1990-1993

Росица Пиронска

web | Арктични цветя

Здравей,

Тъй като дойдох отново на лекции нахалост и се чудя какво да правя, ти пиша...

...поезията е... по-нощна, нали така, нощем тялото се разпада... През деня ги помирявам някак си душата и ума, но през нощта, уви ... толкова стихотворения съчиних наум и си останаха там. Като запаля лампата, изчезват. Може би електричеството е прекалено силно и ги унищожава. Ще ми трябва свещ. Да можех да виждам в тъмното. Трябва да се науча да пиша на тъмно. Ей-сега, като загася лампата, пак ще се заредят. Как да заспиш.

В понеделник тръгвам за Копривщица. Сега е шест часа, двадесет и втори август, хиляда деветстотин деветдесет и трета и аз като че ли се прощавам с нещо.

Засякохме се на село. Не отидох при него. Станах от трапезата и си тръгнах.

В парка съм. Гледам корабчетата по Дунав. Нивото е доста ниско. Водата изглежда чиста. Чак ми става приятно. Обед е и трябва да тръгвам към столовата, но преди това ще довърша писмото.

Започнах работа като учителка. Учениците са като подивели. Другите учители са свикнали. Казват, че и аз ще свикна.

Взех смешна заплата. Дано преживея. Пуши ми се, но предпочитам да си легна.

Цял ден дремя. Оставям ги да работят сами. И без това не си струва.

Пак се запалих по ВИТИЗ, но вече няма смисъл.

1990

От днес започвам да си водя дневник. Мисля, че ще ми бъде от полза, колкото и глупаво да ми се струва. Ще започна с вчерашния ден...

Днес играх волейбол. Твърде много егоизъм.

19 януари

Вкъщи е лудница. Когато си говорят, все едно се карат. Как да пишеш.

Снощи играх карти. Излязох от къщи, помотах се по улицата, после се отбих в една кръчма. Трима познати ме викнаха да им стана четвърти човек. Запълних карето, но обърках играта. Не ме бива в следенето.

Днес четох цели два часа. В тъмното няма нищо.

Откраднаха ми очилата. Тези ученици. Учителите не спряха да ми се подиграват. Утре ще ида до Ловеч, тъкмо ще посетя и дядо във второ вътрешно. Изпадна в депресия с идването на демокрацията и така си и остана. Тази нощ сънувах, че вуйчо ме вика да се върна отнякъде. Дядо бил починал. Вуйчо не живее на село, защо той ще ме вика.

Всички тези нови книги, който си купих, са помия. В книжарниците не се намира нищо свястно. Предпочитам да гледам филми. Според снощния в тъмното има нещо: "Да погледнем в тъмното, да погледнем зад страха".

Февруари

Събудиха ме точно когато реших да се впусна в един сън.

Пътуването до София с работнически автобус не бе приятно преживяване.

Влакът тръгна навреме. Чувствах се зле. Не можех да заспя. До Пловдив никой в купето не проговори. Едно момиче до прозореца от време на време ме гледаше дружелюбно. Очните са три седмици, преподавателите ни хвалят, били сме по-добри от редовните студенти, но въпреки това техните дипломи са с предимство.

Осезателно се променям, въпреки че не искам да си го призная. Тази вечер въобще не хапнах от любимата си лютеница. Радвам се, че на другите им хареса.

Не ми е добре в тази квартира.

Анка я няма. Сигурно е с Иван. С днешната си лекция Сапарев ме обърка. Повече се усмихва, отколкото говори. Не искам да мисля за изпита. От два дни ме боли цялата лява страна. Искам да остана сама.

Достатъчен е само този дневник. Не крия, че много ми се иска да пиша истински неща, но дали ми е дадено. Цял ден си спомнях за екскурзионното летуване. Дали ще забравя това лято. И него.

Сълзите ми не са слабост, просто си плача. Анка ме прибра от терасата и ме накара да си легна. Направи го така естествено и топло... срам ме е да я гледам с подутите си очи, и гласът ми потъна някъде, затова драскам сега...

Дали ще има и други лета?

Няма да мога да уча актьорско майсторство в свободния факултет. Само аз съм се записала. Всичко се е записало мениджмънт. Две момичета се разсмяха, като чуха за каква специалност питам. Цял ден ме боля сърцето, макар да казват, че сърце не боли. Просто излишно електричество. Братя Карамазови така и няма да ги прочета, нямам време, а и да ги прочета, ще запомня ли какво се случва на 236 страница например и дали изобщо нещо се случва и пак ще ме скъсат. На семинарите другите лъжат, че са я прочели. Кога ще се науча и аз да лъжа. Ужасен недостатък.

Нашите се обадиха. Вуйчо и вуйна били на село. Слава богу. След оня сън за развода им се чувствах виновна.

Имаме си вече две агънца. Мъжки. Майка ще е доволна. Много жали, когато колят женските.

Анка заспа. "Не можеш ли да плачеш при мен?" Страхува се да не скоча от терасата. Никога не съм била суицидна, но височините все пак теглят надолу. Сега тя спи, а аз осъзнавам, че апартаментът е на втория етаж.

Хапчетата не помагат. Или само за няколко часа. И тази нощ не ще да е моя. Ама че безсмислено изречение.

