ИЗ "МЪЖЕТЕ НА ЙОНА"^*

Петя Караколева

web

Институт за бърза медицинска помощ
Сърдечна реанимация

Докарали я през нощта, била ужасно дебела и количката не я побирала, Йона имала чувството, че във въздуха тайни колички и безплътни санитари крепят висящото отстрани месо, още не знаела, че я превеждат от Шокова зала (“Ами от Шокова зала всички ги пращат при нас, така, да проверим за диабет и друго ендокринно и повечето умират...” - д-р Коен, няколко дни по-късно), отвратила се от несвободното, заето от нея пространство и по тая причина не откъсвала очи от кожените плисета, от провисванията и сбърчванията, толкова трудно й било да определи свършека на старческото петно и началото на залъсканото протрито, даже се усмихнала на объркването си къде е границата между лакътя и гърдата и трябва ли да я има границата, на кого е притрябвала, в полунощ топлата мъгла на съня я завила презглава и Йона сложила невиждащите очи.

Истерични били санитарките сутринта, воняло, някой се бил насрал, ей тая, дебелата, и ругайки, тръгнали за чаршафи, подлоги и чайници, обърнали я надясно, с лице към Йона, и се заврели в чудовищния задник да бършат миризливото, усърдно разтваряли задника като книга, прочетена до средата, и ръцете им потъвали все по-навътре, помести се, викали, мръдни малко де, жено мърлява, едната се надвесила над лицето й да види спи ли, или се инати и тогава от устата й се проточил тлъст, тежък, бавен, получер съсирек, я, тая умря, чистила се е жената, не че да ни отваря работа, - санитарката се навела още и Йона била принудена да гледа и нейното лице, затова си сложила непознаващите очи.

Мъжете на Йона - скорпионът

Мъжете й миришели на замръзнало пране, настойчивостта им рядко й досаждала, било толкова снизходително приятно да гледа тия големи и силни животни, които я заплашвали с миниатюрните си оръдия, и винаги лежала като красиво убита след влажния залп (“Господи, о, Господи, ти си бог!” - Йона, на всеки като за пръв път), било й все едно, не участвала в играта, но добре се преструвала, че..., и обичала да създава цяла галерия от словесните портрети на последния любим, окачвала ги около себе си, нека всички видят колко е щастлива, колко, няма майтап, е хлътнала по...

Разбира се, имала много мъже, но никога не признавала за повече от трийсет - ако новият мъж се казвал Давид, бил петият, ако се казвал Павел, бил шестнайсетия (“Какво мило съвпадение, твоята буква е шестнайсетата в азбуката, а ти си ми шестнайсетия мъж!” - Йона, всеки път като за пръв път), да имали благословията светите братя Кирил и Методий да измислят по-дълга азбука, щяла да е по-искрена с няколко букви.

И когато вече била на път да се откаже (“Не ми е писано да разбера защо, по дяволите, целият свят се върти около тая шибана ос!”), се появил скорпионът, изпълзял отнякъде - четирите идеални арки, на които се подпирало черното телце, спуснатата отпред бариера на безпощадните клещи и навирената тракаща опашка я хипнотизирали, това бил най-прекрасният съд за изпиване на смъртта и Йона се съгласила. И нейната доверчивост, че екзотичното антираче-джудже ще я отведе в приказния дворец сега, ще я отведе след малко, ще я отведе утре, ще я отведе все някога, защо да не я отведе, се превърнал в каталог на чакането, понеже скорпионът се движел по своя логическа стълбичка нагоре към Йона: септември, октомври, ноември, двадесет и пети, скорпионът за пръв път показал, че има мъжки устни и че не е против да ги протегне за целувка, но погледът му, зелено украшение, предупреждавал, че ако се съгласи на целувка, ще трябва да се съгласи на всичко - съгласна съм, протегнала устни Йона и си сложила обичащите очи.

Бог с яйцето

Бог кротко се усмихвал в брадата си - бавното ходене в дясната страна на коридора (както се изразявал, като имал предвид “бавното мислене в дясното полукълбо на човешкия мозък”), за да бъдат издебнати яйцето и кокошката в онова не-пос-ти-жи-мо-фи-ло-соф-ско съотношение едно към друго и да се установи най-сетне кое е било по-напред, тоест имало ли е яйце, от което се е излюпила кокошка, или е имало протококошка, която е снесла протояйце, а от него вече се е пръкнала въпросната кокошка, и хилядолетията по-нататък, когато един умен човек се изтъпанчвал пред една глупава кокошка с влудяващата си представа за яйцето вътре в кокошката, празно, с паяжинка в празното си сърце, или с кокошка в себе си, и повторението по-натам, ако било пълно яйцето, значи с кокошка в себе си, и яйцето в тази кокошка с кокошката в това яйце...

А било толкова просто, Бог кротко се усмихнал в брадата си, създал кокошката и яйцето едновременно и неотделими едно от друго, с реалността на кокошката като видим и осезаем обект и с нереалността на яйцето като невидим и неосезаем обект, видима кокошка в средата на невидимо яйце, досущ картина в рамка, невидима рамка, досущ картина без рамка, такова едно балконче за нощен въздух, чупка в щението Му, и последователността на човешката логика се самоубила в шанса си да намери отговора, понеже търсела редуването: овалната рамка на яйцето, начупената рамка на кокошката, овалната, начупената, и това балконче в средата на редицата звучало фалшиво като печалба от непуснат фиш.

Всъщност, казано с уговорката на баналността, Бог си наумил да създаде света на Великден, държал в десницата си червено яйце и преди да го счупи, усетил гарантираната сигурност на овала и естествената крехкост на черупката, Неговият свят получил и двете - неизброимо число яйца с различни размери, в които живеели неизброимо число разновидности на живота, но кой знае защо и въпреки нагласата си да вярва в невидимото, човек не се досещал за невидимото и нетленното яйце, а виждал, вярвал, обичал и пишел за света само като за тленното съдържание на яйцето.

Институт за бърза медицинска помощ
Първо вътрешно

Лежала на осмо легло, дребна жена, вдовица от предишния ден, сърцето й прескачало на няколко етажа, а в областта между етажите се виели колебливите лозници на дълги и разколебани в себе си секунди, няма да я бъде, произнесъл категорично д-р Ечек, що са ни я пратили, подпрял се с две ръце на широкия перваз и в очите на д-р Орад се превърнал в нов вид кентавър - човеко-прозорец, изумлението им на другия ден потърсило странична вратичка за реализация, за да не изглежда неприлично, Александра Маршиян, дребната женица от осмо легло, лежала на осмо и девето, слепени в някаква боязлива болнична спалня, каквато д-р Ечек не познавал в цялата си трийсетгодишна практика (“Колега, предлагам да коментираме случая навън, не пред пациентите...” - д-р Ечек, затваряйки позиналата устна на значително по-младия си колега), защото леля Саша, както й викали жените в стаята, се подула в своето вдовишко денонощие по един отвратителен начин и запокитили мислите на лекарите в най-мрачните страници на учебниците по съдебна медицина, където, уви, подобен случай не бил описан, а следващият ден прекрачил прага на нормалното, Александра Маршиян, леля Саша, се размножавала чрез деление, невероятно подутото й тяло заемало формата на надут гумен дюшек за двама, после се прищипнало в средата, заоблила се някаква седловина, която, скоро се видяло, представлявала ляво и дясно рамо на легнали един до друг мъж и жена, а вълната на ставащото повдигала белия си хребет над тия рамене и оформила две беловласи глави, другите рамене (от външната страна), ръцете, подмишниците, два гръдни коша, крак, крак, крак, крак и се вдигнала нагоре като ножица, за да раздели ония най първи рамене. Сега вече в осмо легло лежали дребничката леля Саша, каквато я познавали отначало, а на девето легло лежал жив и здрав, дори без системи, мъжът й, същият Стамат Маршиян, чийто труп се намирал два етажа по-надолу, в моргата, надлежно аутопсиран, с извадени златни зъби, готов за изнасяне, очакващ двамата си синове, снахите и внуците да го наобиколят за последно, пък после...

Било като перване през лицата на всички сестри в отделението - мъж в осма стая, на девето легло, мъж в най-голямата женска стая, и не на гости, не във вид на санитар или лекар, а записан в тефтерите, настанен там, преведен от сърдечна реанимация, с история на заболяването, рентгенова снимка, четири кардиограми, пълна биохимия, със собствени лекарства в спешния шкаф, този мъж бил като печатна грешка в правописния речник, чудовищно, старшата сестра свалила касинката си в знак на протест и я сложила на бюрото.

Александра Маршиян, леля Саша, умряла в десет часа сутринта, за нея, както и за цялата женска редичка в рода й, нямало нищо по-естествено от това да надживее мъжа си, да направи от тялото си ново тяло за него и двамата да дочакат последния час на леля Саша, когато, минута по-късно, да умре и той - така отреченото им от съдбата право да напуснат заедно света, се въдворявало със строгостта на закон за двама и така Стамат Маршиян умрял истински в десет часа и една минута в този ден, предишното за него не било смърт.

