ИЗ "ИЗБИВАНЕ НА БЕЗДОМНИТЕ КУЧЕТА"

Петя Караколева

web

ФАНТАСТИЧНИ ПРОЛОЗИ КЪМ РЕАЛНОСТТА

П р о л о г

между няколко Вселени

При цялото ми уважение към Вселенската Божествена Колегия не съм склонен към въздържание и Ги обвинявам в кръвожадност - ама как веднъж не се полакомиха за геврек със сусам, палачинки или печени чушки - не, Бога ми, Боговете всякога и всякъде са проявявали (и проявяват) страховит апетит към човешките жертвоприношения.

Протегнете ръце, свийте пръсти, опипайте дупетата на две съставни думи - "жертва" и "принасям", болезнени са, нали, нокти, стави, кожа, на всеки квадратен сантиметър от анатомията ви е направен кадастър от болката, вие сте обречени да й плащате пожизнен данък, историческата ви памет се гърчи от спомени за железни обувки, пирони, обсидианови ножове, нажежени шишове, клещи и клади, нали, и защо, питам, към жертвите не се причислява зарзаватът, нито житото, да не говорим за царевицата или боба, което по собствена воля никне от земята, не по собствена воля губи шанса си да се приближи към жертвеника дори като наблюдател, защо, питам, само притежателите на вени и аорти са привилегировани да ощастливят с кръвта си Бога, както и да се именува Той, колкото благ и всеопрощаващ да е?

Побутвам се да завия вляво или вдясно от тоя истеричен път на мисли, обаче съм твърде инертен и се бухвам направо в Християнското Свето писание (за сведение на несведущите, Христос е правил номера с разпването и възкресението в триста двайсет и седем от Големите Вселени, тъй че Християнството се явява най-разпространената религия във Всемира), там Авел бива убиван от мръсника Каин за който отвори Библията и се зачете, без майтап, шоуто сякаш е поръчано за него, извършва се сякаш за първи път пред очите на новопокръстения читател и не губи зашеметяващото си първично въздействие - за броени мигове нокаутира житейските проблеми и нещастия на споменатия новоизлюпен християнин и го кара, проливайки обилни сълзи за гòрката участ на Авел, да проклина Каин.

Него, ревливия християнин - да, шашват го, драстично е, осъждането е вековечно, той не си задава въпроси, ясно му е: братоубийство - тире - Каин - тире - анатема!

Мене - не, моята инертност ме предпазва от обичайните халюцинации, аз се питам: защо Бог не прие растителния дар на Каин, а се трогна от агнеца на овчаря Авел, не Той ли (с доказваната тук и сега Божествена кръвожадност) въодушеви отритнатия Каин да пролее братовата си кръв, за да заслужи любовта Му?

Рекъл си Каин: "Авел получи любовта Му с кръв, значи това е начинът!", и, речено - сторено.

На мен също ми е ясно: Бог не понася Каин, защото съвсем, ама съвсем прилича на Него, еднаквите полюси се отблъскват, пише в учебниците по физика, Каин си присвоява правото да убива, пък целта е братята да бъдат убивани от Боговете и ако всеки почне сам да си ги убива, какво ще остане за Тях?

Питам се още, защо Бог принася в жертва тъкмо Божия син? Защо започва тъкмо с Него? Защо кръстоносците достолепно обезглавяват неверниците? Защо Инквизицията...

Ох, какви неща се питам.

Лежа на жертвеника, с гръб към залеза, който е принасяне на слънцето в жертва на Боговете, уплашен от бързото си остаряване, денят гилотинира слънцето на западния си олтар и срещу главата му си купува правото да доживее до утре, лежа и разсъждавам - когато си толкова близо до небето, не можеш да не забележиш разширените пори и коравите косми по носа му.

Наоколо танцуват бавно и дълбокомислено, унило.

От четири години на Слерна не е капвало и троха дъжд (не греша, на Слерна дъждът вали на трохи, а не на капки), хората не разбираха защо, монасите от Дъждовния манастир не го докараха ни с молитва, ни с пост, посевите се опекоха в земята, пожари унищожиха горите, глад и болести плъпнаха, кукумявчиците оплешивяха и напълниха въздуха с пера и прокоби, всеобщият страх канонизира Сушата във върховен Бог, а Боговете искат човешки жертви - тогава брат ми Каин се сети, че съм се появил на Слерна преди четири години, извод...

И сега лежа на жертвеника, а наоколо танцуват.

Лежа по корем, с гръб към танцуващите, към залеза, към живота си, така да се каже.

На гърба ми, под лявата лопатка, са изрисували четири морави концентрични окръжности (числото четири не го бройте за повторение, не бъка и от окултен смисъл, просто сушата се проточи четири години), от тавана, на четири метра над концентричните окръжности, окачен за златна верига, с острието надолу виси жертвеният нож, голям е - по-скоро прилича на богатирски меч, тежък е - колкото наковалнята, на която е бил изкован богатирският меч, по ръкохватката му са изписани рунически знаци, около тях се ветреят виолетови панделки - това е благословията на монасите, те сплитат косите си с виолетови панделки, сутринта ги разплетоха и вързаха панделките на ръкохватката, сега танцуват с разпуснати коси.

Когато куката, където е преметната златната верига, се дръпне настрани, веригата ще се освободи, и ножът, прицелен в центъра на най-вътрешната окръжност... После монасите ще минат един по един и всеки ще удари ръкохватката с юмрук.

Защо не квича ли?

Защото се правя на умник, да не квича, това ли ви дразни?

Не, че не ми пука, не, че не ме е страх, и да заквича като прасе, нищо не мога да променя, човек се страхува, ако са му позволени два варианта и не е сигурен дали ще яхне по-добрия, виж за болката наистина не ми пука, болката трябва да я преживееш, за да я усетиш, а аз няма да преживея моята.

Пък и ще се преродя, без спомен за случилото се днес, без повод за болка.

На монаха Пломен дължа спокойното си, почти героично поведение, докато трае церемонията, защото знам какво предстои да се случи, неизвестното ме хвърля в паника, Пломен ми обясни всичко, и ще излезеш от времето, и ще навлезеш в едновремието, завърши целонощната си беседа с мен старият монах, помолих го да посъкратят процедурата, не би, протоколът не позволявал, вече часове лежа на проклетия жертвеник и спокойствието ми е на привършване, спохождат ме съмнения, ами ако Пломен ме е излъгал, ако той самият не е наясно, ако, марш назад, изритвам съмненията и започвам да богохулствам, но след четвъртия час и богохулствата се изтощават, дори богохулствата не ми помагат кой знае колко, сега съм се вторачил в сетивата си, осланям се на тях да ме предупредят минута-две по-рано, за да, и понятие си нямам защо са ми тия една-две минути, какво толкова ще изпитам, нецензурирани удоволствия с красиви момичета, ще успея да разглобя жертвеника, ножа, манастира тухла по тухла и ще се скрия под развалините от неизбежното, ще се разменим с Пломен, на него и без друго му е писано скоро да умре (пределната старост е неграмотна - по силите й е да пише само думата "смърт" и понякога и нея греши и я пише "смерть" или "смъртъ"...), глупости, не ми трябват, отказвам се от последните си минута-две.

Обаче...

Те обаче са ме изпреварили, последните ми минути са се отказали от мен, преди аз да се сетя да се откажа от тях...

Прещраква куката горе, халките на веригата цъкащо се нанизват една в друга, ножът вече е в мен, това е.

Момент, искам да поясня, че оцъклянето на очите ми се дължи на изненадата, умирам си безкрайно изненадан, понеже едновременно с убиващите ме звуци чувам и тежко биещите по купола на камбанарията първи трохи дъжд - нима заваля?!

Останалото е смърт.

Смъртта е извън понятията,

извън смисъла,

извън параметрите на обяснимото,

като стрелки извън циферблата на часовник, отмерващ нищото,

като вятърни мелници, мелещи пясък и произвеждащи пустини,

като вулкани, изригващи мангусти с одрана кожа и, пътьом уловени от тях, одрани усойници,

като всички нюанси на черното...

След смъртта - не знам.

Ред е на една толкова объркана странност, поредица от странности, периоди и епохи на странността, в които с голямо закъснение схващам, че не съм погребан, не съм и на жертвеника в Дъждовния манастир, където бях заклан като яре, а може би не съм и на Слерна, знам ли?

Бродя из някаква гора и отначало се заблуждавам, че съм в Дъждовната гора, собственост на манастира, но в непозната шума потъват краката ми, шумоленето на шумата е непознато, листата са като уморени слонски уши - огромни, дебели, сиво-зелени на цвят, гадая как ли изглеждат клоните, дето са расли, преди да окапят, и беглият ми поглед нагоре потвърждава, че са достойни поддръжници на листата - като слонски крака, за сравнение на дънерите и височината на дървесните гиганти слоновете не ми вършат работа, толкова дебели и високи слонове няма...

А монасите, сещам се, нали бяха тук, на крачка от мен?

Разширявам ноздри, душа, никакви монаси не са минавали наоколо в близките няколко века, никакъв мирис на тамян или восък.

Сърцето ми струпва десетина удара в един и той блъсва гърдите ми, че вече го виждам отвън, сърцевиден червен медальон, окачен на червена верижка, виси на лявата ми ключица.

Гадно, само че не, нямам намерение да правя инфаркт точно сега, облягам се на съседното дърво и се замислям, Слерна, казвам си, това е Слерна, моята смърт не може да предизвика изчезването на цяла планета, нито е възможно да умра тук и да се събудя другаде, трябва да съм близо до манастира, а листата и дърветата - майната им, сигурно е валял голям дъжд и са покарали големи листа...

Насред одобрителните изводи и заключения порцелановата чашка за кафе увисва под носа ми, кафето вътре е изпито, на дъното, съсирена, чернее едрозърнеста утайка от натрапчиви съмнения и съпровождащи ги мастити подозрения, вероятно техни бодигардове, защото са въоръжени и ръцете им напрегнато се спускат към кобурите.

О, Гоб, какво става?

Отлепвам се от дървото и тъкмо да тръгна нанякъде, все едно накъде, важното е да се движа, разсъждения от рода на голям дъжд - големи листа не ми помагат да разбера какво става наистина, потайно шумолене придърпва погледа ми нагоре - дървото, източва се още, а от всичката многотия от листа и клони се оформят само два безлистни, приличат на рога на слернийски бивол.

И ме осенява: ако не е мястото, сиреч, ако не е проклетата Слерна, значи, нещо става с времето, с времето.

Ама времето е като теснолинейка, на която малоумни кантонери демонтират релсите веднага щом влакчето отмине техния кантон, и то върви само напред, няма разклонения встрани, отзад няма релси, само напред, тоест към някъде в бъдещето, но къде - въпросът пак опира до мястото.

И до дървото.

Мястото сякаш се оформя и нагажда специално за мен.

Промените с дървото продължават.

Левият му клон се откършва и с протяжно ууу-до полита към земята.

Чупенето на десния рог е придружено от неистово скърцане и астматично покашляне, нещо като сч-сч-сч...

Ууу-до-сч-сч-сч...

Още не схващам, че ми се подсказва, не схващам и смисъла на подсказаното.

И пак като по поръчка от небето пада свредел (с размерите на тирбушон за изкормване на китове) и с едно-единствено винтово завъртане изважда дървесината от ствола в дълги стружки - ще речеш, на страдаща от елефантиаза острилка е подострен молив в напреднал стадий на същата болест.

Почуквам по моето дърво и чувам кух, кънтящ звук.

Не ми харесва, което става, на натаманяване ми прилича, някой се набърква в играта, налучква, доизмисля, режисира, що за дивотия, явно това ми прераждане ще е недомислено и тъпо.

Вдигам рамене - дивотия, не дивотия, така да бъде.

Търчане и разпитване предвижда хороскопът ми за следващите два дни, не попадам на приказливци, тук обясненията не са на особена почит, в крайна сметка разбирам, че съм на планетата Удосч (това са ми подсказвали, но кой - засега не знам и скоро няма да науча), Трета Вселена, населена главно с обобоби, гигантски дървета, придвижващи се по повърхността както педомерки - на тласъци, клони и листа нямат, кухите дънери, отворени отгоре, събират дъждовна вода, обобобите търгуват с вода.

Реки, езера, морета, никакви водни басейни не са предвидени на Удосч и тълпите туристи разчитат изключително на обобобите, за да задоволят потребностите си от скъпоценната течност.

А туристи на Удосч има непрекъснато, защото на Удосч се раждат Слънцата.

Аз водя обикновен, простичък живот: денем охранявам моя обобоб (дето се появи не по естествения път) и му помагам да продава вода, охранявам го, понеже два-три пъти седмично на Удосч налитат ловци от Втора Вселена и се завързват жестоки престрелки.

Целта на ловците е да убият поне един обобоб и да го отнесат, от кората и корените му се получава най-трайната виолетова боя за очи - във Втората Вселена на постоянна мода са виолетовите очи, а целта на обобобогардовете е да запази обобобите живи и здрави.

Това ми обясняват в Трудовата борса, където отивам да се регистрирам, щом миграционните власти, без каквито и да било спънки и разправии, ме комплектоват с пълен набор от документи на законен жител на Удосч, местен, кореняк, с безчетните привилегии на третото съсловие - тъй наречената Охранителна мисия - ще да се е забелязало отдалеч, подсмихвам се вътрешно, че ме придружава такъв величествен обобоб, сигурен съм, че на него трябва да благодаря за баснословно лесната си натурализация, ако не е той, още по-сигурен съм, скоропостижно ще ме изритат в космоса, за да се запозная по-отблизо със свободното падане на телата в безвъздушно пространство.

