‘ДА БЪДЕШ ЗАСЕГНАТ’
(Социологически поглед към рефлексивната история)

Нина Николова, Светлана Събева

web | web

1. Един почти Фокнъров разказ за конверсията на ‘женския’ опит

Книгата на Снежана Димитрова е едновременно вълнуващ и развълнуван разказ. Написана на един дъх, тя често оставя читателя си без дъх. “Жените, историята и нищо повече”не е назидателен и поради това външен, стерилен дискурс, а дълбоко въвлечено, заинтересовано, защото е изстрадано, послание. Тази книга е едновременно ‘подаване на ръка’ и ‘хвърляне на ръкавица’, защото поема риска да плати цената на “несъгласието на колегите си”, за да спечели “привърженици за проекта на Рефлексивната история”. И все пак, кое е онова, което прави възможно подобно говорене?

Подобно на Фокнъров разказ, в това задъхано повествование съприсъстват няколко дълбоко преплетени разказа, които интерферират, непрестанно провокирайки се един друг. Но “Жените, историята и нищо повече”не е интелектуалната автобиография на Снежана Димитрова. Доколкото присъства в един фрагментарен и схематизиран вид, биографичният пласт е само жетон за големия теоретичен залог на тази книга. Затова особено важно е да бъдат откроени и разграничени две паралелни логики: биографичната и теоретичната. (И само на пръв поглед те могат да бъдат идентифицирани като първа глава “Собствената стая” и втора глава “Работата на колективно несъзнаваното”.) Ако използваме ключовата за авторката фигура на ‘засегнатостта’, става дума за два типа засегнатости, които произвеждат различни, макар и взаимно обуславящи се, ефекти. Впрочем, понеже авторката не прояснява докрай фигурата “да бъдеш засегнат”, ще си позволим да разтълкуваме този образ: засегнатостта не е ‘вик на засегнато честолюбие’; в употребата на Снежана Димитрова засегнатостта има клиничен, социоаналитичен ефект и следователно поставя акцент не върху ‘че’, а върху ‘защо’; “да бъдеш засегнат” ще рече да почувстваш, да осъзнаеш и да поискаш да преодолееш собствените си граници. И за да не останем на равнището на голата декларативност, ще се опитаме да очертаем социалните условия за възможност на претенцията на тази книга.

И така, защо точно Снежана Димитрова? Основанията на подобно саморазкриващо говорене, които метонимично са очертани като ‘женския опит’, са биографични, но не и идиосинкразни. Ако отново се оставим на собствената й стилистика, бихме казали, че Снежана Димитрова успява да се изплъзне, преди “капаните на биографичното illusio” неумолимо да щракнат, защото съумява да превърне “текстовете и биографията на Улф в ресурс, легитимиращ отношенията ми с установените правила”. Но няма да е достатъчно. Защото Снежана Димитрова превръща не “текстовете и биографията на Улф”, а собствената си интелектуална биография в ресурс, при това не легитимиращ, а поставящ под въпрос отношенията й с установените правила.Авторката не остава в плен на биографичната си ‘засегнатост’ като жена-историчка, защото отказва да мисли ‘женското’ като подчиненост и да заеме социално приписваната й ‘женска’ позиция. Ако беше така, тя щеше да продължи да споделя ‘женския опит’ (с нас например) или дори да теоретизира върху него, но той завинаги щеше да си остане факт от личната й интелектуална биография. Снежана Димитрова прави нещо съвсем различно: тя извършва един типично ‘мъжки’ жест, проговаряйки за биографичната си ‘засегнатост’ и със самото това поемайки публичен ангажимент чрез нея.

Какви са основанията на втория тип ‘засегнатост’, теоретичните основания? И защо ‘микро-история’, защо ‘рефлексивност’? Авторката неведнъж говори както за “собственото си пленничество в моди и установени структури на писане на история”, така и за “механичното жонглиране със западноевропейските историографски моди” като ‘полеви ефект’. Големият успех на книгата на Снежана Димитрова обаче седължи тъкмо на това, че посланието й не робува нито на моди, нито на ‘стари страхове’ от ‘новото знание’. Настоятелният призив за повече теория в историографията, за въображение при работата с архивите, за по-фини и чувствителни методи в третирането на емпирията, е резултат от дълбока теоретична криза - кризата, в която изследователят се оказва тогава, когато се натъкне на нов изследователски предмет.Разбира се, в началото очертанията на този предмет са твърде смътни и проясняването им е продължителен процес, който за авторката започва още с изследванията върху ‘войната на калта’ (вж. Димитрова 2000), преминава през темата за ‘поражението’ (вж. Балканистичен 2001), през проблема за систематичното възпроизводство на травмата от несъстоялата се модернизация в учебниците по история’ (вж. Димитрова 2002; 2003) и едва след като новият предмет е дефиниран - ‘аномалиите на всекидневното’ - Снежана Димитрова стига до концептуализацията на проблема за метода.