Мъжете на Йона - Борето

Слизала тичешком към новото си чувство, това бил мъжът, който, нищо, че се казвал Борис, бил буквата “А” в нейната мъжка азбука, най-първият, няколко дни го дебнала по улици с високо небе, кръчми със задимени тавани и квартири с пренебрегвана хигиена, крадливото бродене на погледа й по ръцете, лицето, краката му, цялото й мамещо въображение на кварталната нощна птичка било капан за привличане на вниманието му, Борис, представил се и в името му всички въпросителни, на буква по три се падали, тоест: ти как се казваш, викат ми Йона, отвърнала и си сложила най-блудните очи.

Събличането му било кратко и гол, и искащ, и бързащ да влезе в нея, както се прегръщали прави насред стаята, Борис я повдигнал и я надянал на най-коравото от себе си, притискал я с лявата си ръка, с дясната галел краката й, сплетени на гърба му и бавно се приближавал към леглото, за да пусне главата й там, раменете й ръцете, само тях, тръпнещата дъга на повдигащия се съм него гръб и тия напълнили шепите му гърди го подлудили, кино “Орион”, казал, кой филм даваха сутринта, а вчера, а в неделя, разсейвал се, забавял препускането си към нея, бавно се навеждал, докато я поставил да легне, без да излиза от нея, после скърцащата люлка на леглото се натъкмила към най-необследваната ритмика на любовните халюцинации и двамата станали пътници за края на покрива, откъдето се търкулнали с въздишката на току-що научили се да летят.

Тайнствените стрелки на нощните часовници се местели по друг циферблат, обаче слънчевото възражение на утрото слагало всичко на мястото му, в единствената им година заедно с Йона само в края на лятото като че била бременна, той настъргал лук, сок от лук една чаена чаша, донесъл го с възпалени очи и я накарал да го изпие, рецептата била абсолютна, после четири инжекции, гарантирана работа, и работата се оправила просто защото Йона не била бременна, малко закъснение, а в края на онова лято и двамата били още деца и церемонията по махането на бебето им носела знанието кой е мъжът в къщата и коя е жената, но тази обща къща те никога не я имали, понеже недипломираната медицинска сестра не направила четирите инжекции даром, нито за пари, вкарала Борето в натурално разплащане с петъчната му нощ, съботната, неделната, в понеделник Йона легнала с първия мъж, който й подвикнал на улицата, ало, маце, на другия ден сключила брак с него и заминала от града.

Последвалите осем години изтъркали зъбчатките на ония безшумни колелца, които я карали да вярва, че е родена домакиня и че любовта се замества с навик или се превръща в навик за назидание на наивниците, като нямаме, което обичаме, да обичаме, което имаме, изтърсила един ден, съпругът го запомнил и остатъкът от семейния им живот неудържимо заприличал на път за само тоя автомобил, но не щеш ли, насред пътуването, между “значи, аз съм, каквото имаме?” и “кой е ортакът, а?”, Йона, уж без да иска, се изтърсила от колата в канавката и седейки с разголени и разкрачени крака, за пръв път се попитала, дали прегрешението с една медицинска сестра е от престъпленията без давност, отговорът й харесал и с малолетното си обяснение, че последните осем години не ги е имало в никой календар, се върнала при Борето.

(“Той не беше мъж, дори не съм го виждала гол, веднъж се наврях в банята, ама говедото си закри таковато с един тас...” - Йона, канела се да обясни), обърканите фанфари на радостта и притеснението заглъхнали пред традиционната необходимост първо да се отбие в собствения си дом, вечеряла с майка си и баща си, Борето почина, казала много високо майка й, знаела, че тъкмо Борето преди осем години направил от дъщеря й жена, и смъртта му не можела да я спре да вика, невярната действителност на спомена не й позволявала да направи прехода между тогава и сега, виждала дъщеря си обезчестена, още кървяща и, разбира се, че е имало насилие.

Мъжете на Йона - Борето

В никой телефонен указател нямало неговия номер, Йона напразно търсила на всички букви, архиварите на смъртта първо изземат телефонните номера, но откъде да знае, после се сетила за сестра му, Господи, коя лекарка си е била вкъщи, когато я потърсиш не като лекар, а като приятел, на дежурство отишла Мария в детско отделение на окръжна болница, имала да връща дежурство на една колежка, и пак указателят, на първа страница първото име било неговото - Борис Адан, седемте кръгчета на циферблата се смалили и пръстите й никак не влизали в тях, не е вярно, повтаряла си, просто не може да е вярно, отсреща почти детски глас обяснил, че на вратата на апартамента наистина пишело Борис Адан, но те били квартиранти, ученици в гимназията, не познавали Борис Адан, пък хазайката идвала само за наема, един червен флумастер попаднал под ръката й, написала върху черната политура на масичката “никой не познава Борис Адан”, черното изяло червеното и дори надписът не й останал.

За гробищата тръгнала сама, а на гроба я чакала Мария, знаех, че ще дойдеш, казала, седни, очите им паднали в равния правоъгълник, поникнали оттам и се върнали в празните си хралупи, живееше с една медицинска сестра, през нощта получил тахикардия, тя му направила строфантин и умрял в ръцете й, Мария разправяла на разлепилия се некролог, защото Йона не й била слушателка (“Пак медицинска сестра, аман от медицински сестри, да пукнат дано!” - Йона, повтаряла си наум с кратки паузи, в които нямало място за гласа на Мария), не съм виждала толкова хубав мъртвец, съвсем като жив си беше, а на аутопсията намериха една нищо и никаква плака в сърцето му, с тая плака и двеста години щеше да живее, да не беше му направила строфантин...

- Помниш ли Черната пантера? - гласът на Йона изкънтял в нямата алея като ругатня в черква и обидените кипариси се извърнали към нея, има си хас, отвърнала слисано Мария, нали тя направи Борето... сълзите потекли в лъскави вадички по кръглото й лице, плачеща месечина, сведена над гроба на брат си, точно тя, повишила още глас Йона, макар че за Черната пантера се говорело предимно шепнешком, с многозначителни недомлъвки, подмигвания или щракане с пръсти, била жена-стръвница, с тяло и крака, които крадели очите на мъжете по улицата и ги влачели подире си дори след като завиела зад ъгъла, много след това, косата й ходела метър назад от нея и когато удряла гърба й, плющяла досущ черен камшик, Черната пантера, чукала се с който й паднел, а импотентният й съпруг снимал с камера разюзданите кадри на повсенощната й похот, прави учебно-популярни филми, обяснявала на случайните си партньори, щом не може, трябва да се учи, къдриците на смеха й подлудявали камерата и нещастника зад камерата, после заспивала гола, похлупила гърдите си с шепи, сякаш студът си избирал тъкмо тия две широки топчести врати да влиза в нея, въздухът над леглото ставал по-плътен, почернявал, очертавал тялото й с черен контур, веднъж нещастникът духнал срещу него и контурът се вдлъбнал към кожата й, Пантерата подскочила като убодена, едва не му издрала очите, не смей да дишаш, глупако, мислите й, далече от каквото говорела, отглеждали желание за друг вид плът, друг вид нежност и страст, трийсет и седемте й години бързали да наваксат (покрай другото филмите документирали и остаряването й), мъжете със семейна рутина и привични движения подлежали на замяна, кой, кой, и от всички желаещи да я яхнат си избрала тъкмо Борето, ученик в десети клас, висок, трениращ културизъм, очите му бродели по слепоочията със сивите си ириси, усмивката му показвала безукорни зъби и прозрачни венци - бистра розова вода, в която се оглеждал емайлът на резците, - Борето, само Борето, примъкнала го в дома си, присмивала се на невежеството му, обожавала дългото му тяло, издуто от корави мускули, сякаш на тия места под кожата били скрити боксови ръкавици, и го учела, бавно, по-леко, така, няма да ме счупиш, не бой се, жена не се чупи, стисни ме, като ти казвам, страстта й купувала билети все за първия ред на всички порно инвенции, перверзия няма, в етимологията на думата “перверзия” е заложено нежелание от едната страна, обяснявала с преимуществото на българската си филология и спестения за него опит, направила от Борето идеалния любовник, а година по-късно получила удар и краката й се парализирали, умряла забравена в тясната си кухня, на миндера, със спомени, които трябвало да накарат неподвижните талпи, подути, натикани в мъжки чехли, да помръднат, малко да се повдигнат, поне умряла с неразгадаема усмивка в очите, сякаш видяла себе си в отдавнашен и блестящ вариант - вероятно млада, вероятно жената-стръвница, желана от всички и любена от почти всички, тъкмо тогава нещастникът с камерата се усетил мъж и я имал още топла, покорна, само негова, след няколко седмици разбили вратата на апартамента, съседите се оплакали, миришело на леш, и открили гол женски труп в позата на закъсняло сексуално цамбурване и мъж, висящ на рамката на прозореца, обесен на собствените си тиранти.

