"СЕДЕМ ЖИВИ МАРИИ"
(Слово от премиерата)

Петя Караколева

web

Да представя "Седем живи Марии", за мен наистина е трудно: щом са ми трябвали 180 страници да напиша този роман, ще ми трябват също толкова, за да го обясня.

"Седем живи Марии" e научна фантастика в стила на Суифт и Кафка (с най-дълбокия ми респект към тези писатели и покорната скромност на моя роман).

Опитала съм се да отговоря на принципния въпрос: "Може ли човешкият род да оцелее и да просперира в социалистическо общество?" Разбира се, отговорът е "Не!", и затова съм развила темата чрез отхвърляне на създаденото от комунистическата партия (в България, но това се отнася и за целия социалистически лагер), и Бог да е на помощ на човечеството, ако е достатъчно глупаво да поеме по този проклет курс. Другите въпроси са: колко начина на живот може да има човек? Колко от тези начини завършват със самоубийство, убийство или друга форма на насилие, на които се равнява животът в социалистическо общество?

Главният ми герой е следовател: използвам криминален похват, за да създам интрига, наситена с напрежение и действие.

Действието се развива в социалистическа България (имам предвид последните три години преди т.нар. преход), които определят поведението на главните герои и бележат техните съдби, докато действието в самия роман обхваща около една седмица. Водещ герой е Климент, който има авторитет на добър, честен и съзнателен мъж, но той има противоположност, известна само на него - Ганто, алкохолик, женкар и всичко друго, което разграничава човека в плът и кръв от комунистическия картонен идеал. Дясна ръка и съветник на Климент е дядо му, човек от старата буржоазна класа, символизиращ най-доброто от едно общество, което е било отхвърлено, осъдено и унищожено през 1944 и 1945 г. Приятелката на Климент, Мария, е четвъртата героиня в книгата.

Така се случва, че Климент започва да разследа убийствата на шест Марии в града - първата част на романа е озаглавена "Шест мъртви Марии". В този момент искам да отбележа, че според мен граматическите ограничения следва да се разширят, ако искаме историята да прозвучи по-добре и по-правдоподобно.

Някой си на име Ганто влиза в живота на Климент и го предупреждава за убийството на Мария Андова, 36-годишна, с черна коса и сребърни треперушки на ушите. Климент вярва на този странен и пийнал Ганто, има и други хора, на които се доверява само поради липса на каквото и да било доказателство, и хуква към местопрестъплението, без да съзнава своеобразните възли на нишката - Ганто-мистериозен мъж, Мария Андова-мистериозна жена с мистериозен адрес, самият той - с предварително знание за пътя към местопрестъплението.

Климент стига до къща с типично български дизайн и градина, където е живяла Мария Андова. Живяла, тъй като следователят е закъснял, там няма никой освен шумовете от убийството: късане на вестник, бучене на прахосмукачка, което пречи на Мария да покаже своето убийство, и всичко, което Клим може да направи, е да повика съдебния лекар, който да напише своя подробен доклад за причините за смъртта, за констатациите от аутопсията и ред други подробности.

После пак се появава Ганто и го предупреждава за предстоящото убийство на друга Мария - Мария Зарина. Така Климент научава (при различни и изненадващи обстоятелства, разбира се) за убийствата на шест Марии в града, това е един Мариин апокалипсис, заради който той до болка се тревожи за своята Мария и многократно й звъни, за да я пита: Ти няма да умреш, нали? Ти ще внимаваш, нали? Обещай!

Връзката Клим-Мария цели да провокира официалната аморалност на социалистическото общество, в което всяка жена е потенциална проститутка; женитбата е почти анахронизъм; любовта е общо взето смешна и поетична измислица... А моят Климент мечтае да има патриархално семейство, където любовта ще е споделена зестра и гаранция за добро бъдеще - не е нужно да казвам, че мечтата му не се сбъдва.

Всяка от убитите Марии има своя съдба, живот, професия, те са на различна възраст, в някои случаи Климент е почти свидетел на убийството, тъй като странният Ганто винаги знае кой, как и къде ще бъде убит, и предупреждава Климент.

Новите квартали на градчето, в което се развива действието, са метафора на социализма, обещание за благополучие, което никой не обича, което е така примамливо, обещание, взело толкова много мисъл, действие и възмущение, но в края на краищата оказало се невъзможно за построяване - новият квартал никога не се построява.

В това общество идеалният човек си закопчава ушите с клечки назад, за да покаже, че е заек с клепнали уши; Мария на Климент, която говори със символи, говори за социален градинар с огромна ножица за жив плет, който кастри летораслите, стърчащи навън или нагоре, летораслите, които са се отклонили от колективната еднаквост, които не искат да се равняват по линията, изкривяват колоната или пречат на чувството на градинаря за регламентация, така клик-клик, клъц-клъц той ги разделя, кастри и ги подравнява, да са равни и еднакви, т.е. неговата работа е да уеднаквява. Мария се ужасява, че той може да окастри и някое изключение като някой говорещ ластар или единственото клонче, знаещо езика на пеперудите, или летораст-гений...

