ЗА ЕДНА ДОКУМЕНТАЛНА КНИГА
Христо Христов, “Убийте “Скитник”

Розалия Ликова

web

Миналото - затворена и отворена страница в съзнанието ни. Прочетох огромната по обем и съдържание книга на младия журналист и си помислих: “Най-после истината за Георги Марков получи своя обстойно документиран отговор, най-после езикът на фактите замени езика на емоциите”. Защото, когато при предавания за Г. Марков по телевизията ме питаха “Нови данни ли ще ни съобщите за Георги Марков?” - аз не знаех какво да отговоря. Отивах в студиото, за да кажа, че убиха най-надеждния, може би и най-талантливия млад български писател, който напусна България, не за да става невъзвращенец, а поради чувство за непоносимост; напусна я с болка, с тъжно предусещане за невъзвратимост, мълчаливо прощавайки се с нея.

След седемгодишен упорит труд тази книга, плод на невероятно творческо упорство, на продължителна и упорита борба с всички административни и политически звена и инстанции, резултат на рядка духовна устойчивост, вече е факт, неоспорим връх в борбата с мракобесието; книга, без която вече няма да можем. Зная, че тя затваря вратите за всякакъв вид несигурност и съмнения, за подли политически инсинуации от страна на някои служители на КДС и на политически кръгове, свързани с миналото. Книгата за Георги Марков е плод на бавно и мъчително узряване и на нашите обществен живот и политическо съзнание, белег за устойчивост на революционните сили, от една страна, и упорити, трайни опити за спиране на процесите, от друга. За първи път чух, че Георги Марков е “двоен агент” от устата на полковник Кюлюмов. Човекът, на чиято съвест лежат няколко убийства, се беше загрижил за политическата и морална чистота на един писател, дръзнал да се опълчи срещу цялата система и нейната въоръжена агентура, единоборство, предварително осъдено на поражение и неизбежна победа във времето.

Имам един малък спомен, свързан с Кюлюмов. Беше на една от Априлските сесии на Писателския съюз. Вдигнах поглед и видях Кюлюмов, който стоеше срещу мен от другата страна на масата. Не зная защо така реагирах, настъпи нещо като нервен срив или просто натрупаната огромна болка от събитията през 1972 г. за миг избликна и без да имам време да се овладея, сълзите рукнаха от очите ми. Кюлюмов ме погледна с уплаха, моментално се вдигна от мястото си и панически изчезна. Може би нечистата съвест го подгони, но по-вероятно се уплаши от хората наоколо да не забележат ставащото. Мир на душите на доносниците и убийците, ако това е възможно.

Надявам се, че вместо мен и приятелите на Г. Марков от станциите на BBC, Дойче веле и Свободна Европа след книгата на Христо Христов ще заговорят не само спомените, но и самите факти. Тази книга не само разтваря пред очите на читателя истината за един писател; тя е преди всичко документ за едно време, което започваме да забравяме, защото случаят Г. Марков е само част, макар и значителна, от историята на страната, от един полувековен феодално-тоталитарен комунистически режим и от един мъчителен преход, извоюван с много възторг и разочарования, с възходи на духа и предварително запланирани изкривявания от наши и чужди реакционни сили.

Документите около живота и смъртта на Г. Марков поставят с нова острота въпроси за незавършения преход на нашия обществен живот, за недоведените докрай обществени промени, за помръкналите духовни ценности вследствие на много колебания и нерешителности, за промените в нашите представи, за героя и героичното, за нашия дълг към тези, които страдаха, и тези, които загинаха по комунистическите затвори и концлагери, за дълга към името на талантливия писател Георги Марков, към неговия живот и подвиг.

Мисля, че книгата на Христо Христов съдържа предпоставки и сама е израз на промени в съзнанието на съвременника. Разправата с Г. Марков е част от мащабна кампания през 70-те години срещу десидентите - твърди авторът, - и се включва в наказателните процеси срещу Солженицин и Сахаров. Тя е част, показателна и крещяща, от цялата специфика на нашата обществена действителност, разгръщаща се в обстановката на пряко присъствие и непосредствено влияние на КГБ в България, при наличието на един режим и власт, които не се спираха нито пред затворите, нито пред лагерите и смъртта, когато, по думите на Вл. Костов, ДС се превръщаше в “най-ефективния и скрит механизъм за контрол и управление на страната”.

Убийството на Г. Марков е продължение на процесите срещу Трайчо Костов и неговата смърт, брънка от убийството на Борис Арсов и опита за убийство на Вл. Костов, от насоченото активно внимание на служителите от ДС към “вражеската емиграция”, от “острите мероприятия”, насочени срещу нея, към които спадат операциите по отвличания и убийства зад граница.