Моят начин на тотално заблуждение колко ми върви по вода на Удосч (подсилено допълнително от търговията с вода) се разпростира и върху охранителната ми мисия, много важно, викам си, двата пистолета под мишниците ми и квазерният миномет, задянат на гърба ми, предварително ме обявяват за победител - ами кой ще смее да стреля по мен, ха!

И когато доживявам нападението - ядец, оказва се, че няма по кого да стрелям - бойните машини на ловците са малки, колкото десеторно увеличен скакалец, и със същата дългокрака-тънкокрака форма, само дето скакалците са с чудесен ултравиолетов цвят, а ловците - няма ги, не са хора, не са животни, очи, приличат на човешки, и те виолетови, летят из въздуха в отряди по шест, слъзните им жлези секретират обилно и заливат всичко с виолетова течност, която се втвърдява в стъкловидна маса, блокиран съм като в пашкул, изстреляните куршуми (щом видях скакалците, пострелях малко напосоки) висят във въздуха, увити в същата гадост, като мухи в паяжина, а сега де!

Сиреч, няма и защо да стрелям - целта не може да бъде достигната.

Ядосвам се, жива подигравка си е да стреляш по примигващи мишени, пък и никаква полза.

Плъзгайки се по своя си, странно усукана траектория, срещу мен увисва отряд от шест чифта очи.

Погледите ни се срещат, техните шест срещу моя един и не твърде добре фокусиран, численото им превъзходство е убедително и дава окаян за мен резултат - скачам встрани от което съм сега, обобобогард, сетивата ми се настройват още по-странично, където е царството на трайно виолетовото.

Има такова нещо, трайно виолетово, представете си, че в неподвижна морска вода трептят перуники и създават несъществувал досега нов пейзаж, в него перуниките са планини в далечината, гори по склоновете им, мъгла и облаци по върховете, дамска обувка на висок ток, движеща се непринудено само по стръмна перуникова пътека, долу се е ширнала долина, в която се води битка, с абсолютно забавени движения летят не гриви, а виолетови сияния, препускат коне, преместването им оттам до по-натам е плавно и грациозно като смъкване на ръкавица от фина кожа от ръката на кралицата на феите и смъкването се прави с устни, мъжки, ездачите са мъже от далечни времена, когато думата "мъж" е съществувала само във формата "мъжище", в мишците им е събрана сила и енергия за избухване на Свръхнова, когато се срещат, мечовете им се удрят без звук, остриетата палят бавни и разточителни бенгалски огньове и смърт няма, кръстосването на виолетовата стомана добавя океани виолетова светлина към излишеството от светлина навсякъде, щастливо изгубен съм в нея, не смея да мръдна, може би ще прокудя перуниките...

Откъдето се връщам след часове, е с будещото възторг прозрение, че мъртвите обобоби не са изцяло мъртви, че са били отведени на космическо пътешествие и сетне са били репатрирани на Удосч като виолетова светлина - по морала на очите това си струва и аз съм "за", но моралът на Охраняващата мисия ме кара да се противопоставям на спонтанното ни влечение.

Още десетина минути и се отървавам от пашкула - изпарява се или попива в кожата ми - свободен съм да ръкомахам, да се поплясвам по бедрата, да ругая...

Вместо това виждам нещо, което е трябвало да видя преди часове - каца товарен кораб и очите натоварват един обобоб и отлитат.

Беше красива светлина, спомням си.

Откривам ужаса в красивата светлина.

Обобобът, който натовариха, си беше чиста проба умрял, красотата убива, може би само обобоби, но убива...

И пак със закъснение се замислям как очите управляват корабите си, с погледи, естествено, решавам: напрегнат поглед - старт, намръщен поглед - стрелба от всички оръдия (макар да не гръмна нито едно в това нападение, убеден съм, че имат оръдия, миниатюрнички такива, колкото десеторно увеличени камъчета за запалки, и стрелят със семена от виолетови латинки), лаком поглед - товарете обобоба, носталгичен поглед - връщаме се у дома...

Бабини деветини!

Аз тия бабини деветини...

Изтърчавам до Борсата, настроен за скандал.

- Здравейте - викам от вратата, - някой да ми каже за какво ми набутахте тия боклуци?! - разтоварвам пистолетите и миномета на едно бюро и оглеждам служителите.

- За всеки случай - изписква момичето зад бюрото вдясно, физиката й сама по себе си предупреждава, че от устата й ще излезе писък и нищо друго.

- Какъв случай? - ръмжа; писъците винаги събуждат звяра в мен.

- Ами ако дойдат ловци от Седма Вселена.

- Не сте ми споменавали за ловци от Седма Вселена. Често ли идват?

Словесните създания, отговарящи на двата ми последни въпроса са учленени от шефа, дебел чифтокопитен бозайник от Зелоним, съседна планета на Удосч, но в Трета "А" Вселена.

- Може и да сме пропуснали... - Това словесно създание е с доста уклончива конструкция.

- Добре, не се извинявай. Питам често ли идват. Колко нападения от Седма Вселена има през последния месец?

- Досега изобщо не са ни нападали, обаче... - Това словесно създание пък се препъва в най-долното стъпало на модалността и пропада направо в безсмислицата.

- Ясно! - засилвам ръмженето си. - И защо се наричам член на Охранителната мисия?

- Защото си такъв - потупва досието ми шефът.

- Но как охранявам, по дяволите, като не мога да мръдна, стоя си в пашкула и се пуля, а крадците идват, отмъкват обобоба, аз...

- Би трябвало да опиташ...

- Ти опитвал ли си? - прекъсвам го, не искам да опитвам каквото и да било, докато съм в пашкула.

- Не, аз не съм от Охранителната мисия.

- Аха.

С тия и скандал не се получава.

Връщам се при обобоба и се правя, че не ми пука, щом на тях не им пука, аз - какво, аз също мога да съм непукист.

Денем продаваме вода...

Нощем моят обобоб (както и всички останали) се превръща в малка гъсеничка педомерка и се прибира вкъщи при малката си женичка.

За дом им служат слепени със слюнка (аз се грижа за слюнката) песъчинки, микроскопична сфера, в която за тях е просторно и топло.

И двата симбионата - дърво-гъсеница - са от раздела на най-висшия разум.

- Добър вечер, жено - поздравява мъжката педомерка.

- Добър вечер - посреща го на прага жена му. - Колко вода продаде днес?

- Много. - Мъжката педомерка брои архелизински перли, с които се плаща за литър вода. - Две хиляди литра, две хиляди перли.

- Чудесно! - радва се жена му и започва да се храни с перлите; ако мъжкият не продаде вода, гладува.

После аз лягам по гръб и слагам сферичката на гърдите си, за да я търкалям все с леви въртеливи движения, като ляв пумпал, до крайните часове на нощта.

Вътре двете педомерки се ухажват.

В една от тия търкалящи се нощи измислям оръжие срещу очите - сълзотворен газ, нека се разреват, да ги видя какви команди ще издават и как ще убиват обобоби, искам лаборатория - дават ми я, месеци наред експериментирам и получавам сълзотворен газ, изпробваме го, участват всички от Охранителната мисия - очите ще ни удавят със сълзите си, обаче командите не секват и отвличат два обобоба наведнъж.

Ако чаканото не се появи отпред, обърни се назад, сигурно те дебне в гръб - моя, страшно полезна философия, - пак се затварям в лабораторията, пак изобретявам газ, този път смехотворен - пробваме го - браво на мен, очите пак плачат, от смях, разбира се, но команди не могат да издават.

- Намерих ли ви цаката! - търкалям се по земята от кеф.

И виолетова течност не успяват да излеят, нито капка.

И нито един обобоб не губим.

Спирам обгазяването за минута, изчаквам да се качат на скакалците си и да отпрашат към Втора Вселена - може всичко да съм, но не и убиец на очи.

В следващите столетия сме спасени от тях.

Такова спокойствие...

Такава еднообразна скука...

Денем продавам вода, нощем търкалям сферичката с педомерките по гърдите си, а те вътре се ухажват...

Призори жълтата снася жълто яйце и веднага го загубва - с шипенето на горящ бикфордов шнур яйцето излита от сферичката и я разрушава - аз веднага сядам да лепя нова.

А туристите надават ликуващи възгласи.

Призори от пясъка на Удосч, цялата планета е покрита със сферички от пясък, започват да излитат жълти топчици, които растат пред очите ми, колкото повече се отдалечават от Удосч, толкова повече растат и се превръщат в истински Слънца.

Някъде умират Слънца, но на Удосч се раждат нови и отиват да заместят угасналите.

Никой не се досеща, че Слънцата са яйца на педомерки.

Живея си така триста милиона години и умирам заедно със своя обобоб - несъмнено доказателство, че съм третият симбионат в полезното съжителство.

Дълъг и горещ ден е, нападение на ловците очи не очакваме от милиони години, по-младите обобобогардове не са и чували за тях, по-старите сме ги забравили отдавна, ние с обобоба продаваме вода на туристите.

Изведнъж небето почернява от увисналата над планетата флотилия от бойни кораби, които не приличат на скакалци, които не приличат на нищо познато и явно идват от Седма Вселена - като се сетя как се подигравах на шефа на Трудовата борса, дето ги чакаше от незапомнени времена...

Под мишниците ми няма пистолети, на гърба ми не е задянат миномет.

Бордовите оръдия изтрещяват.

Ето кога примижаването от страх е напълно безполезно - само пропущам първите поражения.

Когато отварям очи, наоколо зеят ями и ровове, всички пясъчни сферички са разрушени от детонацията, туристите панически бягат насам-натам и писъците им ограждат тълпата със звукови цунами, чиито пенести хребети са в зоната на инфразвука...

Нов залп, на прицел е обобобът, охраняван от мен.

Исполинското дърво тъкмо събира корените си на топка, за да направи своята едра, пулсираща крачка, и не я прави...

Пада с трясък на пясъка, точно върху мен и ми прекършва гръбнака...

Знам, че умирам и очите ми се обръщат навътре да наблюдават последователността на умирането...

То се случва изведнъж...

Първи умират ушите ми, толкова е тихо, може би стрелбата е секнала, макар че не ми се вярва... лишен от гласовете си, светът става отвратително ням, още повече че не умее да си служи с ръце и мимики, езика на немите...

Умират и краката ми, не ги усещам, не изтръгвам никакво движение от тях, дори на кутретата, дори вял спазъм в някой мускул...

Мъртви са ръцете ми, лежат заровени в пясъка като тапицирани с кожа летви, много плоски...

Очите ми все още виждат, но само небето, където бомбардировачите не са от приятните гледки...

Хралупата в черепа ми за пръв път е празна, къде ли избяга бялата катерица?

В наносекундата, предхождаща страховито разпарцаляване на сърцето ми, смъртта проявява милост към споминалите се най-напред мои уши и чувам...

Двоица се карат, за мен.

Гордън и Дейн са имената им, Гордън и Дейн, крещят си един на друг.

Карат се за смъртта ми, Дейн държи камера и се сърди, че лицето ми не се виждало под обобоба, Гордън настоява, че не моята смърт е важна в случая и че никой не го е грижа за лицето ми...

Какво ли е важно тогава...

Проклети туристи, те си нямат катерици, едните снимки подскачат в главите им...

Свадата между Гордън и Дейн набъбва, долавям, че искат (и е по силите им!) да повторят нападението и смъртта ми, да снимат втори дубъл, но на мен не ми се умира два пъти под все същия обобоб, затова ги надвиквам и ми се струва, че е добре да умра с виц на устата:

- Няма да преигравам! - капризнича като филмова звезда. - Както е станало, така!

П р о л о г

към Земята

Учат ме да съм Бог, оттам се почвало, твърди Гордън (оказа се, че те не са туристи на Удосч), Дейн е на пò друго мнение, споменава някакво Се-те-ре, обаче неговото мнение върши работа колкото панделката, вързана на дръжката на жертвен нож - жертвата си умира на жертвеника и хич не й пука, че зад острието, прерязало гръкляна й като на яре, се ветрее панделка, - важно е само мнението на Гордън, той е шефът.

- Може ли един въпрос? - прекъсвам дебатите за началото на обучението ми, защото се сещам нещо.

- Питай - позволява ми Гордън.

- Кой от вас двамата си пада по числото четири? - питам.

Те се споглеждат.

- Четири ли? - опитва се да печели време Дейн, сигурно изчислява какво и колко назад си спомням.

- Май че и двамата - признава неочаквано Гордън. - Това каква връзка има със...

- А виолетовото? Кой предпочита виолетовия цвят?

- Аз. - Дейн се нагърбва с непростимия грях за виолетовото (после се оказва, че Гордън си пада по тоя цвят) и очите му задълбочено изучават пространството между косата и веждите ми, сякаш там с главни букви е написана причината за двата ми неуместни въпроса (за мен са уместни, отдавна си блъскам главата над тях и ето че намирам виновниците за струпването на четворки и виолетови цветове във Вселените).

- На работа! - Гордън безцеремонно парира мераците ми да получа обяснение на толкова необясними в миналото неща.

Седим в прожекционна зала и ми показват филми, за да схвана поне донякъде, както се надява Гордън (Дейн упорства, че нищо няма да схвана без Се-те-ре-то), идеята за божествената си роля, същността на поведението си и още куп професионални тънкости.

Дейн е прав, не схващам, дори не гледам към екрана, питам се, как попаднах тук и това прераждане ли е, що ли?

Отговорът е все същият: спях, беше нощ, спях и сънувах, че вървя по тясна улица, влажна и студена, виждах сградите само от лявата страна... продължителното ми взиране в средната рулетка, спусната до долу, влажна и студена, я накара да издрънчи и да се повдигне малко... отвътре изтече кофа светлина... рулетката се хлъзна още малко нагоре и изтичането на светлината се усили... в нея шаваха две сенки... видях кантонерка, маса или бюро, маса, на нея светеше настолна лампа въпреки обилните осветителни тела на тавана, всичките светещи...

