ИЗТОК И ЗАПАД

Никола Д. Йорданов

web | Модерната география на културата

Под това заглавие постоянният сътрудник на френското списание “Илюстрасион” Гулиелмо Фереро обнародва статия, в която се записва: Отиваме ли ние още един път да дирим спасение към Изток? Западът, толкова горд със своята наука, със своето богатство и със своята сила, ще се върне ли, като скромен ученик, в старата школа, гдето той се научи преди толкова векове да мисли и да действува?

В Европа и в Америка, казва Фереро, книгите върху азиатските страни се увеличават, както се увеличава числото на пътешествениците, които посещават крайния Изток. В Германия цяла една школа проповядва, от войната насам, възвръщане към източната “мъдрост”, последна надежда на ударения в своите жизнени органи Запад. В англосаксонския свят религиозни движения от индийски произход имат голям успех. Тагор и Ганди са две личности, които интересуват все повече пацифистичните и космополитичните среди на Европа. Когато Тагор дойде преди две години в Италия, около него се създаде такова любопитство, че фашисткото правителство се уплаши и го спря грубо при първата станция на неговото пътешествие - в Милано.

Публикуваното неотдавна във Франция голямо изследване под заглавие “L’Appel de l’Orient” показва до колко въпросът занимава интелектуалните французки среди. Писатели, художници, философи, пътешественици, ориенталисти са дали своето мнение върху източното влияние и върху неговите полезни или вредни последици. Техните отговори образуват един том, който е един крайно интересен документ.

Но заключенията на толкова компетентни съдии са твърде противоречиви: очевиден белег, че проблемата е сложна и тъмна. Фереро се е постарал да я осветли до някъде. “Изток, казва той, е един неопределен и неточен израз. Не би ли могло по-точно да се каже Азия, като се разбира под този израз и Египет? Азия е упражнявала върху Европа и върху целия западен свят едно толкова характеристично влияние, че само нейното име е достатъчно да даде известно осветление върху въпроса, който ни интересува. В областта на изкуствата, философията, науката, търговията, индустрията и земледелието Азия е упражнила, в известни исторически моменти, значително влияние върху Европа. Под римското владичество, туй, което бихме могли да наречем научна медицина, имаше своите най-цветущи школи в Азия. Прасковата, черешата, гроздето, портокалът, черницата и бубата са дошли от Азия, както са дошли от там кафето и памукът, които Бразилия и Съединените щати произвеждат днес в толкова голямо количество. Азия е доставила на възраждащия се Запад, след германските нахлувания, модела на почти всички индустрии. В последните векове още тя го е запознала с чудесата на керамиката.

Бихме могли да увеличим примерите. Един китайски писател, Кю Юнг Минг, поддържа дори, че днешният рационализъм на Европа е от китайски произход. Като посещавали Китай в XVII век, европейците ще да са усвоили първата идея за едно основано върху рационални начала, а не вече върху религиозни вярвания, общество. Подражаване на Китай ще да е спомогнало много да се създаде онова общо безверие на висшите класи, което през течението на XVIIІ век е подготвило френската революция.

Но всички тия влияния са били за Азия само преходни и тленни превъзходства. Ако е имало епохи, в които науката и моделите, било на изкуството, било на практическия живот, са идвали от Азия в Европа, имало е епохи, в които те са отивали от Европа в Азия. От един век насам ние сме учителите на Азия, поне в науката и в индустрията.

Иначе е в областта на религията. Азия е люлката на Бога, голямата работилница на свещените книги, теологическата майка на човечеството, отечеството на великите космологически религии - юдаизъм, маздеизъм, брахманизъм - и на великите морални и социални религии, които са се развили върху космологическите религии - будизъм, християнизъм, ислямизъм. Континентът е научил всичките раси на земята да подигат очите си към небето. В религиозно отношение, Азия всякога е давала на цял свят, без да е нещо получавала.

Да се пита човек дали Азия е предназначена да упражни ново влияние върху Запад, значи да се пита дали Запад е готов още един път да възприеме едно от тия велики религиозни откровения, на които Азия периодически е познавала мистериозната сила. За да се реши така поставеният въпрос, достатъчно е да се хвърли един бръз поглед върху религиозното състояние на Азия и на Европа.

