Маргарита Терзиева

web | Адаптацията като стратегия...

На Лев Николаевич Толстой (1828-1910) руската литература дължи един от най-сполучливите опити за създаване на универсален език на произведенията за деца. Той пише лаконично, но ярко и изразително, като създава невероятна стилистична организация на своята детска проза, отчитайки особеностите на психологическото развитие на детето. Писателят започва да твори за най-младата читателска аудитория в края на 50-те и началото на 60-те години на 19. век. Същевременно той се отдава на педагогическа дейност и организира първото селско училище в имението си в Ясна поляна. Без да е педагог според официалните стандарти, в своите педагогически интереси Л. Н. Толстой се ръководи от любовта си към човека и преклонението пред детето, от признаването на неговата индивидуалност и неповторимост, от уважението към личността и правата му и поставя в основата на своето творчество за деца нравствените послания за съвест, любов, свобода, самоусъвършенстване. Специално за обучението на селските деца Толстой съчинява оригинални разкази, преразказва приказки и басни, които издава в книгите “Азбука” (1871-72) и “Нова азбука” (1874-75), събрани по-късно в четири “Руски книги за четене”.

Творческият подход на писателя при създаване на произведения, адресирани до народа, заслужава особено внимание. Алгоритъмът е приблизително следният: Толстой прочита приказка на селяните и моли някой от тях да я разкаже. Писателят внимателно следи преразказа на творбата, който в устата на руския мужик придобива нов вариант. След това приказката бива окончателно написана и отпечатана във варианта, който Толстой е чул от селянина. Творецът споделя пред яснополянския учител И. Тенеромо: “Аз винаги правя така. Аз изпитвам себе си и се уча да пиша за тях” (Сказки 1989: 191). Адекватен е и подходът му при творби, създавани специално за деца. Много изследователи са на мнение, че разказите и приказките му формират нови сюжетни канони на детската литература, включващи отрицание на многословните описания, скрит драматизъм, динамика на действието, слухова и зрителна осезаемост на цялостната картина на повествованието.

Произведенията му за деца имат интересна съдба в България. Те масово се разпространяват, като в тази рецепция могат да се откроят няколко основни етапа:

1. Учебникарски етап - битуване предимно в школски учебници.

2. Поява на първи самостоятелни издания, оформени като отделни книги.

3. Широко разпространение в детско-юношеската периодика.

4. Поява на сборници и поредица от томове, където произведенията на Толстой за деца са обособени.

Първият етап съвпада хронологически с последните две десетилетия на 19 век, като творчеството на Толстой за деца се появява в България почти едновременно с произведенията му за възрастни, но най-рано обръщат внимание на творбите му за най-малките съставителите на читанки за първоначалните отделения. Още в 1888 г. Т. Икономов помества в своите учебници за второ и трето отделение басните “Лисицата и жеравът” и “Приказка за един кон и едно магаре”. Неговият пример е последван от М. Пундев (1897) и Н. Р. Алтънков (1899). Съществена особеност за рецепцията на тези първи преводи у нас е, че те са анонимни (вероятно са дело на съставителите), а и липсва практиката да се посочва авторът на оригинала. Освен това, поради честата преработка и препечатването на основния текст от един учебник в друг, оригиналът на творбите съществено се изменя и е трудно да бъде установен. По тази причина е затруднена идентификацията на много от приписваните на Толстой произведения (Ескенази 1978: 7).

