|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ЧАЙ И РОЗИ Росица Борковски В кухнята бях. Чай си правех, когато я видях от банята да излиза с букетчето градински рози, дето оня ден й подарих. Помня, на връщане от магазина купих тия три рози - с очи на деца от дом за сираци. Сега с тях в ръка и празна ваза тя нещо се суетеше. Гола. Напред-назад. От косата й сребърни капки се стичаха - надолу по времето на тялото й, надолу по моите забравени ласки. - Какво търсиш? - питам. - Пирон - отвръща. Тя винаги прави така - почне едно, за друго се сети, седне да си почине, скокне за първото. - Защо ти е пирон? - За цветята. Да ги окача надолу, че да изсъхнат. - Те и така ще увехнат - казвам. - Знам - отговаря, - цветовете им ще опадат, а после стеблата им, разкапани от водата, ще вонят. - Неизбежно е. - Не е. Като ги изсуша, ще ги запазя. Тя е такава - иска да запази. Къта, прибира, трупа ли, трупа. - Да ти помогна ли? - предлагам. - И сама ще се оправя. Само ми донеси чука от горното чекмедже в кухнята. А после, докато забиваше пирона в стената, си помисли: „Не вехнат. Изсушените цветя не вехнат”. Чух я. Но чаят изстива, вън и вътре притъмнява и символите избледняват.
© Росица Борковски |