Сънувах, знаех, че сънувам, и усещах нелепостта на будното си състояние в съня, вътре в съня, вътре в живота на непознати ми хора.

Изведнъж бях зад рулетката, седях на стол, имената на двамата мъже, представиха ми се, бяха Гордън и Дейн (аз ги помнех, обаче те си мислеха, че не ги помня), с тях си говорихме за вселенската анимация и аз разбирах, давах идеи, сякаш цял живот с анимация се бях занимавал.

- Какво ви тормози? - попитах.

- Проблемът е придвижването. - Гордън се мръщеше почти непрекъснато. - Придвижването във Времето и Пространството. През времевите и пространствените премеждия...

- Виж сега, Гоб... - Дейн беше по-приветлив. - Не говорим за пътуване посредством Черни дупки, което е бързо и ефикасно, там (Дейн знаеше, че съм несведущ и ми обясняваше обстойно) движението се извършва напред в Пространството и назад във Времето. Не говорим и за дематериализация. Тя се прави със завъртане под ъгъл от деветдесет градуса и така се губи едното измерение, после пак завъртане от деветдесет градуса и се губи второто измерение, третото, четвъртото - това е дематериализацията. Тогава един кораб се движи стократно по-бързо от светлината. А като пристигне на местоназначението си, отново завъртане и добива пространствената си форма, тоест, материализира се...

- Не говорим за това, не говорим за онова - обобщих набързо, - за какво всъщност говорим?

- За анимационно придвижване - не загуби търпение Дейн. - Трябва да е нещо простичко, на ръба на смешното.

- А ние с Дейн сме сложни хора и мислим сложно - вметна Гордън. - Разчитаме на теб.

Замислих се.

Когато се замислиш по определена тема, не се напъвай да я обхванеш цялата, не се разпилявай по външната й обиколка, а гони центъра, свивай я около него да се събере в тясно снопче, концентрат, лъч с голяма плътност, острие - тогава винаги се получава, имам предвид, все измисляш нещичко.

- Пита кашкавал - предложих, - с маслени дупки, тунелчета, разклонения...

Не усетих двете ръце, които ме потупаха по раменете, не бях на стола, бях в съня и сънят ме премести в питата кашкавал, мазно се хлъзгах насам-натам, пътувах... Гордън и Дейн се усмихваха доволно, те ме бяха анимирали, превърнали ме бяха в главен герой на своята анимация и ме бяха натикали в кашкавала.

После се скараха дали да започнат оттам (не знаех откъде), или от ролята ми на Бог и ме измъкнаха от кашкавала.

Вече дни наред се карат, а аз гледам филми.

На екрана се сменят какви ли не Богове, и по-кротки, и по-яростни, всякакви ги има, но клипът "Бог с яйцето" направо е върхът, гледам го внимателно и моля да го пуснат пак.

Бог е красив, нищо, че не е в първа младост, на плещите му лежи Вечността, лицето му е благо и мъдро, по скулите му, високо под очите, където дългата му брада не закрива кожата, по тая кожа като мимолетни сенки преминават картини от Големия взрив, от Сътворението, от раждането и измирането на човешките цивилизации във Всемира...

От скулите на Бог тичащите сенки се смъкват в брадата Му и изчезват, имам чувството, че това е краят, но не е, следва надпис "Бог с яйцето - по-нататък" и клипът продължава.

Движението, тъй или иначе, бива изпипано във всичките му варианти, като най-общо може да бъде дефинирано ето по този начин: движението на тленното вътре в собствено му нетленно яйце води до преместването на второто във Времето и Пространството и така се осъществява истинското преместване на тленния обект от точка А до точка Я, но при условие че Времето и Пространството се разглеждат като неотделими функции на една и съща величина и преместването във времето винаги означава и преместване в Пространството, а преместването в Пространството - в по-дълги интервали - води до преместване и във Времето.

На това място коментирам, че никой не е съвършен, Гордън се намръщва още повече, Дийн се хили.

Нещо ме кара да върна погледа си на Гордън, ако не е така гладко избръснат, ако си пусне брада... о, глупости, какво ми минава през ума...

Бърча чело, намествам се по-удобно в стола и зяпам екрана.

Клипът продължава след надпис "Бог с яйцето - още по-нататък".

А пирамидите за големите фараони, вождовете, властелините, водачите, както и гробовете на малките фараони, обикновените хора, слугите, робите, въобще за работещите, се правят пак във връзка с яйцето - мъртвото тленно съдържание на яйцето (човек, фараон) трябва да бъде погребано, то се знае, но с него няма как да не се погребе и прилежащото му нетленно яйце, чиито размери надвишават размерите на съдържанието, и хората, нищо неподозиращи за яйцето, въпреки това правят пирамидите, гробниците и гробовете по-големи, пустите му хора, усмихва се доволният от творението си Бог и усмивката му на мига помръква, жегна Го съмнението, че може би хората се подчиняват на някаква езическа представа, според която мъртвото е по-голямо от живото, и съмнението усилва тъгата Му.

- Уви - въздъхвам след дълго мълчание, - аз не мога да съм такъв великодушен Бог. Ако имам право на мнение...

- Нямаш - отказва ми всякакви права Гордън.

- Виж, Гоб - прегръща ме през раменете Дейн и ме помъква на разходка из залата, - Вселената, ти, животът, тази зала, ако щеш, всичко е анимация, не го приемай толкова сериозно, може да се повтори, да се преправи...

Гордън оттегля стола си по-далече от нашия маршрут и разсъждава в усамотение, накрая щраква с пръсти.

- Давай, Плена! Готов ли си, Гоб?

- Мол...?

Не си доизричам моля-то, не съм готов, понятие си нямам защо, по дяволите, ще ходя на Плена, но изведнъж съм там, близо до Плена, в изначалния Хаос.

- Горррдън! Дееейн! - зея в посоката, от която си мисля, че съм дошъл.

Тишина.

По-тихо не е и във вкаменелост със запечатано в нея ядро на едноклетъчно, такава тишина е отпреди появата на едноклетъчните, отпреди появата на каквото и да било, отпреди началото на началото.

Мъртвило.

Зашибнат в Хаоса - друго не ми остава, - се усмихвам очарователно, което е знак, че съм ядосан, ролята ми е на местно божество.

- Нда, нда - барабаня с пръсти по необръснатото си лице.

Не си представям как трябва да изглежда новата планета, дето ми предстои да създам, тук съм, за да сложа едно рамо на Сътворението, да му дам начална скорост...

- Мда, мда - продължавам да се усмихвам по споменатия начин. Цяла нощ (наоколо е непрогледна тъмнотия и ме заблуждава, че е нощ) се наливам с питалон и след петата опразнена бутилка, в изблик на високоградусно вдъхновение кръщавам бъдещата планета Плена.

- Плена! - възкликвам, неспирайки да се усмихвам очарователно. - Плена, ами!

Не, не е плагиатство, вярно, че Гордън спомена нещо с "П", ама то беше питалон, тъкмо Гордън ме подсети да се запася с безценната напитка.

А как да изглежда въпросната планета?

Пия, пия, пия, какви ли не течни форми се пличкат в главата ми, обаче не върви планета в твърдо агрегатно състояние с течна форма...

А кой е казал, че планетата трябва да е твърда?

Питалонът свършва, не съм съгласен с Бог, той ме измами, че четири е Божественото число, и се запасих само с четири кашона питалон, малко е четири, по-божествено би било четиридесет и четири или четиристотин четиридесет и четири...

От бяс откъсвам парче от вечната материя, рееща се из Хаоса, наглед е доста апетитна, сигурно би била чудесно мезе за питалон, ако има наблизо питалон, ама няма...

Разпервам пръсти да демонстрирам сам на себе си колко са празни ръцете ми без питалон и изтървавам парчето вечна материя (бях забравил за него) в някаква локва.

А!

Тая пък локва откъде се взе?

Коленича пред локвата да проверя дали не съм разлял питалон там или е... и като виждам какво става в локвата, набързо изтрезнявам.

В локвата плава яйце, а яйцето нещо писука и скърца по черупката, докато я строшава и се излюпва едно смехотворно, маломерно и твърде музикално създанийце, което изписуква с подобаваща тържественост всичките четиридесет и девет куплета на вселенския химн на Първа Вселена.

Измъквам го от локвата и го разглеждам с възхищение.

- Важното е да знаеш колко материя да откъснеш и къде да я изпуснеш! - кънти божественият ми глас.

Кръщавам го "пиле".

Нда, мда, ако ми минава през ума колко дълго ще се радвам на очарователната си усмивка, бих му измислил друго име.

- Ти си пиле - втълпявам му, люлея го за едното тънко краче, за второто, великодушно му позволявам да се разхожда по дланта ми и то се изцвъква на божествения ми палец, гадняр!

Нищооо, великодушието ми няма граници, аз съм бог, измислил съм и формата, и първия представител на живия свят на моята планета - Плена получава яйцевидна форма, атмосфера с цвят на пилешка перушина, щъкащо и цвъкащо по екватора й живо пиле и траектория около главното светило на Дванайсетата Слънчева система в Първа Вселена.

За съжаление, няма с какво да отпразнувам победата си, наляга ме един махмурлук, сякаш гадното пиле скърца в черепа ми и се напъва да го счупи като черупката на яйцето, и когато изнемощял заспивам, това е още по-голяма победа - над пилето, над махмурлука, над другите ми Божествени терзания...

Но и сънят свършва по някое време (както питалонът), протягам се, мятам благославящ поглед към Плена, потърквам очи и колкото и да ги търкам, Плена липсва от посочената й вечна траектория.

- Да не се е излюпило яйцето му с яйце и да е отлетяло в друга Слънчева система? - недоумявам.

Недоумението ми се превръща в убеждение, когато - и за да не превъртя окончателно - създавам малък транзистор и от него чувам, че в Десета Слънчева система на Първа Вселена се е появила писукаща планета с непостоянна траектория...

Бръчки полазват по челото ми, уж стъпвам на пръсти, а следите са дълбоки, кутретата ми полягат съвсем удобно в тях, не им е тясно, въздишам и си давам сметка, че съм избързал, въздишките са по-пригодни за последващото нашествие от пълчища бръчки, които набраздяват и лицето, и ушите ми.

- Лемежите на грижата... - тикам палеца си в един окоп на лявата си буза и се чудя откъде намираха почва за такава дълбока оран...

Какво ще кажат Гордън и Дейн ми е грижата, дали няма да се стигне до...

- Гоб? - Гласът на Дейн звучи приятелски и е чудодеен, пренася ме за миг в студиото, сякаш съм бил на крачка оттам, а не в изначалния Хаос. - Да продължим ли или имаш нужда от почивка?

- Какво да продължим? - В главата ми е каша.

- Анимацията! - не е променил намръщения си тон Гордън. - Имаш ли нужда от почивка?

- О, да!

- Тогава ще снимаме кадрите с алакробите, там участието ти е почти символично.

Дейн набързо ме запознава със сценария.

Действието се развива на астероида Икоб, където преди време съм бил Главен проектант.

- На цялата Четвърта Вселена - уточнява Дейн, - заслужи си го, сътвори такава прелестна малка планетка, неординерна, великолепно хрумване!

- За Плена ли говориш? - не вярвам на ушите си. - Не се ли провалих?

- Точно наопаки - пестеливо ме хвали и Гордън. - Но като Главен проектант на Четвърта Вселена си пълен некадърник. Още в началото си допуснал грешка.

- Ще ти обясня... - отново е услужлив Дейн и го слушам със зяпнала уста много часове, объркването и почудата ми се дължат на два въпроса, които си разменят смъртоносни удари с алебарди в главата ми, първият е: аз ли съм некадърен?, вторият е: да не съм писал аз сценария, че аз да съм некадърен?, и от ония удари получавам идиотско главоболие.

- Майната ви! - изпищявам.

Не помага, Гордън безжалостно ме натиква в кашкавала и докато се хлъзгам по тунелите, пред мен святкат неонови надписи и ме довършват.

"Алакроби - пише на един, - племе осмоноги от раздела на полувисшия разум."

"Алакроби - пише на друг, - създадени от некадърния Гоб!"

"Алакробите са отвратителни - твърди друг, - повече от отвратителни, приличат на баща си..."

Но стократно по-отвратително е, че се вживявам в ролята си и вече имам спомени за алакробите, при последната ни среща ме оставиха без ръце и кметът на Икоб трябваше да ме храни по време на официалната вечеря, да попива соса от устните ми със салфетка и дори да ръкопляска вместо мен на тостовете... а веднъж ме прокълнаха да ми окапе носът и ходих с триъгълна равнобедрена яма между очите и устата година и половина... един спомен с наднормено тегло разблъсква по-слаботелесните свои събратя и ме подсеща, че алакробите непрекъснато сипят проклятия по адрес на неалакробите и клетвите им се сбъдват...

Небеса, къде съм гледал, защо съм ги създал, как съм съчинил това чудовище?

Всичко е анимация, беше казал Дейн, подлежи на повторение и поправка.

Бащата отива да избие отвратителната си челяд или да я поправи, ако му е по силите.

И все пак, кой ме е проклел да сътворя проклетисващите изроди?

Затварям очи, на тъмно ровичкам в потайните килери на паметта си, обирам паяжините, избърсвам праха, трепя молците и хвърлям пакетчета нафталин, подреждам папките и хвърчащите листчета - нищо, алакробите не са плод на моето съзнание, идея си нямам как изглеждат мерзавците, сещам се, че може да съм ги създал, а после да съм се уплашил от творението си и да съм си заповядал да ги забравя, сам да съм предизвикал частична, насилствено придобита амнезия, засягаща тъкмо алакробите, преравям наново за бели петна, мъглявини и всякакви съмнителни непомняния - пак нищо, набедили са ме за баща на алакробите и ме пратиха да ги унищожа, добре, Гоб, а на какво си стъпил, на дъсчен под, питам и си отговарям, разковавам дъските, намирам умряла мишка и няколко изсъхнали светулки, събирам светулките в дланта си и ги гледам с непонятна тъга - какво ли са осветявали приживе, не, не е това, тъгата ми е понятна, който свети, не произвежда алакроби, тъгата ме приобщава и към друга, струваща си мисъл: дори да не са мое творение, щом вече са сътворени, все някой трябва да ги унищожи.