Най-добра представителност на произведенията на Лев Толстой за деца осигуряват учебниците на Тодор Влайков. В “Читанка за второ отделение” (1897) той включва 5 негови творби, в “Читанка за трето отделение” (1896) - 9, във второто издание на “Читанка за четвърто отделение” (1892) - 13, а в шестото й издание (1896) - 7 творби. Като цяло в учебниците на Тодор Влайков преобладава нравственият елемент, който определено е резултат от художественото влияние на руския писател върху българския му събрат по перо. При подбора на четива за читанките Т. Влайков се ръководи от философията на Толстой, от възгледите му за възпитанието на личността в принципите на доброто, простотата и искреността. Единствено с дидактическа цел и за улесняване на възприемането на произведенията от децата Влайков си позволява да промени заглавията на някои творби или да постави заглавия там, където те липсват. Макар и да съдържат някои диалектизми и турцизми, преводите на Влайков, както отбелязват изследователите, са “литературни”, те се доближават много до “съвременните изисквания за художествен превод”, като се спазва “принципът за точен превод” (Ескенази 1978: 7).

Вторият етап е свързан с разпространението на отделни произведения на Лев Толстой, като почти винаги издателите и преводачите следват правилото “отделна книга - отделна творба”. Той обхваща първите две десетилетия на 20. век и се характеризира с утвърждаването на конкретни творби като “Приказка за Иван Ахмака”, претърпяла редица преиздания - 1908, 1910, 1919, 1921, 1924... В жанрово отношение творчеството на писателя е представено чрез:

- народни приказки и басни - “С какво живеят хората” (1905), “Човек без сърце” (1908);

- легенди - “Четиридесет години” (1905);

- разкази - “Трима синове” (1910).

Третият етап - от началото на третото десетилетие до средата на миналия век - бележи масовото разпространение на приказките, разказите и басните на Толстой в набиращия сили детско-юношески периодичен печат. Обнародват го всички: казионни и пролетарски издания (“Светлина”), столични (“Картинна галерия за деца и юноши”) и провинциални вестници и списания (“Детинска почивка” - Силистра, Лом; “Младежко четиво” - Калофер); православни (“Християнче”) и протестантски (“Детски другар”) центрове, толстоистко-вегетариански (“Въздържателче”, “Трезво дете”) и неутрални към идеите му издатели.

Четвъртият етап от българската рецепция на произведенията на Толстой, адресирани към децата, започва през втората половина на 20. век и продължава до края на 80-те години. Той се характеризира с издаването на сборници с избрани творби на Лев Толстой за най-малките или с включването им като отделен том в многотомни съчинения. Ако трябва да бъдем по-точни, такъв опит има още през 1928 г., когато във връзка със 100-годишнината от рождението на Толстой издателство “Иван Игнатов” пуска подбрани съчинения в 15 тома, но народните разкази, четивата за ученици и изложението на евангелието за деца не са обединени, а влизат в състава на отделни томове - 4, 10, 11, 15. Продължава традицията от предходните периоди с преиздаването на отделни произведения в малки книжки (“Приказка за Иван Ахмака” - 1928), но се появява и първото многотомно издание от 1956-1957 г., където в том 10 с общ преводач Георги Жечев са обнародвани приказки и разкази от “Нова азбука” и от четирите “Руски книги за четене”. Излизат сборниците “Разкази и приказки” (1955), “Малки приказки” (1958) в превод на Ангел Каралийчев, “Книга за децата” (1965, преизд. 1978) с преводач Йордан Ковачев, включваща разкази, приказки и басни, и редица други.

Досегът с творчеството на Толстой по безспорен начин повлиява оформянето на писателския талант на самите преводачи. А. Каралийчев, например, “който е възприел доста внушения от чудната по простотата и стегнатостта си похватност на Толстой в малките разкази и приказки за народа”, разказва в един очерк на какви вълнения е подлагало душата му изкуството на Толстой и “някога на младини, и сега, когато и с помощта на великия писател на руската земя той вече е израснал като един от най-добрите наши писатели” (Константинов 1959: 133-199). Майсторството на А. Каралийчев като преводач на приказките на Толстой се проявява в “съзнателното приближаване на текста към възприятията на децата и чрез познати приказни клишета, и чрез имената на персонажите” (Васева 2001: 178-185).

