ИЗ "БЛИЗКА ВРЪЗКА"^*

Леа Коен

web

1.

Беше студена януарска нощ на 1987 г. и градът бе притихнал във вихрещата се зима като мързелив арестант, неудобно свит на твърдото си легло, с прибрани близо до гърдите и корема крака и ръце, за да икономиса всеки градус топлина, необходима на мършавото му, незащитено от протритата затворническа завивка тяло.

По улиците не се виждаха хора, уличното осветление бе угасено дори в центъра с единственото изключение на голямата сграда с петолъчката, където на горните етажи винаги светеше. Лампите по двата пасажа пред нея хвърляха студена, бяла светлина като прожектори в затворнически двор и на нея остъкленият павильон на покрива наподобяваше надзирателска вишка. Цареше почти мъртвешка тишина, нарушавана рядко от преминаващи автомобили, повечето с опознавателни отдалеч държавни бели номера. Профуча и стара линейка, но в този час на пълно безмълвие дори не бяха включили сирената. Няколкото нощни заведения в града, главно в близост до големите хотели и предназначени предимно за чужденци, също бяха затворили вече врати в късния час. Бавно и със загасени светлини преминаха една след друга две милиционерски стари лади, през чиито запотени отвътре стъкла униформените инспектираха града с разсеяни погледи. Беше почти излишно, тъй като отдавна не се бе случвало нищо нередно. С изключение на някой закъснял пияница нощем или на млада мургава крадла денем, градът бе основно прочистен от съмнителни "елементи" и не рискуваше размирици.

Кирил И. се щураше без посока по притихналите улици между потъналите в мрак сгради с олющена мазилка. Снегът скърцаше под краката му, от устата му излизаше пара, палтото беше разтворено на гърдите му. Въпреки минусовите температури не носеше шал, шапка и ръкавици, но не чувстваше студ.

Кирил не чувстваше изобщо нищо.

Крачеше механично вече два часа, сменяше напълно произволно посоките, оказвайки се по няколко пъти на едно и също кръстовище, без това да му прави впечатление, вървеше бързо, с празен поглед, без цел; не знаеше колко е часът и това видимо не го интересуваше. Кирил имаше чувство, че движението бе единственото полезно нещо, на което бе способен в момента и че от него зависи спасението му.

Времето бе спряло за Кирил И. преди девет часа, когато се случи нещо, което му изглеждаше непоправимо, невъзвратимо, внезапно като катастрофа и неотменимо като присъда.

Докато светът беше претърпял тази необратима за Кирил промяна, след която нищо не бе вече същото, Таня се бе върнала вкъщи, бе гледала по телевизията любимата си игра "Кой е по-умен?" и сега навярно спеше, не подозирайки, че Кирил се лута безцелно в студа само на два километра от дома й.

Малко преди пет предишният ден Кирил бе прегърнал разсеяно приятелката си в залата за изпращачи на летището и се бе отправил към самолета си. Разсеяността му беше плод единствено на напрежението, което чувстваше в момента на заминаването. Обичаше Таня искрено, бяха заедно още от студентската скамейка, тя бе почти единствената, пред която не филтрираше мислите си и не цензурираше изреченията си.

Таня не бе обременена с излишен интелект, но бе в замяна щедро сексапилна. Любеше се с него по неповторим начин, като че ли от това зависеше живота й. Позволяваше си абсолютно всичко в леглото му, а може би, подозираше Кирил, и извън него. Това бе начинът й да изрази три неща: индивидуалност, чувството си за независимост, както и известна доза неподчинение, от каквото всички имаха нужда и което им служеше като предпазен клапан. Тези три гряха, свързани с режима или дори с най-дребния му чиновник, автоматично се превръщаха в углавни престъпления, но отнесени към женското либидо, придобиваха друг характер и Таня несъмнено си даваше сметка за това. По парадоксален начин на жените беше не само позволено независимо и непокорно лично поведение, но обществото дори негласно ги насърчаваше. Очевидно мъжете в онази епоха бяха открили предимства за себе си в сексуалната независимост на жените и с удоволствие се възползваха от нея.

Кирил не правеше изключение. Той нямаше нищо против да участва в сексуалния протест на Таня, както тя го разбираше, стига това да не ставаше широко обществено достояние.

