УЧИТЕЛЯТ ПО ПИАНО

Росица Борковски

web

- Закръгли ръцете.

Пръстите ми, с изключение на палците, се извиха в леки дъги.

- Не, не така. Представи си, че държиш яйце.

Стиснах по едно яйце във всяка ръка.

- Не варени, яйцата са сурови.

Отпуснах хватката от страх да не ги счупя, но и не съвсем, за да не ги изпусна.

- Сега изсвири гамата както ти показах преди малко. Помниш ли я?

И за да ми я припомни, учителят я изсвири отново. Гледах, а дясната ми ръка върху коляното повтаряше движенията на неговата.

- Хайде, твой ред е - каза, приближи се до библиотеката, взе една книга и се зачете.

Упражнението се отвори и ме пусна в себе си. Стараех се да имитирам. Сравнявах моето изпълнение с неговото. Не се получаваше. Стомахът ми се присвиваше от вълнение, винаги когато трябваше да направя онова приклякане с пръстите и прехвърляне на палеца веднага след безименния пръст. Постепенно го усвоих. Започнах да изпитвам удоволствие отново и отново да повтарям упражнението. И когато вече бях готова да се похваля, той каза:

- Опитай сега с лявата ръка.

Усмихнах се. Щом с дясната се справих, лявата нямаше да ме затрудни. Игра на мисловно огледало.

- Не е толкова лесно - на свой ред се усмихна учителят.

Малко се ядосах, защото се оказа прав. Сега всичко отначало, но в обратна посока. Винаги е така. Реших да проявя упоритост, воля. Настървено заблъсках клавишите. Той остави книгата, хвана ми нежно ръката, пак се усмихна и каза:

- Май забрави яйцето.

Засрамих се заради проявения гняв. Успокоих се и продължих. Той поклати доволно глава, посегна към цветните моливи и започна нещо да рисува.

Отново останах сама с пианото, лявата ми ръка и онова приклякане, което сега все искаше надясно, а аз го дърпах наляво. Времето вече нямаше значение. Годините нямаха значение. Върнах се назад. Бях отново дете, но този път го осъзнавах. И пак онзи момент на гордост, когато изсвирих гамата без грешка. Сама реших да си припомня как беше с другата ръка. После с тази. Пак с другата. Затанцувах по клавишите.

Той вдигна глава, а погледът му остана в рисунката. Беше сериозен. Или поне така изглеждаше.

- Сега и с двете едновременно - каза с гласа на тъмносиния молив, с който рисуваше.

Защо не ме похвали? С двете едновременно се оказа най-трудно. Първо си припомних как беше само с едната, после само с другата, после тяхното редуване. Всяко от тях помагаше на следващото, а сега всички заедно трябваше да ми открият света на „едновременното”. Исках да си почина и попитах:

- Какво рисуваш?

- Океан - отвърна учителят.

- Риби и кораби ще има ли?

- Не.

- Защо?

- Защото е много дълбоко.

- Така не е интересно - казах.

- Корабите плуват по повърхността, рибите са на дълбокото - това всеки го знае и го е виждал. Обаче много малко са слизали на най-дълбокото. То се нарича ултраабисал.

- Откъде знаеш?

- От енциклопедията.

- Не мога да си го представя - затворих очи.

- Не е лесно. Там светлината почти не достига.

- Не е ли малко самотно и скучно?

- На мен не ми е. Аз виждам на дълбоко. Има различни нюанси на тъмносиньото. Виж как си играят! Е, ако много искаш, ще има една абисална рибка тук - и той посочи някъде долу на листа около средата.

- Защо точно там?

- А защо не?

- Да поиграем на нещо - предложих.

- Добре. Знам една интересна игра. Ще ти изсвиря мелодия, а ти ще познаеш тя какво разказва.

Затвори очи. Клавишите запърхаха, зачуруликаха и разлистиха замръзналите дръвчета навън.

- Това е пролетна песен - гордо издекламирах.

- Ами да! Точно така!

- Серафим, вечерята е готова - извика от кухнята майката на моя учител.

В кухнята миришеше на свинско с кисело зеле. На масата имаше печена туршия от червени чушки, царска туршия, кисели краставички, препечен хляб с чубрица, бутилка ракия начело на строени чашки.

Седнахме около масата. Майката ми се усмихваше, Бащата не. И двамата ме гледаха и мълчаха.

- Такъв студ от години не е бил - успях да кажа. - Даже смъртни случаи имало вече. През лятото наводнения, сега студ.

- Господ ни наказва - каза Майката, наведе глава и бързо се прекръсти три пъти. Бащата и Серафим я последваха.

Почувствах се неудобно и малко несръчно повторих техния ритуал.

И пак настъпи тишина.

- Наздраве! - каза най-сетне Бащата, бодна от царската туршия и отпи глътка ракия.

- Наздраве! - отвърнахме.

Серафим започна да се храни. Само веднъж ме погледна и с очи ми направи знак да побързам. С очи му отвърнах, че малко ще се забавя за следващия урок, защото не е учтиво да напускам масата по средата на такъв важен разговор. Той кимна с разбиране.

- Има ли нещо за десерт - попита.

- Да, ябълков сладкиш - отвърна Майката.

- Ммм, обожавам го!

- А няма ли първо да изсвириш на цигулката нещо на гостите?

- Не, сега не ми се свири на цигулка - отвърна синът и пак ме погледна. Този път ме подкани да го спасявам.

- Е, нека друг път - опитах се.

- Хайде, хайде - намеси се Бащата, леко наведе глава и оттам втренчи поглед в сина си - покажи какво си научил в училище.

Майката се обърна към мен, гостите, и уточни:

- Учителите казват, че от неговия клас той е най-добрият. Само че му липсва търпение.

Серафим следеше разговора отстрани. После обречено заби поглед в пантофите, които го изведоха от кухнята и след малко го върнаха с цигулка, лък и камертон в ръце. Започна да настройва инструмента. Ние, ракията и туршиите чакахме. Дълго.

- Готово - каза.

- Не, трябва добре да я настроиш. Нали помниш съвета на учителката? Търпение - каза Бащата и погледна Майката, която потвърди думите му с глава.

- Но тя е настроена.

- Провери още веднъж - Майката.

Той остави цигулката и без да изтрива тъмносините сълзи каза:

- Не ми се свири.

После напусна кухнята. Отиде да рисува онази рибка. Как й беше името?

© Росица Борковски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.11.2007, № 11 (96)