Борис Адан, това красиво мъжко торнадо без територия да се развихри и без сам да го осъзнава, се превърнал в реална опасност за девствеността на всички подрастващи девици в града, когато срещнал Йона, възрастта й го изненадала, започнал да осъзнава, че малките момичета също могат да бъдат вкарани в леглото и да бъдат научени, както го учили него, разсеяното му безразличие към младите жени излязло от предградията и препуснало към центъра, където го чакала Йона, тържеството на неговата мъжественост я сливало, нямала си понятие, че получила наследство от Черната пантера, боготворено име, жена за всички мъже на всички възрасти, в края на лятото, направил от Йона перфектна любовница, Борето изпитал носталгия по зрялата пищност на по-възрастната жена и хукнал подир една медицинска сестра (Йона го гледала от близката пейка в градската градина как тича с одеяло в ръка), след осем години хукнал подир друга медицинска сестра, разведена рускиня с две деца, която го убила с отдавна отхвърлено лекарство, убедена, че му помага.

- Защо се сети за Черната пантера? - Мария нарушила мълчанието с въпрос, незаслужаващ отговор, за известно време Йона била онемяла, усещала езика си в бяла ръкавица, еластична и мека, но нежелаеща да бъде движена, в главата си имала същата ръкавица, бяла, пръхкава, но нежелаеща да мисли, бялата й пижама от фланелен плат завършвала картината, слагала я в паспарту и я прибирала последователно в трийсетте празни чекмеджета на юни.

Лежала в леглото си, когато желанието я накарало да потръпне, огледала се и усилила радиото, за да не чува гласа му, знаела, че е тук, и после усетила движението на въздуха пред него, той от въздух вървял пред истинския той, ръката й се смъкнала надолу, за да смъкне тия очарователни гащички, които сега не й трябвали, почти паднал върху нея и бесният почерк на желанието му я накарал да изохка, била забравила колко неудържим мъж е Борис Адан, пъхнал се в нея и после излизал само за да се пъхне пак, по-плътно и по-категорично, придърпвал я надолу и разтварял краката й все повече, Йона излязла от немотата си, започнала да му говори както някога, не се учудвала, че не й отговаря, нали радиото гърмяло, обяснявала му какво прави и защо го прави и той какво прави в нея, искам те, искам те, сянката в гласа й просветлявала, докато стигнала до писък, искам те; хайде, била единствената негова дума и Йона загубила съзнание.

Родила сина си в седмия месец, служителката в кметството го записала в регистъра с фамилно име Адан, подскочила на стола и попитала откъде се е взело името Адан, кой й го внушил, огледала върха на химикалката, сякаш Адан било измислица тъкмо на този връх, скъсала листа, взела друга химикалка, навела се и бавно написала на новия лист името и фамилията на детето - Борис Адан.

Институт по бърза медицинска помощ
Централна реанимация

Това спъване на нищото вътре в тялото й и високият студ, направо от космоса идвал, ловели мислите й подръка, за да ги заведат някъде, не виждала къде, миглите й били забити в ирисите, кожата плътно обгръщала костите, а месото висяло отвън къде по-стегнато, къде по-хлабаво, най-отгоре върху тая противна купчина лежало сърцето на Йона и правело туп-туп-туп-туп с усилието на потеглящ парен локомотив.

Краткото й бракониерстване в зоната на съзнателното не убегнало от погледа на д-р Исто, върховете на пръстите му, лакома човка, се забили в китката й да уловят промяната на пулса, клъвнали едно зърно, второ, докторът разперил ръце (“Пак ми избяга!” - той, на висящата пред лицето му банка), течало шестото денонощие на дълбоката хипогликемична кома, от която било абсурдно да излезе, но и да умре не бързала Йона, макар че от време на време стаята се изпълвала с жужене, тънкото кончè на живота й аха да се скъса, налягане двайсет на нула, кръвна захар под едно, а глюкозата се леела с литри от банките, същото чувство на възбуждаща вина помирявало доктора с другото му чувство, че вината не е негова, че оправя чужди грешки, и колегиални, и генетични, някаква ужасна форма на свобода улавял в голото тяло на Йона, успявало тялото да се разлива, да омеква, да не е тяло и после пак да е...

Зеленото било като обърнат кладенец, с дъно към небето, откъдето течало още зелено, полека-лека загубила очертанията на кладенеца, зеленото се превърнало в плътна и студена мъгла, която се навирала навсякъде, покривала всичко, аз виждам, помислила зелената мъгла на мислите й, защото Йона била част от мъглата и възхищението й от този факт я накарало да го отпразнува с мучене, по-човешки възглас не се съчленил между езика и устните й, дори не били устните й, а дебел гофриран маркуч, бяхте интубирана, сега ще ви направя инхалация, промъкнал се през мъглата женски глас, другото пак било мъгла, в която се мярнала спица на инвалидна количка и сякаш коридор, превеждат ме, къде, откъде, мърморела зелената мъгла Йона и тутакси забравяла казаното.

Институт за бърза медицинска помощ
Сърдечна реанимация

Нещо лепнело на гърба й, малък правоъгълник точно на гръбнака, май бил залепен, един послушен нокът се опитвал да изчопли ъгълчето, което не се знаело къде е (“Доктор... ашек... доктор... ашек..., на телефона” - някой, на някого, Йона не чувала), ама не било възможно да има правоъгълник на гръбнака, извила се настрани, ръката й дълго изучавала кое е краят на горнището и кое - краят на долнището на пижамата, аха, кръстът се оголил най-после и ето го правоъгълника, кой идиот... едното й око било осветено и ангажирано с някаква тръба, но угаснало и тръбата с дрънчене пропаднала надолу, нещата пропадат надолу, регистрирала Йона, напипала ъгълчето и го задърпала, странно, защото кожата й не усещала дърпане или поне скубане (”Доктор... ашек... оная с инфаркта... май че, елате, ако обичате...” - някой, на някого, Йона чула “...ашек”), разни ватирани гласове ходели наоколо, три или четири, или два, когато се приближели, замлъквали, устата й била осветена и се видяло, че е белезникав мехур вътре, от венците навътре и от вътрешната страна на бузите навътре, въздухът предпочитал да не минава оттам, в носа имала сонда, усещала я, тогава откъде дишам, и тоя етике-т, буквата “т” й харесала, на нея отлепила етикета и го затъркаляла между пръстите си, приличало на лейкопласт, забравена дума от забравен живот, дошла съвсем случайно наум, речникът, думите, понятията още не желаели да общуват с Йона.

Блок 1-159

Този блок бил единствен екземпляр и затова го отглеждали в парник при особени условия на влажност, атмосферно налягане и температура на въздуха, всяка сутрин го хранели с пенобетон, понякога с мозайка и дограма, апетитът му бил страховит и нищо чудно, че бързо наддавал на тегло и ръст, макар общо взето да растял сив, грозен и тъжен, а на такъв характер, естествено, трудно се угажда, остъклили го за рекордно късо време и той заоглеждал света с всичките си очи, с които по каприза на летния сезон се оглеждало залязващото слънце, една с все сила ударена в стъклото златна топка, разпиляна на искри и блясъци и тиражирана в 192 екземпляра, колкото били стъклата на осемте етажа.

На другия ден дошла специална комисия, махнали дървените рамки и полиетиленовите чаршафи, проснати на тях, напечатаното на пишеща машина листче домъкнало със себе си очилат господин, за да го прочете, и той прочел, че не могат цял живот да държат блока в парник, време му било сам да се грижи за себе си, пожелал му на добър път и обещал, за настроение, да го населят с весели хора, мъже, бекяри, кипърци; всъщност бил строен за млади семейства и в очакване на бебешки плач, люляни с неуморна ръка колички, кошчета и креватчета и плясък на изтръсквани от водата пелени, блокът намерил за нормално след мъжете с ухаеща на маслини и лимон кожа да се появят жени, а че една нощувала в три легла или в повече, според мерака на мераклиите, не му влизало в работа, бетонният му мозък нямал отношение към тия тъмни женски движения в тъмното, пълзенето им под голите мъже и убедителните им охкания сред иначе симетричната геометрия на колене, лакти и други по-космати и по-малко космати органи, влажното и шумно мъжко изпразване, както и временните женски аквариуми, в които плували опашати зачатъци - цялата тая публично-домска история продължила година и нещо, после мъжете изведнъж изчезнали и след кратка пауза в същите мърляви стаи се нанесли истински семейства, с по няколко деца, с възрастни родители, със събиран с години разнороден багаж и, разбира се, с желание най-после да имат същински дом, защото всички били живели в бараки и фургони, с вода навън, от заварèна как да е тръба, обрастваща зимно време с дълги кичури инатлив лед.

Йона се нанесла по-късно, пети етаж, апартамент 49, така пишело в договора: дава се целият апартамент на двучленното й семейство, Йона и малкия Борис Адан, тя на двайсет и седем години, той на четири, в антрето лежала мъртва мишка, по стената пълзяла розова буболечка, Йона я хванала внимателно, за да я изнесе навън, вътре щяла да умре, това е хлебарка, блокът бил пълен с хлебарки, учтиво казала някаква съседка, Йона се навряла в банята и с четка си драла ръката, за да свали тая кожа, която била пипала хлебарката.

