ДНЕВНИЦИ

Росица Пиронска

web | Арктични цветя

25 септември 1985, събота

Събудих се в 11.20. Направих прецизно упражненията, които ми бяха предписани, оправих си стаята. Обядвах. Взех си лекарствата, поизчистих кухнята и измих чиниите. Майка ми се обади по телефона да ида при нея в училището, но аз мразя училището и отидох при баба да варя сладко от сливи. През цялото време мислех за едно момче. Представях си, че му рецитирам стихове. Като във филмите. Следобед трябваше да ида при доктора. Кръвното ми беше 100 на 70. Браво. На връщане купих грозде. Изгледах една серия от "Ние, които ходим в училището" и си легнах. Прочетох няколко стихотворения и заспах.

Днес е четвъртък. Сутринта се събудих в 9.20 и както обикновено, упражненията, закуската, сместа за кръвното. Мед, орехи и лимон. Заръчаха ми да вардя кокошката с пилетата. Имаше някакъв плъх. Канех се да пера, когато майка се обади да ида да помагам на баба за маджуна. Ами кокошката. Варих маджун цял следобед. Пушекът лютеше и ме караше да плача. Нямаше как да не мисля за него. Към седем вечерта се прибрах. Скарахме се с майка. Изгледах "Безпощадният фронт" и си легнах. Вече 20 дни не съм го виждала.

петък

Събудих се по-рано от вчера, но хич не се чувствах добре и останах в леглото. После - както всяка сутрин. Тягостно.

Търсих една тетрадка, в която си бях записала зодиите, за да видя дали моята съвпада с неговата. Не я намерих. Времето цял ден беше облачно.

Обичам да тичам. Тичах, отивайки при баба, а момчетата ми се подиграваха: "За мене ли тичаш?"

Събота. Все същата сутрин. Всички процедури по реда си. После насипвах маджуна в буркани. Яко се омазах, омазах и бурканите, майка побесня. Кихнах, падна ми се "мисли за теб". Хм. Написах едно стихотворение. Вечерта имаше кръщене. Макар че нямаше ток, отидохме. По едно време замириса на дим. Пожарът беше в нашата махала. Докато дойде пожарната, един малък сайвант изгоря. Често се случва. Всяко лято горят купи. Все някой си отмъщава на някого. Пожарникарите изгасиха жарта. Усетих, че ми става студено. Прибрах се. Беше 2.10.

Тази вечер се уверих, че адресът е верен. Писмото се беше изгубило... или просто така му харесваше.

неделя

Днес беше работен ден. Бях много уморена от предната вечер и останах в леглото до обед. Опитах с гимнастиката, но не потръгна. Четох малко "Герой на нашето време", изгледах два филма. Спомнях си дни от лятото. Стъмни се бързо. Кихнах - ще се сбъдне мечта... За нищо не мечтая.

8.00 сутринта е. Утрото е свежо. Слънцето тъкмо се показва. Тук хълмовете са високи. Отнякаде се чува кавал. Сигурно е от радиоточката на двора. Денят обещава да е хубав. Още един есенен ден, в който нищо няма да се случи, нищо, което да засвидетелства поне малко, че съществуваш.

Униформата му отивала.

Вторник е. Събудиха ме в 5.30. Трябваше да ходим в поликлиниката. Станах с мъка. Не обичам да ставам рано. Пристигнахме в Тетевен в 7.15. Първо проверихме за коронката на зъба. Беше готова, но зъболекарят работеше следобед. Отидохме на гинеколог. Изписа ми хапчета за смучане и ме прати на хирург. При хирурга майка ми взе думата, но той я прекъсна: "Чакайте, тя няма ли уста". Беше същият млад хирург, на когото попаднах преди години. Тогава си бях навехнала малешейката в час по физическо. Да чакам да ми мине, така каза. След месец отидох при една жена от село, която много леко наместваше стави. "Докторите не разбират от изкълчено. Няма да боли."

Според него нямах апендицит, а възпалени яйчници, и така, от гинеколога при хирурга, от хирурга при гинеколога.

"Ей, че разкопчаване, по-бързо, не се срамувай, че като се ожениш след една година..." След една година ще съм на 17. Замълчах си. Когато бях на десет, си мислех, че човек се жени на 23. Това беше границата. И все броях колко години ми остават. Колкото по-малко оставаха, толкова повече се ужасявах.

Трябваше да ходим и на уши, нос и гърло. Беше 9 часа, а кабинетът работеше от 10. Слязохме в града да купим лекарствата. Давам рецептата от гинеколога, не могат да я разчетат, после казаха, че нямало такова лекарство, а след това, че има, но е вредно за пубертета. Звънят в поликлиниката. Не отговарят. Обиколихме някой и друг магазин и се върнахме горе. Ушният каза да пия аналгин, хирургът казваше да не пия. Дойде време и за коронката. Пред кабинета на зъболекаря един около 30-годишен досадник се залепи за мен - откъде съм, къде уча, на колко съм години. Гледах в земята, но той не престана, докато не изтърси колко симпатична съм била. Отсякох "Не съм", но това не го отказа. "Как, нима никога не са ви го казвали?" Такива най ги мразя. "Не знам, не помня".

Вратата на кабинета се отвори. Баща ми беше вътре. В коридора майка разговаряше с някаква жена, чието момиче щяло да учи в немската в Ловеч. И тя ме заразпитва, и чашата преля.

Слагането на коронката ставаше бавно и мъчително. Търпях. Нашите се познаваха с доктора. "Всички болести ще изчезнат, нека само да се разлюби". Брей това женене, това любене. Исках с поглед да му кажа да млъкне, докато бърника из устата ми. "Ами да, мъжете умират за такива очи като твоите." В това време влезе друг зъболекар. "Синко, запознай се с партийния секретар на Г. и с дъщеря му. Нищо, че си женен. Виж каква е хубавичка." Партиен секретар с хубавичка дъщеря. На какво прилича това.

Прибрахме се. У дома беше празно, пусто и студено. Пред вратата чакаше писмо от диспансера в Ловеч. Баналните годишни прегледи. Осем години ми задават едни и същи въпроси. Стана ми студено. Стихотворението, което написах, не ми харесва особено.

Десети ноември

Стихотворението, което написах, за нищо не става.

© Росица Пиронска
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 11.02.2008
Росица Пиронска. Арктични цветя. Варна: LiterNet, 2008