УПРАЖНЕНИЕ ПО РИСУВАНЕ
или
ПРИКАЗКА ЗА НЕДОВЪРШЕНИЯ ГЛИНЕН ГЮВЕЧ

Росица Борковски

web

Betty Edwards. The New Drawing on the Right Side of the Brain. 1999, p. 89-90

Обичам да следвам инструкции. Те ми дават сигурността, че този, който ги е написал, знае и е отговорен. Вместо мен. Моята задача е да му се доверя. Обичам да се доверявам. И така, сядам удобно, слагам лист на масата, взимам грижливо подострения молив в дясната ръка и обръщам цялото си същество към лявата длан. Тя винаги ми е била любимка, още от детството, когато ми обясняваха, че светът се дели на ляво и дясно, и че за повечето хора дясното е задължително. Не обичам задължителното. Но не го мразя.

Господи, какво богатство от ситни бръчици е криела тази длан! Рядко се взирам в ръцете си. Повече ги използвам. Коя ли гънка да избера? Може би тази малко под хълмчето на показалеца, която се кръстосва с друга и образуват нещо като звезда. Преди много години една врачка ми беше казала, че тази звезда означавала щастие. Тогава й повярвах. Сега вече не толкова.

Докосвам внимателно с очи вече избраната гънчица. Взирам се. Шумът от улицата започва да се отдалечава, миризмата на готвено от съседите вече не ме дразни. Всичко се превръща във фон и постепенно потъвам в паяжината на моята длан.

Гънчицата леко се замъглява, после се раздвоява, събира се и пак се раздвоява. Едва-едва потрепва, оживява и проговаря. Оказва се словоохотлива, сякаш отдавна е чакала да й обърна внимание. Започва да ми разказва

Приказката за недовършения глинен гювеч

- Имало едно време един гювеч - начева гънката на лявата ми длан. - Той не бил като другите лъскав, глазиран, надут и накипрен с фолклорни шарки. Неговият капак не прилепвал така, че манджата, дето къкри, хубаво да се задуши и да стане вкусна, вкусна, мммм, пръстите да си оближеш. Не, нашият гювеч бил с формата на бъбрек, с прави стени, а капакът му по най-артистичен начин не прилепвал плътно. Гювечът не бил дори глазиран. С просто око се виждало, че бил хем недовършен, хем изоставен. Това обаче, което не се виждало с „просто” око, било, че този гювеч, преди да бъде изоставен, е бил много милван и много гален.

- От кого? - питам аз.

- От една жена - отвръща бръчицата.

- Каква жена? - не мирясва детето у мен.

Гънката разбира, че тази приказка ще трябва да бъде разказана по-надълго, а не подхвърлена пред вратите на въображението ми. Но нали е тъничка и късичка, бързо се уморява и затова онази, с която се кръстосва, продължава приказката.

- Жената не била нито принцеса, нито кралица, нито каквато друга приказна популярност се сетиш. Тя била на средна възраст с уморени очи, изпито лице и измъчена душа. Някой би казал обикновена. Обаче и това не била. Жената била от така наречените „тихи води”. Тиха, ама дълбока, ще кажат онези, които си мислят, че поназнайват нещо за нещата, и ще бъдат прави, защото хората тихи води изглеждат, но не са повърхностни.

- Как се казвала? - пак питам.

- Нали знаеш, името, което родителите ни дават, понякога само ни обърква. Когато идваме на този свят, родителите ни са млади и зелени и не разбират добре какво правят. Нека не ги виним! Жената била свикнала с нейното родителско име, но си харесвала много други. Тя си мислела, че както всеки ден е различен, така и тя не е същата каквато е била вчера и следователно всеки ден тя трябва да носи различно име според настроението си: Синева, Усмихнати очи на приятел, Мигът преди зазоряване... В тази приказка обаче тя се нарича Ручица.

- Ручица?! Ама че смешничко име! - не успявам да се сдържа аз.

