|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ЕДНА САМО МОЯ ЕСЕН Росица Пиронска Връщахме се с колата от болницата. Мислех си за Космоса. За Космоса, в който няма нищо. Или има - звезди, звезден прах и боклуци. Не ми беше до звезди този ден. Опитвах се да се изведа от колата, изобщо да забравя превозното средство. Няма превозно средство, движа се ей така, както се движа в сънищата си. Космосът скоро щеше да я погълне. Макар да знаеше, че умира, тя беше единствената, която поддържаше настроението. Говореше така, сякаш се връщахме или отивахме на почивка. Бях забила поглед в пожълтелите вече храсти край пътя. Чувствах се изгубена. Как да се чувствам? Любим за мен човек си отиваше и никой и нищо не можеше да помогне. Тази есен, тези храсти били са същите преди хиляди години? Били ли са толкова жълти? Взрян в тях, чувствал ли се е някой толкова изгубен тогава? Били ли са толкова жълти въздухът, асфалтът, очите на другите? Тя си отиваше. И тези храсти бяха Вечността.
© Росица Пиронска |