15.02.1993

Днес разбрах, че в Университета има свободен факултет, където мога да запиша актьорско майсторство и театрална режисура. Изхвърлих всички хапчета в тоалетната. Бяха зелени. Не знам защо ги пия. Може би защото са ме зарибили с тях още в детството ми. Гледах ги как потъват, как водата ги отнася надолу към гмежта. Горкичките. Не можеш току-така да изхвърлиш нещо, споделяло живота ти години наред.

Лятото на 92-ра

Освобождавам напрежението с ябълки. Ям ги с килограми.

Обикалям магазините и разговарям с продавачките. Купих си ябълки от пазара. Сбръчкани, но жълти, тях най ги обичам. Златна превъзходна, натърти продавачката. Чак пък превъзходна, просто жълта.

Опитвам се да овладея манията си да купувам книги. Де що пари имам, все за книги отиват. Без малко да дам двеста лева за една кратка граматика и учебник по английски. Не ги дадох, защото ми се искаше да си купя и чешка граматика, и учебник, и... ще трябва да овладея манията си по езиците. Английски учебници има вече почти навсякъде, така че ще е по-добре да потърся нещо чешко. Ще мина през София. Какво толкова има в тази Чехия?!

Хазяйката ме покани на вечеря, синът й беше дошъл на гости. Не бях гладна, отказах й и й подарих ябълките. След час донесе чиния с боб в стаята ми. Наистина умееше да готви.

В 2.10 се озовах на гарата. Влакът за Карлово още не беше обявен. Гарата беше претъпкана. Прикрепих се към една будка да не се бутам.

Тръгнахме. В купето една жена от южната граница разказваше за пътуванията си от Карлово до Пловдив и обратно и се възмущаваше от поредното покачване на цените. Другите кимаха: "Да, ами така, така." На една от гарите в купето влезе мъж-жена с дълго палто от лисичи кожи с лъскави черни ботуши. Носеше къса и права черна коса. В купето настана тишина. Седна до мен, измъкна от багажа си разнебитен транзистор и започна да превключва станциите, от които се разнасяше само дразнещ шум. Не си представях така пътуването да Карлово. Представях си го... по вазовски. Дано час по-скоро да зърна Средна гора. Транзисторът пищеше. На следващата гара травеститът слезе.

Никой не посмя да му каже да намали звука. Запомних веждите му, извити като на народна певица.

След две гари слязох и аз.

Вазов. Средна гора е красива и мека.

Събудих се и не повярвах, че не ми се лежи повече. Чувствах се здрава, жива. Слязох в кухнята, пих чай. Погледнах се в огледалото, изглеждах добре. Сложих си дънките, една бяла риза, вълнен пуловер и излязох. Хванах автобуса и отидох на пазар. Тълпата беше ужасно агресивна. Гледах да не попадна под някой тезгях. Не можех да мисля за тълпата. Очите му са тъмнокафяви, но снощи бяха толкова черни, космически дупки. Чух го да казва, ако изобщо го е казал, че мъжете са склонни към самоубийство. Не може да е сериозно, винаги се шегува. Аз казах ли нещо?!

Извадих плитките от чекмеджето, да постоят на светло. Вече не се тормозя, че ми ги отрязаха за оня тъп лагер. Вероятно по-късно сама щях да си ги отрежа. Бях само на осем, колко много сълзи. Когато в подготвителния в Правец ме окастриха заради едно посещение на Тодор Живков, не ревах, само се срамувах. От класа и от класния. "Като не можа да минеш, защо не се прибра в общежитието, нямаше да ти пиша отсъствия." Класният беше състрадателен човек, но чак да не ми пише отсъствия, откъде да знам. Изходът беше фризьорският салон. Фризьорката беше бясна от това, че тази сутрин й се изсипа половината училище.

L’ecriture. Честно ли ще е да пропиша на френски. Вече имам няколко стихотворения. Карлово е един такъв малък град. Стара планина - динозавър, ще ме глътне. Кога ще порасна? Има много тунели между Карлово и Копривщица. Като на кино. Последният е дълъг цели седем минути и веднага след него е гарата. Изхвърля те на едно място, където не можеш да си представиш къде си. Хем девствено, хем страшничко. Тук си, сега си, но в коя година. И едни такива музейни хора. Бавни и усмихнати. Определено се чувствах чужденец. Лято е и зеленината е тучна и омайна. А през зимата снегът бил като пудра. Така приказват тук. Наистина музей. Останах три дни. Драга ми показа всички възрожденски къщи. Ходила в Корсика на стаж. Във висшия във Варна й признали изпитите от полувисшия по туризъм в Бургас, а аз в Пловдив повтарям всичко. Всички изпити, които държах в Силистра. И така, Елин Пелин - три пъти - на кандидатстудентския, в Института и в Университета - един и същи въпрос, една и съща оценка; Йовков три пъти - на матура, в Института и Университета - един и същи въпрос и оценка; Алеко....той почна още с изпитите след седми клас. Ще зъвърша на 26, а преподавателката по френска морфология все ни повтаря, че на тази възраст във Франция ставали доктори. Вече не ми се ходи там.