Фактически никое друго общество в света освен комунистическото

общество не е кастрено и подравнявано като жив градински плет.

После внезапно нещата се объркват, разследването на Клим се прекатурва и започва да рита с четири крака във въздуха - всички убити Марии някак си са изтрити от паметта на града, няма ги там, никога не са живели на адресите, на които Клим е описвал, инспектирал и разследвал, една по една шестте му мъртви Марии биват предадени от своите приятели, познати, съседи, майки и свекърви; изтрити от паметта на обществото само защото са си позволили да бъдат личности.

Във втората част на книгата, "Никой не познава моите мъртви Марии", фантастичното набира сила и простата истина вече изобщо не е истинска, нито е догадка или правилнен аргумент. Дори любовта на Клим отива по дяволите, защото се появява русо момче на име Борис, който отвежда неговата Мария и всичко друго, което му се е струвало така перфектно подредено и толкова логично.

Трета част, "Седем мъртви Марии", е най-късата и най-емоционална част на романа, в която приятелката на Клим - Мария, се самоубива. Или бива убита? Ганто предполага, че тя може да е била убита като другите Марии, защото...

Всъщност първите шест Марии никога не са съществували - те са били варианти на Климентовата Мария, които биха могли да живеят живота си по поне шест начина, ако тя не беше се самоубила на 18 години. Положителни или отрицателни, на различна възраст, тези варианти (по който и да е начин, те не могат да продължат да живеят, щом Мария се е самоубила или е убита) също са обречени да се стопят във въздуха.

Клим би могъл да спре в този момент - би могъл да продължи, но тогава версиите на живота на Мария биха се умножавали безкрай.

Тезата за убийството е добре обоснована и логична: убиецът е Борис - Мария узнава за голяма сума пари и може да го издаде.

Двете позиции - убийство, самоубийство - са умишлено поставени на равна основа, тъй като и двете са насилие върху личността на Мария. Защото преди самоубийството са се случили толкова много мини-убийства на настроения, на детско доверие, на юношеска любов, на толкова много добри и чисти неща, които са безвъзвратно изгубени, оставяйки човека без нищо, на което да се облегне.

Според статистиката социалистическа България се нареждаше на второ място по брой на младежки самоубийства. Самоуби се съученичка на сина ми; оттогава той ходи на гроба й всяка неделя и пуска любимата й лента на касетофона си, който слага на земята - той е сигурен, че тя чува любимите си песни и е щастлива. Аз плача всяка неделя.

Искам да цитирам половин страница от последната глава, която обхваща цялата надежда на един Климент с разбито сърце.

НЕ СПРЯХ, НЕ СПИРАМ, НЯМА ДА СПРА, но сега, до края на нощта, който е след тия три невъзможни дни, в която съм сам и няма как да е другояче, щом моята Мария... до края на нощта ме интересува "прото-"съставката на сложната дума престъпник, защото в криминологията, надявам се, сложността не зависи от броя на граматичните атоми, корените на думите, а ако зависи, то тогава ме интересува протопрестъпникът, първоначалният, първичният престъпник или първоначалното, първичното у престъпника. Какъв ли неочакван обрат в представите ми може да се породи от съмнението, че престъпникът не е съществувал, както не е съществувал библейският проточовек Адам?

В такъв случай е простичко: едни хора, като деца, са гледали звездите, други са карали колело и са гледали пътя пред себе си, други са гледали хората в очите, други са гледали пак хората, но двайсет сантиметра под шията и не по-нагоре, и не по-надолу - от тия последните деца са станали криминалистите, убийците, убиваните, клоуните, музикантите, влюбените, артистите, писателите, кардиолозите - все сърдечни занимания.

А ако не се усъмня в съществуването на протопрестъпника, защото не е лесно да се отрече съществуването на протовестиария, на протона, на протоплазмата, на прототипа, на протоптеруса и на всички други регулярни и необуздаеми "прото-", които вече са тема за енциклопедичен речник, а не за мен?

В такъв случай протопрестъпникът е тук и поема за своя сметка вината за раждането на всички престъпници след себе си ("Защо пък ще я поеме?" - аз, в контрадовод срещу себе си) или не я поема тази вина и тогава? И тогава ми остава да чакам обратното звездно дарение, свиването на вселената, за да се надявам, че след следващия Голям взрив ще се роди само проточовек и никакъв протопрестъпник и ще навляза направо в проторадостта.

Това е моята версия на перфектното общество и безоблачното човешко щастие - общество, съставено само от хора без нито едно "престъпление", като думата "престъпление" има всички семантични значения на всички думи, насочени срещу концепциите за хуманност, доброта, честност и т.н.

© Петя Караколева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.11.2017, № 11 (216)

Слово на авторката при представяне на романа "Седем живи Марии" (1991).