"Алакробите са неунищожими!"

"Алакробите не подлежат на поправка!"

"Алакробите..."

Запъвам се с крака и ръце в тунела, не искам да продължавам, не искам да чета надписите, ала хлъзгането е непреодолимо...

Насреща ми летят звезди като зрели мушмули, смаляват се, летят по-бързо, сякаш стрелят по мен с трасиращи куршуми.

Снопове бързи лъчи се завихрят, попадам в същинска снежна виелица от светлини.

Студено ми е.

Виелицата се надипля на хармоника, нечий крак я шутира и тя изчезва в безкрая.

Докато масажирам задника си и търся как да задоволя гневното си любопитство (да не забравяме, че бях във виелицата и ритникът с все сила ме уцели в задника), съм на Икоб, в кметството, където имам уговорена среща.

Кметът му посреща със съкрушена усмивка.

- Съжалявам, Гоб, искрено съжалявам. Голямо недомислие...

- Знам - тръшвам се на един стол, тоест столът се наглася зад мен и аз се отпущам на него (поне неживата материя на Икоб съм конструирал като дружелюбна и благонамерена). - Престъпно лекомислие от моя страна! Е, казвай.

- Поправката не е възможна на този етап.

- И защо?

- Проектът е непоправим в първите осем века. Икобски закон номер...

- Кой идиот... - надигам се от стола и пак сядам, сещам се, че идиотът съм аз, аз съм проектирал и законите на Икоб. - Трябва да има някакви резерви.

- Не си оставил.

- А унищожение?

- Не си предвидил.

- Кажи ми защо. Защо не съм предвидил?

- Сигурно си играл на всемилостив. Но виждам един минимален шанс...

- Какъв?

- Да пробием тунел през Галактиката и да ги оставим да се провалят в друга Галактика, където е предвидено унищожение.

- А ако не е?

- Ще ги отдалечим на безопасно разстояние, докато тук изтече изпитателният срок и после...

- Аз защо не се досетих за този вариант?

Кметът вдига рамене.

- Прав си, не си длъжен да знаеш. Дай да проектираме тунела.

Премествам се пред чертожната маса, тоест, тя услужливо се примъква към мен, и започвам да чертая.

Кметът отива до прозореца, пардон, прозорецът се приближава към кмета, който поглежда навън и ме предупреждава:

- Събира се тълпа.

- Алакроби ли?

- Че кой друг?

- Добре де, как ме усетиха? Дойдох по такъв загадъчен начин, че и аз не бях сигурен къде ще кацна...

- Винаги те усещат.

Алакробите подхващат традиционния си вой:

- Зле дошъл, Гоб!

- Да ти окапе косата!

- Дано ослепееш!

- Дано...

Когато ослепявам, спирам да чертая за осем минути (временното олисяване не ми пречи на работата), защото основната поговорка на Икоб е "Всяко чудо за осем минути" и после ми минава.

Кметът се опитва да разгони тълпата и също преживява разните недъзи, упоменати в клетви, прокоби и магии.

По някое време вратата се смилява над нас и се премества на пода на кабинета - тълпата се озовава пред плътна стена.

И прозорците ни съжаляват - кацват на тавана на кметския кабинет - и настъпва тишина.

Завършвам чертежите, сметките няма да ме забавят, одобрението не е проблем - сам се одобрявам, тъй че звъним на изпълнителския екип, те обещават да тръгнат веднага и... не пристигат.

- Алакробите са подозрителни - предполага защо не пристигат кметът, - видели са кораба и са го спрели с най-страшната си клетва за осемдесет и осем години!

- Божичко! - примирам си от ужас. - Какво ще правим дотогава?

- Предлагам...

Предложението на кмета е перфектно.

- Предлагам да повикаме на помощ астероида.

От радост онемявам за осем минути, макар алакробите да не са ми пожелавали такова добро за тия осем минути.

Икоб, разбира се, моята гениална нежива материя!

Вратата, лежаща на пода на кабинета, се отваря и ни пропуска в мазето.

Там, без свидетели и кълнящи алакроби, молим астероида Икоб да се съгласи да получи един тунел в плътта си за период от около осем дни.

Обясняваме му какво смятаме да направим с алакробите.

Астероидът е щастлив да се отърве от противните си обитатели - канари, камъни и отдавна изстинала лава подскачат от щастие и предизвикват силно земетресение.

От земетресението тунелът се отваря на Западния полюс на астероида и има диаметър пет хиляди фута.

В него вилнеят апокалиптични вакуумиращи стихии, които засмукват алакробите един по един или на цели тълпи.

- Чудесно! - ръкопляскам. - Великолепно!

И тогава (кметството се срина до основи от земетресението, оцеля само една колона с никому ненужен телефон на нея) никому ненужният телефон започна да звъни.

- В Галактика ХУ0 13 вали дъжд от алакроби. Вие ли ги пратихте?

- Главното трасе между Втора и трета Вселена е задръстено от алакроби. Махнете ги веднага! Съществува сериозна опасност от пътно-транспортни произшествия!

- Плена е засипана с алакроби! Веднага си ги приберете! За там е предвидена друга форма на живот!

На осмото обаждане (на Икоб и доброто, и злото задължително вървят с числото осем) временно ме уволняват от длъжността Главен проектант на Четвърта Вселена и ме назначават, пак временно, за Главен събирач на алакроби.

- Докога? - питам с примряло сърце.

- Докато ги събереш и върнеш на Икоб!

- Но Икоб не ги иска!

- Ще ги иска! Това е заповед!

Нахлузвам си мазния гащеризон и тръгвам да събирам алакроби.

Невъзможна работа.

Алакробите владеят до съвършенство мимикрията и ту се правят на отровни гъби, ту на скакалци, ту на непроходими гъсталаци от хвойна...

Векове минават, докато ги събера, до крак, както ми се струва, но ги връщам на Икоб.

- Лошо, Гоб, много лошо... - посреща ме опечален кметът.

- А, построил си кметството по стария проект... - разсейвам се с одобряване на възстановената сграда на кметството.

- Не биваше да ги връщаш, Икоб се тресе денонощно.

- Да, земетресенията не са приятни - скривам се под масата при поредния трус и успявам да избегна парчетата от лампиона, - но заразата не бива да се разпространи из всички вселени, нали така? Нова антиземетръсна техника сте използвали, а?

- Остави техниката, кажи какво да правим с алакробите?

- Нищо. Ще чакаме.

- Ти ще си идеш, а аз...

Вярно е, отлитам още същата вечер и се радвам да оставя зад гърба си Икоб и алакробите.

Ама не, алакробите - не.

Във Вечерния бюлетин за Гадна Информация чета, че на някаква си планета, Земя, не съм чувал и името й досега, живеят осем милиона алакроби...

Осем милиона - главата ми не го побира, ами че аз имах нещастието да проектирам само шест милиона, а алакробите не се размножават...

Полудявам.

Щастливо полудявам.

Думата "алакроб" събужда в болното ми съзнание спомени за вкусна супа от сини пеперуди.

Отклонявам се от маршрута си, кацам на Плена, тръгвам от ресторант в ресторант, най-реномираните избирам, и си поръчвам супа от сини пеперуди.

Много е вкусна.

- Гоб! - Гордън ме измъква от един ресторант и явно е бесен. - Гоб! На Земята има десет милиона алакроби!

- Хубаво... - продължавам да жабуря устата си с вкусната супа.

- Как хубаво?! - не схваща Гордън.

Улавям копчето на ръкавела му и го милвам.

- Хубаво...

- Гоб, престани веднага!

- Хубаво...

- Той е луд - поставя нещата на местата им Дейн.

- Не вярвах! - Гордън приближава дланта си с разперени пръсти към лицето ми и прави движение, сякаш отмахва паяжина.

Знам, че паяжина няма, но я има, черна и тлъста, Гордън я изтръсква на пода на студиото и тя пламва, микроскопичен пожар, в който загива един паяк.

Горко ми, измъкнат съм от щастливата си лудост като гупа от аквариум, в пълно съзнание съм и на съвестта ми обременително тегне ужасно престъпление: натъпкал съм планетата Земя в Първа вселена с десет милиона алакроби.

- Защо десет? Не бяха ли осем? - осъзнавам изведнъж разликата от два милиона. - Какво става с тия алакроби?

Гордън е нетърпелив.

- Заминаваш незабавно. И запомни - там няма прераждане.

- Как? - слисвам се от неправдата. - Оставили сте земните хора без надежда за...

- За тях има, за теб повече няма. Сбогом, Гоб!

- Чакай, чакай - успокоява топката Дейн. - Гоб, формите на живот на Земята...

Дейн ми показва всички, дава ми възможност да си избера и аз избирам четириногия човек, дотук добре, трудността е, че не е известно в кой етап на развитието на Земната цивилизация са попаднали алакробите и какви щети са успели да нанесат, невъобразими и непоправими, профъфлям с тракащи зъби, но Гордън прави някакви изчисления и ми казва да не се тревожа, ще попадна на подходящото място, в подходящото време и ще предотвратя голяма пакост, те ми пожелават успех, до скоро, окуражава ме Дейн, благодаря, Дейн, едва ли ще е доскоро, докато събера и унищожа алакробите, и ме засилват към земята по съвсем неведом начин - доколкото отбирам от анимация, няма нищо общо с анимационните прийоми.

Това е кръгъл кораб за сам човек, летящ към центъра на гъста спирала, която се разрежда и вдлъбва, сега прилича на дълбока фуния, през нея трябва да изтека във, не е така, пак летя към непрекъснато отдалечаващия се център и изведнъж съм в него, мараня от звезден прах, оттук ясно се вижда, че не е център, не е и мараня, той само бележи най-външната витка на втора спирала, следва трета, загубвам им броя, следва Мъглявина, чиято периферия пропуска кораба ми към малко Слънце, все към него, досега не съм знаел, че червеното има собствен спектър и включва всички останали цветове като нюанси на фантастично хармонизираната си червена полифония, зад Слънцето е тя, нищо и никаква планетка...

- Земята! - соча я с пръст, сякаш да привлека вниманието на някой разсеян спътник.

Не ми е известно дали е грешка на Гордън, или се намесват субективни фактори, присъщи на тая вселена, на тая Слънчева система, на тая планета, обаче...

Там съм в края на ХХ век и двете грешки на Гордън ще ми избодат очите - нито съм на мястото, нито съм във времето - от алакробите няма и следа, а избраната ми с такава далновидност форма на живот дори не се приема за човешка, първият ми опит да заговоря случаен минувач завърши с инфаркт за минувача, явно съм подранил, може би в далечното бъдеще...

Тъй или иначе обикалям планетата надлъж и нашир, което означава не само гъсто населени континенти, архипелази, отделни острови, което означава, че преживявам дяволски несгоди на Джомолунгма, в Арктика, между островните медузи и акулите на Големия бариерен риф, изследвам цялата проклета дълбочина на Марианската падина, в Бермудския триъгълник аха да изчезна през тунела на иноземни астронавти и да се озова някъде си, където не ми е работата, после (не си позволявам да подмина и най-невероятната вероятност) с лупа и под микроскоп изучавам какви ли не мъхове, плесени, бактерии, бацили, може, викам си, да са се укрили във вирусите на спина...

Няма ги, в края на ХХ ги няма.

Но че са били тук, е несъмнено - срещнах хиляди хора без ръце, без крака, без очи, без важни вътрешни органи, липсващи им по рождение, а не отстранени оперативно, жалки, осакатени същества и още повече болни от неизлечими болести, чието нещастие не е програмирано от Гордън и Дейн, не е, това са проклятия на алакробите, изречени непонятно кога и държащи влага векове наред (икобското време, отнесено към земното, обхваща хилядолетия), и каква заблуда - инвалиди без крака прохождат, слепци проглеждат, други, лежали в кома половин столетие, се събуждат по живо по здраво и искат хамбургер с маруля за закуска - човеците благодарят за чудесата на медицината или на своите светии, ха-ха-ха, изтекло е времето на проклятието, опитвам се да обясня на една старица в Мадрид и тя така ме анатемосва, че насмалко да се продъня в пъкъла...

- Гордън? Дейн? - настоявам за контакт с тях, не се получава, никаква помощ и милост не се предвижда за мен, отгоре на това ми изземват паметта, забравям кой съм бил, защо съм на Земята (с последния байт отиваща си информация изчислявам, че са намерили някой по-подходящ за мисията и са го изпратили, където трябва и когато трябва, за да унищожи алакробите, Гордън и Дейн не биха ги оставили да си развяват байрака, о, не), думата "алакроби" вече нищо не значи за мен, пък и я няма в никой земен речник, тъй че и случайно не мога да попадна на нея и да се подсетя, зарязан съм в някакъв град-държава с шибаното име Марония и само (вероятно тайно от Гордън) Дейн се смилява, пращайки ми една стара книга, Се-те-ре, както я нарече веднъж, книгата пада като метеорит от небето и едва не ме халосва по главата.

П р о л о г

към Марония

Една книга ми пада на главата и едва не ме пребива, мятам яден взор нагоре да проверя дали Всевишният не си е преместил библиотеката в облаците и ако е така, дали има намерение да изтърве още нещо и да ми сцепи кратуната (или пък нарочно ме замерва с непотребни му тежки томове, за да ме накаже за някой стар грях), ала нищо подобно не зървам - облаците си летят на север без рафтове и книги, в ужасно облачно настроение, което ме навежда на подгизнали прогнози за дъждове и порои.

