НA 27 ЯНУАРИ В ТОЛКОВА ЧАСА И НЯКОЛКО МИНУТИ

Росица Борковски

web

По идея и вдъхновение на Лиза Анастасиу

На 27 януари Делян Полизвездев хвана Дилемата както фучащ бик се хваща за рогата и тръшна вратата на гарсониерата и на съмненията. Бикът, разбира се, се мяташе, риеше с крака, пръхтеше с ноздри, изобщо държеше се класически, като в разказ на Хемингуей, и гледаше с кръвясали очи Делян.

Делян обаче не се уплаши, ами даже напротив, настърви се още повече и го обзе крайна решителност. Знаеше, че вече е късно да спре и единият от двата рога на бика трябваше да бъде отрязан. Но кой?

Десният му крак отмерваше всички „за”. Ако приемем, разсъждаваше Делян, то неминуемо следва, че..., което, от своя страна, означава единствено и само това. Защо тогава се колебая? Елементарно е, гениално просто и ясно. Достатъчно е само да направя първата крачка и после всичко ще се нареди.

Левият му крак набиваше доводите „против”. Добре, приемаме, че..., но дали от това следва неминуемото или има и друга възможност. Разбира се, че има, но тя означава нещо съвсем различно, коренно противоположно и всъщност недопустимо и наказуемо, като бягство.

Последната дума отплесна мисълта на Делян към звездния миг на онова паметно бягство от детската градина. Както всяка сутрин, баба му го беше завела и го беше оставила в здравите ръце на лелките с думите: „И да слушаш, сине!” - тя на всички така викаше „сине”. По онова време Делян не разполагаше с друг инструментариум за взимане на решение освен жълта лопатка и червена кофичка и когато лелките дадоха команда „хайде навън”, Делян грабна лопатката и кофичката и се втурна към пясъчника. В толкова часа и няколко минути, преди поредната порция първо - супа борш, второ - пиле с кисело зеле, и трето - медузоподобен крем „малеби”, малкият Делян, забил нос в пясъка, незнайно как съзря дупката в живия плет, който ограждаше двора на детската градина. Момчето се устреми натам, промуши се през зеленото тунелче и се озова Навън.

От цялото приключение Делян помнеше листенцата на клонките, които го гъделичкаха по лицето, докато се промушваше през дупката, и вайкането по-късно на баба му: „Кво да правя с това дете, Божкеее, кво да правя!”

Така и Делян доскоро се вайкаше - какво да правя със себе си, Господиии, какво. Но вече не! Сега Делян е наясно, направил е избор, убеден е в неговата правота и е стъпил здраво върху твърдата почва на логиката.

Не беше лесно. Другият рог се оказа костелив орех, от който изскочиха неочаквани противоречия, намесиха се чувства, спомени, сънища, които го върнаха в миналото, поникнаха предчувствия за бъдещето, от ъглите се хилеха поличби и неясни догадки. Делян обаче отхвърли тия мъгляви доводи, пое въздух и издуха алтернативата. После извади молив и листче, каквито винаги имаше подръка, записа си решението, така, за всеки случай, и продължи към мястото на срещата.

Скоро стигна кръстовището. Светофарът светеше червено, което събуди бика у Делян. Докато чакаше да светне зеленото - зелено като листенцата на ония клонки и преди всичко като зеленото на очите й - Делян мачкаше в джоба листчето. Светофарът продължаваше да кърви и да дразни обонянието му. Нещо у него започна да тътне и да пропуква твърдата почва на логиката. Той извади омачканото листче с окончателното решение и го ръзкъса със зъби, от които потекоха цветя. Все така светеше червено, когато Делян наказуемо се втурна напред.

Съседният светофар грееше със зеленото на очите й, които всичко видяха и се удавиха.

© Росица Борковски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.04.2007, № 4 (89)