дедите ми говореха за беден живот, но за живот,а ние сме се вкопчили в оцеляването в епоха на глобални световни икономики. В оцеляването няма живот. Има Айсберг. Като видели айсберга, буболечките се разбягали. И не усещали, че както бягали, всяка буболечка сама ставала Айсберг... много вода изтекла оттогава, много месечини се удавили; ако ужасът от внезапната загуба на този айсберг от клетки, тялото ти, не съществуваше, и загубата беше само завръщане през пролуките на светлината, то какво би била смъртта; дума, която ме отвежда до тракийските могили, до онези надгробни дарове, чиито удължени, заострени с лека извивка уши-очи, прекалено големи за малката форма на паничката, ми напомнят очите и ушите на пришълци от Космоса, каквито съм виждала само в американските филми. Е, може би ми се иска да сме дошли от Всемогъщия Космос. Сякаш земята ни отесня, та се търсим някъде там, в необята. Но пък, ако Там има нещо, което отдавна ни познава?

Траките, Les Thraces, са оставили следи, непознали разпада досега. Ами земетресенията? Те са за малките селски гробове, които пропадат и сякаш внезапно открили огледалото, се опулват срещу съзвездията, в които Слънцето все още свети, но и Айсбергът все още плува. Буболечките, по някакъв начин, освободили се от ужаса, подреждат хаоса, вглъбени в леденото отсъствие на очите си, все още живи.

На снимки от Токио на една изложба, на която бях с една приятелка, видях Айфеловата кула, Белия дом, сграда с форма на мидена черупка. Не попитах дали това са макети. Важното беше, че приятелката ми имаше света по своему. Чувстваше се у дома си навсякъде. Погледнато от Айфеловата кула, японското гъмжило приличаше на йероглифи, в които разликите едва се долавяха. Има ли два еднакви йероглифа?

Капителът на тракийската гробница беше украсен с глави на бикове, редуващи се с цветни орнаменти, и пак уж еднакви, а не са. Малявин казва: "Нито една китайска градина не прилича на друга и нито един от огромния брой на елементите й не се повтаря."

Енергията от ходилата на кариатидите се трансформираше в тръпчиво полазващ от върховете на пръстите ми към сърцето горещ вятър с цвета на косите им, в който имаше нещо кърваво; нагънатите скелети на жертвените животни стояха като решетка; и днес смиряваме боговете с кръв и души, вид амброзия; царят е мъртъв, а за да е с него, царицата е убита. Макар че ме втриса, опитвам се да разбера.

Вземаш парченце от платното, с което обвиват мъртвеца, изгаряш го и пепелта поставяш в чаша с изворна вода. Като се утаи, отпиваш от водата преди лягане. След седмица страхът изчезва...

Беше Благовещение. В града хората, уплашени, се бяха скупчили в църквата. Каква блага вест им носеше този ден? Говореха тихо или изобщо не говореха. Американците бомбардираха стратегически обекти в Белград, което се възприемаше като поредната война на Балканите през последните десет години.

В селото имаше погребение. Беше починала една старица. Празниците в селото се броят по стария календар, така че тук Благовец се падаше след две седмици. Само една-две жени споменаха, че днес е празник.

Жените бяха спрели да оплакват. Мъжете се канеха да вдигат ковчега, но ходжата ги спря и започна да изхвърля чимшира. Засрамени, жените наведоха очи. Наоколо всичко замлъкна. В натежаващата като пропаст тишина се чуваше само ходжата да повтаря: "Това цвете е чуждо, от друга вяра е". Някой нададе глас, но другите го накараха да замълчи заради душите на мъртвите, заради всички живи души, заради мира и спокойствието. Това цвете е чуждо! По нечии лица се появи усмивка. Да, според каноните на исляма, но не и според хората тук. Ходжата беше от друго село и навярно още не знаеше, че тук чуждо цвете нищо не значи. Тук цветята са просто цветя. Нежна природна сила. Има ги навсякъде и с тях може да се иде навсякъде. Тук те не са символ. Те са просто душа. Междина.

Гъста пара се издига от всички хлябове - пити с нахут, мая и сода.