Блок 1-159

Всяка малка твар, наречена желание мечта, страст, която за разлика от другите пернати можела да лети и по гръб, и по крило, и по човка, тоест, да осезава полета с коя да е своя форма и да го осъществява с нея, успявала да отдели някаква промяна в блок 1-159 и я поднасяла на точно определен човек за точно определен брой часове в денонощието, така например в апартамент 48 гостите били добре дошли и по никое време и затова жилищната площ от 48 квадрата, разделена на две стаи, свързващо ги антре, баня-клозет, кухненски бокс, еднакви трикрили прозорци в еднаквите стаи, вечерно време получавала още една входна врата и се оказвало, че бившата входна врата вече е изходна, стеснена и снижена дотолкова, че през нея да мине, пълзейки, слаб и нисък човек, а новопоявилата се входна врата граничела с параметрите на парадна и имала навика да прегръща през раменете всеки, минаващ наблизо, и да го вкарва вътре, откъдето, досещате се, да излезе било повече от трудно.

Мустакатият стопанин на апартамент 48, господин С. Т. Аси имал дупка на лявото ухо, винаги сядал на стол под собствения си портрет, окачен на стената със стоманен пирон, където никой не можел да го познае, защото имал дълга до кръста черна коса и бледо, моминско нежно лице, докато на стола имал къдрава руса коса и дълги до кръста мустаци, на портрета, също така, не се забелязвала дупката на лявото му ухо, но това не пречело на господин С. Т. Аси да сочи с показалец тоя на стената и да разказва на идващите за пръв път двете си любими истории: за дупката в ухото и за водния бик, преди мен, започвал, майка ми родила момче и то, има-няма три месеца, умряло, после съм се родил аз, а нали злите сили нямало да й оставят жива мъжка рожба, майка пробила лявото ми ухо и дълго време ми викала с женско име, може би година, докато ги заблудила...

Господин С. Т. Аси, разбира се, не споменавал как точно го наричала майка му, вероятно името не му допадало, и преминавал към историята за водния бик - под връх Херия имало дълбок вир, откъдето водела началото си Херинската река и където живеел воден бик, никой не бил го виждал, но ревовете му, тропота на копитата му и предизвиканите от палавщините му порои всички познавали и един ден на някого хрумнало да пусне селския бик да се сбие с водния, пък там, ако могат да се отърват от водното чудовище, сполай на Бога, и на уречения ден накичили с цветя рогата и шията на селския бик, качили го на една талига, да не се мори, и го отвели под връх Херия, на вира, бикът се налочил с вода, измучал, позавъртял се да види къде е кравата, дето трябва да заплоди, и тогаз от водата изскочил водният, страшен бил, с гърди на бизон и с рога като черни полумесеци, изгрели ниско над челото му, херничани се изпокрили из храстите и в канавките, но кожените кепенци на очите си не спуснали, зяпали с все сила какво ще стане, защото боят бил досущ между дявола и сянката му, еднакво мъжки и еднакво сърдити, бикът и водният яростно блъскали глави, от рогата им капели светливи парцалчета, сякаш запалени били рогата им, когато се удряли, опашките им стърчали право нагоре, а напрежението в хълбоците раждало нови мускули...

Което напивало наистина гостите, не била ракията, поливана с бира вместо с швепс или лимонада, нито виното, кълколещо от пластмасова туба, а тъкмо историята за водния бик, финалът на историята, където се разбирало, че на рогата на селския бик, под китките цветя, били вързани два ножа, тъкмо ножовете изкормили водния, той стъписано се дръпнал назад и с обречено мучене потънал във вира, на лято вирът и реката пресъхнали и оттогава по сухото речище течала само историята за убийството на водния; склонни към самосъжаление, понапилите се гости до един изживявали предателството на собствения си гръб и намирали датата, часа и мястото на собственото си убийство, белязано с пресъхването на някое много мъжко начинание, мамка им, ругатнята обикновено се придружавала от плясък на широка длан върху широко коляно, пепелявото коланче на отдавна угаснал фас се оронвало на килима, мамка им, и разстоянието между отвора и дъното на чашата ставало нулево, кой каза наздраве бе, поглеждало из под стрехата от чорлаво косище мътното мъжко око и виждало другите мътни мъжки очи, надничащи изпод чорлавите косища, списъкът на тия погледи е дълъг.

Мъжете на Йона - скорпионът

И въпреки многото пъти мъже - новата история със скорпиона имала опашка, където трябвало да има крак, и размахвала крак от най-изпъкналата част на задника си, където трябвало да се нахожда дългоочакваната опашка, двамата, той с жена и десетгодишно дете, тя отдавна разведена и с дете годиначе от мъртвия Борис Адан, не хранели илюзии, че става дума за нещо повече от обичайното сексуално проучване между трийсет и четири годишен мъж и двайсет и седем годишна жена, по възможност без протакане, но нямало къде, затова обикаляли с колата от улица на улица и стигнали до високата стена на Централния затвор, над нея витаели смъртни присъди, под нея - доживотни, а и уличката не предразполагала към посещения, събличай се, той пуснал седалките и запалил цигара, Йона го погледнала крадешком, не че реагирала срещу кратката заповед, било й интересно, повдигнала рамене и започнала да разкопчава серията от копченца и катарамки, той упорито не я поглеждал, допушил си цигарата и посягайки към пепелник, я погалил по бедрото, облечи се.

Пътували мълчаливо на връщане, Йона гледала право към себе си и се опитвала да не се задълбочава в това унижение, граничещо със страх (“Не ме харесва, а защо? - тя, на себе си и много пъти), скорпионът се смалил на седалката, от мъж се превърнал в черното паяче-раче, странно как управлявал колата, като не се докосвал до волана, нито до педалите или скоростния лост, и не би могъл, все пак благополучно пристигнали пред жилището на Йона, тя се пресегнала и взела от седалката до себе си обсидиановата брошка, брошката от жречески камък, представляващ скорпион в естествена големина.

Каласта от рода на древните траки

Лежала по гръб, гола, с плосък корем и дълги бедра, гърдите й, похлупени с две пръстени панички. Мъртва от половин година, убита с нож и положена в краката на мъжа си, за да го придружи в отвъдния му живот, заедно с двете кучета, котката, черния жребец и достатъчно съдини, храна, и вино. В гробницата било тихо и тъмно, паничките отдавна били избутани от едреещите гърди - сега всяка колкото корем на бременна в осмия месец,

и ей го там - висок, болезнен, с биещи вляво и вдясно опашки, викът й накъсал тишината на черни ширити, които изпопадали на пода. Ааааааа... Ръцете й се вдигнали и започнали да търкат кафявите зърна на чудовищните гърди. Ааааааа... Краката й помръднали, свили се в коленете, а коленете притискали плоския корем. Ааааааа... Ръцете продължавали да търкат кафявите зърна на гърдите. Главата лежала сбръчкана, с опадала коса, кожа на мумия, очите затворени. Ааааааа... Въздухът се разпукал от писък, часове наред се пукал и чупел като от няколко измислено въздушно земетресение,

докато започнало раждането. От зърната потекла вода, зеленикава, каквато е от преносено дете, напъните били нарядко, после зачестили, зърната обрасли с черни косми - подали се главите на близнаците. Ааааааа... Раменете. Пльок. Бебетата, по-хлъзгави от жаби, се плъзнали надолу по корема й и главите им се блъснали в коленете на Каласта, надавайки първия си вик. Ръцете вързали пъпните върви, ноктите ги срязали. Тогава започнало другото,

паднали плацентите, ръцете ги поели и взели да търкат тялото на Каласта. Стараели се да не пропуснат нищо Каластино. Когато от тях останали прозрачни парцалчета като белеща се от слънцето кожа, ноздрите на Каласта потръпнали, кожата, очите, по-бързи и по-умни от смъртта, се съживявали и подмладявали, привечер двайсет и осем годишната Каласта седяла и кърмела двете момчета.

( “Ако след смъртта жената се обтрие с плацентата от последното си раждане, запазена през годините живот, жената оживява” - тракийска тайна 1),

Каластината тайна била по-друга, тя се разсмяла, оставила спящите деца на пода и се заела да отвори зазиданата врата, половингодишните й нокти, корави и бляскави като закалена стомана, къртели и ломели, след седмица видяла деня навън и пак се разсмяла. Първо изнесла децата, после се върнала да вземе златните съдове, за да се мисли за ограбване на гробницата, пък и щяла да ги размени за храна и подслон. Преспала под близките храсти, на сутринта за трети път се върнала в гробницата и взела пръстените панички, дори не погледнала към бившия си съпруг.

Каласта - тракийска тайна 2

На седемнайсетия ден, вървяла на север, единият от близнаците проговорил.

- Каласта, жено, къде отиваш? - попитал.

Каласта го вдигнала и се взряла в очите му. Били жълтеникави, с морави ириси.

- Не натам, накъдето отиваш ти - отвърнала и му прекършила гръбнака.

По-нататък поела само с Беар, така го нарекла, и избягвала всяка пътека, по която можела да срещне човек. Нощем събличала намерената в гробницата дреха и спяла гола, с двете пръстени панички на гърдите си. Беар нагласяла между бедрата си да го топли и да не го ухапе нещо. вървяла цялото лято и чак тогава свърнала към пътя, където можела да срещне някого. Точно, който й трябвал, бил мъж около трийсетте, висок и як, водел коня за юздата. Каласта го причакала под сянката на една джанка, Беар, скрит в храстите, тя - гола.

- Ела, пътнико - повикала го.

