ТРИТЕ СВРАКИ И ЦИРКЪТ

Искра Павлова

web

1

Пътят минаваше първо през Горното село, после през Долното село, заобикаляше манастира, прекосяваше Тучните манастирски ливади, изкачваше се по мостчето над реката, продължаваше през едно старо лозе на баир, две овощни градини, три сухи дерета, и завивайки покрай Кривата круша, влизаше в града. По него бавно и, някак си тържествено, в ранната утрин, пътуваше цирк.

Циркът отиваше към града, където вечерта щеше да има представление, очаквано от цял месец! Площадът за шатрата беше изметен, афишите бяха отдавна прочетени и билетите бяха разпродадени до последния стол на последния ред. Около цирковата площадка вече бяха подредени сергиите за дрънкулки и свирки, за слънчогледови семки и пуканки, за захарен памук и сладолед, стрелбището, кебапчията и сиропчията. Очакваше се само пристигнето на цирка. А той тъкмо беше излязъл от Долното село, когато първа го съзря Нанка. След Нанка го видя Станка и последна го фокусира през очилата си Добринка.

Нанка, Станка и Добринка бяха три свраки - братовчедки, който се бяха заселили в близост до манастира, понеже си умираха да се правят на набожни християнки, а всъщност бяха най-големите клюкарки и интригантки в околността. Най-голямата, Станка, беше привърженичка на някаква земеделска партия и затова си беше боядисала главата оранжева, за да я ползва за политическа пропаданда и нагледна агитация в един, отминал вече, предизборен период.

Нанка имаше редичка, жълтосана перушина по темето, писклив и неприятен гласец, който за досада на околните, използваше твърде често.

Най-малката, Добринка, обичаше да се гизди, носеше златни обеци с рубини и беше оцветила в червено главата си, пак поради някакви политически пристрастия. Трите имаха и четвърта братовчедка - Катя, която обаче се беше скарала с Нанка и отбягваше компанията й, затова Катя въобще не присъства в приказката.

Когато Станка, Нанка и Добринка видяха пътуващия цирк, те първо замряха от изненада, вкамениха се на клона, на който бяха кацнали, после се окопитиха, спогледаха се, и като по команда разпериха криле и литнаха да съобщават новината из околността.

- Цирррррррк! Цирррррррк! Цирррррк!

- Цирк -цирк! Цирк - цирк! Цирк- цирк!

- Циииииииирк! Цииииииирк! Цииииииирк! - летяха и викаха в един глас трите, така че виковете им цепеха утринната тишина на парцали, като излиняла, стара риза.

От крясъците им първо се стресна Плашилото в лозето. То така подскочи и издрънча с консервените си капачки и разни други тенекета, че сънените още врабци изхвърчаха като сачми от ловджийска пушка към овощните градини. Летежът на врабците, от своя страна, изпоплаши червеите и гъсениците, които мигом се свиха на пашкули и останаха така почти до края на приказката, като по този начин, май дори и не разбраха за цирка.

Оттам трите свраки се стрелнаха към Тучните манастирски ливади, където тъкмо започваше коситбата. Няколко косачи, с кърпи на главите, запретнати ръкави и блестящи на слънцето, наточени коси, подредени в редица, ритмично размахваха косите, които при всеки откос изпяваха: “Жжжж-ъ-ъ-т! Жжж-ъ-ъ-т!” Свраките се спуснаха към косачите, кряскайки: “Цирк! Цирк!”, толкова пронизително и високо, че един косач изтърва косата, другият до него заплете своята в нея, третият я заби в земята, четвъртият й счупи дръжката, петият захвърли своята надалече и започна да се кръсти, понеже помисли, че тази ужасна гюрултия в началото на коситбата е лоша поличба.

Доволни, че са информирали косачите, трите братовчедки смениха посоката на летене и като съзряха едно рибарче край реката, решиха, че трябва да осведомят и него. Рибарчето беше извадило въдицата си от водата и откачваше от кукичката една риба, доволно от късмета си, защото този ден имаше слука. То тъкмо отвори кошчето, за да сложи рибата при другите няколко, които беше уловило до сега, когато над главата му се разнесоха оглушителни писъци: “Цирррррррк! Цирк-цирк!” Писъците така го стреснаха, че горкото рибарче изтърва рибата, която се замята по земята, то посегна да я улови отново, но в този миг се подхлъзна и ритна, без да иска, кошчето с уловената риба. Кошчето се плъзна към реката, момчето направи опит да го хване, но не можа, плъзна се след него и миг по-късно кошче, риба и рибарче плуваха във водата. Рибата избяга, водата отнесе кошчето, а момчето излезе на брега, мокро до кости и отчаяно заплака.

След като осведомиха рибарчето и не съгледаха някого другиго, когото да информират попътно, Станка, Нанка и Добринка направиха няколко кръга над пътуващия цирк, за да научат повече подробности, разкряскаха се още по-силно и замахаха с криле към манастира, за да съобщят новината на монахините.