- Смееш се поради незнание - отвръща сериозно втората гънчица. - Ручица ще рече „ръка” и означава, че жената много обичала да майстори нещо с ръцете си. Името трябва да отговаря на важна част от твоята същност. Като откриеш тази част, преминаваш от другата страна на... нещата. Тогава няма вече какво да прощаваш нито на другите, нито на себе си. Ручица преминала, но преди това дълго се лутала в една страна, наречена Бумагия. Там на власт били Бумагите и Шефовете. Бумагите били всъщност омагьосани от хората дървета. Тия дървета обаче били забравили своя произход и като еничарите през турското робство се връщали под формата на Бумаги и погубвали онези, които са ги омагьосали, тоест хората. Шефовете пък, обратно, били омагьосани от Бумагите хора.

- То, омагьосването, като започне и край няма - опитвам се мъдро да обобщя аз, но гънчицата не ми обръща внимание и продължава.

- И така, Ручица се скитала дълги години из това царство и все си мислела, че нещо с нея не е наред. Другите се щурали насам-натам из Бумагия и твърдели, че са щастливи. „Бре - казвала си Ручица, - сигурно голямото щастие е скрито тъдява, ама аз, глупавата, не зная никакви магии как да го открия”.

Един ден, както си седяла в поредния офис и се напъвала да съчини една „фирмена концепция”, поредната Шефка я извикала и за пореден път почнала да й крещи: ”Изпускаме всички срокове! Губим клиенти и пари! Никой не работи! Трябва да ви държа по-изкъсо!” И Шефката показала как се държи „изкъсо” - хванала един въображаем нашийник с шипове и започнала да го затяга около врата си. Затягала, затягала, очите й се изцъклили, цялата почервеняла, изрусеният й перчем се разхвърчал из стаята, а от гърлото й започнали да излизат хрипливи звуци. Ручица се била свила на стола и гледала. Отстрани човек би помислил, че попива „знанието”. Тя обаче станала и нали си била „тиха вода”, тихомълком оттекла от кабинета на Шефката. Не се върнала. Решила да си търси щастието извън Бумагия.

„А сега накъде?” - запитала се тя. Чудела се кой път да хване. Досега все хващала грешните - тоя, който майка й мислела за правилен, другия, който приятелите я съветвали. „Кой ли е правилният?”, недоумявала Ручица. „Онзи на твоето съкровено желание!” - чула тя Глас, който в приказките винаги идва навреме и олицетворява Божествената искра у всеки човек. „Но аз не зная кое е моето съкровено желание!” - малко тъжно и примирено казала Ручица, като мислела, че незнанието може да служи за оправдание. „Глупости! Прекрасно знаеш! Всеки знае! Само че ти си малко мързелива и много послушна! - комбинация, която води до мрънкане и самосъжаление!”, казал Гласът и млъкнал. Млъкнал, не защото нямал какво още да каже - о-хо, можел да говори оттук до края на Вечността (или началото, все едно). Той обаче бил мъдър Глас и млъкнал, за да даде време на Ручица да проумее думите му.

- Аз обаче също се уморих - въздъхва и втората гънчица и предава щафетата на трета. Тя е тази, която в ръководствата по гледане на ръка наричат „линия на ума”. На моята длан тя е колеблива и разклонена. Какво ли значи това?

- Тук всъщност в приказката следва малко отклонение, посветено на думите и времето - компетентно започва „линията на ума”. - Ти сигурно си мислиш, че думи като отлежаване, втасване и узряване са съответно свързани с вино, тесто и плодове. Така е, но всички те, имат и нещо общо и то е думата Време. А Времето, скъпа моя, е синоним на Смисъл.

- Свърши ли с отклонението? - прозявам се аз.

- Защо никой не иска да си размърда мозъка и да види връзката...

- Аз ще продължа - намесва се нетърпеливо „линията на чувствата и любовта”, а аз мислено й благодаря, защото приказката ми е по-интересна от връзката между Време и Смисъл.