- Накъде сама, жено? - учудил се мъжът.

- Въобще съм си сама.

- Искаш ли да те заведа в мойта къща? Жена ми е добра, за сестра ще те има.

- Искам, ама... Спрях тук, щото чух детски плач и намерих ей това момче, виждаш ли го там? Така ли да го оставя?

- Какво говориш! И за детето ще се намери място, мои имам седем, ала все момичета.

Качил Каласта и детето на коня и продължил на север още две седмици. Повечето нощем пътували, денем спирали да починат и хапнат, а в полунощ хранели само Беар - Каласта беряла един жълт трън с дълго стебло, което пущало мляко само по средата на нощта до съмнало, така казала. Нали детето не било нейно, откъде мляко. После продължавали пътя си, той водел коня за юздата, тя седяла на коня с Беар, където го кърмела до зори, в тъмното не се виждало как го храни. Точно преди изгрев слънце на крачка пред коня се чувало продължително мяукане, а от гърба на коня се чувал вълчи вой. Котката и вълкът се срещали и любили три изгрева, на четвъртият вълкът прекършил гръбнака на котката и я хвърлил в един дол. Него ден мъжът се оплакал от болки в гърба, имал рани от вълчи зъби, Каласта ги огледала внимателно, обаче рекла: от ездата е - и му наложила лапа от същия жълт трън, с чието мляко хранела Беар. След още три дни стигнали в Зюлмидра. Неколцина старци пресрещнали мъжа в края на селището и го дръпнали настрани.

- Вòране - рекъл единият, - добре, че си водиш жена, щото...

- ...твоята преди три дни я уби един вълк - обадил се вторият, - прекършил й гръбнака...

- ...и сутринта я намерихме в Къпинов дол...

- ...после се върнал за децата и ги издавил до едно... Само пеленакът е оцелял - давил го е за краката...

- ...мъка ни е да ти го кажем, Вòране, ама това е, лошо те чака вкъщи...

- ...лошо...

Вòран се извил към Каласта и дълго я гледал.

- Щеш ли ми стана жена? - попитал я накрая.

- На пеленака майка ще стана, ама на тебе жена - не мога, мъжкото ти е умряло заедно с твоята си, първата.

Вòран се пипнал за слабините и разбрал, че не го лъже.

- Мамка й - извил, - мамка й, що ми го е взела!

- Бил си мъж само за нея, затова.

От тоя ден нататък Каласта заживяла в дома на Вòран, къща с две стаи и малък двор, утъпкан от козите и овцете, момиченцето кръстили Ирга и денем я гледала много добре, а нощем, когато се превърнела във вълк, й смучела петите, на седмия месец Ирга умряла и в селището решили, че е от уроки, наскоро била минала жена с лоши очи, тя уморила Ирга, а Беар растял за двама, тригодишен бил на ръст колкото десетгодишно момче и никой не се учудил, че на петнайсет вече се нареждал сред най-бързите и ловки мъже в селището, не им отстъпвал и по сила, и по ум. Тъкмо тогава Вòран бил разпран от глигите на диво прасе и пак никой не се учудил, че вместо да се задоми, Беар останал ерген в къщата на майка си да се грижи за нея, дори го хвалели. И пак никой не се досетил, че става дума за стара тракийска тайна (“Ако момче се откаже от жена за цял живот и остане да гледа майка си, това момче не е неин син, а мъжът й, който е умрял и се е преродил в сина й; ако жена роди собствения си съпруг и баща на заченато от него дете, тая жена или не изповядва религията на траките, или е магьосница и не ражда както другите жени, а през гърдите си” - тракийска тайна 2), когато една нощ Беар видял от завивките на майка му да излиза вълк, стъписал се, но баща му в него му казал да пристъпи с левия крак пред муцуната на вълка, а с коляното на десния да опре гърдите му, защото така ще се спаси, и Беар го послушал, макар да не схващал кой говори вътре в него. Вълкът се скрил под завивките и докато траело обратното превъплъщение, от вълк в жена, Беар бил убит от баща си, който взел тялото му и се нахвърлил върху Каласта със стръвта на отсъствал много години.

- Ягоре - познала го Каласта, - какво направи с Беар?

- Беар не се е раждал - отвърнал Ягор, - ти роди мене, но като бях малък, ми викаше Беар, сега вече пак съм мъж, твоят мъж, и името ми е Ягор. Докато съм жив, ще раждаш моите деца, умра ли пак, пак ще родиш мене - в моя род е така и ние живеем вечно. Дай ми се, жено, че много ми се иска.

Каласта се обърнала с гръб към него и му се дала, както той най обичал. Чак призори и двамата уморени заспали, но Ягор веднага се събудил, махнал от гърдите й пръстените панички и ги счупил. После наистина заспал, а когато се събудил по пладне, Каласта спяла, похлупила гърдите си с шепи. Ягор се опитал да махне ръцете й оттам, обаче не успял. Пък и шепите й били кафяви и се ронели досущ панички от пръст. Събудил я и тогава ръцете й пак станали бели и човешки.

- Каласто - извърнал я към себе си Ягор, - ще ми кажеш ли какво ти е на ръцете и защо си похлупваш гърдите?

Тя поклатила глава и излязла на двора да издои една коза.

На осмото лято, откакто живеели в дома на Вòран (Каласта, майка на две момчета и четири момичета, Ягор - мъж за нея, за останалите - синът й Беар), селището било нападнато от рода на Нестир Боеца, все мъже, високи над два метра, и в плещите колкото казани за ракия. Нападнали призори, всички дълбоко спели, и изклали половината мъже, преди някой да успее да гъкне. При Каласта и Ягор нахълтал самият Нестир, държал два ножа в ръцете си и смятал, че вече е убил двамата голи, блеещи насреща му. Една пръстена паничка, излетяла Бог знае откъде, се разбила в челото му и се счупила, без дори да одраска коравата му кожа, но прах и пръст напълнили очите и устата му, Нестир запръхтял и си затъркал очите с юмруци, а в същото време Ягор със собствените му два ножа го заклал два пъти - веднъж му прерязал гръкляна с първия нож и втория път, с втория нож минал между два шийни прешлена и ударил лезвието на първия нож, ножовете оставил така, за да не му падне главата. Хванал го под мишниците и го завлякъл на улицата,

там жива душа не се мяркала, само викове и писъци от къщите наоколо се щурали напред-назад като стадо разтревожени гъски и Ягор се спъвал в тях и ругаел. Влязъл си вкъщи и надигнал паницата с мляко да закуси, но го прекъснали - братята и синовете на Нестир нахълтали в двора и надигнали вой и рев.

- И сега? - повдигнал вежди Ягор, после пак надигнал паницата и си изпил млякото. - Мразя да умирам гладен, като знам колко години после няма да ям. Бягай, Каласто, остави децата при мене, ти скочи през задния прозорец и бягай, че нали трябва да ме родиш...

Каласта нищо не отвърнала, завила децата в една черга и им шътнала да мълчат, после се заела да откопае от пръстта под леглото златните съдини, дето взела от гробницата за храна и подслон, а те тогава не й потрябвали. Извадила ги тъкмо когато започнали да трошат вратата и ги хвърлила на земята, пред себе си и Ягор.

- Кучи сине, ти... - нахълтал първият от Нестировите и думите затъкнали гърлото му с всичката ярост, с която щели да бъдат изречени. - Божичко - рекъл после с пресъхнал език, прозвучало като че някой стържел ряпа на ръбат камък.

- Туй злато е за вас - Каласта клекнала посред съдините и подавала по една на всеки влизащ от рода на Нестир. - Аз съм магьосница и мога да ви направя още колкото искате такова злато.

А златото аленеело, като да отразявало пламъците на огън пред себе си, било от нечовешки чиста проба и изработено не от човешки ръце

(“Когато златото червенее на дневна светлина като огрявано от огън и когато от него са изработени съдини с формите на главите на божества, това е злато, седем пъти топено и седем пъти пречиствано, такова злато не се прави от човешки ръце, а от вещерски и носи или късмет, или нещастие” - тракийска тайна 3),

съдините до една били с формата на главите на древни тракийски божества, двете най-малки имали листа от златна върба вместо коса, в очните им кухини стояли два златни жълъда, а полуотворената уста била захапала златна шишарка от лиственица - явно били глави на добри горски духове, от ония, дето помагали наесен в гората да има всякакви плодове,

третата била триъгълна, с ремъци на бузите и малък рог на темето, това била главата на бога-кон, който не стъпял на земята, а летял с четири криле - чифт на корема и чифт на гърба,

четвъртата съдина представлявала женска глава с бърни на крава и извити рога, богинята-крава, знаело се, носела плодородие в дома, където я оставели, там се раждали много деца, млякото на козите и овцете не секвало, а мъжкото на мъжа се увеличавало с наситата и годините,

петата глава била на дете-охлюв, което не растяло на височина, но на ум - да, и ставало бог на мъдрите джуджета, тия джуджета принасяли голяма полза на хората,

десетата била на старицата-фъстък, нейното потекло идвало от подземните богове и който притежавал златната й глава, щял да намери имане,

Каласта говорела сякаш на ръцете, които поемали съдините, и думите й карали мъжете на Нестировия род да оставят оръжието и да си тръгват по-кротки от агънца,

само последният от Нестировите скрил в пояси си нож с два остри върха и червена дръжка, но когато стъпил на прага, главата на мъжа-риба, със златни хриле и едри люспи на черепа, се спукала от темето до брадичката, хрилете са размърдали, сякаш дишали, а люспите изпопадали. Разкаялият се хитрец се върнал и оставил скрития нож - пукнатината с тих пълзящ звук зараснала от долу на горе, люспите се върнали на мястото си, а хрилете не помръднали повече и той отнесъл главата на боа-риба цяла и непокътната.