Какви религии господствуват днес в Азия? Те са ислямизмът, който държи целия близък Изток, една част от английска Индия и прониква, от известно време насам, в Япония; будизмът, твърде разпространен в Индия и в Китай; конфуцианизмът, - ако може да се нарече религия тази практическа школа на здравия смисъл и на разума, на която учението се предава от поколение на поколение; като един свещен завет, - в една част на Китай. Към тия велики всемирни религии трябва да се прибавят няколко национални вероизповедания, като шинтоизмът, и известни философски, религиозни и политически в едно и също време движения, създадени в Индия от съприкосновението със западната култура. Европа, като се изключат няколко малки еврейски и мюсюлмански групи, е християнска. Но тя не е такава с еднаква сила. Усърдната вяра се намира само у някои малцинства; освен тия малцинства, има навсякъде голямо число слабо вярващи хора и значително число свободни мислители.

Да вярваме ли, че тези свободни мислители, тези хладни християни, или тези ревностни християни ще се оставят да бъдат засегнати в едно близко бъдеще от “позивите на Изток”? Че те ще се преобърнат в защитници на ислямизма, на будизма или на конфуцианизма? Че ще се наредят между учениците на Тагор или Ганди с усърдието на първите християни, които вървяха след апостолите?

Едно такова вярване би ни накарало да се усмихнем с пълно право. Не трябва да се взема за религиозен устрем туй, което е чисто литературно любопитство. Европа и Америка са станали ненаситни потребители на книги. Гладът за напечатана хартия, който ги измъчва, е капризен; той иска храна всякога разнообразна; той обича редките и екзотични ястия. Книгите върху Изток и неговите религии са една от тия храни: нищо повече.

Имало е момент след войната, когато мистичните книги са били на мода в Европа, както и в Америка. Житията на светиите се продаваха толкова, колкото се продаваха и известни романи, даже и в по-голямо количество. Наблюдатели, малко припрени, видяха изведнъж в наклонността към тия четива предзнаменование за едно възраждане на религиозния дух. Те се мамеха, както се е измамило фашисткото правителство, когато се е уплашило от тагоризма на миланците. Запад чете всякакъв вид книги и живее, като че не е чел нищо. Многобройността на четивата унищожава техния ефект. Една книга действува върху духовете, само ако е сама или почти сама в едно преобладаващо положение, както е била Библията в такова положение в продължение на толкова столетия. Никога не са се писали и публикували повече книги, отколкото в нашата епоха, и никога действието на книгите не е било по-малко. Това е грубата сила на фактите, законът на необходимостта, който ни води много повече, отколкото леката привлекателност на идеите.

Азия съставя днес част от тази книжна консумация. Много европейци и американци адмирират в книгите индийската мистика или конфуцианската мъдрост, но щом затворят книгите, те действуват тъй, както биха действували, ако никак не бяха ги чели.

Това литературно любопитство и тази платоническа адмирация към източните неща, макар и да не донасят полза, не са обаче чисти игри на духа. Ние адмирираме Азия, макар нейната мъдрост да не може нищо да ни научи, поради същите причини, които подбуждат американците да посещават Европа: защото чувствуваме нужда да познаем, да адмирираме, да спасим останките от древните качествени цивилизации, които ние разрушаваме немилостиво всякой ден, за да увеличим нашето богатство и нашата сила.

Това е трагедията на модерния свят: никога да не забравяме това. Древните качествени цивилизации, които имаха за цел съвършенството, а не силата, са нашият изгубен рай. Ние не можем вече да се върнем в него; но баснословните богатства, събрани от един век насам, не могат да ни накарат да го забравим. Всичко, което ни го напомня, става свещено; същото е и с Азия, гдето следите от тия цивилизации са още по-многобройни, отколкото в Европа. Ако материалните останки - здания и художествени произведения - тук са по-малко разнообразни и не толкова добре запазени, намира се още в Азия туй, което не се намира почти вече в Европа, живи останки от това велико минало: нрави, традиции, методи на възпитание, добродетели.

В Азия, както в Европа, западните хора търсят по-малко бъдещето, отколкото миналото, едно минало, от което те не могат да се отделят, защото са го разрушили. Един от сътрудниците на голямата анкета, публикувана под заглавие L’Appel de l’Orient, този, който изглежда да е по-добре разбрал тази капитална истина, е граф Кайзерлинг, немски философ, много известен със своите често пъти дълбоки критики върху модерната цивилизация. “Когато европейците днес, пише той, противопоставят Изток на Запад, те имат предвид в действителност не източния идеал и западния, а класическия идеал и средновековния противопоставят на модерния идеал, т. е. идеала на съвършенството противопоставят на идеала на прогреса.”