Носи се и слух, че с дипломите, които ще ни дадат, няма да можем да работим даже в езикови гимназии, камо ли в институти и университети. Но защо не ни казаха това при записването. Аз така и така ще остана на село, но другите се бунтуват. За чужбина пък да не говорим. Ако искаш да обучаваш деца във Франция, трябва да минеш през пет степени във Френския институт. След висшето още едно висше почти по същата програма. Някои ме упрекват - за десет години да беше станала доктор. Така е, учителите нямат авторитет.

Семейството на Драга беше в траур. Майка й мълчеше, Драга си даваше вид, че всичко е наред. Миналото лято сестра й получила астматичен пристъп на нивата с картофи, забравила си апаратчето вкъщи... и докато мъжът й се върне ...

Защо така? Миглена, другото момиче, с което живяхме в една стая в Правец, загуби брат си при избухването на военен склад в Шумен през 85-та. Атентат ли беше, или не, кой знае. И Миглена се държеше. Рухналата бях аз.

92-ра

ПАЗ-ът, който това лято ни закара до Боровец, спря точно пред хотел Рила. Спря и не пожела повече да тръгне. Ние бутаме, а германците снимат и се задавят от смях. След стотина години може да ни разпознаят в някой музей на запад, и ще сме дали снимки на света.

Колко неща, които съм обичала, съм забравила. Пролет е. Капчуците пръскат. По сенките все още има сняг. Птиците скоро ще полудеят. И дърветата. Всяка пролет - капчуци, мръсен сняг, кална земя, цъфнали трънки, напъпили вишни, едно и също, и все пак никога като преди.

Януари и февруари тази година се увлякоха. Едва дочакахме да пръдне Марта. Зелето в каците през март започва да мирише, сигурно оттам е и този израз.

В килера мирише на току-що сварено мляко. Полвякът винаги ме връща към бабиния водник. Прабабиният, по майчина линия. Там мина детството ми. До огнището, с просениците в пепелта, гърнето с боб и мътилката. Бях в Пловдив, когато тя умря. Имах изпит на другия ден. Още не съм си простила, че послушах майка да не се връщам, а да си взема изпита. Не я погребах. Не я зарових. Често, когато седеше на отвода, ме хващаше здраво за китката и казваше: "Това държи човека. И ръцете ти трябва да са студени." Моите винаги бяха студени.

Дълго, след като си отиде, не проумявах един сън, че е сън. Тя става от гроба и се връща вкъщи, седим с нея двете на отвода и това е вечността. И дядо е там и разбира, че баба е жива и никога вече няма да умира. Той си отиде преди нея. Много я псуваше, но тя никога не го напусна. Сбъдна й се обаче желанието да не го слагат до нея. Мислеше, че ще умре първа. Когато той поведе редицата в новото гробище, тя не каза да оставят място и сега лежи по диагонал, някъде по средата.

19 март

"На свободния не е присъщо да живее заради другите", "прекаленост в добродетелта е да правиш добро на всички", "страхът ни води към размисъл, а никой не размишлява по безнадеждното". Дойдох да чета лексикология, а вече три часа седя на студа и чета Аристотел. Той често повтаря една жилава дума, "силогизъм", с разновидност ентимема. Силогизъм - извод, умозаключение въз основа на две съждения.

Първото съждение е "той", второто "само той".

"Катерина тичаше с всички сили. Колата я преследваше на бавни обороти, колкото да поддържа напрежението. Тя се осмели да погледне назад, едва когато зърна хотела."

Не, не искам нищо да описвам.

Лежа на спалнята и гледам снимката на Кайл Макклоклан.

Вчера Аристотел така ми е повлиял, че днес поисках сто лева за един превод. Брат ми ми го тръшна, бил за негов приятел. Ядоса се, като му казах цената, и сега напук е надул касетофона с някакви цигански маанета, а аз си мисля, че желанието ми да изчезна, не е било нищо друго, освен, хммм, желание да променя живота си.

Пуснах писмо до Париж. Имам и два адреса от САЩ - Ню Джърси, а ми се ходи в Китай. В Рила срещнах един англичанин от Манчестър. Учител на първи клас. Беше обиколил половината планини на планетата. Вземал пари на заем през лятото, после през учебната година ги връщал. Ако му се случело да закъса в някоя държава, се хващал на работа за една-две седмици и с припечеленото продължавал. Много искаше да разбере ние кои чужди страни сме видели. А ние бяхме неземно щастливи, че най-сетне се бяхме докопали до екскурзионно в Рила, в която (реално) виждахме Алпите.

Двата дни, през които бяхме заедно, се мъчех да открия поне мъничко посредственост у този Тревор, която изобилства у нашите учители, но се провалих.

До вчера беше студено. Днес е напрово пролет. Не я искам. Зимата ми стана навик.

"Катерина се озова в дълъг и тесен коридор, с наредени една до друга бели врати."

Направо ми се повдига от музиката, която се чува отвън. А може и да е от шоколада, който изгълтах преди малко. Едно от нещата, което не харесвам у Аристотел, е, че човек не се страхува от смъртта, защото била далече. При мен винаги е прекалено близо и не ме е страх.

"- Къде беше до сега?

- На слънце.