Таня бе в очите на Кирил едновременно женствена и атлетична. Обичаше да я следи с поглед, когато правеше големи крачки с дългите си, мускулести крака или когато вдигаше предизвикателно двете си ръце, за да оправи немирните си коси, от което едрите й, стегнати от спорт и всекидневна гимнастика гърди щръкваха предизвикателно. Тя не се стесняваше ни най-малко да седне гола срещу него с разтворени крака, просто защото така й бе по-удобно или й беше горещо, опипваше го без задръжки по интимните части и весело се смееше, когато установеше съответния ефект. С Таня животът изглеждаше по-прост, защото тя умееше да го свежда до най-важното, до оцеляването. Според Танината философия оцеляването трябваше да се извършва по сравнително приятен начин, което тя успяваше да постигне.

- Елате с мен!

Кирил усети ръка на рамото си, която не се отместваше оттам, като че ли не само рамото, но и целият Кирил й принадлежеше. Беше вече попълнил митническата си декларация, минал паспортната проверка и се канеше да се отправи към салона за заминаващи пътници.

Обърна се сепнато и се вгледа в служителя пред него. Беше млад мъж, почти на негова възраст, с ниско подстригана коса. Носеше черни панталони и бяла риза с къси ръкави, въпреки студа.

- На мен ли говорите? - стреснато запита Кирил.

Трябваше да пътува за Източен Берлин на писателска конференция, за която бе поканен по настояване на своя германски колега и приятел Улрих. Потърси с безпомощен въпрос в погледа колегата си Наско, когото откри на летището и с когото приятелски разговаряха, докато траеха формалностите по заминаването. Щяха да пътуват в един самолет. Наско отиваше на същата писателска конференция, но за разлика от Кирил, беше изпратен като официален представител. Беше чудесен компаньон за убиване на времето.

- Да! - повтори твърдо служителят с късите ръкави. - Последвайте ме!

Нищо хубаво не можеше да се очаква от подобна покана.

Кирил реши да възрази:

- Но как така, самолетът ми тръгва след малко, регистрирал съм си багажа, имам дори печат в паспорта! Обяснете ми, какво става!

- Дайте ми паспорта и билета си! - нареди младият.

Кирил направи инстинктивен жест назад, за да предоврати непоправимото, в което все още не вярваше.

- Ще тръгнете ли с мен или да извикам милиция? - с неочаквана острота в гласа запита младият.

- Почакайте! - опита се да спечели време Кирил. - Оставил съм си там ръчния багаж, трябва да го взема.

Младият съобрази за секунда, после се съгласи:

- Да, вземете го!

Кирил се приближи до Наско, който вцепенен наблюдаваше сцената и промърмори тихо:

- Съжалявам, сигурно е някаква грешка.

Преди Наско да отговори, Кирил мина плътно встрани и докато изговаряше баналното си извинение, пусна в джоба на палтото му бял плик. Наско бръкна машинално в джоба си, сякаш да се увери, че наистина има нещо там, напипа хартията, понечи да я извади, но после размисли и завря и другата си ръка в другия джоб, сякаш внезапно бе почувствал студ. Остана загледан така, опитвайки се да прилича на някого, който иска да стопли ръце в джобовете си, но озадаченото изражение на лицето му подсказваше по-скоро чувство на страх, а не на студ.

Кирил И. беше писател и дори фигурираше като такъв в някакъв общ справочник. Изкарваше прехраната си като библиотекар в градската библиотека, но през останалото време пишеше неща, които рядко виждаха бял свят.

- Мразя политиката - каза Таня, след като прочете един от последните му разкази. - Защо не пишеш за любовта, за природата, за майките и децата? Има толкова неща на този свят, които нямат нищо общо с политиката. Виж например Наско.

И да искаше, не можеше да го ядоса повече. Ако Кирил знаеше едно нещо със сигурност, то бе, че никога няма да поиска да бъде Наско.

Наско също беше писател. Притежаваше рядко срещаната дарба да разсмива хората около себе си, сипейки стари вицове или коментари за известни, дори влиятелни хора, като към необходимата за удоволствието на околните насмешка задължително прибавяше още по-необходимата за своята собствена лична сигурност доза уважение, така че всички да останат доволни. Бе написал неотдавна новела за своята учителка, описваше я болна, романтична и пълна с добродетели. Творбата със заглавие "Ноктюрно за М." получи национална награда и произведе Наско в "най-добрия млад писател", както го нарече възторжено критиката във вестник "Народна литература".

- Елате с мен!

Кирил усети отново ръка върху рамото си, този път го поведоха към друг коридор.