Би било мъчно да се определи с по-голяма точност и ясност днешният азиатизъм на Европа и на Америка. Туй именно великият индийски поет Тагор изглежда, напротив, да не е разбрал. В много от своите съчинения, особено в своя Национализъм, той противопоставя с голяма сила спиритуализма, дълбочината на вътрешния живот, неуморния устрем към морално съвършенство на Изток на материализма, на алчността, на бързината, на ненаситното желание за богатства, на необмислената активност на Запад. Но той не изглежда да подозира, че конфликтът, който вижда между Изток и Запад, съществува в недрата на самия Запад; че има две Европи и две Америки, всякога в борба със себе си, както Изток и Запад, и поради същите причини; че всякой европеец и всякой американец, колкото и малко образован да бъде, е в едно и също време западен и източен човек.

Малко чудният образ на Метерлинк, според който би имало в човешкия мозък една източна половина и една западна, би могъл в известен смисъл да изразява една дълбока истина: трагическата двойственост на нашата епоха, която, за да завладее земята и нейните богатства, е трябвало да разруши една част от богатствата, създадени от нашите бащи: изкуства, морал, религии. Защото всичките загадки на XIX век, които са мамили толкова проницателни умове, се разясняват, когато човекът вижда в неговите толкова прости черти гигантската работа, която Запад върши от един век насам.

Преди пет века човекът не познаваше още планетата, която Бог му беше определил за жилище. Той не знаеше нито колко беше тя голяма, нито каква форма имаше, нито от кого беше населена. Океаните бяха още диви пустини от сътворението на света; клоновете на човешкото семейство живееха изолирани: човечеството не се познаваше.

В петнадесетия век европейците започват методическото изследване на земята. Малко по малко човечеството се познава. Бавно, в продължение на три века, това завоевание се ускорява в продължение на деветнадесетия век, колкото повече механическата, количествената, научната цивилизация на Запад залива всички континенти, с железниците, телеграфите и новия огън, който от покорен домашен роб на човека е станал господар на света.

Завоеванието на Земята и на нейните богатства е гигантското дело, което една част от човечеството върши от един век насам. Започнато от европейците и от американците, то трябва да стане дело на цялото човечество. Ако има у всички народи и всички раси една обща страст, тя е да си осигурят завладяването на нашата планета. Ето защо Азия също ще бъде до известна степен въвлечена - тя започва да се въвлича в западния вихър.

Но, за да се завърши бързо това завоевание, трябваше едно усилие на въображение, на ум, на воля, такава работа, каквато светът не беше още виждал. И тъй, всички качествени цивилизации на миналото не бяха се постарали да възбудят човешкия дух, за да бъдеше той годен за най-интензивно усилие, но да го ограничат и да го изтънчат, за да можеше той да достигне в изкуството, в морала, в политиката, в обществения живот най-високото съвършенство. Деветнадесетият век се е намерил пред известно число политически и религиозни учреждения, естетични и морални традиции, които вековете му заповядваха да обожава, но които го затрудняваха в неговото ново усилие.

Той ги е разрушил без колебание. Колко хули са го отегчавали в течение на неговата херкулесовска работа! Достигнаха да го обявят за най-глупавия от вековете. Ако се обсъдят неговите разрушения, без да се държи сметка за работата, която имаше да извърши, би трябвало да го наречем “бесен и луд век”, нещо повече още от глупав век. Но той не беше нито глупав, нито луд: той отваряше един вид грамадна парантеза (скоба), която трябваше да прекъсне за няколко века тържествената фаза на световната история.

Защото завладяването на земята е само, може да бъде само, една парантеза, едно дело, което един ден ще бъде свършено или поне доведено до една такава степен, че то ще заема в умовете на хората само едно второстепенно место. Него ден човечеството ще се възвърне, върху уголемената земя, посред безкрайно по-значителни богатства и с по-мощни средства, към диренето на непостижимото съвършенство, което е било всякога неговата крайна цел, защото то е една необходимост на духа.

Поколенията, които вървят едно след друго от един век насам, са го всякога смътно чувствували. Поради тази именно причина те са адмирирали и почитали останките на миналото, колкото с по-голяма енергия го разрушаваха. Поради тази причина именно ние имаме в нашия мозък двете части, за които говореше Метерлинк. Ние живеем, така да се каже, само в една привременност. Ние знаем, че балсамираните трупове на древните цивилизации, запазени в библиотеките и музеите, пазят искрата, отгдето ще запламти бъдещето, денят, в който завладяването на земята ще бъде свършено. Ние работим всички, знаейки това или не, за това бъдеще, с източната, както и със западната част на нашия мозък.

© Никола Йорданов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 24.11.2006
Модерната география на културата. Родно и чуждо. Съст. Албена Вачева. Варна: LiterNet, 2006.

Други публикации:
Училищен преглед, 1926, № 1-2, с. 393-398.