- На слънце! И утре ще има слънце. Намери ли си стаята.

- Не съм. Всички са еднакви.

- Нали ти казах бялата в дъното. Но иди първо да те подстрижат. Има въшки."

Ами ако ида в манастир.

Остатъкът от деня обещава да е скучен.

Ако напиша писмо на К.М. и го адресирам Лос Анжелис, къща с високи комини, за К.М., актьор, дали ще го получи. Да бе, ще го отворят в някоя поща.

Ама че слънце. Вчера следобед по радиото чух да казват, че след 20 минути ще е пролет. Аз до май си мъкна дебелите дрехи. Сутринта пролетта вече личеше. Тормози ме. Като се пробудих, не чувствах ръцете си от лактите надолу. Щипах се, за да се уверя, че съм будна.

Защо виждам Америка слънчева? Другите я виждат динамична, с хубави коли, високи идеални сгради и много пари. Аз я виждам само слънчева. А това слънце, което напича отвън, ме ядосва. Никога няма да отида в Америка. Опитвам се да запомня този актьор във всичките му роли. Купил си къща с големи комини и високи тавани. Майка е настинала от прането и сега лежи, боли я корем. Аз трябва да чета фонетика и лексикология, но толкова ме е яд, че този изпит се повтаря, че едвам се стърпявам да изчета въпросите и по един път. И понеже ме е яд, бързо ги забравям. Отличничка в института и повтарачка в университета. Какво ли не се случва в тази наша страна. А и тази пролет днес. Но изпитът трябва да се вземе.

Валя цял следобед. Хората стават все по-лоши. Липсваш ми, много ми липсваш и ме е страх.

Април

Струва ми се, че хората масово полудяват. Преди няколко дни ходих до Пловдив. Ето какво чух във влака. Едно момиче от бедно, непросветено семейство намерило спонсор и тръгнало за Америка. Приятелката, с която си пишело, трябвало да го чака на летището. Но не го чакала. Решено на всичко, с 250 долара в джоба, то се качило в първото такси и тръгнало да търси адреса на приятелката си. Някъде по средата на пътя сметката за таксито застрашително нараснала. Златка (така се казвало момичето) помолила шофьора да спре. Слязла от таксито насред едно голо поле. Изведнъж като по чудо насред полето се появила църква. Сам-самичка църква. На прага на църквата седял пастор. Златка влязла в църквата. Когато службата свършила, пасторът повикал Златка да излезе и да се представи. "Здравейте, аз съм Златка от България. Дойдох да уча в Америка." Стъписана, тълпата се размърдала и една наблюдателна американка забелязала цветето-лепенка върху Златкината чанта. "Вижте, вижте, цветето. Сам Господ ни праща това момиче". Американците ахнали. Цветето (не разбрах точно какво цвете) било символ от библията, който Златка била получила от някаква американска група, на която имала честта да бъде преводачка. Добра американка й предложила нощувка. Настанили я в стая като от приказките на Шехерезада. Мъжът на американката обаче бил много недоверчив и мнителен. Златка им казала за желанието си да учи в Америка, но в този щат обучението било безплатно само в две училища. Златка решила да опита. Мъжът и жената имали двама женени сина, които живеели далече от тях, и като видели колко мъчно й било на Златка за родителите й, решили да я осиновят, и без това си нямали дъщеря. И Златка заживяла при тях. Изкарала шофьорски курс и опреснителни курсове по английски. След шест месеца се явила на изпити в учебното заведение, към което се устремила, когато напуснала България. Станало чудото. Гениалният й ум събрал стоте възможни точки и Златка била приета в училище за пилоти гражданска авиация. Нямало нещо, което да й се опре. Дори демонстрации по висш пилотаж правила пред онемелите американци. Вестници. Телевизия. Славна звезда станала. Покрай нея и двамата средни американци станали известни. Сега Златка учи в Америка. Става в 5 часа, преговаря си уроците, ходи на лекции до обяд, а след обяд преподава на ученици, за да плати обучението си. И всичко това се случило само за една година.

- В кой щат се е случило това - намесих се аз.

- О, не мога да ви кажа. Тя една приятелка на Златкината майка и моя приятелка, учителка, знае. Мога да се поинтересувам, ако искате?

Едно хлапе през цялото време влизаше и излизаше от купето и непрекъснато се плезеше. Едно момче проповядваше християнство и успокояваше стара жена, че светът ще просъществува. Момиче, чието лице не проумях, му опонираше и отричаше всякакъв вид лишения в угода на душата. Не вярваше в прераждането, с което момчето зарибяваше старицата, а накрая каза, че не вярва и в хората. Жената, която се беше увлякла да разказва историята на Златка от Америка, се възмути, стана и излезе. В един момент всички зяпнаха хлапето, което се плезеше. "Що за възпитание? Що за възпитание?"

14.04.

Много обичам мириса на стари книги. Иде ми да зарежа превода от френски и да ида в библиотеката. Днес не отидох на работа. Не го понасям повече това училище. На всичко отгоре получих телеграма за рождения ми ден от хора, с които съм се срещала само веднъж и то за малко. "ЧРД. Обичаме те". Добре, че Мария се обади да ми каже, че кобилата й родила женско. Обожавам коне.