Най-напред младият, който го задържа, го отведе в остъклен с матирани стъкла кабинет, където зад две съседни бюра двама подобни на първия очевидно искрено се забавляваха, без да обръщат никакво внимание на непознатия, разказвайки си историйки за някой си Владо, който тормозел цяла кооперация, правейки се ту на митничар, ту на милиционер. Изслуша търпеливо и вица за професора от университета, който страдал от мания за величие и затова се представял за водопроводчик, както и другия за председателя на Съюза на писателите, който насрочвайки събрание, на въпроса на секретарката си дали "вторник" се пише с "в" или с "ф", й отговорил лаконично: "Пиши го за сряда".

- Чакай, и аз не знам точно как се пише "вторник" - каза единият.

- Па затова не си писател! - отговори другарят му.

С Улрих, германският си колега, Кирил се запозна по време на една ваканция край морето. Допаднаха си, говориха за театър, стигнаха до реализма на Брехт, Улрих каза, без да се стеснява, че ненавижда синдикалните пиеси на Брехт и че "Света Йоанна" е истинско scheise². Кирил се съгласи предпазливо. Той също тайно не харесваше Брехт, но избягваше да го твърди публично. После споделиха кои още други неща не харесват. Германецът не понасяше работническите маршове на Паул Десау, твърдеше че Dreigrоschenoper³ на Курт Вайл и Брехт е бледо копие на английския оригинал от 18. век, а Карл Орф наричаше полу националсоциалист. В замяна на това говореше с възторг за "новата вълна", за авангарда и за преоткрития Бюхнер, когото в Източна Германия още не смеели да поставят. Живеел в Източен Берлин в огромен, но напълно изоставен апартамент, собственост на невъзвръщенци и конфискуван от държавата. Според Улрих такива апартаменти имало много и не било особено трудно човек да се сдобие с някой от тях. Канеше непрекъснато Кирил и Таня на гости в Източен Берлин, имал четири стаи, които и така стоели затворени. Но трябвало да ги предупреди, че банята му била в ужасен вид. Старите чугунени тръби течели отвсякъде, стените били покрити с влага, по ваната и мивките имало ръжда, трябвало да се прави голям ремонт, но Улрих нито имал желание, нито време да се занимава с това.

Улрих беше драматург, пишеше пиеси, в които работниците изглеждаха като простолюдие от Средновековието и говореха вулгарно като окупационна войска, жените се държаха като проститутки от времето на Френската революция, а задължителният партиен лидер в една от драмите му имаше подозрителна прилика с Великия инквизитор на Шилер.

Като истински германец Улрих обичаше да мисли концептуално. Излагаше пред Кирил възгледите си за вулгарния материализъм, за марксизма, минаваше след това през индивидуализма, обективизма, релативизма. Всеки разговор с него бе като философски семинар. Кирил слушаше, допълваше познанията си, понякога се забавляваше с методичния начин на мислене на Улрих, в който все пак имаше нещо схоластично и настойническо.

- Абсурдното би било комично, ако не ни караха да участваме в него - каза веднъж Улрих.

Беше по повод опитите на професорите в Лайпциг да докажат, че Бах и Хендел⁴ са източногерманци.

- За теб не е ли по-лесно? - запита Кирил. - Никога ли не си мислил да минеш оттатък?

Улрих го изгледа, като че ли не бе разбрал смисъла на зададения въпрос. Мина време, Кирил вече бе забравил въпроса си, когато получи отговор:

- Хората минават "оттатък", както ти се изрази веднъж - каза неочаквано Улрих при една от следващите им срещи - по най-различни, в повечето случаи банално човешки причини: за да се съберат с близките си, защото вече им е писнало или просто заради по-добрия живот. Единствената причина, която е валидна за мен, е когато няма повече да мога да съществувам като писател. Същото важи и за теб. Можеш да разчиташ на мен, познавам хора, които могат да помогнат. Просто ми изпрати в празен плик име и адрес, за останалото не се грижи.

Подари на Кирил най-новия запис на "Воцек"⁵ от Албен Берг с Дитрих Фишер-Дискау⁶, когото Улрих нарече гений и Кирил се влюби в непознатата опера, която изслуша отначало докрай три пъти сам, а после още толкова с приятели.

