Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
* * *
web
Дълбоко се е крила мъката.
Маскирала се е в празнична перушина.
За срещата.
Угоявала се е.
Емили казва като жилите се подувала - Мъката.
А Времето било Проверка за болестта.
Емили знае.
Аз казвам - тайно се гордее със себе си - мъката.
Не разбирам, че я има.
Сама докато е -
е невидима.
Прозрачна -
като добро възпитание, благодаря и извинете.
Мъката идва с Другия.
Натъпкана в тежките му куфари -
между дрехите и неизменната четка за зъби.
Другия, който дълго го няма,
а после пристига изневиделица -
с всичките уговорки, предупреждения и
кошници, пълни с вмирисаните яйца на надеждата.
И остава непредвидено -
всъщност детайлно планирано.
И въпреки.
Другия - който с мръсни обувки
стъпва по чистото
и започва да се натрупва
като домашен прах върху мебели,
по-високи от погледа.
Уточнение:
Не става дума за всекидневния Друг.
Мъката от него е Различна.
Може да се каже - Споделена.
Става дума за
Нова мъка на нов ред,
онази дето е:
- вирус в устата Му,
- бич в ръцете Му,
- бръснач в очите Му.
Говоря за Ехидността на безсилието,
което лакомо ми се нахвърля
пред глухонемослепи свидетели.
Мъката, че винаги съм сама.
И страхът от Неговата самота.
Каквото и да правя.
Каквото и да прави.
Мъката, че някой някога ме е изоставил.
И този някой съм аз себе си - чрез Него.
Обратното е очевидно.
© Росица Борковски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.06.2008, № 6 (103)
|