Вдигнах се от леглото в един на обед. Помотах се малко из къщи и отидох да набера коприва. Всички обичат коприва, но никой не отива да бере. Не ми стана ясно какво точно е "жанр" или поне приблизително ясно. Въртят и усукват и в крайна сметка нищо. Мирисът на попарената зелена коприва е като този на старите книги. Кара ме да се чувствам жива.

"Здравей,

кога ще дойдеш да ме вземеш. Чакам те всеки ден. Нощес сънувах много, много коне. Кафяви, охранени и лъскави. Между тях имаше един черен и един бял кон. Толкова бял кон никога не бях виждала. Баба, майката на баща ми, се грижеше за тях. Тя почина отдавна. Исках да ми подари белия, но тя не ме чуваше. Правеше се, че не ме чува. Тогава реших да си го взема, без да я питам, но той извеждъж се превърна в лепенка... Тръгнах към черния кон и брат ми ме събуди. Преди да тръгна на училище, всяка вечер играехме с дядо на коне. Баба мърмореше, че й мърсим водата в кофата, когато ги водех там да пият. Когато дойде време за училище, отидох при дядо и му казах: "Обещавам ти, че ще идвам да играем, нищо, че тръгвам на училище. Дори и в трети клас, пак ще идвам." Третокласниците тогава ми се струваха много големи. Всички изглеждаха високи и самостоятелни. Дядо само тъжно се усмихна.

Нещата вървят на зле.

Той нищо не губи.

Май

Вали. Днес погребаха Немия. Роднини сме. Онази нощ бил пиян и го блъснали или направо си е лежал на пътя и шофьорът не го е видял в дъжда. Утре съм на изпит и не знам къде ще отседна. Казаха ми, че във Военния клуб в центъра било най-евтино. Сигурно е мизерно. Не ми пука, стига да няма друг в стаята.

Юни

Днес ще заривам царевица. Утре ще варя кампот от ягоди. Вдругиден ще имам време за писане. А как ми се ходи на театър. Но в околността вече няма театри.

Днес е един от онези скучни дни, в които ти върви, както си предвидил.

Не отидох на училище. Пет учебни часа. Представата, че ще се видя с всичките си ученици, ме остави в леглото. Отидох за болничен и изкарах лекарката из нерви. Срещнах я в коридора. "Добрый день". Кимнах с глава и помръднах устни: "Добър ден". Получи се нещо като шепот. Зави ми се свят. Седнах на пейката. Лекарката влезе в кабинета си. Отвътре се чуваше боботещият глас на мъж, който се опитваше да направи впечатление. Медицинската сестра излезе от другата стая и влезе при тях. Стената пропускаше всеки звук. Чуваха се дълги обяснения за това коя съм, каква съм, защо съм тук, гадаеха защо съм тук. Лекарката беше бясна: "Учительница! Ну какая учительница же она есть? Я ее добрый день говорю, а она смотрит на меня как дура и никакой ответ." Влязох. "Садитесь. Какой проблем." "Женский." "И какой диагноза написат". "Каквато искате". Написа "дислексия". Не съм срещала тази дума досега. Тук съм се родила, в тази стая. Дура. Трябва да се науча да говоря по-високо. Купих си шоколад и цигари и се прибрах.

13 май

Има една песен "Хей, здравей". Отдавна не я бях чувала, а сега я въртят всеки ден. Някога повече ми харесваше. Писна ми от американски филми с хепи енд. Поне да можех да пия. Но след първата чаша ми се гади. Така и пуша. Купувам си цигари, нося ги по няколко седмици в чантата и накрая ги подарявам. Закръглена съм. Някои ми завиждат, а аз не мога да се понасям. Не искам вече кон. Пораснах. Оня ден баща ми дойде да ме пита дали да вземат едно жребче. Разсмях се. "И в трети клас пак ще си играем на коне, нали, дядо?" Стремя се към разни неща, само и само за да си докажа за пореден път, че нищо не искам. Вчера прочетох само две страници. Защо, ако не си написал роман, никой не те зачита.

Написах една страница и спрях, а си мислех, че ще пиша цяла нощ, всичко така добре се подреждаше. Но... точно подреждането...! Да добавя още една страница и още една, и още, да си има начало, среда, край, и нещо след това, да хукна по издателства... не, роман няма да напиша.

"Здравей,

толкова неща имам да ти казвам. Искам да започна курс по актьорско майсторство. Страхът, който ме преследва, не е от хората. Знам, че ако отида на този курс, ще се разочаровам, ако не отида, ще се мразя. Освен това е по косене. Ако отида, дали дядо няма да оздравее. Една зъболекарка ми предложи да ме учи да яздя това лято. Няма да отида. Вече не искам."

"Не й се вярваше, че са я изоставили. Беше се отнесла по една скала, чийто парапет се клатеше. Усети прилив на сладост в устата си, сякаш бе лапнала бонбон. Природата. Рила. Само една стъпка. Родината, планетата, дрън-дрън, вселената, и после... празни приказки за други такива все неща... Трябваше да се прибере в хижата. Ставаше студено. Марица. Харесваше ли това име. Би ли искала да се казва така.