Кирил продължаваше да стои до вратата като забравен куфар, но никой не се занимаваше с него. Пред краката му нелепо лежеше пътната чанта, като че ли още се надяваше, че ще я понесе към самолета. Младият, който го задържа, му бе прибрал вече паспорта и билета. След около половин час, през който не се случи нищо ново, Кирил събра кураж и запита двамата на бюрата, които продължаваха да бъбрят като в кафене:

- Замина ли самолетът за Берлин?

Онези го погледнаха учудено, като че ли го виждаха едва сега, после единият излезе от стаята. Другият се приготви да записва и зададе за първи път въпроса, който Кирил щеше да чуе многократно същата нощ:

- Име, презиме, адрес, защо си тук?

Не бе напускал страната вече четири години, всеки път, когато поискаше необходимото за пътуване разрешение, получаваше отказ без никакво обяснение за него. Смътно се досещаше каква е причината.

Впрочем причините се натрупваха постепенно през годините, като всяка изминала прибавяше по един нов камък към грамадата от недоверие към Кирил. Казана дума на несъгласие, премълчано мнение, отказ от открито раболепие и "този високомерно модернистичен стил на изразяване, чиято цел е единствено да се привлече внимание върху нарцистичното самолюбуване на автора върху фразата, напълно далечно в своя егоистичен индивидуализъм от прогресивната социална енергия, нужна на нашия народ, зареждането с която е основен дълг на писателите с високо чувство за обществена отговорност пред поколенията", както бе написала в суровата си присъда за него единствената критичка, която го удостои с внимание във вестник "Народна литература". "Кирил И. не е Гогол!" - завършваше изобличително статията, намеквайки за една история с шинел, която беше разказал и която имаше съвсем друг смисъл, тъй като шинелът беше войнишки, но го носеше един циганин, който никога не бе служил в армията.

Когато отказа да сложи подписа си под декларация, която заклеймяваше писател някъде по света, от когото Кирил нито бе чел нещо, нито имаше представа в какво се бе провинил, действието му предизвика почти злорадство - като че ли най-после бе дал отдавна чаканото доказателство за своята неблагонадеждност. Длъжността на библиотекар, която заемаше от години и с която умишлено не желаеше да се раздели, изведнъж се оказа застрашена от съкращения в щата. Участваше в Радиото в седмичната рубрика "Любими преводни книги", в която съобщаваше на слушателите за новоизлезли заглавия от класически автори с кратки анотации и собствен коментар. Рубриката се слушаше с интерес по две причини: преводната литература не беше многобройна и въпреки търсенето се издаваше в неголеми тиражи, а освен това Кирил умееше да пленява с мекия си баритонов глас и с умело подбрани цитати, в които слушателите откриваха понякога добре завоалирани послания, които тълкуваха по своему. Когато отиде една събота в студиото, редакторката на програмата го посрещна, избягвайки да срещне погледа му и го запита смутено:

- Извинете, не ви ли се обадиха?

Недоумяващ, Кирил запита на свой ред:

- Кой да ми се обади?

- Ами от дирекцията - продължи редакторката. - Временно рубриката ви се преустановява.

Тя продължи да се върти смутено на място без работа, преди да смутолеви:

- Ще трябва да ми върнете пропуска, искат го от дирекцията.

Застана на вратата пред него и зачака.

Кирил извади служебното картонче с името му, пъхна го в джоба на дрехата й, после я отмести встрани като прашна завеса и излезе от студиото.

Редакторката вдигна с привидно безразличие рамене, за да прикрие смущението си и поясни без нужда на оператора, който не бе продумал и дума по време на цялата сцена:

- Да не съм крива аз, че е влязъл в списъка!

Операторът продължи да върти бобината в ръцете си, без да сваля слушалките и без да дава вид, че е чул.

- Започни отначало! Име, презиме, адрес, защо си тук? - каза с равен глас плешив служител на средна възраст, седнал зад дървено бюро с една-единствена вещ върху него - несъразмерно голяма лампа.

Бяха изминали няколко часа след задържането му, но Кирил бе изгубил представа колко на брой, тъй като му бяха взели часовника. Това му беше третата стая за разпит.

След първия кабинет го прекараха във втори подобен, но без матирани стъкла и дори без прозорци, а след това го качиха в зелена камионетка, която подкара някъде към центъра на града. Стъклата на камионетката бяха замазани с блажна боя, така че не можеше да разбере къде точно отиват. Ориентираше се по уличния шум на трамваи и автобуси. Пътната му чанта и сваленият от багажното куфар, със счупена ключалка и завързан с дебела пластмасова лента с червен печат върху нея, бяха отнесени някъде още след първия разпит.

