БУМЕРАНГЪТ С ПРАВАТА И ЗАДЪЛЖЕНИЯТА НА УЧИТЕЛИТЕ

Марта Радева

web

Едва ли има по-обсъждано съсловие от учителството в момента у нас . И сред това многогласие гръмовно звучат мнения на синдикалните лидери, на родители, на ученици - настоящи и бивши (обикновено обидени на някогашните си учители); на журналисти... И като че ли най-рядко думата се дава на самите учители.

Бързам да споделя, че макар да съм учителка, не съм от стачкуващите... Може би съм от поколението, имащо скрупули публично да защитава собствените си интереси. Някак си неудобно е да заявиш: “Плащайте ми повече!” на едно общество, което (ако съдим по анкетите в медиите и интернет форумите) е убедено, че учителите и така вземат повече пари от онова, което им се полага... А може би и аз, подобно на много други колеги, изпитвам недоверие към инициативи, спуснати “отгоре”. И не мога да припозная в синдикалния лидер Желязко Христов защитник на гладните и вдъхновител на гладуващите. (Макар г-жа Янка Такева всъщност да има излъчването на жена-воин, във всички останали по-голямата част от учителите напразно се опитват да видят нещо повече от най-обикновени администратори, на които да могат да се доверят.) Не искам и нямам право никого да съдя, нямам и достатъчно информация. Бих поздравила колегите, които безкористно и по убеждение се опитват да защитят интересите на всички. Боли ме обаче, че стачката отприщи толкова злоба, толкова недоверие, хули и дори клевети към учителското съсловие.

Общественият интерес към тази професия е напълно разбираем - почти всяко семейство е пряко или косвено зависимо от нея. Сред неписаните клаузи на т.нар. обществен договор присъства и тая - обучението и част от възпитанието на децата да бъде поверено на хора, които са “учили за това”, изпитват желание да поемат върху себе си тоя нелек морален товар и, евентуално, имат призвание да го направят. Задължението на останалите възрастни е да им съдействат, да пазят авторитета им пред техните възпитаници, да бъдат единни с тях в изискванията си...

Но според създалата се в последните години ситуация обществеността в България, или поне по-гръмогласната й част, публично заявява недоверието си към учителите. Корумпирани, невежи, дребнави, интриганти, алчни... Нима подобни хора могат да научат на нещо децата на България? И още повече - нима те могат да формират ценностната им система? Ако в гореспоменатата характеристика няма хипербола, то наистина трябва да се предприеме нещо радикално. Но ако не е обективна, то тогава защо родители, общественици, журналисти поемат отговорността да създават недоверие и предубеждение към учителите у децата, които уж са им поверили? Никой не може да получи знания, ценности, идеали от хора, на които не вярва. Ако тийнейджърите всеки ден слушат колко “зле са даскалите, дето на нищо не могат да ви научат, само пари искат”, то пораженията, които неусетно им се нанасят, след време ще се обърнат срещу самото общество.

Далеч съм от мисълта да поставям всички учители под общ знаменател, има и хора, попаднали случайно в тази професия. Но понеже “критиците” почти винаги обобщават, ще си позволя да попитам дали се познават предизвикателствата, напрежението, рисковете на тази професия. Предварително се извинявам, ако реторичните ми въпроси подразнят някого - но колко са професиите, в които човек, тръгвайки за работа, знае, че няма да има и петнайсет минути свободни, в които спокойно, без напрежение, да си изпие кафето? И много ли са работещите, които пренасят служебните си задължения в дома си; чийто работен ден не свършва с напускането на работното място, а продължава понякога до късно през нощта с проверка на писмени работи, подготовка на уроци, работа върху документацията, разговори с родители и т.н.? Сред обществото битува клишето за уж полудневния работен ден на учителите, за нехайното им отношение към задълженията, за скучните уроци. А чувал ли е някой например, за т.нар. интерактивни методи, за груповата работа и игровите задачи, чрез които голяма част от обучаващите децата ви се опитват да задържат вниманието им; да приобщят поколението, разглезено от шоубизнеса и от прекаляването с компютърни игри, към по-сериозни знания и умения? Тези неща в българското училище р е а л н о се правят, но много малко са хората извън него, които искат да улеснят знаещите, можещите и с творческа нагласа учители...

Във връзка с това ще споделя и още една от резервите си (не само моя, а и на други колеги) по отношение на учителската стачка. Боя се, че тя ще провокира и някои недообмислени и дори хаотични стъпки за промени в образователната система, не че училището не се нуждае от реформи. Но закриването на т.нар. маломерни паралелки може би ще доведе до увеличаване на числеността на учениците в “редовните” класове, а това още повече ще понижи качеството на обучението. Изморени и претоварени с голямо по количество информация, получена извън училище, с много по-лабилна нервна система от предишните поколения, съвременните деца се нуждаят и от по-различни условия. Те имат нужда не на първо място от знания (които достигат до тях по много пътища, на първо място по телевизията и интернет), колкото от тяхното осмисляне, систематизиране; превръщане в умения за себеизразяване. Но това не може да се случи в паралелки, които наброяват повече от 18 ученици. Съвременните деца, особено тийнейджърите, в много по-голяма степен имат нужда от индивидуални послания в часовете; от това учителят да говори не на всички, а на всеки от тях. И това е една от причините за процъфтяването на частните уроци. А събирането на едно място на много и на различно равнище на развитие деца (особено ако тази тенденция се засили) неизбежно ще доведе до апатия при най-добрите и при най-посредствените; и без това в масовото училище най-уютно е за т.нар. средно ниво. Когато в един клас има над двайсет деца, повечето от които всячески се опитват да покажат колко са “специални”, то часът често преминава в безплодни, за най-добрите деца, дискусии. И те са принудени да потърсят спасение при частния учител, който може да им даде необходимото лично на тях.

Не бива необмислено да се закриват и маломерните паралелки по селата, нали без училище, едно селище неизбежно е обречено на доизживяване. Някога Виктор Юго писа, че всяко новоткрито училище закрива един затвор. Ако приложим тази логика към нашата съвременност, докъде ли ще доведе след време ежегодното затваряне на училища, децата от които невинаги имат възможност да пътуват редовно до по-голямото селище? Преподавам в училище, приютило ученици от няколко съседни села и знам колко често някои от тях си спестяват пътуването до града и така губят връзка с преподаваното. В знанията им се появяват пукнатини, които трудно се запълват в часовете, в които останалите деца искат да вървят напред. Тогава на помощ идват индивидуалните консултации, разбира се, незаплатени за учителите.

Доколкото имам информация, колегите стачкуват и за това - да бъдат стимулирани чрез допълнително заплащане индивидуалните форми на работа с учениците. Обаче им се отговаря: “да, ама...”. Накратко, ще има закриване на паралелки и съкращаване на учители. Защото и без това притеснените учители трябва да бъдат допълнително комплексирани, сплашвани, натоварвани с чувство за вина... А нима е възможно наплашени и потиснати хора да възпитат личности със свободен дух? За чудене ли е тогава защо са ни толкова много националните комплекси?

© Марта Радева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 13.12.2005, № 12 (73)