- Каласта, жено - не вярвал на очите си Ягор и проговорил много след като Нестировите били отпрашили по пътя си на своите черни коне, - откъде взе тия съдини?

- От гробницата, те бяха дарове за теб, когато те погребваха.

- Но в нашата къща никога не ги е имало, нито...

- Стига, Ягоре, което не знаеш, не знаеш и няма да научиш. Избери си оръжие, защото след седмица Нестировите ще се върнат, а повече злато нямаме. И вземи лопата, че в тая седмица трябва да погребем хората от Зюлмидра.

Ягор си избрал два меча и ножа с червената дръжка и двата странни, остри върха, после взел лопата и тръгнали да погребват.

Една нощ, достойна да бъде прокълната и забравена - втората й нощ със скорпиона, някъде в северозападния край на страната, по нечия приумица командировани там, в хотела се регистрирали поотделно, тя в самостоятелен апартамент, той в стая с две легла, на съседното спял (още преди мръкване) позастарял полковник, както подсказвала старателно окачената в гардероба униформа, мъж с лице на древен светия, дялано от дърво с едри шупли и червеникави жилки по дървесината, от зиналата му уста излизало на накъсани ленти пресекливо хъркане, скорпионът се изкъпал, преоблякъл и слязъл във фоайето, където чакането на Йона било наситило въздуха с възбуждащо нетърпение, после вечеря в ресторанта, журналисти от столичен вестник, запазена маса, що-годе сносно обслужване, след сладоледа танцували валс и той бил по-добрият, явно много по-добрият, под тънките му подметки мръсният паркет се хлъзгал като излъсканата до блясък венецианска мозайка на бална зала, над главата му таванът се повдигал и искрял от тежки кристални полилеи, дънковият костюм му стоял изрядно черен, единична бройка от отдавна забравена модна линия, докато Йона, горката, се намирала все на същия тесен дансинг, с увиснала отзад пола, едва пристъпяла и се показала в най-лошата си светлина (“Съжалявам, има моменти, когато не мога да танцувам, съжалявам...” - Йона, с виновни очи и тръпнещи нозе), днес никой не умее да танцува валс, тихо отбелязал той.

Качили се в неговия апартамент, приглушена светлина иззад конзолата, мебелите тънели в полумрак, обточени с призрачно светъл контур, сякаш вкупом били напъхани в найлонов чорап, над леглото помръдвала някаква идея за женски крака, обути в кристал, радиото свирело тихо, скорпионът запалил централното осветление и счупил нагласената от Йона картина с трясък, миг по-късно схванали, че някой е съборил нещо в коридора, съблечи се, късата заповед я настигнала до фотьойла, Йона се обърнала с гръб и започнала да сваля роклята от трико, чиято пола висяла отзад по време на валса, събличала я, сякаш я късала (“Никога не заставай с гръб или с лице, когато се събличаш, обърни се в профил, така е за предпочитане” - скорпионът, с неповторимия си “изнесен” глас, тенор, в който не звучал укор, който узаконявал първото правило в отношенията им), Йона, вече по черно бельо, се запътила към леглото, опитът от толкова лягания я извил грациозно върху белите завивки като човешка орхидея, той излязъл от последната памучна тъкан по себе си и гол, и гледащ я със зелените си очи, потъмнели от желание, легнал до нея “Очите ти са блатни, защо?” - Йона, цялата питаща).

Свличането му надолу, следяла го с изненадани и очаровани очи, спряло до коленете й, откъдето нагоре се заизкачвали устните му, по вътрешната страна на бедрото, почти до, отместили се от външната страна, до ластика на символичните гащички и се отдръпнали, той полежал няколко минути по гръб, сетне рязко се надигнал (“Отивам да спя - той, кратко, и на излизане: - Ела да заключиш вратата.”), неее, изпищяла останалата сама Йона, това било инквизиция, в спомените й се отворил голям люк и през него се изнизало шествието на нейните мъже, искащите я мъже, дори непознатите по улицата, които я събличали с поглед, без да питат “Може ли!”, но вероятно проблемът бил в самия него, в скорпиона, големият люк се затръшнал неохотно, Йона изтичала в банята и струите на душа до сутринта задрасквали с мокри тирета тая нощ, тая случка, той мъж, тая Йона, полудяла вече по него...

Лакътят на един ден, месец по-късно, отворил капандурата на тясната мансарда, където спяла Йона, току-що уволнена от работа заради доноса на ревностен комсомолец, който бил в командировка там, тогава, заедно с тях, и който докладвал в редакцията, че видял скорпиона да излиза от хотелската й стая късно през нощта, но партийното събрание се състояло без тях, те стояли в коридора и слушали, не било трудно през стените на бараката, виновен е той, кънтял басов мъжки глас от редакционния трибунал, виновна е тя, кънтял друг глас, женски, ако кобилата не размаха опашка, жребецът ще си пасе и няма да я погледне дори, уволнили го, него, дисциплинарно, за липса на морал, тя напуснала по собствено желание и двамата се озовали на улицата, без пари, без квартира, без нищо за стена и покрив над порасналото им чувство, за късмет, нейна бивша колежка от университета й отстъпила мансардата си за месец, месец и половина, баща й бил болен, заминавала за провинцията, и най-после, най-после илюстрациите към горната история били завършени, графика.

В оня ден с нахалните лакти, изтикали нощната сънливост бързо и безцеремонно, скорпионът се появил с топъл сандвич в мансардата, мил и внимателен, яж, вкусно е, изправил дъвчещата Йона пред огледалото и дълго я разглеждал като друга Йона, дъвчеща някъде другаде, в една лъскава и недостижима мансарда, скроена от огледалото между четирите страни на месинговата рамка, после я съблякъл и я взел на пода, почеркът му бил познат, “Борис Адан” изписало се зад затворените клепачи на Йона, а скорпионът говорел за керемидите зад капандурата, там били сега, търкаляли се към ламаринената ваничка на дъжда, и ето, падали, но ти падаш върху мен и няма страшно, той я преобърнал върху себе си и лудата й езда оттук-нататък го пълнела с възторг, дланите му върху коленете й, да контролират темпото и посоката, Йона напъхала ръце под мишниците му и галела широките твърди мускули, мислех, че мъжете имат дупки там, казала учудено, смехът му едва не я съборил, прегърнал я с лакти, опрени на талията й, и длани, захлупващи главата й - топла черупка около топла ядка, - глупаче, какви мъже си имала досега, Борис Адан, с по-добри мускули от твоите, не отговорила Йона, встрани от това име съзнанието й регистрирало, че скорпионът е доволен, всеки мъж е доволен, когато го обявят за най-големия мъж.

Вероятно по-сетне, когато щяла да се обърне кръгом и да слезе по вече извървените стъпала, разголена от собствения си сарказъм до равнището на измислена или носена от ранна младост маска, Йона щяла да си спомня името на третия мъж, буква “В” в мъжката й азбука, обаче в онова лято, посветено на две приятелки и на морето, дори не се опитала да го запомни, нямало значение, не я интересувало, не попитала, мъжете тогава, през онова лято, имали доста по-интересни съставки от имена, презимена и фамилии и всичко започнало в една стара созополска къща, на улица “Дурна”, откъм улицата къщата представлявала пететажно нотно петолиние, старателно начертано с кафяви греди на фона на бялата мазилка, с малка портичка, ключа “сол”, вляво, оттам се влизало в тесен и дълъг двор, свършващ в морето или продължаващ в него и значи, удължаващ се до безкрайност, в точно пренебрегваната граница между двора и морето, като стъпало към друго ниво, по-високо, по-ниско, зависело от посоката на бриза, от прилива и отлива, стърчала отвесна скала, тапицирана с водорасли, раковини, миди, и мидите, сварени, поръсени със сол, оцет, олио и копър и изсипани в порцеланова салатиера, правели мезето на мастиката-в-шест-часа, сложна дума, обозначаваща вечерния ритуал под лозницата - на връщане от морето, почти до портичката, вдясно от нея.