Седя умислен край книгата, разсъждавам над странната й поява, после я разгръщам и се уверявам, че е речник, тълковен, обяснява значението на думи, понятия, почти на всичко, а на титулката с едри готически букви пише: Собствен Тълковен Речник на Гоб.

Бре, да му се не види, изведнъж си имам собствен речник, което ще рече, че е мой, купен или подарен, или аз съм го съставил, или и двете...

Малко по-внимателно разлиствам и сега установявам, че започва с буквата "М" - Марония, и не съдържа друго, само "М" - Марония, не вярвам да е, защото Марония е моят роден град, и се зачитам, преизпълнен с разумни съмнения.

Историческите, етническите, географските, политическите и прочието данни, които винаги са били слабо известни, или че тоя град дори е бил само топографска карта на самия себе си, на чиито бели полета са били нанесени множество поправки, както и предпоследната версия на фантомските наклонности на града заемат общо петстотин шейсет и три хиляди двеста седемдесет и осем страници от Се-те-рето (тъй ще го наричам за по-кратко).

Когато чета от ляво на дясно, научавам нещичко и въпреки изобилните противоречия успявам да получа бегла представа за Марония, но когато се зачета от дясно на ляво, вече прочетеното се оказва невъзможно, понеже изобщо не е написано там, в същия абзац намирам рецепта за ястия, предимно риба-щурец, каквато, Бога ми, не съществува в природата.

Значи така, на някоя си, случайно отворена страница от ляво на дясно чета:

Марония е основана четиристотин хиляди години преди Христа от семейството на Босиф, който различавал седем сезона в годината и всеки сезон му се раждало по едно момиче. Като започнал на петнайсет, на трийсет и шест вече бил баща на седемдесет и седем момичета, чиито имена щели да създадат неразрешими проблеми, ако Босиф не се изхитрил да използва едно и също име и към него да прибавя съответния брой сламки - Исар Четири Сламки било името на четвъртата му дъщеря, примерно.

Този текст, прочетен от дясно на ляво обаче, гласи:

Рибата-щурец се мие в солена вода и после се разплесква между два плоски камъка. Оставя се на слънце не повече от половин ден, след което се вари с лимон и десетина маслини. Сервира се цяла, за гарнитура най-подходящи са печени картофи по амбриелски. Тия картофи се приготовляват...

На баба му шортите!

Нагласям очите си за ляво - дясно четене и откривам, че пак там, на случайно отворената страница, текстът ми се поднася в трети вариант.

Около четиристотната година преди Христа Марония бил град на древните траки. Намирал се на северния бряг на Бяло море. Занаятите в него процъфтявали, но най-известен бил с десетките си монетарници, където секли монети Терес ІІІ и Амадок ІІ. Богиня-закрилница на града била Котито и поради някакво си религиозно табу монети с нейния лик не се сечели. През 1362 година след Христа при археологически разкопки в центъра на града била открита медна монета с лика на Котито, но петоъгълната форма, скосеното обрязване и тежината й не били характерни за древно тракийския период и археолозите постановили, че се касае за монета, сечена през тринайсетото хилядолетие преди Христа, когато Марония се намирала в Аляска, и значи, монетата била сечена от неизвестна и нетракийска династия, властвала по онова време на северния бряг на Бяло море. Постановили също така (и това бил най-важният извод от разкопките след самата находка - монетата с образа на Котито), че Котито е богиня с много по-древен произход, която е вярна на мястото (северния бряг на Бяло море), а не на хората (траките, за чиято Богиня се смята), и когато на това място се появили траките, тя се обявила за тяхна богиня.

От дясно на ляво, пак там чета:

Риба-щурец се лови най-добре при новолуние, тогава рибата стои изправена на опашката си, така че главата й да е над водата, и в полунощ свири като щурец. Може да се коси както тревата, със сърп или широк нож, понеже опашката й пуска корени в тинята и пясъка на дъното на реката. Не се опитвайте да я ловите за хрилете и където й да било другаде по главата - в тия нощи по цялата й глава стърчат зъби като на щука, които ще ви отхапят пръстите.

Окосената риба не кормете, пържете я в сгорещена заешка лой до причервяване и поднесете с прясна салата.

Аз или някой, дето не обръща внимание на готварските рецепти, би научил още (все от споменатия вече текст, променящ се по най-безподобен начин, та не ми остава време да мина на следващите страници и понятие си нямам какво пише по-нататък за Марония), че в Средните векове градът се намирал на вулканичен остров в Тихия океан и загинал при едно много силно изригване на вулкана. Век по-късно конквистадорите го открили при устието на Амазонка. Имал древна история и всичко сочело, че си е съществувал там от незапомнени времена, че е запазил най-ценното от четири индиански цивилизации, че е бил свидетел на Потопа и от онова страховито библейско събитие в Историческия музей на града се пазел един китайски папирус, довлечен от страховитите води, а в археологическия музей се пазел скелетът на лемур, иначе никога необитавал тия земи и пак довлечен от потопа, че... Казано накратко, конквистадорите го плячкосали и в края на ХV век градът изчезнал от американския континент заедно с хилядолетната си история, музеите, боговете, устните и писмените легенди... В началото на ХVІІІ век се прославил като най-добър износител на кожи - намирал се в азиатската тундра и го обитавали предимно ловци...

След тежък футболен мач при тежки метеорологични условия и най-съвършеният стадион има нужда да му се подменят чимовете тук-таме - мисля си за Марония като за чим - съществува си градът някъде, процъфтява, песни се пеят за него, сетне идва упадъкът или пожар го изпепелява, или нещо градската управа не му е по вкуса и хоп, изкопава се градът, като чим, и се премества на ново място, получава нова архитектура, нова управа, нова (всъщност настояваща за праисторичност и вековечност) история...

Ама че град!

Предпоследната версия за фантомските му наклонности започва да ми звучи правдоподобно.

Аз го намирам в средата на Европа. Погледнат от самолет, прилича на голяма кръстачка за елха, дори дупката, където да влезе крачето на елхата, не липсва - там се намира маронийският площад. Населението на полиполиса е колкото на Ню Йорк през деветдесетте години. Кварталите са четири (следват формата на кръстачката, четирите й равни по площ части) и се наричат Източна Марония, Южна Марония, Западна Марония и Северна Марония, всеки със статут на отделна община. Социалната разлика между тия квартали е непоносима. Източна и Южна Марония са квартали на бедните, преобладава панелното строителство, има проблеми с водо- и електроснабдяването и много други проблеми, разбира се. Северна и Западна Марония са нещо друго, там са парите, там в неоткриваеми сред пищната зеленина фамилни къщи обитават звезди, а по стъклените автостради летят метални дракони.

Между отделните Маронии съществуват охранявани граници, досущ като държавните граници, и никой не може ей така да мине от един квартал в друг.

Странното е още, че в четирите квартала (напук на световната сезонност) последователно шестват четирите сезона и се въртят по посока на часовниковата стрелка - за щъркелите е лесно, като си отиде пролетта от северна Марония, просто прелитат на най-близкия покрив в Източна Марония и пак е март, и пак са в пролетта...

Ала най-странното е, когато си купувам карта и виждам границите на града (не между отделните квартали, а със съседните държави), на север граничи с Швейцария, на запад - с Гърция, на изток - с Италия, а на юг е Ламанша - от тая география се изприщвам и в зряла възраст почти цял месец се разхождам с пубертетни пъпки, после започвам да не й обръщам внимание и кожата ми се изчиства, по-сетне предприемам екскурзионно пътуване на север и наистина се озовавам в Швейцария и отново се изприщвам, този път за повече от година - грешка в картата няма, значи географията нещо се е шашнала...

И докато чета изприщен Се-те-рето, насмалко да пропусна четири важни реда за събитието, очакващо се в края на ХХІ век, очаква се не да се подобри социалното положение на ощетените маронийски граждани, но хората ще започнат да мигрират като птичките и в различните сезони ще прелитат в различните квартали, където бедните ще ги очакват богати гнезда и обратното, и ще се постигне такава хармония...

ПЪРВА ГЛАВА

Като начало трябва да преместя левия си крак, да го извадя от студената кал, която е в локвата, но всъщност е пред мен, зад мен и навсякъде, навсякъде студена, да не говорим за шибания вятър, четири хиляди посоки, сто хиляди километра в час, ако не и повече, фучи досущ вентилатор, турен в небето и захранван с електричество от кълбовидните мълнии, та да бълва тежки кълба дим и така нататък.

Странен феномен е вятърът: маса въздух с непозволено самочувствие блъска други маси въздух, те пък обсебват части от масата на оня със самочувствието и повишават собственото си до превъзходни степени на самообожествяване - божествена форма, божествена плътност, божествена лекота, божествени летателни качества, - превръщат се в ключови неудържимости и отключват вратите, зад които клечат физичните закони, ампутират им имената, объркват изначалния им порядък, карат ги да проявяват валидност при добавъчни обстоятелства и доизмислени условия, законите се разпадат на предшестващи причини и неразбираеми елементи, после, после пораждат днешния вятър, духащ като вентилатор, турен в небето и захранван с електричество от кълбовидните мълнии, за да бълва тежки кълба студ и така нататък.

Пронизваща болка до коляното и над коляното, кама с много остриета, без дръжка, само абсолютно наточена стомана.

Един по-малко за преместване, боли.

Но болката там ме отклонява от мисли за десния крак и придвижването на десния сякаш не е такъв проблем.

Никога не ще проумея колко път ми остава, защото не знам къде отивам, някъде звъни телефон, някой кани някого на кино, било екшън, няма майтап, Ани го е гледала и пак ще го гледа, ще дойде с нас, било абсолют и въобще.

Явно не съм си местил краката в обичайната последователност, нещо се обърквам, мигновената ми реакция е: не, в никакъв случай!, и въпреки това падам.

Притеснен, толкова притеснен, ала между тия двете доволен и почти щастлив, се питам, защо не съм паднал по-рано, приятно е да се лежи, всичките ми болки напущат жилищата си и се преселват в калта, знаеш ли защо, Гоб, ще ти кажа: отидоха да правят кални бани и ще се върнат укрепнали и по-силни, чакай ги, Гоб, ще се върнат по-силни!

Стенанията на калта, щом ноктестите лапки се забиват в нея, я чувам да стене, горката кал, много й дойде, гъстата й душица се размеква, разтича се, потъвам в ложбинка, скроена по моята мярка, доспива ми се.

Ония продължават с екшъна, хихикат. Силвестър бил в главната роля, как кой Силвестър, Сталоун, разбира се, а на тъмното щели да, пак хихикат, все едно със Сталоун.

То е нещо, дето може да се случи на всеки лежащ, но е много трудно да заспя: имам всеобхватен слух, улавям и най-малкото шумче наоколо, шумчето бебе, шумчето зародиш, помръдни се де, заел си цялото легло, сънен глас шепнешком укорява някого в гарсониерата на втория етаж, когато старци спят в едно легло, не е никакво спане, а хронично събуждане от хронична полудрямка.

В Марония е така, никога не ми е харесвала Марония, името й - като на породиста кучка, - обаче съм се родил тук и не познавам други градове - казват, че в по-малките било чисто и тихо.

"Тихо" - несъществуващо наречие, имагинерно, лежащо вляво от нулата на координатната система на наречията.

Ония продължават с екшъна, май са разгонени, както им звучат гласовете, звуковете се целуват и заемат еротични пози, правейки думите.

Съвсем неразумно и изненадващо за самия себе си заспивам, сънувам Силвестър Сталоун, чиста порода, черна козина, очите му са с цвета на мъжката светлина, мъжкар и половина, чука една чудесна кучка, особено я чука, сигурно много е гледал как се чукат хората, тя има звънкаща миризма, сякаш стъклени чаши са накачени под опашката й, неговата миризма е като на втечнен смарагд, мъжкар и половина, само двойното "с" в Силвестър ме подсеща за дървена обувка, надяната на дървена протеза, можел е да го избегне.

Моето име е Гоб, идеално име, книжна топчица, хвърлена нависоко, шумоли, гъделичкащо-обло-бъдещо, друг път: грациозно-очаквателно-бистро, друг път: гмуркащо се-обичащо-блажено, друг път: галантно-обредно-баровско, друг път, ами за него друг път.

Например: глинено-оформено-безукорно, гипсово-орнаментално-бароково, гленмилърово-опасно-божествено, галено-отразяващо-благородно, гроздено-орехово-бадемово, гладно-отчаяно-бездомно...

Гладен съм, отчаян и бездомен вече от две седмици, вече няма и светлинка в повечето апартаменти наоколо, за да гледам сенките по прозорците, понеже няма сенки, време е да се измъкна от калта в локвата и да преместя някой крак, левия, все с него пристъпвам, знам, че ще ме заболи силно, но една силна болка извива вратовете на десетина по-слаби и по-слабо ще усетя пристъпването с десния крак - уф.

Сега, когато съм изправил коляното си, ми става ясно, че не мога да го свия.

Ха да те видя, Гоб, мърморя си под носа, завиждам на съществата без колене, те никога не са имали такива неприятности, но не си спомням нищо без колене, мисля, някоя митологическа твар, измислям, някой биологичен коктейл от съзвездието Хидра, откъдето с наложен платеж пристигат всички митологични твари на Земята - елегантно тяло, гъвкаво, вид дракон с предимство в ръцете, а не в главите, трийсет ръце, трийсет лакътя (лакътят не е коляно, дори трийсет болни лакътя не правят едно болящо коляно!), движи се на ръце, гледа с ноктите си, розови ириси, мисли с гънките под мишниците си, великолепно създание с великолепно име, Гоб, навярно, ех, да бях се родил в съзвездието Хидра!