Необичайното тук обаче е в самата среща с новия изследователски предмет. Какви са нейните условия за възможност? По парадоксален начин фигурата “да бъдеш засегнат”, пораждаща рефлексивния поглед (в един напълно бурдийовистки стил), е приложена не само към позицията на социалния изследовател в научното поле, но и към самия предмет на изследването. А това става възможно именно защото, отказвайки да приеме ‘женското’ като подчиненост, Снежана Димитрова успешно го превръща в некласическа методологическа стратегия, в рефлексивен научен хабитус. И въоръжена по този начин, тя вече е в състояние да се натъкне на ‘аномалиите на всекидневното’ като извънвсекидневни практики, като травматичен опит, като състояния на ‘засегнатост’ (например “действията на социалните актьори в случаите на ‘войнишки неврози’, състоянията и действията на ‘свидетелите на примерните войнишки разстрели’, на ‘адвокатите във военните съдилища’, които стават и ‘свидетелите на войнишкото въстание’”), заставящи индивидите да реагират, да извършват ответни действия (и те пишат писма, дневници, биографии, поезия, романи; правят снимки, филми, музика), като със самото това сътворяват ‘другите’ “неподозираните архиви” на микро-историята. Така че програмата за феноменологична микроистория, която Снежана Димитрова предлага, е резултат както от рефлексивна работа по преодоляване на теоретичната засегнатост от срещата с нов изследователски предмет, така и от конвертирането на биографичната засегнатост от ‘женското’ като опит в ‘женското’ като метод.

2. За общите места на ‘женския’ опит в хуманитаристиката

Когато подготвяхме тези бележки, смятахме, че за да останем верни на духа на тази толкова смела, честна и дълбока книга на Снежана Димитрова, трябва да се доближим до нея през проблематизацията ‘жените, социологията и... всичко, което би могло да следва оттук нататък за засрещанията между рефлексивната социология и рефлексивната история’. Така както Снежана варира въпроса на Виржиния Улф за жените и литературата, превръщайки го в подстъп към рефлексивната история, би следвало поне отчасти да артикулираме опита за това ‘как жените правят, преподават, пишат социология’. Не ни достигна обаче нито смелост, нито яснота, за да изнесем пред скоби гледната точка, от която пишем и говорим, да я именуваме като ‘женска’ и да я поставим в отношение със социологическата практика. Предпочетохме тази предопределеност да остане нетематизиран фон, затворен само в смътните интуиции за женското и мъжкото мислене/писане в социологията. Идеализацията за полова неутралност на социологическия дискурс ни се стори по-удобна. Открихме поне две оправдания за рисковаността на проблематизирането й тъкмо в социологическото поле: първо, може би социологическият дискурс и до днес, верен на своя произход от сциентистките увлечения на Новото време, остава по-силно обвързан с неутрализацията на пола на ‘познаващия/говорещия субект’, по-силно имунизиран срещу де-конструктивизмите (например срещу възможността за един “синтаксис на женското”, за какъвто говори Иригаре), по-малко пропусклив за литературните форми; и, второ, дори най-рафинираните програми на съвременните рефлексивни социологии - такива като бурдийовистката, етнометодологическата, социо-етнографската - все още не са задали термини, не са предоставили нагледността на ‘случаи’, чрез които един опит за подобна артикулация да има някаква опора.