- Защо си тук? - попита отново с равен глас плешивият. Движенията му бяха бавни и плавни като в пантомима. Очевидно не бързаше за никъде.

Кабинетът на плешивия беше обширен, но с нисък таван и без прозорци, Кирил имаше чувството, че се намират някъде под земята. В помещението имаше бюро, стол и лампа.

- Не знам! - отговори глухо той.

- Всички така започват - въздъхна тъжно плешивият - а после ние сме им криви. Няма честност, няма откровеност.

Плешивият натисна някакъв бутон, влезе младият, който го бе задържал. Плешивият само кимна с глава, а младият сухо нареди:

- Съблечи се!

- Моля? - невярващо издума Кирил.

- Нали чу? Колко пъти да повтарям? - настоя младият. - Сваляй всичко!

Кирил се съблече бавно, методично, както в къпалнята, слагаше дрехите една върху друга на земята. Погледна купчината до себе си, тя му заприлича на просяк, свил се от студ и унижение до него.

Когато остана по долно бельо, младият се наведе, прибра още топлите от тялото на арестанта дрехи и излезе. Студът обхвана Кирил отвътре навън.

Плешивият стана от мястото си и обърна лампата към Кирил. Светлината го ослепи, поиска да закрие с ръка очи.

- Дайте да си поговорим откровено, другарю И. - започна тихо плешивият. - И вие, и аз знаем защо сте тук.

За първи път му заговори учтиво на "ви", а обръщението "другарю" прозвуча като обещание да му върнат гражданските права или поне костюма.

Кирил отговори:

- Не мога да се досетя, уверявам ви.

- Вие сте писател, нали? - запита все така учтиво плешивият.

Кирил кимна с глава.

- Членувате в разни съюзи, държавата ви е дала прилична работа. С какво й се отплащате?

- Пиша разни неща - отговори Кирил.

- Пишете! - повтори замислено плешивият. - И защо пишете?

Кирил вдигна в недоумение рамене.

- Мислите, че има неща, които още не са написани ли? Та всичко вече е написано, другарю писател. Много отдавна при това. Никой не може да повтори хубавите книги. Балзак, Юго, Толстой, Чехов, Достоевски - изреждаше замечтано той. - Всичко това вече съществува. Описани са всички войни, всички страдания, всички любовни и криминални истории и дори всички перверзии. Нима сериозно мислите, че можете да добавите нещо ново към всичко това?

Кирил не мислеше да добавя нищо към Толстой. Още по-малко към Достоевски.

- Е, тогава за какво пишете?

Кирил замълча, а плешивият отговори вместо него.

- Пишете, за да задоволявате собствената си суета, пишете, защото държавата е необикновено щедра и ви позволява да го правите. А вие как й се отплащате? - попита отново плешивият.

Кирил изпита чувството, че единствената причина да му вземат дрехите от гърба, е някаква сметка, която е забравил да плати и която плешивият сега ще му поиска.

- Мислите, че някой има нужда от вашите писания ли? Че светът ще запъшка от ужас, ако вече не чете нищо, подписано от вас? - продължаваше плешивият да разпалва красноречието си. - Защо не напишете нещо весело, нещо смешно, което да забавлява хората. Казват, че имате талант. Но за какво го използвате? Дращите разни клеветнически неща, за да минете за оригинален, пишете неразбираемо, за да обърквате хората и на всичко отгоре нарушавате закона.

Кирил го гледаше с учудване. Освен една глоба за погрешно паркиране и дупка в талона за превишена скорост, не си спомняше с нещо друго да е нарушил обществения ред. Поне видимо. Освен писмото...

Плешивият извади от бюрото си някакъв лист и започна да чете от него:

"Гражданинът К. И. се отличава с неуважително отношение към властта и нейното ръководство. В поместен наскоро разказ в "Читалищна трибуна" е описал директор на читалище, който физически наподобява първия секретар. Това е неук, вулгарен и злобен човек, когото всички ненавиждат, но се страхуват от него. Освен това К. И. поддържа връзки с вражески елементи от средите на интелигенцията, предимно чужденци. Не е изключено да получава от тях пари и подаръци и да им помага в диверсионните им действия. Живее незаконно на съпружески начала с гражданката Таня О."