Динамичното развитие на обществения и културния живот в България в края на миналия и началото на нашия век позволява да говорим за началото на нов етап, чиито параметри все още не са докрай изяснени. Характерна е еклектиката в подхода към руското културно наследство, която в отделни случаи достига до краен нихилизъм, затова е нужна безпристрастна оценка, която като изследователи можем да направим само от дистанцията на времето, затова не си позволяваме да формулираме конкретната насока на този нов етап.

Разпространението на творбите на Лев Николаевич Толстой за деца в България през втория и третия етап е дело на преводачи, някои от които принадлежат към най-изтъкнатите дейци на толстоисткото движение, придобило популярност в началото на 20. век у нас и завоювало по-широка социална основа чрез рецепцията на вегетарианството и есперантизма.

Сава Ничев (1872-?) е участник в първата толстоистка колония между Долна Баня и Княжево през 1901 г., редактор на първото толстоистко списание в България - “Ново слово” (1902-1904). Той създава книгоиздателство със същото име, което през 1903-1907 г. има съществен принос за разпространението на творбите на Лев Толстой в България. Кореспондира си с него от Лозана и става преводач на негови произведения. Автор е на десет книги, активно превежда от руски, немски и френски език. На С. Ничев принадлежат първите преводи на приказките “Много ли земя трябва на един човек” (1900) и “С какво живеят хората” (второто издание е от 1905 г., за първото няма сведения в българския книгопис).

Животът на Стефан Андрейчин (1869-1961) е своеобразна летопис на българския толстоизъм и вегетарианското движение. Той пише стихове и разкази, превежда от руски и френски. Известен е като участник в колонията в Алан Кайряк, като редактор на списанията “Възраждане” и “Вегетариански преглед”, на в. “Нов живот”; провъзгласен е за почетен член на Българския вегетариански съюз. Публикува първите преводи на приказките “Човек без сърце” (1908), на обединените в една книга “Грешникът” и “Дяволът” (1911).

Христо Досев (1887-1919) свързва живота си с толстоисткото учение още като гимназист; следва медицина в Лозана, но напуска университета, за да основе в Швейцария комуна съвместно с български и руски съмишленици. Досев прави опит за създаване на комуна в Бяла Слатина, а по-късно е един от участниците в комуната в Алан Кайряк. През 1907 г. се запознава с Лев Толстой и пребивава в имението му. След разпада на комуната в Алан Кайряк заживява в Русия, където сътрудничи на толстоисткия печатен орган “Вегетарианское обозрение”. Името му е сред основателите на Българския вегетариански съюз през 1914 г. На него принадлежи първият превод на “Приказка за Иван Ахмака” (1908), която още през същата година има второ издание, а след това бива обнародвана от съмишлениците му приживе и посмъртно през 1910, 1919, 1921, 1924 г. Този превод, според мнението на специалистите, е много сполучлив, тъй като Хр. Досев умело пресъздава стила на приказка: той използва обърнат словоред (зачудил се Иван, обърнал се Дяволът), разговорна лексика (хортува), редуване на времената, умее да създаде добър диалог. Както повечето стари преводи и неговият превод изобилства със стари думи и форми (ний, еж, нему се искаше) и турцизми (аслъ, кьоше, артиса), а имената се побългаряват (Симеон, Петър) или транслитерират (Федор), често се срещат руски думи (стакан, блинове) и български реалии (аба, кехая, чокои) (Васева 2001: 182)

Видният детски писател, критик и библиограф Ценко Цветанов Тодоров (1904-1960), известен с литературния си псевдоним Велико Самин, е запален толстоист в младежките си години. Той издава списание “Ясна поляна” (1922-1925) в с. Върбовчец, където е учител. Името му фигурира сред писателите толстоисти с книгите “Светулки в тъмата”, “Жертва”, “Вяра и безверие”, които са художествен документ за творческите му пристрастия. През 1936-37 г. редактира в-к “Въздържателче”, орган на Учителския въздържателен съюз. В том 15 от първото многотомно издание на съчиненията на Толстой е поместен неговият превод на “Изложението на евангелието за деца” (1928). През 1940 г. той издава разказите на руския писател за най-малките, които издателят - съмишленик на вегетарианското движение - Иван Коюмджиев включва под № 1 в библиотека “Златни класове за деца и юноши”.