Леля Вера, така се казвала хазайката, вдовица на моряк горе-долу от сватбата си, понеже мъжът й не навъртял и година при нея, и майка на още двама вечно отсъстващи моряци, имала едно-единствено изискване към трите наемателки - да споделят с нея мастиката и мидената салата в шест часа вечерта, не им додявала с оплаквания и въпроси, просто си пиела мастиката насаме и това било достатъчно, а къщата зад гърба й (когато седяла на стъпалата с чаша в ръка) била най-странното обитаемо нещо, видяно някога от Йона: две стъпала, миниатюрно антре-кухня, ограничено от три врати и прозорец на четвъртата стена, тоест, неограничено поради състоянието на отвори се - затвори се на тия врати и прозорци, вляво, зад втората врата, още едно мини пространство, коридорче, затрупано с пълни корита и легени, задължителната водна застраховка срещу кънтящия на празно летен водопровод, в края на коридорчето - тоалетна, а направо от онова мини антре-кухня, срещу входната врата, номер едно, била другата врата, номер три, водеща към антрето-веранда, тясно шейсет сантиметра (“широко” била абсурдна дума в случая), с парапет отляво, дървен, боядисан пак в бяло, вдясно - варосана стена, и това антре-веранда плавно се издигало нагоре към втория етаж, осмислен от вестибюл в средата, две стаи вляво (там спели Йона и приятелките й) и още една стая вдясно (необитаема в момента), а по-надолу, на слизане от втория етаж, зад боядисания в бяло дървен парапет зеел един главозамайващ синкоп или поанта в абсурдно повествование, или под прав ъгъл вътре в сферата, заела четириетажна бездна с черни локви на дъното, всъщност осем заровени в земята глинени делви с вместимост две хиляди литра всяка, отгоре чернеели само гърлата им като идеално кръгли локви (“Някога бяха пълни с вино, сега с чешмяна вода...” - леля Вера, вирнала глава към високия таван, сякаш тъкмо таванът й бил крив, вечер, след мастиковия ритуал).

Та на шестото утро, преоблечено с есенен хлад, трите спални дори не помислили за плаж, така успели да видят новия наемател, Атя веднага погледнала Йона и Рита (“Разбрахме се, никакви мъже” - погледът на Атя, регистрирал веднага реалната опасност, лъхаща от новодошлия), двете съзаклятнически кимнали, а утрото по-късно четиримата се търкаляли на нудисткия плаж, прекомерно заети с правенето на тен и пренебрегвайки дори обеда, разбира се, каквото трябвало да се случи, щяло да се случи същата вечер, но дотогава имало много време, новодошлият си легнал рано, Йона се напила с дежурните сто грама мастика и изчезнала от масата, намерили я в коритото пред тоалетната, лежала вътре с дрехите и блажено спяла, мокра и много пияна, Атя безцеремонно я измъкнала и я повела към втория етаж (“Аз сама!” - Йона, обидена на целия свят, на антрето-веранда и на варосаната стена в това число, хлъзгала се по стената, по-далече от парапета и бездната, за да не заспи пак в някоя делва), Атя я оставила да се мъчи и се върнала на масата, изтрезняването на Йона проличало след завоя, където никой не я виждал, събула се и безшумно затичала към стаята вляво, вече обитаема.

Леглото било много високо, на метър под тавана, и там я чакал новодошлият (“Мислех, че си забравила” - той, уговорката станала още на плажа), грабнал я от вратата и с преимуществото или с недостатъка, по-скоро с недостатъка, на нетърпелив мъж, я тръшнал горе, бързал, задъхвал се от бързането и Йона пак нищо не разбрала от удоволствието на секса (“Не ми е съдено да разбера защо, по дяволите...” - Йона, на възглавницата, преструвайки се, че се задъхва от), кратката пауза запълнили с мълчание и размисъл, после русолявият бързак я съблякъл и открил, че има великолепни гърди (сякаш не били заедно на нудисткия плаж), пестеливо отстранил всичките й задръжки и този път я накарал да се усети безтелесна, въртяна на оная ос, която, по дяволите, я запращала в непознати мъглявини на Вселената, карала я да се събира отново и несвършващото разпускане и събиране родило идеята за Големия взрив, когато...

началото на всичко било безусловно присъствие тогава, както и сега,
като идея,
като детайл,
като мазка,
като важно и трагично,
като пулс,
като горделивост,
като топлина или трепет,
като безполезност,
като музика, още само начална нота,
като вихър или танц,
като център,
като свят,
като настояще и бъдеще,
въртяно от гигантски центробежни сили в една обща гъста топка, всяко отделно било вътре в общото, чак после, след милиарди и милиарди столетия, нещата се запалили и започнали да се откъсват, отлитали по допирателната, настигали се и се слепвали в своето си неизбежно и неповторимо цяло,
като човек,
като цвете,
като стол,
като къща,
като маймуна,
като облак,
като дърво,
пак като човек...

(“Йона, ако си вътре, си изменница, отвори веднага!”), тропането по вратата се усилило, Йона мълчала, Атя беснеела отвън, Рина си кикотела (“Що пък, е, обещахме си, ама, щом й е готино...” - Рина, на пресекулки, между пръхтенето и хълцането), Атя се отказала по някое време и двете се прибрали в стаята вляво, провалена била вечерта, Йона си взела дрешките и обувките в ръце и гола прекосила вестибюла, двете кучки се престрували на заспали, а Йона ги изпреварила, заспала на сантиметри от леглото, все още вървяща, паднала на ръба на студената пружина и не я усетила до сутринта, едва тогава помръднала и потърсила дюшека и чаршафа, сътворени още по времето на Големия взрив.

Ужасно било утрото, пристигнала приятелката на русолявия, излезли прегърнати, Йона гледала като, погледът й си проправял път през храсталака на миглите - до него, до нея, била чудесна, алхимията на женското явно постигала философския камък в тая крехка талия, изхвръкналото дупе и какви крака (“Не ми е съдено да разбера защо, по дяволите, когато един мъж има такава жена, ходи да се чука с по-дърта и по-грозна!” - Йона, на плочника в двора, още топъл и разнежен от допира с босите стъпала на излезлите двама).

Погребала го още същия ден с добре ферментирало чувство за усърдна справедливост, погребението било извършено в легнало положение, трите на леглата си, с шише ракия в ръце, Атя четяща на глас анекдоти от някаква тънка книжка, Йона се извинявала за снощи, нямало да се повтори, Рина я утешавала, над леглата се разхождал въздух с клатушкаща се походка от изпаренията, мастиковият ритуал не се състоял, вечеряли в ресторант, къпали се в морето в полунощ, идните дни били заместени от бързи разминавания по двора, русолявият не ги познавал, красавицата отделяла Йона от групата, поставяла я крачка напред и я гледала с презрение, разтреперана от бяс, Йона си заповядала да забрави всичко и почти успяла.

В годините бързи ескалатори я върнали на четиринайсет години, за да прочете неписаните закони, измислени тъкмо тогава, закон номер едно: направи истината да звучи като лъжа, плагиатство, изрекли трите вещици от “Макбет”, прозирни създания, пръкнали се от вонящата мъгла, но й вършел работа (“Отивам на кино с едно гадже! - Йона, на баща си, с хитра муцунка), ами отивай, щом е с гадже, развеселеният баща й давал пари, малка била Йона за гаджета, не го вярвал, а когато вечерта някой приятел му кажел, че видял Йона с момче в киното, не можел да реагира, бил приел за шега една съобщена истина, грешка, родителска, Йона ликувала; закон номер две: не гледай представата си за хората, гледай самите тях - собствено производство, събудила се една сутрин и разбрала, че през нощта някой й бил сложил нови очи, гледала съучениците си, един по един, и не ги познавала, били съвсем други, цял ден мълчала и мислела, стигнала до извода, че очите са мързеливи по отношение на вижданите всеки ден хора, престават да се вглеждат в тях, виждат само собствената си представа за определено лице, представата стояла пред лицето, леко размазана, леко пухкава, като портрет с акварел, мокро върху мокро, не очертано, в тоя ден всеки имал нов нос, нови очи, нови устни, зъби, коса, нов, не говорим език и не звучала досега артикулация, мимика, гримаса, от шока излязла, когато се погледнала в огледалото и не се познала - значи законът бил общовалиден, не правел изключения за собствената физиономия, естествено, от време на време мързелът на очите я отвеждал в галерията с акварелните портрети, но имала дни на прозрение, излизала от галерията и виждала хората и нещата каквито били, а не каквито си ги представяла; закон номер три: забрави неприятното - също персонално изобретение, неприятностите били научени само да се изчакват, никога не слизали, ставали върховни, множели се и Йона трябвало да се спасява от тях, ангажирали всички гънки на мозъка й, всички неврони, превръщали я в печено месо, удобно да бъде ръфано от който пожелаел, съсипвали изправената й стойка, и походката й, по бистрата й като прецедено мляко кожа се появявали лунички, заеквала.

О, не, стига, о, не, ще видите вие, миризмата на неприятностите я гонела от първата дамска превръзка, когато, още нямала навик да придържа порастването между бедрата си, прескочила една локва и превръзката паднала от хлабавите гащички, потъна, потъна, извикало гадно момче, Йона не се обърнала, тичала с все сила и мислела, че не може да потъне, по-късно, когато й опротивяло да си спомня, измислила закона за забравата, тайната била в объркването на детайлите: две момчета, никаква локва, ливада пред манастир, безлюдно, не тя, приятелка, не превръзка, носна кърпа, през зимата, лед, бяло върху бяло не се вижда, измислица, фантазия, лъжа, намерила кърпа в тревата, през пролетта, не, клетка с маймуни, кабел, оголен проводник, ударил я ток и имала лошо видение, гранична зона, океан, кораб, китарист, отдаване, друга версия, обичана подлост - спала с приятеля на приятелката си, артист, болен от сифилис, не я заразил, чудо, кладенец с дини, три момчета, потъна, потъна, дръжката на пътна чанта, пътуващо съзнание, бельо и превръзки, за всеки случай, талк за бебета, утайка от кафе... забрава.