Ако все пак решихме да засегнем тази проблематика, то е, за да кажем, че тя, изплъзвайки се, в същото време - благодарение на Жените, историята и нищо повече - се разкрива като неизбежна и отваря подстъп към себе си. Тази дръзка книга ни показва, че допускането за полова неутралност на историческия, социологическия и изобщо социалнонаучния дискурс може да бъде поставено под въпрос не толкова чрез фронтална (радикално феминистка или маскулинистка) атака, колкото чрез разказване на истории, чрез ‘полагане в интрига’. (Хана Арент казва, че “историята разбулва смисъл, без да допуска грешката да го назовава”.) Това, разбира се, са особен род истории - рефлексивни истории,които правят опит да разкрият значението на едно неотстранимо “parler-femme”.Известният съвременен немски философ Бернард Валденфелс (2000), който обръща внимание на това понятие на Иригаре, казва, че “това ‘говорене като жена’ предхожда ‘говоренето върху жената’, така както казването предхожда казаното”. В експеримента с начина на казване, на говоренето-като-жена е един от приносите на това изключително увлекателно мисловно упражнение, което Снежана Димитрова ни предлага, превръщайки себе си в обект на рефлексивна процедура, наред с разчитането на свидетелства за подобни актове при Виржиния Улф, Юлия Кръстева, Вера Мутафчиева, Ева Хофман и т.н. Ако последваме ‘рефлексивните истории’, разказани в книгата, ще видим контурите не само на рефлексивната историография, а на едно интердисциплинарно поле, структурирано около въпроса: кои са общите места на онзи интелектуален опит в хуманитарстиката, който условно наричаме ‘женски’. Условно, защото ‘женското’ в тази книга е само метонимия за онези идентичности, които ни разкриват като засегнати от чуждото, далечното, извън-всекидневното; неслучайно фигурата на опита “да бъдеш засегнат” е централна за програмата на феноменологическата микро-история, която Снежана Димитрова развива в изследванията си върху “преживяната Голяма война”.

Един от сюжетите на рефлексивната история например тръгва от засегнатостта от чуждия език - от образа на Ева Хофман “изгубена в превода”, за да види “работата и живота в другия език” като проблем на интердисциплинарните подходи и да рефлектира всъщност онова, което авторката на книгата винаги е демонстрирала с историческите си изследвания - пребиваване в гранични зони между история, социология, антропология, между теория и емпирия, също както писане и преподаване между български, френски и английски език.

Друг от сюжетите на рефлексивността тръгва от засегнатостта от литературното въображение като ‘другото’ на научния дискурс - не само от Виржиния Улф и нейната “Собствена стая”, но и от Вера Мутафчиева и Юлия Кръстева с тяхната Анна Комнина като въобразено общо място на идентичността им на интелектуалки, исторички, писателки, рождена среда на “езика на византинизмите”, формиращ за дълбинния женски опит за недоизказаното (с вдъхновените си страници върху тях Снежана Димитрова не оставя съмнение за мястото им в бъдещите програми на рефлексивната история). Но рефлексивно-историческият прочит на тези романи няма за цел да ни затвори в естетическо наслаждение, а да отведе до проблематизиране на ‘другите’ архиви на историята и социалните науки (писма, дневници, поезия, романи, фотографии, картини, филми, музика), чрез които например Първата световна война може да се почувства и артикулира - този път изцяло през мъжкия опит - като “войната на калта” или пък междувоенната култура - като култура на успешната модернизация и европеизация. Едно миметично отношение между литературното и историческото въображение би могло не само да отвори ‘другите’ архиви, но и да изобрети ‘другите’ начини на разказване, ‘другите’ наративни форми, които с вниманието си към единичното, уникалното (схващано обаче откъм неговата всеобщност), биха могли - както настоява авторката - да посочат “неконвенционалните места на европейската идентичност на българското минало”: да поставят в един смислов хоризонт “родопското село със сицилианското, ирландското, южнофренското, Варна с Тулуза, биографичния маршрут на Дорина Илиева с този на Ефре Симпсон, автобиографията на Одеон с автобиографията на киносалона в Монпелие и т.н.”

Следващ сюжет на рефлексивната история можем да разчетем през фигурата на засегнатостта от ‘другото’ поколение.От една страна, поколението на дъщерята - преводачка и редакторка, което провокира непрестанно питане доколко историята може да бъде не архаична, а съвременна, доколко един чисто интелектуалистки хабитус на “историята заради самите историци” не отчуждава знанието непоправимо от ‘живия живот’. От друга страна, можем да почувстваме засегнатостта от поколението на ‘бащите - учители’ в науката (от 70-те - 80-те години на XX в.), въздействащи върху своите никога непорастващи ученички чрез виновностното съзнание, че са станали ‘други’. Но рефлексивната история на Снежана Димитрова и тук не ни затваря в идиосинкразен психоаналитичен сюжет, а има социоаналитичен прицел: “обезсилване на травмираните места на колективната историографска памет” - “османската скоба (ХV-ХІХ в.), неосъщественото българско обединение (1878-1944), неуспешната българска модернизация и повърхностна европеизация”.