Поетът и белетристът Йордан Ковачев (1895-1966) завършва право в Софийския университет и е известен като защитник на български толстоисти при отказа им от военна служба. Междувпрочем, защитава и подсъдими по политическите процеси на нелегалната БКП (т.нар. есперантско и ученическо дело). Йордан Ковачев гостува на видния руски толстоист П. Бирюков в Женева. Избран е за почетен член на Международния съюз на писателите демократи със седалище Париж (1932); член е на Международния съвет на Интернационала на борците против войната от 1935 до 1947 г. През 1938 г., научил за интернирането му, за него се застъпва Дж. Лансбъри. Като адвокат защитник по делото на Никола Петков, Йордан Ковачев е въдворяван в концентрационните лагери Куциян (1947-1948) и Персин (1951-1952, 1957-1958). Културната общественост го познава като автор на стихове, разкази, легенди, драми, преводи от руски, френски и английски език. От 1934 г. той е председател на групата на провинциалните писатели. Изданието на преводите на Толстой в последните години на живота му (1965) според мен е опит за официална реабилитация и признание на разностранната му творческа дейност от страна на официалния режим.

Наред с тези преводачи с определена нравствено-религиозна ориентация, има и професионални писатели и преводачи, изкушени от творчеството на великия руски мислител. Превеждат го писателите Ангел Каралийчев, Константин Константинов, Камен Калчев, Асен Босев, преводачът Сидер Флорин, критикът Васил Александров, които с художественото си майсторство и доброто познаване на двата езика умело пресъздават искреността, чистотата и жизнеността на героите на Толстой, както и богатството на неговия стил.

Сред авторите на рецензии за книги на Лев Толстой, адресирани към детско-юношеската аудитория, откриваме същата закономерност, както и при преводачите. Някои от тях са обвързани с идеите на толстоизма, а други са симпатизанти или идейно неутрални. Най-ранната рецензия за “Круг чтения” се появява през 1907 г. в първия брой на толстоисткото списание “Възраждане”, издавано от комунарите в Алан Кайряк, и е дело на най-младия от тях - рано починалия Димитър Жечков (1887-1907). Той е преводач на редица статии и книги на Толстой, а за нуждите на списанието ползва познанията си не само по руски, а и по немски. Жечков умира, без да е постигнал мечтата си: да се откаже от военна служба, за да може в затвора да се посвети на книгите и на размисъл над “Круг чтения”. Тази негова оценка става достояние на Лев Толстой чрез приятеля му Христо Досев.

Рецензия за издадената като том 15 към съчиненията на Толстой “Книга за децата” пише Иван Унджиев (1902-1979), бъдещ историк на българската литература и виден ботевед. Двамата преводачи, включени в тома, са Ана Цанова и Ценко Цветанов, с които той е в приятелски отношения. Ученическите и студентските години на Иван Унджиев минават под знака на толстоизма. С приятеля си Генчо Пирьов - бъдещ професор по педагогика и психология, той създава толстоистка комуна във Варна, която просъществува от пролетта до есента на 1923 г. По свидетелства на негови близки, въпреки че постепенно се отдалечава от тези идеи, Иван Унджиев винаги държи близо до работната си маса портрета на Лев Толстой.

Рецензии за майсторството на Толстой и проникновения му психологизъм при изобразяването на първите трепети на детската душа пишат още писатели (Ран Босилек, Христо Радевски), педагози (Жечо Атанасов, Мария Йотова), библиотечни работници (Жак Ескенази).