Така постъпила и с русолявия, с оная нощ, с красавицата, почти забравила; закон номер четири: позата на таралежа - пак собствено производство, била горделива и обидчива в оная възраст, мразела да я съжаляват, сълзите водели съжалението и не плачи, нищо не е станало, дръж се, отвратителни думи, отвратителен цвят на очите, мърляв глас имало съжалението, Йона се научила да излиза от ситуацията, като на обидата отвръщала с такива обиди, че плачел който я бил обидил, грубиянка, дебелокожа, нечувствителна, така я наричали вече, така било по-добре, не я съжалявали, гледали да не я обидят, защото щяла да ругае на поразия, Йона, откривателка на удобни закони, се гордеела със себе си, а онова лято било напълно забравено, не съществувало, нито лятото, нито Созопол, нито улица “Дурна” - нищо, тъмна пазва с тъмно съдържание, неразличимо, неразгадаемо, пълно с измислени детайли, в тая джунгла от детайли Йона понякога пожелавала да си спомни нещо, как е било в действителност, и не успявала, спомняла си нещо успоредно, неточно и не съществувало, пълно с истинно звучащи лъжи и бодли на таралеж, малък, женски, с човешко име.

Достигнал разцвета на бетонния си живот, блок 1-159 започнал да се смалява по един абсурден начин и стеснените без предупреждение обитатели се видели в чудо, пръв Миле от четвъртия етаж, когато шестимата му синове се заженили един подир друг, заредили се бременни снахи с остри и щръкнали кореми, ревящи бебета, а двете стаи си оставали все две, все пет на три и половина метра, обаче се смалявали и въздухът не достигал, Миле повечето стоял на затворения прозорец (имало забрана да се отварят прозорците през зимата по съображения да се пести топлоенергията, подавана от тецовете) и дишал контрабанда уличен въздух през стъклото, дядо му, отдавна покойник, но на времето добър стъклар, му бил показал празните балончета между кварцовите молекули и как може суха игла, като смуче и създава вакуум, да подреди тия празни балончета в права редичка, едно невидимо и за лещите на микроскопа микротунелче, да го пробие с шило и да получава въздух отвън, гениалният стъклар още преди петдесет години предвидил недостига на мазут за тецовете след петдесет години и сега неговият благодарен внук крадял уличен въздух, дишал го и по този начин облекчавал кислородните запаси на семейството си.

И както така си дишал тихомълком, свикнал и да спи прав, с нос, опрян в тайното тунелче, зърнал под стрехата отсреща две лястовици, лепели гнездото си с радостно цвърчене (“Учете се от лястовиците!” - гласяло цвърченето и Миле го разбрал), майстор зидар във видно столично обединение, Миле тутакси разработил технологията на човешките гнезда и така изкрещял, че в следващите шест дена никой вкъщи не дишал, консумирали само запасите от белодробните си алвеоли, тихото шумолене, с което изпразнените алвеоли се смачквали като спукани балони, и звучното щракане на сифона в тоалетната замествали разговорите в тия шест дена, в следващите шест седмици третият етаж, вход “В”, бил преобразен - новите шест семейства, синове и снахи, цвърчейки като лястовици и размахвайки ръце да не паднат (не използвали скеле, нито кран, свекървата Кира била кранистка и знаела колко безполезни са крановете за лястовиците), прелитали навън и навътре, зидали с тухли четворки своите гнезда, разбира се, цвърченето се прекъсвало, когато носели тухлите в уста, понеже технологията на строителството строго се придържала към “Учете се от лястовиците!”, и се възобновявало, когато летели обратно за още тухли, шестте гнезда се подредили около прозорците на Миле - три на единия прозорец и три на другия, миналият оттам кмет дълго заничал нагоре и търсел начин да спре незаконното строителство, обаче не намерил параграф, забраняващ стоежа на гнезда по фасадите на осеметажен панелен блок, и с укорителна въздишка се прибрал в кметството.

Така семейството на Миле дало пример как да се противопоставят на безпрецедентното смаляване на блок 1-159 и съседите не закъснели да последват тоя пример - в следващите месеци блок 1-159 заприличал на особен вид пенобетонен кактус, на обрасъл с брадавици нос или на обрасъл с гъби пън, на обрасъл с циреи задни или... безполезни били опитите да се продължи оприличаването с нови думи от синонимния речник, защото последното му издание било отпреди трийсет години, а за преиздаване никой и не помислял, никой не се нуждаел от синонимен речник в тоя безсинонимен свят, пък и било излишно сега да го съставят за наемателите на блок 1-159, те не били специалисти, не можели да си служат с речника.

Йона случайно попълнила празнотите в дългото си незнание за промените в блока, влизала и излизала с отсъстващ вид и замислена за нещо свое, тревожно и отблъскващо, което я сполетяло на един банкет, сполетял я застаряващият шеф пигмей, стигал й до рамото, той я поканил на танц и започнал да я опипва, Йона знаела, че има убит брат партизанин и че на него дължи шефското си положение, и си отмъстила за опипването с един виц (“Знаете ли го? Много е хубав. Из дневника на един партизанин: “Първи май - изгонихме жандармерията от гората. Втори май - жандармерията ни изгони от гората. Трети май - дойде горският и изгони и нас, и жандармерията от гората.” Ха-ха-ха... - Йона, ха-ха-ха, кикотейки се и загледана високо над главата му, в прашния полилей, висящ накриво от тавана), обезпокоени, опипващите ръце неохотно се отдръпнали, на другия ден я посетил един, показал си значката и служебната карта и я поканил в кабинета си на “Коларовска”, Йона си сложила безсънните очи и обзавела цялата нощ с варианти “за” и варианти “против” защо я викат там, в десет часа, нащрек и пукайки големи балони от американска дъвка за заблуда на противника, седнала на дивана срещу него, изчакала включването на касетофона, отговаряла на въпросите с равен, леко вдлъбнат глас, дясната й ръка, пъхната в джоба, лявата - под палтото, между две копчета, за да не личи, че треперят, а полковникът не спирал да пита: обичате ли вицове? - въпросът я накарал да си сложи проумяващите очи, оня пигмей, значи - да, обичам - защо? - защото имам чувство за хумор - а политическите? - рядко са сполучливи и затова... питащо-отговарящата двуместна машина била спряна за момент от влизането на по-важен началник и заработила вече като триместна: кой ви назначи на работа в София без жителство? - кой ви даде апартамент? - какво сте завършили? - имена? адреси? партийна принадлежност? - ама баща ви е колега? - лошо, още по-лошо, и за него е лошо... след половин час Йона излязла от управлението като доносник на Второ или Шесто, никога не разбрала точно.

Вечерта, между кафето и бирата, разказала всичко на господин С. Т. Аси и съпругата му, и разказът й бил стегнат, правоъгълен, като пластмасова кутийка, изплюта от съхнещата й уста, с тоя разказ, надявала се, ги предупредила да не говорят особени неща пред нея, но нямало защо да се надява, след около месец двамата говорели за автомати, патрони, Йона с къртовско старание и по памет записала разговора и предала двата листа на “братовчеда”, така й наредили да нарича връзката, той идвал всеки понеделник (“В понеделник идва братовчед ми” - Йона, на съседите, да не звънят по това време), братовчедът в един друг понеделник съобщил, че ще правят обиск, и господин С. Т. Аси, предупреден от Йона, изнесъл автомата, може би го оставил при брат си, само че десетина патрона били забравени в гардероба, слава Богу, по време на обиска госпожа С. Т. Аси успяла да ги изсипе в джоба на престилката си, поискала разрешение да прескочи до Йона, до тоалетната, че тяхната била запушена, разрешили й и патроните потънали в гардероба на Йона, на другия ден им ги върнала, а подпийналият господин С. Т. Аси, с леснотията на развързания си език, попитал: защо, Йона, защо, а? - в очите му витаели провинциално добродушие и детско неразбиране, заради апартамента, нямам жителство, ще ми го вземат, ще ме изгонят от София, Йона не разчитала на словото, сложила си прекрасните умоляващи очи и поискала прошка, целунали се като брат и сестра, макар че и двамата не се оплаквали от липса на желание.

Сходство с корал, страдащ от океанска самота и търсещ други корали, за да расте заедно с тях, един пример за срамежливост в собствения растеж и още един - за колективна отговорност в растежа, придавало на Йона особено настроение за общуване със съседите, питала ги разни неща и ги предавала на “братовчеда”, донасяла за обиски и ги предупреждавала, криела опасното, наказуемото, идело й да се разчекне на две Йони - Йона приятелката и Йона предателката, и само дълбокомъдрото присъствие на скорпиона по цял ден затъквало гласа на разчекването, но пък широките му нощни възможности си го връщали тъпкано и Йона се събуждала разчекната - единият й крак спял в нейното си легло, другият - на леглото на малкия Борис Адан.

© Петя Караколева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.08.2012, № 8 (153)