Хижата беше завряна в тясно сенчесто място, където щеше да мръзне цели два дни."

юни

Много плаках днес... заради миналото лято. Често сънувам, че изкупвам някаква вина. Една лястовица все каца на рамото ми, а една двойка си е свила гнездо на гърдите ми. Така ми тежи и толкова студено ми става. Затова развалям гнездото. Но къде да оставя лястовиците. Опитвам се да ги пъхна в джобовете си, но там е пълно с току-що излюпени пилета. Не мога да им намеря място, но и не ги пускам да отлетят. Когато се събуждам, първо се оглеждам да не са ме поцъкали. Очите ми парят.

"Стаята в хижата й беше точно срещу тоалетната, която ужасно вонеше. Момчетата пиеха вън. Повъртя се в леглото. Студът проникваше отвсякъде. Може би на тавана е по-топло. Стана, качи се горе и се пъхна в едно от леглата им."

07.06.

Харесва ми селския живот, но съм напълно ненужна тук. За нищо не ме бива. Майка ми страда от това, ами да си страда.

Ако не си ти... Не знаех, че е минало толкова много време. Трябва да спра да чета. Боли ме гръдният кош. Чета Бокачо, не го харесвам кой знае колко.

Имам страшно много работа. Напрегната съм. Зъбите ме болят. Имам да бера череши. Когато искам да избягам, да избягам далече, бързо, много бързо, постигам само едно хаотично кръстоване из двора.

Отивам на черешата. Или под сянката й.

Вчера ми извадиха зъб. Още не мога да го преживея. Но пък беше толкова изгнил.

Днес го видях. Оплака ми се, че не е добре. "И какво толкова ти е?", "Вие ми се свят.", " И от какво?", "От въртенето на земята."

Като разбра, че съм се записала в Пловдив, не можа да се сдържи. "И аз мисля да запиша две-три висши наведнъж. Колко години ти остават?", "Три?", "Има ли смисъл?", "Няма?", "И защо в Пловдив?" Стори му се далече. "Само там приемаха от полувисшите?", "И какво, седем години за едно висше?", "Осем. В годината, в която завърших Института, за нас нямаше прием във висшите. Но не това е лошото, а че не признават изпитите и сега ги повтаряме. В Силистра ни казваха, че като завършим трите години там, ще можем да продължим още две в Търново и край.", "Лъгали са ви, за да останете в Института. Защо отиде в Силистра?", "Сякаш не знаеш, че в Софийския ме скъсаха на "Под игото". Надявах се за Славейков, уви... Да беше поне Епопеята, а то...", "Що не остави за другата година?", "Нашите се уплашиха, че ще се разхайтя и няма да искам да уча.", "А в Силистра с какво влезе?", "Елин Пелин, пет и нещо." Той се изви и си тръгна. Или го извикаха да разнася ракия. Правеха кръщене на племенницата му. Проклет зъб, така ме боли. Звъннах на нашите от една съседна къща да дойдат да ме приберат, а те варят компот от череши, в два през нощта. Музиката, която се чуваше по течението на реката, скоро спря. Доварихме компота и към четири си легнахме.

21.06.

Времето е морно, въздухът тежък. Родителите ми, уморени от задуха, стоят на двора и се чудят коя да подхванат. Ако завали, трябва да тичаме на сеното, но за това се чакат първите капки, така че, докато закапе, може да се свърши нещо друго. В крайна сметка седнахме да обядваме или не точно това е думата, защото още не беше обед. Закапа. Взех вилата и хукнах към брега. Как мирише само. Една стара жена мина покрай мен и ме поздрави на турски. Кимнах й с глава, все не мога да запомня отговора. Майка ми обикнавено им отговаря с "добър ден", но някак си не е същото. След обяд прахме вълна на реката. Обичам да пера вълна. Мирисът на серей... едва ли има по-убедителен мирис, че съм си у дома.

Едно гущерче влязло в хола. Погнах го, а то по стълбите, по стълбите, та в кухнята. От кухнята пак на стълбите. Ще влезе в стаята ми. Опита се да скочи, но се удари в ръба на стъпалото и тръгна обратно. Насочи се към изхода. Ще го изпусна. Искам да го хвана. Шмугна се между обувките. Тук вече е на тясно. Ами ако се размърда в ръката ми!

Хванах го. Не помръдна нито веднъж. От страх да не го изпусна, го стиснах и то зяпна. Задъхваше се. Веднъж занесох в училище един слепок. Хванах го в опитното поле и го мушнах в джоба на престилката си, където явно му харесваше, защото не даваше да се разберре, че там има нещо живо. Чудех се на кого да се похваля. Показах го на една лелка, като си мислех, че тя ще го хареса, а тя така се разпищя, че събра всички на двора. Бях направила нещо чудовищно мръсно. Да пипам змия.

Облаците по небето днес бяха странно подредени. Гледах ги цял следобед. От време на време някой реактивен самолет ги разбутваше, но не след дълго те пак се подреждаха, един строг строй в очакване на залеза.

Изпуснах същинското потъване на слънцето, видях само аления му автограф.

"Роси, Роси", чух някой да ме вика. Сторило ми се е. Често ми се случва. Гласът не е нито женски, нито мъжки, нито детски. Просто глас.