Оригиналната литература за деца, написана под влияние на идеите на толстоизма, е малобройна. Тя е дело предимно на педагози и преводачи, като наличието на професионални писатели сред тях е изключение. Затова ще се спра само на един от авторите - добре известния Стефан Андрейчин, който в залеза на живота си издава книгите “Юначко” (1939) и “Чайки” (1946). Тъй като втората по същество само допълва приказките от първата, ще обърнем особено внимание на “Юначко”. При написването й Стефан Андрейчин е вече 70-годишен и се стреми не само физически, но и духовно да повтори делата на своя учител. Той предпочита кратката притчова форма и отворения финал в своите приказки (“Две баби”), като предоставя на читателя да реши кой от героите е прав. Дори хуморът при Андрейчин е сериозен и строг (“Укорил Господа”), вероятно защото житейската случка е поднесена на равнището на битов проблем, а религиозното чувство спада към висшите човешки чувства според собствените му разбирания, защитавани нееднократно в неговата публицистика. Логиката на неговите произведения, за разлика от тези на Толстой, не следва фолклорната логика и традиция. Подобен подход, който избягва традиционната финална формула и задължителния хепиенд, води до усещането, че авторът експериментира с формата, опитвайки се да превърне обикновения преразказ на фолклорна творба в контаминирана жанрова форма с ново звучене - приказка - притча. Стилът му обаче е тежък и съвсем не може да се сравни с начина, по който Лев Толстой обработва приказните сюжети от славянски и чуждоезиков произход. Езикът на българския разказвач изобилства с архаизми, диалектизми и простонародни речеви обрати, типични за 30-те години на миналия век.

Разпространението на произведенията на големия класик на руската литература у нас е литературен и културен факт повече от век. То заема достойно място в световната рецепция на неговите творби, които, според изследване на Британския музей в Лондон и отделението Russica на Санкт-Петербургската публична библиотека, са пресъздадени в 2570 превода (Студия 1999-2003: 4) - доказателство за актуалността на проблематиката и обаянието на стила на ненадминатия познавач на човешката природа Лев Николаевич Толстой.

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Библиография 1979: Лев Н.Толстой 1828-1910. Библиография. Народна библиотека “Кирил и Методий”, София, 1979.

Васева 2001: Васева, Ив. Л. Н. Толстой. // Преводна рецепция на европейските литератури в България. Руска литература. София, 2001.

Гуревич 1914: Гуревич Л. Я. История “Северного вестника”. // Русская литература XX века (1890-1910). Т. 1. Москва, 1914.

Ескенази 1978: Ескенази Ж. Детските разкази на Л. Н. Толстой в България през 90-те години на ХІХ век. // Деца. Изкуство. Книги, 1978, № 4.

Иванов 1992: Иванов, Ст. Българската детско-юношеска периодика. София: ДЛИДЮ, 1992.

Константинов 1959: Константинов, Г. Л. Н. Толстой и България. // Нашите учители. София, 1959.

Сказки 1989: Сказки народов мира. Т. 7. Сказки русских писателей. Москва: Детская литература, 1989.

Студия 1999-2003: Студия “Колибри”. Интернет версия. 1999-2003.

Тенеромо 1907: Тенеромо, И. Възпоменания за Толстоя. Толстой в училището. // Възраждане, № 3, 1907.

Терзиева 1998: Терзиева, М. Пресечна точка. Пловдив, 1998.

Терзиева 2000: Терзиева, М. Славянски приказници. Бургас, 2000.

Терзиева, Иванова 2003: Терзиева, М., Иванова, Н. Творчеството на Лев Толстой за деца - разпространение в България. // Образование, № 3, 2003.

Терзиева, Иванова, Иванова 2003: Терзиева, М., Иванова, Н., Иванова. Т. Поглед върху българския толстоизъм. Бургас, 2003.

© Маргарита Терзиева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 09.11.2005
Адаптацията като стратегия на детската литература. / Adaptation as a Strategy of Children's Literature. Съст. и ред. Маргарита Славова. Варна: LiterNet, 2005.