Кирил за първи път се сблъскваше със съдържанието на "донос". Учуди го бездарният, чиновнически език. Дори не бяха способни истински да го натопят. Звучеше толкова неубедително. Кой можеше да докаже, че се бе опитал да изобрази в разказа си първия секретар? Само защото го бе описал с хитри миши очички и с дълъг нос? Или защото произнасяше думата "социализАм" по комично познат на цялата държава начин?

- Ето какво получава държавата от вас в отплата на възможността да се трудите и да пишете, каквото ви хрумне - заключи плешивият.

Гласът му звучеше с неподправена горчивина, като че ли току-що бе видял бележника, пълен с двойки, на неблагодарния си син.

Кирил си представи за миг държавата като едра, намусена жена, подобна на сградата с петолъчката в центъра, която го гълчи.

- Пари, подаръци и връзки със съмнителни чужденци - продължи унило плешивият.

Кирил възрази:

- Какви чужденци? Никакви пари и никакви подаръци няма!

- Как така няма! - опроверга то плешивият. - Вашият приятел Улрих, при когото искахте да отидете, е избягал от родината си. Да го последвате ли искахте? А какво ще кажете за тези марки, а?

Хвърли банкнота от 50 марки пред него, бяха я намерили в портофейла му, Улрих му я бе дал за такси, когато пристигне в Берлин.

- Само това е достатъчно да ви осъдят! А книгите, а плочите? Кажете сега всички имена и адреси от мрежата.

Кирил недоумяваше:

- Каква мрежа? Какви имена? Какви адреси? Аз наистина не знам нищо. Познавам само Улрих. Изобщо не знаех, че е минал оттатък.

- Че е избягал - поправи го плешивият.

- Ето лист и молив, гражданино писател - продължи той - напишете честно и откровено всичко, което знаете за Улрих, дума по дума, ден по ден и час по час. Като свършите, ще си получите дрехите.

Какъв капан бяха думите! "Честно и откровено", нима плешивият знаеше какво означават? Наричаше го "другарю", без да крие, че го смята за враг, а след това "гражданино", за да подчертае, че няма никакви права!

- Не мога да напиша - изпъшка Кирил.

После добави в пристъп на смелост:

- Отказвам! Какво ще ми вземете?

Отговорът прозвуча заплашително тихо:

- Здравето ще ти вземем.

Кирил трескаво мислеше, приближи се към бюрото. За миг го обхвана паника, осъзна, че тези бяха способни на всичко. Никой освен Наско дори не знаеше, че не е заминал от София. Можеше да изчезне без следа. Реши да напише няколко реда, и без това вече не могат да навредят на Улрих, беше доволен за него, че е минал "оттатък", останалото бяха глупости - не могат да го затворят, задето Улрих му бе казал, че не обича синдикалните пиеси на Брехт и че предпочита "Воцек" пред "Кармина Бурана".

Писането не отне много време. Когато свърши, плешивият взе листа, намръщи се недоволно, но само каза:

- Добавете отдолу следното: "написах собственоръчно и по своя воля и се задължавам да не разгласявам съобщените от мен данни". Подпис, дата.

Беше лъжа, но бе принуден да се подчини. Сложи някаква заврънкулка вместо подпис и датата. Плешивият го гледаше с ироничен поглед, който сякаш казваше: "Напразно увърташ, драги, няма да ти се размине!"

Прибра листа и каза:

- Ще се видим скоро пак!

- Едва ли! - измърмори на себе си Кирил.

Не можеше да се отърве от чувството, че плешивият продължаваше да го смята за свой заложник.

БЕЛЕЖКИ

1. "Близка връзка" е термин на Държавна сигурност, който означава "подставено лице, близък приятел на следения". [обратно]

2. Боклук (от немски). [обратно]

3. "Опера за три гроша" - опера от Бертолд Брехт и Курт Вайл от 1928 г. по сюжет на "Просяшка опера" от Джон Гей и Джон Пепуш от 1712 г. [обратно]

4. Й. С. Бах е роден (1685) в Айзенах, а Г. Ф. Хендел (1685) в Хале. И двата града преди 1989 г. се намираха в Източна Германия (бел. авт.). [обратно]

5. Опера (1925) от австрийския композитор Албан Берг по драма на Георг Бюхнер. [обратно]

6. Знаменит немски певец, баритон, от близкото минало. [обратно]

© Леа Коен
=============================
© Електронно списание LiterNet, 29.10.2007, № 10 (95)

Други публикации:
Леа Коен. Близка връзка. София: Сиела, 2007.