АРКТИЧНИ ЦВЕТЯ

Росица Пиронска

web | Арктични цветя

Събудих се рано. Призори. Станах. Навън беше ужасно студено. Въпреки това не ми се стоеше вкъщи. Дълго време не бях напускала долината. Не би било зле да прекарам някъде другаде следобеда, мислех си под ефирните, изплъзващи се лъчи на зимното слънце. Любимото ми. Галещо и нетоплещо. Не и за бегониите ми обаче. Забравя ли ги до стъклото, изгарят.

Беше хубав слънчев зимен следобед, който вещаеше да е спокоен. Шосето беше покрито с дебел сняг. Отдавам се на снега и се наслаждавам на пътуването, но ни спират на моста на Боаза. Катастрофа. Имало труп. Значи поне три часа... мисля си. За моя изненада твърде бързо пуснаха движението.

Какво да правим!? Тук на моста винаги е студено. Винаги свива един тънък, режещ вятър. Боаз. Добре, че крайпътният ресторант работи. Влизам. Приятно е. Поръчвам си кафе. Кафето е хубаво. Отвътре и студът ми се стори хубав. Забелязвам, че съм оставила черни стъпки по белия мраморен под. При толкова сняг откъде тази кал!?

Навън реже още по-силно. Решаваме да идем пеша до мястото на катастрофата. Минаваме по моста, баща ми, брат ми и аз. Дяволски пусто е, дяволски непоносимо студено и чуждо. Свивам се доколкото мога, а те току попритръпват, току поглеждат към мен с изцъклени неподвижни очи, в които местността се губи.

Пристигаме.

"Тоя вече няма къде да избяга. Ай да я махат оттука тая мърша."

Полицаите имаха странен хумор. Трупът все още беше в колата. Двама, останали живи при удара, бяха откарани в болница. Трупната линейка щеше да се бави до вечерта. Един полицай, който се въртеше около другите, се обърна и тръгна към мен.

"Вие какво зяпате?"

"Гледам."

"Вървете да гледате на друго място!"

"Пътят ми минава оттук."

"Вървете си!"

"Ще чакам да пуснете движението."

"Казах ви вече, чакайте на друго място, тук не може."

"Защо да не може? И други чакат, и гледат."

"Те не пречат."

"Че аз с какво преча? Стоя тук и гледам един труп на пътя.

"Махайте се."

Беше безсмислено. Отстъпих с три-четири крачки, което нищо не променяше, но полицаят, доволен, се врътна и тръгна към колата, която пътна помощ се мъчеше да издърпа от канавката. Двете жигулита, бяло и червено, бяха неузнаваемо смачкани. Бялото се беше завъртяло няколко пъти и останало по средата на пътя. Червеното се беше отметнало и здраво заседнало в канавката. За малко колата на пътна помощ да се откаже.

Срязаха вратата, измъкнаха го. По-скоро го струпаха, мъртвия мъж, край пътя, и го забравиха. Питах се, мърша ли е!? Току-що загинал човек мърша ли е!?

Въпреки катастрофата следобедът някак си оставаше спокоен. Полицаите също спокойно си вършеха работата. Хуморът им ескалираше. Пътна помощ се справи с жигулито в канавката. Единственото, което можеше да се помисли за здраво тук, бяха задните колела и стъклото, зад което с насмешка се подрусваха разпилени, недоумяващи смъртта разноцветни плодове и зеленчуци. В единия край на стъклото се стичаше жълтък, който изпърво взех за мозък, но черупките развенчаха заблудата ми. Усещането обаче не се промени.

През това време някой беше обърнал трупа с лице към небето. Дрехите му се бяха свлекли. Лежеше край пътя полугол, с разкривени крака и извита в полувенец ръка над главата. В тази изкривена разголеност приличаше на току-що застрелян престъпник.

Пуснаха движението.

"Не казах ли да се махате."

"Добре де, махам се. Но нали пуснахте движението. Сега всичко живо, което ще мине по пътя София-Варна, ще го види. Пък и трупът изниква току след завоя, направо се набива в очи."

"Махайте се."

"Няма ли поне да го покриете."

"Няма с какво."

Неволно се разсмях. То само смях липсваше, но... взех отговора му за шега и неволно на шега му отвърнах.

"Ами да ви дам якето си."

Носех дебело доста износено вече тъмносиньо яке. Помня, че го купих с една студентска стипендия през 91-ва.

В този момент следователят, който беше дочул спора ни, се приближи, гледайки сериозно и въпросително. Кимна на полицая и преди да си тръгне, каза.

"Все пак, тук е опасно. Може да ви удари някой Тир."

"Тръгвам си." - казах аз и стъпих върху насипа, където краката ми затънаха в снега до колене. В това време хуморът на полицаите секна и преля в прекален професионализъм. Почувствах се като арктично цвете.

След час трупът все още беше там. Здрачаваше. Един полицай мръзнеше край него. Късото, бяло, мръсно парче плат, което му бяха метнали, бе отвяно от вятъра и се бе закачило за дланта на едната му ръка. Другата, извитата над главата, се бе отпуснала встрани и сочеше пътя. Изглеждаше наивна. Малка, бледа ръка с леко присвити пръсти, сякаш молещи се.

По-късно, през лятото, на магистрала Хемус се беше ударил един Тир. "Умряла държава", каза следователят и махна да пуснат движението.

Какво вземане-даване си имаше смъртта по пътищата ни със смъртта на държавата ни, тогава така и не разбрах, но разбрах нещо за илюзиите...

2000

© Росица Пиронска
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 11.02.2008
Росица Пиронска. Арктични цветя. Варна: LiterNet, 2008