Купих си пишеща машина на латиница. Вкъщи ще мърморят цяла седмица.

Ходих на врачка, а тя пак с този яйчник. Церова кора, смрадлика, магданоз и сода, вариш 15 минути и правиш промивки всеки ден. Вече знам какво ми е, след сто диагнози - тумор, бременност, обикновена киста, просто възпаление, в ИСУЛ ме убедиха, че от стара настинка тръбите се скъсили и болят, и ще болят, особено при лошо време, параметрит или нещо такова. "До две години ще си уредиш живота. От първата работа не си доволна, успех ще ти донесе втората работа." Странно с каква втора работа бих се захванала, откак се помня, все с книги се занимавам. "Две деца ще имаш, но ще лежиш в болница, докато ги родиш. Покрай тях и два аборта. Ще ходиш с мъж в чужбина. Брак ти се пада с нито рус, нито черен. Роднините ти откъм майчина страна те обичат, но откъм бащина лицемерничат. Ще се влюби в тебе държавен човек. Ще си раздвоена - дали да го погледнеш, или да му дадеш гръб. Ще е важно, защото колкото силно можеш да обичаш, така можеш и да мразиш, макар още да не го знаеш. През август голяма радост." Исках да попитам за държавния човек, но не събрах смелост. Стори ми се, че нещо премълча.

Майка ми определено се зарежда от мен. Когато е нервна, ме боли глава. Скарах се с баща ми насън. Тъкмо щях да запиша едно стихотворение и ме събудиха. Толкова изтощително е родителите да искат децата да повторят живота им.

Мислех си, че като свикна да пиша на машина, ще захвърля дневника, но пак съм с него. Купих си цигари и вече не ми се пуши. За какво ми е този дневник. Дали не искам нещо от мен да остане. Но в него няма нищо. Само едно ежедневие.

Защо паля цигара, като не ми се пуши... заради запалването, заради вглъбяването при първото вдишване, заради разсеяното изпускане на дима? ...аз съм пушач, заради една глътка дим. Пепелникът е пълен с вдишани по веднъж цигари.

Морен Илинден. Кладенците съвсем пресъхнаха. Трябва да имаш метаболизъм на пчела, за да издържиш в тази жега.

Август

Онази нощ го сънувах с жена, снощи го видях с жена. Нямаше да го забележа, ако не беше извикал името ми. Защо ме извика? Гледаше ме виновно, искайки прошка. За какво да прощавам? Между нас не е имало нищо. "Как я караш?", "Чакам да дойде есента." Не посмях да му кажа, че по устните му има червило. Да имаше една обикновена вафла сега...

Днес ходихме за риба. Хвърлях смешно. Стръвтта падаше под носа ми. Другите забождаха по няколко червея на куката, аз забождах по един, да не ги хабя, рибите ги изяждаха. За цял следобед хванах едно малко костурче. На момчетата им потръгна на таранки и царички. Царичките са подобни на златни рибки. Тъмни по гърба, с жълти люспи отстрани, които към корема избеляват. По-дребни са от костурките, красиви са и не се ядат, били горчиви. През цялото време момчетата философстваха за таранките.

Вали си дъждът, какво го интересува, че чакам в тази сладкарница и че заради него може и да не дойдеш. Толкова ми е студено. Наоколо всички са с палта. Явно наистина е студено. Вали. Всеки понеделник е така. Малък град. Хората се познават, но аз все още никого не познавам. Разтворила съм стихосбирка на Разцветников. Вместо да чета, ги гледам как влизат, купуват си сладки и излизат. Напоследък сънувам, че се издигам на половин метър от земята и се движа, без да си мърдам краката. Няма да дойдеш. Как ли би се вързал този мой сън с Разцветников. Продавачките вече ме подозират. Малък град. Дали не сънувам.

Ето за теб цветя и вейки разцъфтели
а с тях и туй сърце: то все за теб тупти
не го разкъсвай ти с ръцете си тъй бели -
под твоя поглед тих в мир да се приюти!

...

Това изпадна от книгата. Пише "Акварел зелен", преведено от Г. Михайлов.

Подозирам, че този дневник е израз на малкото ми егоистично желание да открия някога нещо ценно в него. Дали не съм откраднала това желание отнякъде. Дори и така да е, засега е единственото ми спасение.

Какво е сипеят? Движение и покой à la fois?

Тази пролет се запознах с Киро и Джеси, двама пещерняци. Прибирах се от работа с автобуса и видях палатка пред пещерата. Слязох на следващата спирка и тръгнах натам. Около палатката не се виждаше никой. Близо до палатката здравната служба посрещаше пролетта. Малко по-нататък един овчар се мотаеше около стадото си. Попитах хората от здравната дали знаят какви хора са отседнали пред пещерата, не знаеха, но ме предупредиха да не ходя там, защото ги видели да се разхождат голи. Все пак отидох. В палатката лежаха момче и момиче. Посрещнаха ме с усмивка. Не бяха голи. "Вие нудисти ли сте?" "Видели са ни по гащи, защото се преобличахме пред палатката." Джеси ме попита дали съм от селото и дали съм влизала в пещерата. "Там не съм влизала. Тя е дива. Някои от местните влизат с факли, но е доста опасно, реката минава през нея". Тогава ми каза, че са пещерняци и започна да навива Киро да ми я покажат. На Киро хич не му се искаше, цяла нощ бяха киснали вътре, и сега пак ли. А такова хубаво слънчице препичаше. Но Джеси го нави. Екипираха ме и не ми казаха, че влизането хич не е лесно. Имаше места, където трябваше да се държа едва ли не само с нокти. Киро не вярваше, че ще успея. Когато излязохме, все едно бях сънувала. Никой не повярва, че съм влизала в пещерата.