Режимът на Т. Живков и самият вожд, който през 70-те години се превръща в култ, имаха съзнание за водещата политическа роля на интелигенцията и насочиха вниманието си към утвърждаването на класово-партийните позиции в литературата. Това означаваше не само купуване на съвестта на писателите, но и зорко следене за всяка тяхна проява и разработка на тайни дела - срещу Р. Ралин, Б. Димовски, В. Петров и др.; означаваше постоянно цитиране на имената на Г. Марков, М. Семерджиев и Д. Инкьов от служителите на VІ управление на ДС. Забраната да бъдат печатани автори като Константин Павлов и флиртът с останалите, купищата медали, награди и звания - това бяха мерките, които превърнаха СБП в “безлична бюрократична машина” - пряк прицел на голяма част от “Задочните репортажи” на Г. Марков.

“На нас ни се плащаше, за да не пишем” - четем в един от репортажите на Г. Марков. Той познаваше отблизо тази действителност, изобличаваше конкретни лица и явления, назоваваше нещата по същество и сваляше ореола от лицето на самия Живков, назовавайки властта “тоталитарна”, и това реши съдбата му.

Колко точни и насочени в целта бяха думите на Г. Марков говори един малък случай от моята литературно-критическа практика. На три пъти правех опити да отпечатам отделни части от неиздадената си книга “Проблеми на разказвача в съвременната белетристика” в списание “Септември”, където редактор беше Камен Калчев. И трите пъти се повтаряше една и съща ситуация на мълчалив отказ, но да се уточня - третия път К. Калчев се обърна към един от редакторите - завеждащият отдел “Критика” Боян Ничев, с предложение да ми се плати статията, “за да мога да отида спокойно на почивка в Созопол”. Случаят не се нуждае от коментар - заплащаше се не това, което е написано, а акта на неотпечатването.

Понякога формите на идеологическа активност добиват комични особености. Проблемът за партийността не отмина и литературното преподаване в университета. Така един ден ние се озовахме пред директивата да разгледаме на конкретна литературно-историческа основа проявите на партийността в нашето литературно наследство. На този “научен подход” бяха подложени и така наречените “критически реалисти”. Представяте ли си проблема за партийността в творчеството на Пенчо Славейков или Елин Пелин и Вазов? Коментарът отново е излишен. Грубата политическа намеса оставяше далеч назад принципите на “социалния еквивалент” на Плеханов и Г. Бакалов, превръщаше литературно-историческите и естетически критерии в политически фарс.

Убийството на Г. Марков идва след няколко опита за покушения, след съгласувания с КГБ и търсене на помощ от съветските власти на най-високо равнище. Идва в момент, когато “Задочните репортажи” засягат пряко личността на Живков и неговото заиграване с интелигенцията, когато у писателя Г. Марков узряват нови творчески планове и се ражда конкретна идея за създаване на литературно списание “Нов Златорог”, което да продължи традициите на “Златорог” за литература на високо художествено ниво, при високи художествени принципи и отстояване на ясни обществени позиции и литературна практика, отричаща всякакъв идеен и политически опортюнизъм. Георги Марков бе един от първите, които заявиха, че писателят е баща на самия себе си, че “трябва да поръчва самия себе си”. От цялото творчество на писателя ни гледа една богато надарена, духовно непримирима личност, познала надпреварата с времето и обществото, човекът, който пръв заяви, че трябва да се изживява всеки ден като последен. Фразата “Сякаш утре сутрин ще настъпи краят на света и ти си пропилял живота си” определя вътрешния ритъм на творбите му. Човекът, който заяви: “Ти не можеш да се приближиш, ти тичаш; ти не се изкачваш, ти не се докосваш, а се втурваш... Твоето нетърпение е най-страшно търсене на твоето търпение” - този човек не можеше да се примири с идеологията на неподвижността, с морала на личното добруване, страха и раболепието. Основните конфликти на творчеството му - борбата с времето, изборът на самия себе си при всяка конкретна ситуация, основните духовни принципи на това творчество - нравствен максимализъм, вярност на себе си, вяра в безсмъртието на живота, съзнание за живота като действие и движение, жаждата за новото и непознатото, вярата в това, което иде (“Новогодишна наздравица”) - всичко това определяше пътя и съдбата на човека и писателя Георги Марков, превърна го в заплаха за политическата върхушка.

В своя капитален труд Христо Христов показва, че в опитите си да обругаят личността и творчеството на писателя клеветниците не се спряха и пред бащинските му чувства, стремейки се да внесат цялостно политическо и нравствено недоверие. Срещу подлите инсинуации и клеветите говореха репортажите на писателя, неговите разкази, новели, драми и есета, духовните полети на един необикновен дух, упътен към далечните и непознатите земи на своята собствена Америка: “И дори умишленото ти невежество да се обърне срещу тебе и да те погуби, ще остане чудесното, че си пътувал към своята Америка - истинска или измислена” - ще каже писателят и ще защити своето духовно пространство, своята творческа неприкосновеност.

