BRAVE HEART

Росица Борковски

web

Знаменателно може да се приеме времето на запознанството им - първите часове на първи януари 2007, годината, в която България влиза в Европейския съюз. Мястото не е толкова знаменателно, дискотека в градче край Амстердам. На двамата, естествено, не им пука кое и доколко е знаменателно в международен план, защото са млади, а по-късно и влюбени. Тя е българка на седемнайсeт, живее и учи в Кайро, той е холандец на двайсет и две и работи като професионален военен, но и тия cv-информации не са им толкова интересни колкото това, че са от една зодия, че и двамата не ядат риба, че и двамата слушат Linkin Park и обичат анимационни филми, особено Tom and Jerry (старите серии). Когато след десетина дни установяват e-mail връзка, всички тия уж незначителни допирни точки, както и смехът им в новогодишната нощ, а също тъмните точици в неговите сини и пламъчетата в нейните зелени очи, всичко това се оказва от решаващо значение и в началото на февруари двамата официално се обявяват за гаджета. Виртуални. Тоест нищо тревожно, мисли си майката на момичето, която по дефинициябди.

Не щеш ли обаче, появява се кахър. Две събития съвпадат по време (началото на март) и се сблъскват фронтално в главата на майката: през пролетната ваканция бащата на момичето трябва да замине в командировка, а момчето пък изявило желание да посети Кайро, да видело пирамидите и реката Нил, но преди всичко да зърнело отново момичето. Значи, ако обобщим, един мъж заминава, друг напира да дойде. Майката, разбира се, е загрижена за честта на дъщерята, на семейството, за сигурността на дома в отсъствието на стопанина му и за куп други исконни морални ценности, които трябва да бъдат опазени. Но, от друга страна, чедото й е влюбено истински за първи път, пък и все някога трябва да порасне в реално, не виртуално време, да поеме отговорност, не като нея, майката, която по комунистическо време и за цял живот... и т.н.

Стигаме до онова, което надделява при вземането на решението: оказва се, че в края на март момчето, което, помним, работи като военен, трябва да замине за Афганистан, южна провинция Урузган. В началото майката приема тази информация като новинарска, тоест не й прави впечатление, но после се замисля и решава да провери кое как. Влиза в мрежата, включва на google и разбира, че положението е сериозно. Първо, тая провинция, как й беше името, се оказва гнездото на талибаните и там, предполагат, се укрива Осама бин Ладен. Освен това, от 2006, когато Холандия праща своя военен контингент като част от мироопазващата мисия на НАТО в Афганистан, са били убити n-брой момчета, не че статистиките са й любимият довод, но все пак. Не, мисли жената, тоя евентуален грях - да откаже на някой да осъществи мечтата си да види едно от чудесата на света, някой, който не се знае дали няма да бъде... не, тя не може да си сложи подобен грях на сърцето. Да, решава, нека дойде момчето, нека, пък ще си мълчим, на никого няма да казваме, никой няма да разбере.

И така, в една мартенска утрин, когато птиците запяват своята It’s a Big River, стопанинът целува стопанката и отлита, а към полунощ един летящ холандец каца и целува момичето.

Следващите дни майката се чувства като благородна сводница, без да е наясно какви ги върши и защо. Нощем будува. Оставя вратата на спалнята открехната и шпионира в тъмното двете съседни врати. Слухти. Причуват й се разни неща. Понякога задремва. И проклина ситуацията. Денем, докато те гледат пирамидите, снимат се яхнали камила, зяпат мумиите в музея или се возят с felucca по Нил, тя пазарува и им готви. Привечер почва да поглежда часовника, чака ги да се приберат, да седнат заедно на масата, да поговорят, да гледат някой филм, да се посмеят. Че после пак ще се кокори и ще мисли върху думите и жестовете му.

- Защо си избрал тая професия? - пита го, докато му налива от виното.

- Защото само така усещам, че живея, не като приятелите ми, които купонясват non stop и нямат реална представа за нещата, пък и да помогна на майка ми. Тя е медицинска сестра, не изкарва много, а сега след втория й развод, парите съвсем не стигат да изучи брат ми, сестра ми...

- Не се ли тревожи за теб?

- Тревожи се, но вече свикна, пък и знае, че обожавам да бъда войник!... Ей, ще дават любимия ми филм, Brave Heart с Мел Гибсън! - момчето сочи екрана и се пляска по бедрата от кеф.

- А ако се наложи да убиваш? - дълбае майката и се опитва да си представи дъщерята като съпруга на мъж, който е убил, а себе си като тъща на професионален войник.

- Няма. Ние не убиваме. Ние неутрализираме врага... Ха, гледайте, тоя момент е много як - момчето пак сочи екрана, на който кипи ожесточена битка, - ей сега, да, ... дуууфффф - и главата на противников войник е отнесена, а Мел Гибсън надава победоносен вик.

Последният ден момчето подарява на майката огромна кошница с бели маргарити и червени рози. „Благодаря”, казва с поклон, „за гостоприемството и грижата”. Не е от тези, които биха направили и казали това, за да се подмажат, нито от онези, чиито очи биха се навлажнили насила. А майката, която не е от жените, които не биха се трогнали, без да иска, погалва русата му щръкнала коса.

Как завършва историята между момчето и момичето?

Нека последната дума бъде не смърт, а любов.

© Росица Борковски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 16.02.2009, № 2 (111)