На трапезата на всеки се пада парче, незнайно от коя жена. Всички пити биват предварително събирани и разчупвани, така че ако някои парчета са сурови, други прегорени или просто сбъркани в суматохата, никоя да не се срамува. На трапезата винаги може да се поиска друго парче хляб. Не е грешно, тъй като изхвърлените парчета се събират за храна на кокошки, кучета, прасета и всякакви други животинки. За душата тук няма граници що се отнася до живинката. Имат си цял арсенал от поличби - мостовете им между този и онзи свят. И като знаят поличбите, гадаят в коя точно живинка се е превъплътила душата на близките им; от друга страна, никой не иска да остане някога без душа, така че дори и да няма поличби, хващат се за нещо живо и вярват в завръщането.

С вяра в нищостта. В тази нищост, в която се таи всемирното спокойствие. Напускам тракийските могили. Влизам в една джамия в Делиормана, в която почива лечителят Демир баба. Някой е нарисувал портрет с топлокафяви очи. Безброй са кръстосаните една върху друга кръпки на хилядите поклонници с различни религии, минали оттук с вяра в изцелението. Трябва да е бил огромен този човек, ако съдя по стъпките му в скалите. Колко святост, колко любов към хората е запечатало това място. Отсядам в хан с малък двор и керемидено червени листа на вишните. По-мека, по-тиха и по-обагрена, отколкото я очаквах, е есента.

Тези изтекли очи на просяци, пъплещи по артериите на столицата. Колкото и да ги броя, не свършват. Редиците им се губят в цвета на Големите Представителни Къщи. Щрихи с тебешир и въглен. Черно върху черно. Ако щете вярвайте, има я. Бялата лястовица. Излюпи се под една стряха в Черни Вит. Някой ми обясни явлението като мутация, пък аз си помислих, че теглото най-сетне ще свърши. 12 по обед е и луната е изгряла, малкия тих облак.

Гробищата са навсякъде из селото... Бледолилава, смъртта без име, разтворена в природата, паралелния свят, небе и земя оттук до морето, заявяващ присъствието си чрез тъмните щрихи на внезапно изчезващите по улиците времена, графити в психическата ми памет, от които все пак остава някаква следа.

Поглъщам бавно пицата с твърдо дъно в сърцето на София. Истинската пица била с твърдо дъно. Хлябът на бедните в Италия през Средните векове. Харесва ми вътрешността на столицата ни. Ужасно ми харесват европейските коли, европейските хранителни вериги, европейските подлези с европейските си бутици. Всичко е прекрасно. И всичко прекрасно невидимо бързо изтича през все още незакърпените родни дупки в периферията-позор на краевековната ни балканоевропейска нестаналост. Тогава какво още ми остава освен да кажа: Обичам те, моя родна земя, лудо те обичам, обичам всичките ти брегове, Космосът ти, Обречените ти песни...

До една от колоните на Къщите една просякиня се препичаше на жлътналото се следобедно слънце. Един полицай се опитваше да я изгони. Полицаят имаше скелет на комар, а тя, тромава като мечка, не се помръдваше. На други места това не правеше впечатление на полицаите, вероятно тук не беше място за просене.

Сядам да си почина от шума на колите в близката градина с плачещи върби. Към мен идва просяк, този път от името на някаква фондация, подпомагаща хора на изкуството. О, ужас! Той пишел афоризми и познавал много други като него, все добри писатели. Ужас. Хиляди в тази страна пишат, а сега научавам, че и просят, и всички са добри или поне с добри намерения, а животът ни все по на зле и по на зле върви. Как да разбирам това, богове? Хубави с/бъркани яйца. Като ги гледах така обезличени, с безплътни зеници всички тези чакащи милостиня, се върнах в съня си... пет зелени маниста... бръкнах в джоба си, пет?... лешника. Как така, нали счупих единия. Леко ме втресе.

"И запомни добре, най-унизително е да просиш", натрапчиво повтаряше майка ми. "Ако ще прося, по-добре да умра", кълнеше се тя.

Четвъртък е, 26 октомври. Циганско лято. Пред Народния театър има само един актьор - мечката на циганина. Хората се трупат да я гледат. Една достойно изкарана надница с верига на носа. Нека да е лято, казвам си и бързам да напусна града...

Октомври 2000 - Август 2002

© Росица Пиронска
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 11.02.2008
Росица Пиронска. Арктични цветя. Варна: LiterNet, 2008