С документална точност Христо Христов отбелязва и драматичния край на живота на Георги Марков, по часове и дати проследява последните мигове на писателя, отзвуците от смъртта му в световната преса и по радиостанциите, откъдето той излъчваше своите репортажи, като напомня за петдесетминутния филм “Кой уби Георги Марков”, излъчван от телевизионната програма на BBC, и прави мълчаливото сравнение с “поетическите” изстъпления на Орлин Орлинов, член на ЦК. Мярката за живота и смъртта на Г. Марков не беше тази на клеветниците, бездарниците и убийците - тя беше друга, високата мярка на творци като Оруел и Солженицин.

Документалните разследвания на Христо Христов поставят въпроси, докосват се до основни особености на нашата съпротива, на нашата “нежна революция”. Христов е суров и неумолим в присъдите си към българската интелигенция и проявите на опортюнизъм, на мълчанието й свиването в себе си, в страха за самоопазване, при невъзможност за пряк политически протест. Лишена от възможността за организирана съпротива, нашата интелигенция стана изразител на мъчителния ни преход, резултат едновременно на революционния напор на масите след 1989 г. и на въздействието на все още активния репресивен апарат, който продължаваше да съществува скрито и да се намесва решително в обществения и политически живот на страната.

Но наред с жестоката истина за концлагери, убийства, отвличания и затвори Христо Христов засяга и други страни на нашата действителност, докосва се до други полета - на безсмъртното творчество и литература. На фона на репресивния апарат на ДС, на омразата на управляващите, на принудителната забрава на творците, в нашата страна живееше и друга действителност - светът на писателите, на творци като Р. Ралин, К. Павлов, Бл. Димитрова, на поети, които разбиваха границите на социалистическия реализъм и учеха духа на пътуване към далечното и непостижимото, които противопоставяха на репресивния апарат полетата на духовна свобода и независимост. Тук, в тази сфера на творчество и духовна съпротива дори отровата се оказа безсилна.

В цялата книга на документалиста и журналиста присъства духът на вътрешната съпротива, усеща се присъствието на една друга съпротива, неспокойна и упорита, която се води на фронта на мисълта и художественото слово, съпротива, която устояваше и на репресивния апарат, на отровата и на опитите за изличаване и забрава на индивидуалното творчество, съпротива в името на творческата и духовна независимост, достигнала своя апогей и своята точка на саможертва в лицето на Георги Марков. България воюваше чрез своите писатели.

Мисля, най-хубавото написано за Г. Марков, са страниците, които му посвещава Димитър Бочев в един от последните си романи, както и поместените в книгата на Хр. Христов спомени за писателя. С проникновение и сила Бочев говори за таланта на Г. Марков, като го определя за “неговия реален убиец”. Правдиво и убедително Бочев подчертава художественото новаторство на Г. Марков в духа на модерното европейско творчество. С вълнение прочетох думите на Бочев за ролята и въздействието на художественото слово в условията на политическа диктатура. Бочев вижда в делото и саможертвата на Г. Марков неизбежните прояви на истинския творец, на таланта: “Неговият непростим грях, неговият доживотен инквизитор стана обстоятелството, че той по-бързо от всички стигна до решаващата истина, че най-естественото и най-могъщото противодействие на всяка диктатура, на всяко насилие е художественото слово”. И не без основание Бочев заключава: “Съпротивата срещу режима беше от духовен характер, не ракети, не танкове, не НАТО, а човешката духовност”. Не беше ли и нашето собствено прозрение, нашата собствена съпротива срещу мракобесието гласът на художественото слово?

Трябва да си призная, че рядко съм се докосвала до някоя документална книга с толкова много признателност и вълнение. Трудът на Христо Христов е уникален в много отношения. Както с изключителната прецизност в издирване на фактите, така и със задълбочените и правдиви граждански и идейни позиции на автора. Враг на всеки страх и сервилност, той не се спира пред непоследователността на големи обществени фигури, пред пропуснатите исторически мигове и пред драматичните превратности на последните десетилетия. Документалната добросъвестност и верният исторически анализ на явленията придават живот на документацията, жизнена неповторимост на фактите, превръщат документалистиката в живо и увлекателно четиво. Не мисля, че злословията по адрес на Г. Марков след излизането на книгата ще пресекнат като с магическа пръчка. Партийната мимикрия е безкрайна, партийните директиви не се нуждаят от научна аргументация. Но мисля, че големият хълм е вече изкачен; че потребността от светли имена в литературната ни и обществена действителност, нуждата от храм в душите ще помогне от своя страна името на Георги Марков да заеме своето изключително високо място в нашата литературна история, която повече от всякога е наше настояще, съществена част от живота ни и от изживяното. След самоотверженото изследване на Христо Христов, нашата журналистика, обществено-политическа и литературна история, свързани с името на Г. Марков, трудно ще слязат от високото ниво на вече завоюваното.

© Розалия Ликова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.07.2005, № 7 (68)