А с носа, как ли е с носа Гоб от Хидра, ако го има, как ли улавя миризмите, ароматите, зловонията... в моя нос се надбягват стадо душещи микрокученца с тясна специализация, всяко има обоняние за строго определени миризми, мириси, аромати, ухания... лоша миризма, добра, силна, слаба, нежен мирис, тежък, плътен, апатичен, аромат на синия цвят, зеления, златистия, крехко ухание, жилаво... но горкият Гоб от Хидра не може да има нос, щом се състои само от ръце, и язък му за предимството на безколението.

Почти веднага пак прикляквам, чувам ръмжене в ставите си, туй, дето ръмжи, ме е заръфало с яки челюсти - дали не е ревматизъм?

За ревматизма имам точен образ отпреди две години, съседки си говореха, че винаги е финалист в класическата борба на старостта, ежедневно или понякога, с безпощадни рефлекси и непозволени хватки, хваща ти коляното отгоре и отдолу, стиска го, докато кости и хрущяли навлязат едно в друго, докато от сферично-шуплесто стане плоско-монолитно, и те пуска, излизането на костите от хрущялите, когато коляното пука, стърже и мъченически се криви, за да отхвърли насилствено придобитата, сиреч равнинна, сиреч геометрична форма, и да си възвърне сферичната, сиреч пространствена, сиреч стереометрична форма, ей тогава ти се разгонва фамилията, колкото и да е многолюдна - чичовци, братовчеди, лели, баби, племенници, вуйни (и техните съответни от мъжки или женски род) в същия миг се пипват по коляното да уловят жужащата вътре пчела (май че гъмжеше) и въздишат: горкият Гоб, пак го мъчи ревматизмът!

Полуотворил уста, за да не си строша зъбите от стискане, си припомням, че нямам ревматизъм, моето е нещо друго, единичен екземпляр, само мое.

Е, добре, Гоб, кандърдисвам се, премести го тоя ляв крак, откога лежиш и се каниш.

Стъпвам леко, на палеца и кутрето, отпущам съседните един по един (имам дванайсет пръста на левия крак), сега стъпалото, петата, и ето я зиналата болка, зинала е да ме лапне целия.

Това трябва да е артрит, щом идва от петата.

Обаче...

Повдигам десния, свивам проклетото коляно, в глезена ми се счупва нещо бакелитово или гайка се е развила и пада от болта си, нахалство, да имам такива боклуци в глезена си.

Този път ще стъпя направо на петата, стисвам очи, стисвам зъби и стъпвам - не ме боли, дяволите да я вземат, тогава внимателно разстилам стъпалото - не ме боли, дали пък не съм оздравял?, боцвам в калта кутрето и показалеца - там е, вързала ги е с тел, боли и се впива, другите ми десет пръста стърчат нагоре - телта им пречи да стъпят.

Не е артрит, знаех си.

И започва да вали.

Пред блоковете пердета с дълги ресни се спускат.

Небето е корем на черна кучка, огромна, кърмачка, целият й корем е в цицки, от всяка цицка църцори мляко и кърми бездомните маронийски кученца - майчица.

За мен обаче нейното мляко е вода, дъждовна и ме мокри.

Гигантските ресни на ония пердета се полюшват и ме подсещат, че вентилаторът продължава да се върти.

Прокълнат на глад и бездомие, само дъжд и вятър не ми достигаха.

Краката ми се вкочанясват, чудесно, успявам да направя няколко почти безболезнени крачки.

Още няколко.

И съм до кофите за боклук.

За тук ли бях тръгнал?

Може би.

Но не ми прилича да ровя в кофите, виж, да взема нещо от земята, бива, кой ли не се е навеждал и не е вземал нещо от земята.

При това развитие на поведенческите ми разсъждения оглеждам колелце по колелце крайната кофа от моята страна - едното е счупено, съседното е стъпило съвсем нестабилно на камъче, изкривявам другите две и им подлагам камъчета.

Сега е много лесно, засилвам се, летя във въздуха, извивам се, абаносов бумеранг, блъскам кофата с гръб и тя се пльосва в лъскавата локва отпред - лъскавото се строшава на ветрило от пръски.

Спускам се към разпиляното съдържание на кофата: хартия, обелки от картофи, найлонови торбички, вестници, черупки от яйца, кашони, два, тел за миене на съдове, тубичка от паста за зъби, изписана тетрадка... не може да бъде, тия хора не ядат ли вече месо?

Спирам и давам воля на микрокученцата в носа ми.

Дърво, докладва най-бързото, мокро, гнило, паяк пълзи под кората му.

Коркова тапа, докладва второто, от вино, но има и олио по нея, сигурно е пренощувала в салатиерата.

Шише от швепс - останали са няколко капки.

Найлонче, в него е имало кайма, миризмата е убиваща.

Счупена чаша, чаена, остри ръбове.

Празен пълнител от химикалка.

Амбалажна хартия, в нея е бил увит кашкавал, естонски, дупчиците са били повече от кашкавала покрай дупчиците, но и те са изядени, дупчиците, нали се сещаш?

Сандвич с домашно приготвен пастет, половин филия.

Къде, наострям уши, къде е тоя половин сандвич?

Под амбалажната хартия, съобщава същото микрокученце, рязали са бял дроб, черен, лой, меки и кървави неща покрай главата, гръклян, бузите на свинската глава, момици, сланина, кълцали са ги на ситно, варили са ги една седмица с прекъсвания, готовия пастет са затворили в буркани, стерилизирали са бурканите, охладили са ги, на третия ден капачките са се подули, някой си е намазал филия, отхапал е и чак тогава е разбрал, че пастетът е прокиснал.

Бавен и предпазлив, повдигам хартията, дъждът още не е намокрил моя половин сандвич, лапвам го наведнъж, засрамвам се, изплювам двете трети и го ръфам полека, без мерак, сякаш ме карат насила да го ям.

Устата ми е лакома, очите ми са любопитни - докато тя довършва сандвича, очите ми проучват улицата, празна е, мога да прекося, и когато слизам от тротоара, фаровете на една кола ми мигват с дълги рижи ресници или ми махват с жълти ветрила, или постилат асфалта с жълти килимчета...

Предполагам, че е приятно да полегнеш на тях - изглеждат сухи и топли.

Все пак пускам колата да мине, тя е по-силната и по-бързата.

После аз минавам отсреща при борчетата.

Второто от втория ред си е моето, около него има бели камъчета и пясък и водата бързо се отцежда.

Лягам по корем и се намествам, всъщност намествам камъчетата, побутвам острите ръбове да се обърнат настрани и става такава мека постелка...

Спи, Гоб, спи, подканям се да спя и да не мисля за утрешния ден, когато ще започне избиването на бездомните.

Ами да, сънят на ушите е къде-къде по-приятна тема, спя на лявото си ухо, от дясното излиза дълга въздушна фуния от стегнато навити чуващи спирали, колкото по-далече се протяга фунията, толкова по-широка става, там са безопасните шумове: куче лае, тир пухти по околовръстното, жена простира пране, мъж хвърля фас от терасата и се прибира, слага райбера на вратата, безопасни шумове, фунията се протяга още по-натам и улавя ромол на рекичка, някой кашля, някой затваря чадър, сигурно дъждът е спрял, аз спя, когато фунията се скъси, за да ми покаже приближаващ се шум, полуотварям очи, не, никой не се кани да ми отнеме борчето, и пак заспивам, извръщам глава, за да поспи дежурящото ухо, а наспалото се да поеме дежурството, неговата фуния е като сателитна антена - почти плоска и с много голям диаметър, обхваща блок 465, най-близкия: някой гледа видео, някой хърка, някой се връща от тоалетната, някой щрака ключа на нощната лампа и поглежда будилника...

Нощни шумове, кратки и елементарни.

Но този, който чувам сега, е опасен.

- Омръзна ми! Омръзна ми! Омръзна ми! - Крещи млада жена от двустайния апартамент на третия етаж. - Не ми даваш да работя, не ми носиш пари, а беше обещал, не те интересува с какво си храня децата - твоите са нахранени, нали, при майка ти, и ти ще отидеш там да се нахраниш, и ще се мушнеш на топло при жена си, в брачното легло! Омръзна ми, ти казвам!

Тя се казва Ави, познавам я, щом вика, е точно три след полунощ, на Ави в три след полунощ й приижда адреналинът и прави скандали на Крис, на любовника си.

- Ави, моля те, млъкни, не викай, целият квартал те слуша...

- Четири години! - крещи още по-силно Ави. - Четири години седя и те чакам да дойдеш, после те чакам да си отидеш, нощем не спя...

- Ави, успокой се...

- Не ме прекъсвай! Утре тръгвам и си намирам работа в първото срещнато заведение - ще им танцувам, ще ме щипят по гъза и ще ми плащат като в Северна Марония!

- А аз утре вечер ще им вдигна заведението във въздуха!

Ави злорадо се киска.

- Тогава няма да работя, но ще си намеря тъпкач! Ти имаш мен и жена си, и аз искам двама! Теб и още някой!

Крис - името му е дълго, нещо като Кристъфър, но Ави го е скъсила - мълчи, очаквам паузата да се взриви от крясъците й, и тя мълчи, чувам, че се отключва външната врата, Крис слиза по стълбите и отива при колата си, червената ланчия е негова, познавам я, онзи ден една котка се беше скрила под ланчията, ама я изгоних, фуклата й с фукла, ланчията минава покрай мен, под колелата плискат водни стъкла, краткотрайни.

Хм, защо зави надолу, той живее някъде над околовръстното шосе, и кара бавно, а друг път профучава като...

Горе Ави тряска вратата, синът й излиза от детската стая, големият, казва се Александър, добро момче е Александър, вече колко пъти ми дава сандвича си, аз съм дебел, казва, не бива да ям толкова, ще мина и без закуска, имам и десет маронийски долара, ако огладнея, ако искаш, да ти дам парите, вади ги от джоба си, две по пет, ама аз не ги искам, не че не ме бива да пазарувам или че ще ги изхарча за дъвки и близалки, предпочитам сандвичите на Ави - масло, върху маслото сух колбас, върху колбаса настъргано сирене, върху сиренето листенце джоджен и зелено перо лук, понякога прозрачна месечинка от краставица.

- Мамо, не се ядосвай - говори с мекия си глас Александър, той е мъжът в къщата, Ави е разведена, - искаш ли да извадя водката от хладилника и да ти налея?

- Ти защо не спиш бе! - кара му се Ави. - Знаеш ли колко е часът?

И Алекс като мене знае колко е часът, без да поглежда часовника.

- Минава три - казва кротко той.

- Отивай да спиш! И аз ще си легна ей сега.

Алекс се прибира в стаята си, чувам хриптенето на матрака, после шумоли чаршаф, Алекс спи завит презглава.

Спря, Крис спря на долната спирка на автобусите.

Говори на някого.

- Добър вечер. Студент ли сте?

- И какво, ако съм? - отвръща малко заядливо другият.

- Не, не това е проблемът - усмихва се Крис, чувам усмивката му, все едно мъгла се вози на ролкови кънки, усмивката му е мрачна и преминава бързо, - имам семеен проблем...

- А мен хич не ме интересува! - отсича другият.

- Вижте, моля ви да ми помогнете - подхваща Крис, - жена ми е красива, много я обичам, обаче й изневерих и тя ме хвана. Сега приритва да си отмъсти.

- Бавно схващам - обажда се пак заядливо другият, - какво ме вълнуват вашите изневери?

Крис е на път да избухне, но се сдържа.

Познавам по звука "в", с който започва, представям си буквата, бележеща този звук - очила, изправени на дясната дръжка на рамката - горното стъкло е подуто и три пъти по-голямо, отколкото му се полага, долното е нормално - Крис побеснява и се сдържа.

- Вълнува ли? Не съм казал, че трябва да те вълнуват семейните ми проблеми. Искам само да дойдеш с мен - не те познавам, не ме познаваш, тъмно е, не виждам лицето ти, и ти моето, ела вкъщи, нека жена ми да ми изневери с теб, пред мен, да разбере, че мъжете са еднакви, и да не си търси тъпкачи, схващаш ли?

- Схващам. Ега ти боклука! Ти си голям боклук, бе! Как така ще чукам жена ти пред теб!

- Ще ти платя...

Оня се колебае и взема по-изгодно за себе си решение.

- Не ти ща мърлявите пари! Но после ще ме закараш до Центъра. Няма таксита, вися тук от дванайсет без нещо.

- Ще те закарам. Вкъщи ще изчакаш на стълбите, аз ще угася лампите, да не те види и тя, и ще я чукаш в хола, на дивана и без приказки. Качвай се.

Качват се в колата и се връщат, ланчията пак спира пред втория вход на 465, влизат във входа, четиридесет и две стъпала и всички лампи в апартамента на Ави угасват, опитвам се да не слушам разговора между Ави и Крис и половината не го чувам, но все пак картинката ми се изяснява: Крис сяда в единия край на дивана, Ави ляга по гръб с глава в скута му, Крис е прегърнал главата й, надвесил се е и я целува, краката на Ави са извън дивана, вирнати, оня от спирката я чука прав, ръцете му се пъхат под гърба й, нагоре, глезените й масажират раменете на студента, декът им дава ритъм с гласа на Марая Кери, ръцете му сграбчват гърдите й (Ави има готини гърди - като две бели каски, захлупени на гръдния й кош), божичко, Крис май наистина е откачил, и през ум не ми е минавало, че...

Угасва уличното осветление и почти се удавям в тъмната вода на ранното утро.

Горе Ави сладостно охка, не вярвам да е от целувките на Крис, оня се празни като узрял цирей, на тласъци, бяла гной плисва в утробата на Ави. След около час мъжете излизат и ланчията отпрашва към Центъра.