3. Историческото поле и “рефлексивността-рефлекс”

Започнахме с това, че проблематизацията ‘жените и социологията’ като предизвикана от ‘жените и историята’ е само опит за доближаване до тази книга, но не и улучване на сърцевината й. И наистина би било неуместно тя да се чете като изследване върху пола - като книга върху жените-исторички и предназначена за жените-исторички. ‘Женското’ тук сякаш е едно колкото разкриващо, толкова и скриващо име на философска стратегия,която предпочита да мисли всеки опит, всяка понятийност, всяко съотношение на силите не като нещо твърдо фиксирано, налично, необходимо, а като нещо, което е във възможност и затова - винаги крехко и несигурно. Впрочем тази стратегия - осъзната или не - се подсказва още с реторичната фигура на заглавието - със самоироничната конюнкция “...жените и нищо повече”.Всъщност става дума за ‘много повече’, тъй като книгата се основава на едно далеч по-многомерно от загатнатото в заглавието понятие за рефлексивност: рефлексивност, схващана и практикувана не като нарцистичен дискурс за Аза на историка, не като психоанализа на биографична (женска) травма, а като полеви ефект в смисъла на рефлексивната социология на Пиер Бурдийо, т.е. ефект на определена конюнктура на историческото поле. Сюжетът на тази ‘по-голяма’ рефлексивна история се завързва около липсващия историографски дебат за наследството на 70-те и 80-те години. Правейки явна собствената си позиция на историчка през своите парадигмални и институционални обвързаности и през интелектуалната си траектория, описвайки - до степен на болезнено саморазкриване - сътрудничества, съперничества, институционални вини, критикувайки, оправдавайки и т.н., авторката прави опит да разбере собствените си избори и тези на протагонистите си като позиционирания вътре в “поле на сили”, т.е. в една обективна структура от позиции и отговарящи на тези позиции научни хабитуси. Тук е важно да посочим особената пасивна - в смисъла на претърпяна, изстрадана, акумулирала време - детерминанта на този рефлексивен хабитус: всички диагностики на съвременната конюнктура на историческото поле, както и на отношенията му с полето на властта (неизбежни поради спецификата на историческия дискурс като ключов ресурс за формиране на националната идентичност) са от позицията не на вънпоставеност, а на свръхвъвлеченост в историческата практика, предполагаща иницииране и претърпяване на въздействия. Ако отново си послужим с един термин на Пиер Бурдийо, тази книга е породена от “рефлексивността-рефлекс”, която се задейства не ех post върху готовите продукти на историческото изследване, а като черта на изследователския хабитус присъства още на равнището на конституиране на обекта на исторически интерес. Оттук и това така характерно за историческия почерк на Снежана Димитрова миметично отношение между историческа емпирия, архив и социална теория, което - без да привилегирова нито един от тези елементи на историческата практика - винаги ги нарежда в евристични комбинации. Едно рефлексивно историческо въображение, което прави историята неумолимо съвременна.

Март 2005
София

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Валденфелс 2000: Waldenfels, В. Das leibliche Selbst.Vorlesungen zur Phaenomenologie des Leibes. Frankfort am Main: Suhrkamp, 2000.

Димитрова 2000: Димитрова, Снежана. ‘Моята земя’, ‘моята сцена’, ‘моето пробуждане’: фигуративните преживявания на природата по време на Голямата война (1914-1918) и българската модерност. // Критика и хуманизъм, 2000, № 2.

Димитрова 2002: Dimitrova, Snezhana. Europe as a Traumatic Place of Official Historical Memory?:Figures of European in the Obligatory (Modern) Bulgarian History Textbooks (1917-2000). // Tokove istorije (Belgrade),2002, № 3, pp. 39-58.

Димитрова 2003: Dimitrova, Snezhana. Traumatizing history: The textbooks in Modern Bulgarian history and Bulgarian national identity (1917-1996). // Studies in Ethnicity and Nationalism,ASEN, 2003, № 1, с. 56-72.

Балканистичен 2001: Балканистичен форум, 2001, №: 1-2-3 (тематичен брой: Поражението: култури и политики. Съст. и ред.: Сн. Димитрова).

© Нина Николова, Светлана Събева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.09.2005, № 9 (70)

Други публикации:
Димитрова, Снежана. Жените, историята и нищо повече. Предизвикателствата на рефлексивната история. София: Лик, 2005