РИЛСКИЯТ МАНАСТИР - ХРАНИЛИЩЕ НА ДУХОВНАТА НИ СВОБОДА

Интервю с Димитър Кръстев

Лияна Фероли

web

Наскоро ни напусна Драговитийският епископ Йоан, игумен на Рилския манастир от 18 години. Той пожела да бъде погребан в манастирското гробище край река Рилска и така да остане завинаги част от Великата рилска обител. Редом с него през това време е бил и богословът, историк и главен уредник на Националния исторически музей в Рилския манастир, Димитър Кръстев.

- Какво от духа на манастира си отиде заедно с дядо Йоан, г-н Кръстев?

Подобно на многото историци, монаси, музейни работници, библиотекари, художници и реставратори, оставили своите трайни следи в историята на Рилския манастир, и той вгради своето присъствие в темелите на Светата обител. Със своята всеотдайност той внесе в нея особено колоритен щрих, а ние, оставащите след него, трябва да довършим това, което игуменът не успя. Всеки един от духовните служители на манастира прибавя със своя живот някава малка нотка и искра от сакралното чудо, наречено Рилски манастир.

- Къде най-вече се усеща това сакрално чудо?

Най-добре и най-силно то се усеща пред мощите на Св. Иван Рилски Чудотворец. Изразява се в стремежа на човека да влезе в единение със Светеца и да се почувства с една степен по-високо в този контакт. Извисяването е особено силно, когато му благодариш чрез целуване на неговата ръка. Знаете, че мощите на Св. Иван Рилски, с изключение на дясната ръка, която през 16 век е пренесена от Русия в Гърция на остров Тинос, се съхраняват в манастирската църква.

- Освен за душата, манастирът е радост и за сетивата.

Камбанният звън най-много приповдига и възнася духа на хората. Този звън съчетава възхвалата на Бога и на Светеца в едно общо звучение. А когато се влиза в манастира като през непристъпна крепост, изведнъж вътре човек е изненадан от пъстрата хармония на багри, симетрия и гиздавост. Стройните колони на майстор Алекси от село Рила са най-красивото нещо, което е правено през 19 век.

- Ще пребъде ли тази красота във времето?

За да стане това, е крайно необходимо да се започне укрепването и реставрирането на Светата обител. Трябва да се смени дървеният материал, да се подменят каменните колони и зидарии. Ако това не стане, видът му след 50 години ще е абсолютно жалък и неприветлив. Дядо Йоан направи много, за да се подмени покрива на манастира, което беше най-належащата нужда. Сега ни остава да разчитаме на помощта на някои фондации, както и на Националната програма, която правителството прие миналата година за “Супер Рилски манастир”.

- Вярвате ли, че опазването на Рилския манастир може да стане отново всеобща грижа на българите, както е било през Възраждането?

За да може народът ни да започне отново да гради с любов и с душата си, той се нуждае от духовно и религиозно издигане. Манастирът е апотеоз на единствено постижимата духовна свобода в единението с Бога. Само такъв дух може да съгради и опази духовните и материалните достижения, така както е ставало през Възраждането. Крадци, разбойници и трафиканти ще има дотогава, докато не се издигнат хората в духовно отношение. Но засега църквата ни не може да изведе народа си да не плува в несвойствените му води. А без този основен стжер няма да се получи така необходимото духовно усъвършенстване на хората. Ако погледнем колко църкви са се запазили от 14 до 19 век и колко са изчезналите в днешно време около 100 манастира само край София, ще ни стане ясно колко сме съзряли за отговорността да бъдем достойни граждани, патриоти и чеда на Бога.

- Вероятно чудото и духът на Риският манастир ще продължават да ни помагат и в тази посока. Но дали всички ние осъзнаваме наистина какво означава той за нас?

Всички знаем, че това посветено и отредено за българите място е нашата национална святост, нашата светиня, съхранила поривте ни за свобода, красота и духовна извисност. Манастирът е бил за България като Александрийската библиотека за Египет и за света. Но малцина знаят, че духът му най-вече е запечатан в старите ръкописи, пергаментовите листа с глаголическото писмо на братята Кирил и Методий, намерени скрити в подвързиите на книгите. Колко са били мъдри монасите, че така са съхранили за поколенията тези скрижали на сакралната святост. Възхищавам се на този подвиг, защото тогава е имало стремеж от някои външни фактори да се ликвидират следите на глаголическото писмо. Чрез този най-висш дар ние можем да постигнем всичко.

© Лияна Фероли
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.11.2005, № 11 (72)