Горе Ави светва лампите и се показва на терасата, вдига ръце и ги заравя в косата си, смее се на нещо, после се ядосва, мърмори, че оня от спирката бил готин тъпкач, но нямало шанс да го познае - нито видяла лицето му, нито нищо, пали цигара, пуши и хвърля фаса на тротоара.

Преди да се прибере в спалнята, пак мърмори:

- Крис е мръсник! Поне да беше ми показал лицето му!

Сабото й тропва по мозайката на терасата, Ави се повдига на пръсти в бялото си сабо, улавя перилата и се подава навън.

- Чуках се с мъж без лице, без име и без глас! - крещи на тъмното, Ави я бива да крещи на когото й падне.

И отива да спи.

Не, подминава спалнята, върви по коридора и завива наляво - влиза в кухнята, върти програмите на автоматичната пералня, тя шуми поглъщащо - поглъща прах за пране и вода, хлопва вратичката на хладилника, ясно, Ави ми приготвя сандвича, чувам как маслото полепва по филията, но оттук не подушвам какво слага отгоре, ножът реже нещо крехко, рязането е тъмнорозово на цвят... шунка?, олеле, откога не съм вкусвал шунка!

Опитвам се да подремна, докато Алекс тръгне на училище и ми донесе сандвича с шунка.

Разсъмването е пълно със слънчеви шумове, те ме събуждат, след дъжд първите са на спадаща пяна - това мокрият въздух тежко трополи надолу, пропада вдън земя, и тутакси започва да набъбва друга пяна, суха и жълта, топла - изсушеният въздух се надига с многообразни смехчета на силно газирана лимонада, смее се нагоре по стените на чашата и прелива над ръба на хоризонта.

Шумовете на събуждането на квартала не са толкова приятни - стотици хиляди едновременно изтичащи тоалетни казанчета и свистящи сифони, свирки на млековарки, настъпателно гъргорене на изстинали автомобилни двигатели, превъртане на стари ключове в стари патрони, падащи банкноти и монети в чинийките на вестникарските будки, разгръщане на вестници, кавги на автобусните спирки, не се бутай бе, мамка ти...

Алекс закъснява, хвърчи като бесен подир потеглящия автобус и вратата прищипва чантата, Алекс е вътре, а чантата е отвън, а къде ли е моят сандвич с шунката?

Преживявам го някак си.

Към осем и трийсет - девет отново настъпва тишина, от минимаркет "О'Кей" на талази ме залива сладковонието на топъл хляб и ме поваля по гръб, лежа в него като в спален чувал, докато гладът започва да ме стърже на едро ренде, но нямам време да отида до минимаркета, време е да се надигна и да сляза към Центъра, там днес ще е по-безопасно.

Всеки миг походката ми става по-уверена, нито намек за снощните болежки и парализи, подтичвам по десния тротоар, вляво, което изглежда толкова примамливо - недостроеният супермаркет, червено и бяло, супермаркетът, ето го там, вчера десетгодишно момче каза на майка си, че в неделя щели да го откриват, чул да говорят пред общината, да, тросна му се тя, заоткривали са го, откакто си се родил!

Но супермаркета, оня там, ако го открият в неделя, никога вече глад, над него ще увисне балдахин от насищащи миризми, сред тях червените на месото, белите на сиренето, кафявите на колбасите, сребристите на яйцата, фосфоресциращите на сметаната, ще се побъркам от тия миризми и ще забравя глада, ще успея да просъществувам и без глада.

Разтърсвам глава, сякаш вода ми е влязла в ушите, но не е.

Следва зелената бенка на кожата на квартала - недокоснато от строителните машини дере, обрасло с трева и тръни, тук-там върби, тук-там през пролетта цъфтят шипки и джанки, висят истински паяжини, отстрани има алеи и пейки, четири бебешки колички се полюшват и приспиват, а в спиците им слънцето играе на прескочи кобила.

По-надолу е пощата, дълга опашка чака до стената с пощенските кутии, червената е за бърза поща, жълтата - за обикновена, сигурно изплащат пенсиите, отпред в павилиона продавачката увива три карамфила в целофан, тъжен шум, винаги, когато някой мачка, разгъва или увива целофан, виждам лицето на мъртъв мъж и чувам как му расте брадата, а от другата страна (на пощата, а не на мъртвия мъж с растящата брада) дебела циганка продава печени семки, банани и чорапогащници.

Отклонявам погледа си отляво, но не поглеждам и вдясно, гледам в краката си и така подминавам песимистичната ограда на подстанцията за подгряване на топлата вода и се обръщам, все се надявам да й е минало разстройството, не е - коминът, право черво, непрекъснато бълва черни мръсотии.

Някой ден, все се надявам, ще открия пролука в крепостната стена на тази грозофилия, както и на търпението си, ще скоча вътре и ще я лиша от всичките й черва, прави, криви, дебели, тънки - ще я питам тогава как ще бълва.

Рефлексът, мимолетен спазъм на паметта, ме побутва да се преместя на левия тротоар, покрай тира с голям надпис на латински "Северни колела", стои там от миналата зима, заглеждам се в кабината, може пък шофьорът да се е смилил и да е дошъл да го отведе, и както си мисля за северните колела, нагазвам в изсипана на плочките замазка, отвратително течно състояние на вар, цимент и пясък, босите ми крака не се чувстват добре в нея, прецапвам навън и се оглеждам - сякаш съм надянал сиви ботуши на бос крак, гадост.

Обаче следващата локва ми отмива ботушите с топла вода - един лъч се е топнал вътре като нагревател за бойлер и е стоплил водата с учудваща бързина - призори тук сигурно е имало лед - пет сантиметра над топлата вода още се усеща студената му миризма.

Заради неприятността с разтвора подминавам училището, без да разбера междучасие ли е, не е ли, когато е междучасие, минавам между блоковете до шестограма в Марония-3 (градският квартал Източна Марония за административно улеснение е разделен на по-малки кварталчета, които се водят Марония-1, Марония-2 и така нататък) - покрай това училище, когато е в междучасие, не позволявам и на сянката си да припари.

Прилепил спомените в краката си, пристъпвам, всяка крачка е спомен, всяка тежка стъпка настъпва спомен, стъпква го - не искам нищо да си спомням, когато минавам покрай проклетото училище.

А има думи спомени, думи кошници, пълни с уханни асоциации и приятности, като думата "люляк" - катерушка за лилави булонки, целите само опашки и лилаво ухание, впрочем кога цъфти люлякът, през април?, през май?, аз му разрешавам да цъфти всеки месец - от уважение към лилавите булонки.

Или думи кошници, пълни с алхимични асоциации и приятности, като думата "книга" - хартиени герои, живеещи по хартиени формули, обичащи с хартиени сърца, умиращи с хартиени смърти, от които хартиени герои световният океан получава топли и съвсем нехартиени течения, а живите и четящите обрастват със светлокоси настроения или се преизпълват с най-благоприятни неподчинения.

Хоппала, оставям следващата препълнена дума кошница на тротоара, под ръка за следващия минувач, и виждам, че съм пропуснал поликлиниката, кметството, пропуснал съм дори магазина на "Деним" и в момента се каня да пропусна и отклонението за Марония-9 - вече съм между блоковете на Марония-1 и пердаша към пазарчето.

Заобикалям пазарчето и излизам чак при Двайсет и седма поликлиника, нарочно го заобикалям, там са открили една кебапчийница, с едни кебапчета, същински пръчки динамит, дето като нищо ще хвърлят във въздуха намерението ми да отида до Центъра.

Късата отсечка на Детската болница я изминавам в тръст, леви, десни, прехвърлянето на тежестта от крак на крак ме кара да се чувствам изцяло ляв, изцяло десен, мускулите на лявата ми страна, всичките до един, се изопват, тия леви лъкове изстрелват енергия за преместване на левия крак, после се отпущат, десните се свиват и разпущат, усещам ги като сърдечни клапи, като бутала, леви, десни, леви, десни, това е древната мелодия на движението въобще, ритмична, простичка, по-ритмично не падат дори песъчинките в пясъчния часовник.

От доста време насам се подготвям за чакащото ме премеждие на Пети километър, по моста не мога да мина, макар че късно нощем съм минавал, няма алея за пешеходци, под моста са се хванали гуша за гуша тролейбусните линии, автобусни, на маршрутни таксита, на камиони, на леки коли, чакам близо половин час, за да се добера до зелената площ около железобетонните букви на победата, подпиращи моста, където оглушавам, където се задушавам, където е по-добре да не бях се добирал.

И където, подпрян на "V"-то, от другата страна на същото "V", подслоняващо и мен, откривам, че в тревата седи много пиян мъж и старателно събира парчетата от счупената бирена бутилка, пръстите на дясната му ръка, изпорязани, кървят, но продължават да събират кафявите парчета и да ги трупат в дланта на лявата ръка, която е нещо непослушна и изтървава парчетата в тревата, пияният се прислушва, счупеното стъкло звъни различно от здравото, счупеното има счупен звън.

Събирането започва отначало, горкият пиян мъж, на петнайсетия път (броя ги) той им измисля по-добро събиране - като с кубчета строи шишето, което са представлявали преди час или два, и успява, успява да надигне стъкменото скърцащо шише и го поднася към устата си, пие, големият гълток му идва дòхаки и го катурва в дълбок сън, а шишето пак се посипва на парчета, както очаквам, ала не, очакването има бързи очи и вижда очакваните неща като свършени, в действителност шишето си остава шише, условно шише, по него - като нарисувани - личат контурите на парчетата, от които е стъкмено.

Спи, човече, спи, а аз трябва да прекося едно от опасните платна наоколо.

Вторачвам се в тях.

Не схващам реда на уличното движение на Пети километър, няма смисъл да поглеждам и пътните знаци, предимството е на по-дебелия, имам предвид - автобуси и тирове, по-кльощавите се изхитряват да минат заедно с тях (доколкото знам, забраненото за използване чуждо предимство) или заедно с тях (не мисля, че е разумно да се насадиш между ножчето и решетката на машинката за мелене на месо), трещящо-скърцащо-свистящите запушалки в горките ми уши изтикват горките ми тъпанчета чак в носоглътката, а от намордника, дето са ми надянали повръщащите ауспуси, носът ми се сплесква и не ще да вдишва нищо повече, радвам се за него, той поне има смелостта да откаже.

И изведнъж, като след ядрен взрив, мъртва тишина.

Оглушах, да му се не види.

За съжаление, само за миг.

Преглъщам и слухът ми се възвръща.

- Къде караш бе, да ти ... майката!

- А ти знака не го ли виждаш бе, кьорчо, кой има предимство? Аз! Да ти ... майката кьорава!

- Ти кого псуваш бе? Кого псуваш бе? - Шофьорът на маршрутното такси изскача на платното и измъква псуващия от реното, едър мъжага, чудя се как се побира в маршрутката и колко място остава за пътниците, докато се чудя, той сграбчва псуващия мъник от реното за ризата, ей така събира предницата на ризата в шепата си, и го вдига във въздуха.

Мъникът перпели с крака във въздуха, ама пак настоява за предимството си.

- Сега, като дойдат от пътната полиция, ще видиш, че аз имам предимство! Ще ми платиш за счупения мигач!

- Не те питам за предимството! Пикал съм ти на мигача! Питам те, защо ме псуваш на майка! Че ти на моята майка ще й минеш прав под чатала! И тя ще ти пикае на празната тиква, докато минаваш!

Ооо, омръзнали са ми тия шофьорски свади, много са ми омръзнали, преценяващо оглеждам стълпотворението от коли, спрели заради таксито и реното, те са препречили пътя, и злорадствам, че поне час няма да се измъкнат от задръстването.

Като механична играчка, недишаща и нечуваща, притичвам през тясното платно вдясно и съм сплеснат в локалното платно пред старите студентски общежития, механичната играчка има нужда да й се навие пружината, натъпквам дробовете си с въздух, стисвам уста, издувам бузи, пльок, ушните ми тъпанчета с благодарно попукване се връщат на местата си, сбогом, механична играчко, аз съм Гоб и съм се запътил към Центъра.

Нежелаещ да се откажа от крайната си цел, кротко, с междинна цел разтоварване, минавам покрай кафене "Венеция", покрай хотел "Шератон", покрай тамошната поща, стоп, подминах ги, връщам се двайсетина крачки и се вмъквам в подлеза, стъпала надолу, по две ги прескачам, лошо осветен тунел, през метър, че и по-нагъсто, пукат пуканки, стъпала нагоре, кино "Орион", дават оня екшън със Силвестър Сталоун, решавам да не го гледам.

Моите малолетни съседки в Марония-4 довечера ще си го разкажат по телефона и ще науча съдържанието - картинките, общо взето, са за нещастниците, дето нямат прожекционни апарати в ушите и не могат да видят, каквото чуват.

Ход на коня, това предприемам, за да стигна до алеята, ограждаща от север Ботаническата градина (моята крайна цел), покрай киното, улицата е успоредна на нужната ми алея, завой надясно, буквата "Г" ми е любимата, Гоб, нали така, поглед нагоре по алеята, надолу, никаква кола не се задава, бегом, засилвам се и скачам.

Там е работата, че когато скачам, винаги успявам да се погледна отстрани - коремът прибран, хълбоците напрегнати, глезените, навити на пружини, за да ме приземят с пружиниране в Ботаническата градина.

Господи, каква благодат.

Въздухът е зелен и аз се вмествам в него, без да побутна и най-грацилната зелена молекула.

Дишам възторжено, зеленото тук е като сбогуване със злото.

Под краката ми дебелият слой шума не помръдва, тя е едно окапало листо, умножено по милиарди клони, стотици хиляди дървета и десетки есени, тя е кадифени кръпки мъх и гъст реприз от трева.