- И така, Ручица започнала да предъвква думите на Гласа. Дъвкала ги ден, два, седмица, месец, година. Все не разбирала какво точно е съкровеното й желание. Опитвала се да мисли логично. Прехвърляла наум всички принципи и правила, набивани в главата й с годините. Сравнявала се с приятели, роднини и велики личности. Нищо не помагало. Като не намерила отговор извън себе си, обърнала погледа си навътре и започнала да рови в душата си. Ровила, ровила, доровила се чак до детството си. И ето, там нещо блеснало! Едно цветно стъкълце, едно светло чувство на искрено любопитство и копнеж. То хукнало и тя след него. Задъхани стигнали до малката всекидневна в старата къща на Ручица. Чувството я сложило да седне пред черно-белия телевизор „Опера” и го включило. После утихнало и отстъпило място на спомена. Споменът бил за един филм. Той мълчал за случката в този филм и осветявал ярко само една сцена от него - сцената на две кални ръце, които взимат парче глина и го пльосват върху нещо като кръгла масичка. Масичката се завърта, ръцете покриват глината сякаш да я стоплят или предпазят от нещо. После като по чудо ръцете издигат глината и я извайват в нежна форма.

Ръцете на Ручица потръпнали от този спомен. Закопнели. Тя най-сетне открила съкровеното си желание и истинското си име. Трескаво започнала да търси глина и някой, който да припомни на ръцете й свободата да творят. От дума на дума, от приятел на приятел, Ручица се добрала до Храма на глината: Ателието.

Ателието, както се досещаш, било омагьосано. Отвън изглеждало малко, прашно и дрипаво, захвърлено накрай града. Отвърте обаче било дворец от форми и цветове, празник за излутаната душа на Ручица.

В него тя била щастлива и бедна. Първото за първи път в живота й, второто - за кой ли път! А ръцете й ликували. Събуждали я нощем, все искали да й благодарят. Наяве месили глината, източвали я, оформяли я, после я рисували, а насън като разперени крила летели и издигали душата на Ручица високо, високо...

Както обаче често се случва, когато някой се осмели да поеме по верния път, хиляди дяволи се събират и се наговарят как да го спрат. И този път лукавите се събрали и решили да пратят на Ручица изкушения. Започнали да я засипват с „изгодни оферти” за доходна работа. Тя все ги отхвърляла, но дяволите били неуморни.

Веднъж една от тези оферти била толкова примамлива, че Ручица като се върнала вкъщи, извадила старите везни, сложила на едната страна предложението, на другата - парче глина, и почнала да мери.

- Какво мериш? - обадил се отново Онзи Глас.

- Не виждаш ли? Взимам важно решение - делово отвърнала Ручица. - Претеглям всички „за” и „против”.

- Не е ли ясно вече?

- Не. Глината ми носи щастие, но не и пари. А аз имам нужда от тях.

- Пфу! Нужда! От пари! - Изсмял се подигравателно Гласът. - Всеки мисли, че парите са нужни и ги слага на първо място. Богатството не ражда щастие. Обратното, щастието носи богатство. Я се погледни! Клекнала си тук пред тоя кантар като лелките на Женския пазар и както те лъжат другите, така ти лъжеш себе си. Сляпа ли си? Не виждаш ли, че глината е с формата на сърцето ти?

Ручица се плеснала по челото, нахокала се заради глупостта си, скъсала офертата, а везните хвърлила на тавана. После взела парчето глина, пъхнала го в гърдите си и легнала да спи с чиста съвест. Преди това отправила искрена благодарност и молитва към Гласа: „Благодаря ти, Глас на Любовта и Истината! Закриляй ме от всичко и всички и най-вече от самата мен!”

На другия ден...

- Нека аз продължа - намесва се „линията на живота”, а кой на нея може да откаже?