Пещерата беше много изпотрошена. Хилядолетни образования се въргаляха по пода. На места липсваха огромни парчета, по всяка вероятност отнесени от вещи пещерняци. Имаше и какво да се види. Сватбена торта, луковични сталактити, китеник, много вода, много цветя, на втория етаж музикална зала (сталактитите звъняха), овчар и девойка. Овчарят седеше и държеше гега в едната си ръка. Другата бе сложил върху коленете си, самият той почти не се виждаше под ямурлука и калпака. Девойката стоеше срещу него, пременена, с дълга до кръста плитка. И двамата върху нещо като пиедестал сред огромно празно пространство. Изглеждаха щастливи. Опитах се да попея в музикалната зала. "Все едно слушаме радиото", каза Джеси. "И от други съм чувала това, но аз не се мисля за певица."

На другия ден заведох моя клас при Джеси и Киро да посрещнем пролетта. По едно време Джеси донесе едно едва дишащо прилепче. Малко пухено топче. Децата се гаврели с него. Замълчах си. Такива са децата понякога.

В детството си все лекувах една върба. Сега я няма. Остаря и я отсякоха. Не бях там тогава, но видях трупчетата от високия й, най-малко тридесетгодишен ствол. Клоните й бяха съвсем оредели. Заради листниците я кастреха всяка година. Много им пречеше тази върба. На чичо ми, че нашият листник беше в нея, на майка ми, че й хвърчаха разни фъндъци, а иначе цветове на върбата. Виновно ли е дървото, че природата му е отредила цветът му да не пада, а да лети. Аз много се радвах на този сняг през късното лято. Безплоден сняг. Кората й беше проядена от дървеници и на места в дъното се беше откъртила, та тези рани лекувах почти всеки ден с вода и кал. И всеки ден майка ми побесняваше.

Гледах как баба замазва каления под в старата къща и като лекувах върбата, и аз внимавах да няма деруги, камъчета или сламки. Те у баба сламките бяха от лайната, аз лайна не слагах, макар че именно те лекуват. Това оставаше, да ида в обора и да напълня една кофа с пресни лайна. Тя би ме спукала от бой, и без това ме бъхтеше всеки ден. Ако падна и се ударя, ако счупя нещо, ако... баща ми закъснее...

Въпреки това детството беше единственото ми хубаво време.

"Колкото и да е добър светът, от детството не ще е по-добър". Не съм си записала автора.

Вчера на изпита по старобългарска се скъсах сама.

Януари

Днес бе последният ден за купоните, които дават на учителите за Нова Година. Само аз бях останала.

В библиотеката не ми дават да се "самообслужвам". "Вие сте единственият читател, който се самообслужва тук. Не може така." Понякога обичам да си избирам книги напосока, но сега ще трябва да кажа какво искам. Ето това ще взема. И посочих най-близкия рафт с класическа литература. Трябва ми критиката на Гьоте за "Манфред" за изпита по западноевропейска. Искам и "Игра на стъклени перли". "Това лято в библиотеката даваме само по една книга." Тогава ще чета Хесе тук. Имам 25 минути до 12, казвам на библиотекарката, която се ядосва.

"В тази трагедия намираме всъщност квинтесенцията на възгледите и страстите на един удивителен, роден да се самоизмъчва талант. Проблемът е да обичаме смъртта." "Намираме квинтесенцията на възгледите и страстите...", горкият преводач...

Манфред: "Ако не бих живял, това, що любя, живяло би."

"Животът и поезията на Байрон почти не дават възможност за правилни преценка и справедлива... той достатъчно често говори за това, което го измъчва, той неведнъж го описва, но едва ли някой се отнася съчувствено към неговата непоносима болка, с която той, занимавайки се непрестанно с нея, не знае как да се справи...", горкият преводач.

Игра на стъклени перли

Музиката на вселената и мъдреците
ние сме готови да изслушаме склонени
и за истинския празник да се възкресите
духове почитани от ери възвишени.

Ние се оставяме да ни издигнеш, тайна
на магичното писмо, където тъй вълшебно
бурното, безбрежното и участта нестройна
в ясни притчи някога се сливаха хвалебно.

Те съзвездия са и звучат като кристали.
В тяхна служба само битието смисъл има.
Ако падне някой там от техните скрижали
ще политне към свещената среда незрима.

"Много години бях забравил стиховете - казва Йозеф Кнехт - и когато днес случайно ми хрумна един от тях, не знаех откъде е и че е мой."

© Росица Пиронска
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 11.02.2008
Росица Пиронска. Арктични цветя. Варна: LiterNet, 2008