Горе небето е тънка мрежа за коса, прихванала косите на дърветата.

Пристъпвам по умноженото листо, на зигзаг между дърветата, истинско кощунство, констатирам и се пльосвам по гръб.

Слушам как листото диша.

Едра капка вестоносец капва на ухото ми и ме предупреждава за нашествието на небесните аварии.

Не е силен дъжд, просто ръми.

Но когато ръми в гора, ръменето също се умножава, както сенките, както птиците.

Планините пък умножават други неща.

Ако мога да отида в някоя планина и ако мога да извикам: Гооб!, ще бъда умножен много пъти сам по себе си, не се съмнявам.

Стъпки.

Момче и момиче вървят под дъжда и се крият под чадърчета от мелба, неговото е синьо, нейното - розово.

Оглеждам ги внимателно, колко странно, чадърчетата им са нищожни, две петунии на дървени стълбца, а и двамата са напълно сухи, странно наистина.

Когато продължавам надолу, намирам самотен старец на самотна пейка, слуша транзистора, издуващ пазвата му отдясно.

Не ме забелязва.

Сполуката ме прави непредпазлив, приближавам се, влачейки крака и клякам до пейката.

Пак не ме забелязва.

Още по-добре, ще мога да чуя криминалната хроника, часът сигурно минава един следобед.

Слушам музика.

И още музика, която се прекъсва от сигнала на предаването.

Водещият губи настроението си (иначе "Марония сутрин, Марония следобед" е лъчезарно предаване), гласът му звучи напрегнато.

Обявява началото на рубриката.

Съобщава за убийство в Южна Марония.

Жена убила мъжа си, както спял, със сатър, под възглавницата била положила дъската за рязане на хляб и я използвала вместо дръвник.

Водещият прави пауза и ми оставя време да се замисля над подробностите.

Той се е върнал от работа - седнали да вечерят - тя била сготвила любимите му пълнени чушки - след вечерята измила съдовете - той гледал новините по телевизията - тя му оправила леглото - точно тогава пъхнала дъската за хляб под възглавницата - той си легнал - тя седнала в хола и започнала да глади и кърпи бельото му - била прала сутринта - той захъркал - тя извадила сатъра от килера, с тоя сатър транжирали прасето за Коледа - на пръсти влязла в спалнята - замахнала - повдигнала се на пръсти, уловила оръжието с две ръце - сатърът се врязал в дъската за рязане на хляб - главата подскочила на пухената възглавница и продължила да хърка още известно време - тя се върнала в хола и взела да прибира изкърпеното бельо в чекмеджето на скрина.

Водещият заявява, че мотивите на престъплението се изясняват от местната полиция и мрачно съобщава за второ убийство, в Източна Марония, на гарата.

Някой завързал някого на железопътните релси и влакът му отрязал главата.

Главата преброила осем траверси, преди да си даде сметка, че не е редно да се отдалечава толкова от тялото, и спряла.

Жертвата още не била идентифицирана, убиецът се издирвал.

Съобщава за трета отрязана глава.

На околовръстното шосе имало гъста мъгла, два автобуса се разминали, шофьорите били подали глави навън през спуснатите странични стъкла и се опитвали да видят нещичко от пътя, минали съвсем близо, почти се докоснали и когато се разминали, единият продължил с обезглавен шофьор, главата му останала на осевата линия, може би да я следи по-отблизо в гъстата мъгла, но въпреки това на следващия завой автобусът напуснал шосето и се преобърнал в канавката.

Майка му превъртяла, повила главата в пелени и цяла нощ я приспивала с нани-на.

Съобщава за ангорския котарак Анго, който прегризал...

Познавам го тоя Анго, мекотело, много козина и под нея - дунапрен, същинска възглавница с опашка, не личи има ли кости, има ли мускули, то и какво да личи, щом ги няма, а когато се движи, козината му ту потъмнява, ту просветлява и тия приливи и отливи всъщност се преместват ей оттук до ей там, без той да помръдне и крак.

Запознахме се преди около година с възглавницата Анго.

Тогава още не бях бездомен и заедно със съквартиранта ми Филип отидохме на гости в Марония-7 у едно приятелско семейство, негови познати, мъж, жена и котаракът Анго.

Когато Филип позвъни и ни отвориха, жената взе Анго на ръце и го отнесе в кухнята.

- Не понася гости - обясни тя.

Мъжът беше полковник от военновъздушните сили.

Минахме в хола, сипаха по пиене и се разприказваха с Филип какво хубаво лято прекарали заедно в Гърция преди пет-шест години, а аз тихомълком се запътих към кухнята, вратата беше затворена, но отдолу имаше пролука и си поговорихме с Анго.

Винаги правят така, винаги, оплака ми се Анго, дойдат ли гости, затварят ме в кухнята, като че ли съм хапещо куче!

А ти не хапеш ли, попитах.

Анго изфуча.

Мога, но не хапя! Някой ден ще им дам да се разберат, помни ми думата!

Ревнуваш, ревност е, нали, попитах; подкарам ли с питането, карам дълго.

Ревнувам, потвърди Анго, защо само те ще имат гости, а? Аз какво съм? Тенджера? Чайник? Държат ме в кухнята! Пак добре, че не са се сетили да ме пъхнат в хладилника!

А на теб не ти ли водят понякога...

Аз съм кастриран, тъгата в гласа на Анго имаше непознати за мен измерения.

Отворих вратата и му предложих да му придружи до хола, тъй де, бях гост и не вярвах...

Анго не помръдна от мястото си.

Какво ти става, нали искаше и ти да бъдеш при гостите, ядосах се.

Няма да понеса, ако повторно ме довлекат на ръце в кухнята, рече мрачно Анго.

Виждахме се още три пъти и нещата не бяха по-различни.

И ето че Анго си удържа на думата.

Снощи пак имали гости, много гости, седели до три часа сутринта.

Гостите се разотишли и семейството си легнало, тя - в спалнята, той - на дивана в хола, така спели от години, от онова лято в Гърция.

Анго се покатерил на дивана, промъкнал се отстрани и прегризал сънната артерия на господин полковника.

Полковникът само замахал с ръце, не схванал какво го хапе - комар?, паяк?, - а докато схване, Анго го лишил от възможността да схване каквото и да било.

Така е станало, казано набързо, в действителност е станало по-бавно, разчленено:

Анго спи в кухнята, винаги там спи - вратата винаги е затворена, - пролуката под вратата е широка, но не достатъчно - Анго е лежал на някой стол, когато е взел решението - скочил е от стола, близнал се е тук и там, пригладил се е - после е легнал пред пролуката - очите му били впити в тъмния отвор - бавно и постепенно се е разплескал като хамстер, като шницел, приличал е на котешка кожа, постлана пред вратата, краката настрани, опашката назад, като риба скат с дълга козина - тогава се е промушил отдолу - в антрето пак е спрял и пак се е облизал, преди това е вдишвал дълбоко, за да си възстанови изтласкания навън въздух, и е събирал разплесканите си форми в котешки - грациозно е прекосил антрето, отърквайки се в тапетите по стените - пак е спрял - снишен е влязъл в хола - не се е нахвърлил веднага - разходил се е под масичката да види спи ли господин полковникът - спял е, дълбоко - тогава клекнал пред дивана - задните му крака се напрегнали, предните - изопнати, се поотпуснали, и леко се присвили, опашката биела вляво и вдясно, очите му сумрачно лъщели - скочил - извисяването било достатъчно - паднал на гърдите на полковника и впил зъби в шията му...

Проклет котарак, какво ли ще му направят?

Водещият обяснява, че съпругата на полковника изпълнила присъдата с личното оръжие на мъжа си.

Следва музика, на фона на музиката се питам, в коя ли кофа за боклук са хвърлили Анго, знам точно къде се намират всички кофи за боклук в Марония-7, и дали да не го навестя.

Музика.

Не ми се слуша музика, не ми се ще да навестявам за последно сбогом една окървавена възглавница с дупки от пистолетен куршум в главата.

А старецът е заспал, затова не ме е усетил, спи и слуша "Марония сутрин, Марония следобед".

Варианти като: убийство със сатър, със зъби - не са никакви варианти, мисля си, все си е убийство.

Ако ще и с противотанково оръдие да е извършено.

И дочаквам и мен да ме пометат с такова оръдие.

- Важно съобщение! - улучва ме в гръб гласът на същия водещ.

Бях се запътил надолу, но не ми е в стила да пропускам важните съобщения ходом назад и с няколко крачки отново се озовавам до пейката.

- Всъщност - продължава водещият, - повечето от нашите слушатели вече знаят, че от сутринта през половин час предаваме това съобщение за живеещите в крайните квартали. От осем до шестнайсет часа днес се провежда акция за избиване на бездомните кучета и молим собствениците на кучета в тези часове да не извеждат на разходка своите любимци, за да се избегнат нежелани инциденти.

Музика.

Една трета от мозъка ми ме уверява, че е така, знаел съм го от няколко дни и няма защо да беснея, втората трета се е захласнала по музиката и даже си тананика (спасява се по свой си една трета начин), а третата третина съвсем категорично отказва да е чула важното съобщение или да е знаела нещото от по-рано, тя чисто и просто отказва да поеме отговорност.

Опитвам се да я вкарам в правия път, но усещам, че ей сега ще се случи нещо и се отдръпвам от пейката.

Старецът се прокашля.

Старецът угася транзистора и започва да рецитира цялата криминална хроника, дума по дума, без да изтърве нито една подробност, нито една драматична пауза, направена от водещия.

Излиза, че аз съм спал, защото доста детайли са минали на бегом покрай ушите ми, докато той е бил буден, слушал е и е запаметявал.

Протяга ръка и ме докопва отзад за врата.

- Не бой се, млади момко, не бой се - уговаря ме гальовно да не се боя, - няма да ти причиня зло, искам само да те погаля... - И ме гали. - Ако питаш, защо уча тая кървава хроника наизуст, ще ти кажа: ако хората правеха същите усилия като мен, щяха по-добре да разбират поезията. Ти какво мислиш за поезията?

Премълчавам.

- Всички млади сте такива - въздъхва старецът, - но като станеш на моите години, ще си получил достатъчно доказателства в подкрепа на моята идея, че който по-добре разбира поезията, не може да убива. Нито друг човек, нито куче.

Улавям се, че не го гледам, едното ми око не го вижда, другото - проверявам - също, примижал съм от кеф, че ме гали, а щом не гледаш този, който ти говори, не го и слушаш, стара истина.

Има и други стари истини, Гоб, наричат се причинно-следствени връзки, за тях говори старецът, ама на теб младостта ти е блокирала пътя към казаното, хайде остарявай по-скоро, дяволите да те вземат, Гоб, галенето-обичащ-безкрайно!

- Ей, момче, от одеве искам да те питам: какво правиш тук? - Дланта на стареца се втвърдява и разклаща главата ми, с неохота отварям очи.

- Брой, че не съм тук - отстъпвам за кой ли път от пейката.

- Защо? Зле ли си?

- Гладен - отчаян - бездомен.

- Изгониха те от къщи ли?

- Не знам. Никога не съм имал къща.

- А защо?

- Това е най-добрият начин да си бездомен, нали?

- Ако аз те прибера в моята къща?

- Не го прави, ще те намразя.

- Интересно.

- Не съм свикнал с добрината. Няма добри хора. И ти само се преструваш на добър.

- Не се преструвам!

- Всички се преструват!

- Много си категоричен, не си ли?

Съм.

Този, който познава най-добре хората, е техният дом - къща, апартамент, всяка тухла, всеки панел са свидетели на денонощното им мразещо поведение, всяко тумбаче на гипсовата шпакловка е свидетел на погледи, жестове и думи на омраза, принадлежащи на всеки и адресирани за всеки, в очите или зад гърба.

Само когато остареят, само тогава хората поканват добротата да поседне в креслото до тях и мълчаливо я оглеждат, спомнят си кога са били добри и го отчитат като грешка, не си спомнят някога да са били добри и съжаляват приседналата на крайчеца на креслото доброта, сякаш е дете с вроден дефект, нещо от рода на куцо, гърбаво, безръко и сляпо за капак, съжаляват я и се замислят дали да не й дадат малко милостиня, един вид индулгенция за закупуване на Отвъдното^*.

Това и много друго ми каза къщата, която някога смятах за своя.

Говорехме си една вечер и тя ми каза, за да не се заблуждавам.

После се самоуби.

Позволи на една ръждясала арматура да се счупи, да щръкне навън, да изтика прилежащото й гипсово тумбаче от стената, то падна и събори пепелника в кошчето за хартиени отпадъци.

В пепелника имаше неугасена цигара.

Изгоря всичко, а когато и тапетите се превърнаха в пепел и опадаха по пода, черните панели отдолу вече нямаха спомени.

Обвиниха мен за пожара, пребиха ме и ме изгониха.

* В моя Собствен Тълковен Речник (за по-кратко го наричам Се-те-ре), та в Се-те-рето пише, че ОТВЪДНОТО е най-подлото обещание, дадено на хората, за да ги възмезди за неудобствата на смъртта, и звучи горе-долу така: ти направи това (смъртта) и ще получиш онова (ОТВЪДНОТО); ОТВЪДНОТО е меко, голямо и правоъгълно - като вълнено одеяло, - с него можеш да се завиеш презглава, когато те е страх; ОТВЪДНОТО е оградено с висока каменна ограда, обрасло е с трева и бучиниш - като старо оброчище, - в него можеш да избягаш от всичките си неприятности и дори от самия себе си. Под обяснението има забележка: ОТВЪДНОТО не е обещано само на хората, а на всяка жива твар, която има душа. Кучетата са душеносци, тоест душепритежатели и също имам право на ОТВЪДНОТО. [обратно]

© Петя Караколева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 08.03.2013, № 3 (160)