На другия ден в Ателието дошъл стар приятел на Ручица и я помолил да му направи глинен гювеч. Специален. „На дъното ще изпишем рецепта за капама, която една баба от Велико Търново ми даде. Ще се съберем приятелите от едно време - разгорещено обяснявал човекът и кръстосвал енергично тясното Ателие - и докато капамата се готви, ние ще пием руйно вино, ще пеем македонски песни и ще се веселим...” Ручица го гледала и усещала как ръцете й се вдъхновяват.

Започнала да меси глината. Направила основата, после вдигнала стените, накрая направила и капака. Три дни работила, три нощи не спала. И през цялото време все милвала, галела бъдещия гювеч на приятелството и хармонията. Той не бил съвършен, ако си спомняш началото на приказката, но Ручица нежно му говорела и даже македонски песни му пеела. После, след като добре изсъхнал, в пещта го турила. Изпекла го и зачакала приятелят с рецептата да се появи, за да може да я изпише на дъното, после да глазира гювеча, пак да го пъхне в пещта и...

Приятелят обаче изчезнал. Запилял се из дебрите на Бумагия сигурно. Ручица кътала известно време гювеча и надеждата, после ги сложила настрана и те кротко започнали да събират прахоляка на една несбъдната мечта.

Един ден в Ателието нахлула Жената от Канада. Започнала да души за сувенири. Харесала си туй, после онуй.

- Oh! C’est quoi ca? - (О! Какво е това?)

- C’est un gjuvech - отвърнала Ручица.

- Mais non. Je connais bien gjuvech. C’est une autre chose (Ама не. Знам много добре какво е гювеч. Това е нещо друго.) - настоявала Канадката. Ручица се принудила да й разкаже накратко историята на гювеча. Канадката много харесала и него, и историята му, взела ги и отлетяла за далечната си родина.

Минало, не минало месец и Ручица писмо получила. От Канада. В плика снимка. На снимката Канадката с нейни приятели. Всичките чаши държат, смеят се, нещо се радват - на приятелството ли, на живота ли... А пред тях на масата добрият стар гювеч, пълен с... цветя. Много цветя, едни такива дребнички, шарени, весели, сигурно някакъв канадски сорт ще да е бил...

Пиу-пиу, пиу-пиу... - чувам алармата на часовника. Кога минаха пет минути!? Упражнението по рисуване свърши. Ей, тия гънчици с тяхната приказка ме омаяха и съвсем забравих за дясната ръка, която през цялото време послушно беше рисувала. Поглеждам творението й. Ха-ха-ха - на листа криволичат линии, които нито знаят откъде са тръгнали, нито имат представа накъде отиват. Те са далеч, далеч от реалността както на лявата ми длан, така и от приказката на гънчиците. Създали са си някаква собствена вселена. „Какъв ли художник ще излезе от мен!” - мисля си малко разочаровано. В учебника обаче чета:

„Погледнете сега рисунката си - хаотично нахвърляни линии. Сигурно ще си кажете „Каква бъркотия!” Но погледнете ли по-отблизо, ще видите, че тези криволици са странно красиви...”

Вглеждам се отново в „рисунката”. Колкото повече се взирам, толкова повече ми харесва. Откривам фигури, лица на хора, цветя. Така е и с живота ни понякога, нали? Мислим си, че е пълна каша, криволица някаква, недовършен гювеч, а после, когато Времето отлежи нещата, втаса ги и ги узрее, откриваме, че в този гювеч цъфти всичко, от което се нуждаем - и приятелство, и хармония, и щастие, и любов.

© Росица Борковски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.09.2005, № 9 (70)

През 2005 г. разказът печели първо място на конкурса "Съкровени душевни кътчета - тайни градини и мечтани колиби", организиран от френската асоциация "C'est quoi ce baz...art? Boutique d'ecriture" в сътрудничество с Балкан-Транзит. Конкурсът е част от четвъртото издание на Фестивала "Срещи около културата на балканските народи", май 2006, Франция.