Манастирският двор беше пообичайному тих и зелен, и из него, както обикновено, по това време на деня, не се мяркаше жива душа. Внезапно откъм манастирската порта се разнесоха силни крясъци, в следния миг над портата прелетяха свраките, заобиколиха камбанарията, стрелнаха се над цветната леха, покрай старата слива, полутаха се по чардака и като не срещнаха никого, връхлетяха в килията на игуменката, майка Евлампия. Тя тъкмо беше измела и подредила килията си и се готвеше да излезе, когато през отворения прозорец влетя Нанка, крещейки с цяло гърло: “Цирррррррк!”, блъсна се в кандилото, което се олюля, обърна се и маслото се разплиска върху току-що пометения под. След Нанка се втурна, като обезумяла, Станка, повтаряйки: “Цирк-цирк!”, понеже си мислеше, че е най-умната и всички са петимни да слушат мъдростите й по два пъти. Станка потърси къде да кацне, но докато търсеше, прелетя ниско над лопатката с пепелта, която игуменката беше измела от огнището и приготвила за изхвърляне. От плясъка на крилата й от лопатката се надигна облак прах, който се разхвърча из килията, напълни я до тавана и миг по-късно там не можеше нито да се гледа, нито да се диша. Точно в този момент през прозореца влетя и Добринка, обърка се в мъглата от пепел, замота се във воала на майка Евлампия, свлече го от главата й, падна заедно с него на пода и докато се мъчеше да се освободи, го направи на мръсна дрипа, оваляна в прах и мазни петна от разлятото масло. Междувременно пушилката в килията малко се поразсея, това позволи на трите братовчедки да намерят обратния път към прозореца и като излетяха обратно, оставиха Светата майка да се вайка над безпорядъка и мръсотията, които скоропостижно настъпиха в килията й.

От килията на игуменката, без да губят време, трите свраки влетяха вкупом, през отворената врата, в църквата. Там, пред разтворен молитвеник и запалена свещ, беше коленичила сестра Еврипимия, и се молеше. Вглъбена в молитвата си, тя дори не усети влизането на братовчедките, когато почти до ухото й се разнесе неистов крясък: “Цииииирк!”, в следващия миг някакво крило бутна свещта, която падна върху молитвеника и го подпали. Хартията пламна, лумнаха пламъци, вдигна се дим, сред който продължаваха да се носят викове: “Цирк-цирк!” и да се чува плясък на крила. Изплашена и кашляща от давещия я дим, монахинята повтаряше несвързано: “Господи, прости! Господи, прости!”, луташе се в облаците от пушек, не знаеща това наказание свише ли е, или работа на дявола. Докато се въртеше насам-натам, без да иска, бедната Божия невеста се спъна в съда със светената вода, преобърна го, водата се изля върху горящия молитвeник и потуши пожара. Дрънченето на падналия съд и съсъкът на угасващия огън, доведоха до краен предел уплахата на сестра Еврипимия, тя прехапа устни, обърна очи и се свлече в несвяст сред мръсна локва от мокра, черна, гаснеща пепел. От вратата на Божия храм бълваха кълба пушек, измежду пушека се мярнаха някакви черно-бели летящи парцали, които скоро придобиха вид на три свраки и мигом след това свраките изчезнаха, потъвайки в близката открехната врата на магерницата.

До масата в магерницата, сред съдове, продукти и подправки, седеше, сестра Евмолпия и чистеше ориз за лападената супа, която вреше на огъня. Сестра Евмолпия беше най-възрастната от четирите монахини, които обитаваха манастира и вече недовиждаше, затова носеше очила, а когато трябваше да чете или да чисти нещо ситно, слагаше още един чифт очила на носа си. И така, с два чифта очила пред очите си и взираща се в дребния ориз, който току-що беше изчистила и изсипала в паничката, за да го добави към чорбата, старата монахиня беше връхлетяна от някаква неразпознаваема, пърхаща, перната напаст, която викаше неистово: “Цирррррк! Цирк-цирк, циииирк!”. Сякаш гласовете, които идваха откъм фъркащата напаст й бяха познати, но двата чифта очила й пречеха да фокусира летящите предмети, единят от които се стрелна към полицата над печката, откъдето събори един голям, порцеланов буркан, пълен до горе със сол. Бурканът се килна и солта от него се изсипа във врящата супа, след което в супата цопна и самият буркан, разплиска я наоколо и потъна на дъното.

Докато сестра Евмолпия се чудеше какво става из магерницата, нещо меко, но силно, се блъсна в ръката й и тя изтърва паничката с изчистения ориз. Съдът се разби на хиляди парченца в каменния под, а оризът се разпръсна сред тях. Почти в същия миг друго такова меко и силно нещо се удари в лицето й, събори от носа й всички налични там чифтове очила, измежду меката перушина поникнаха чифт крачка с остри нокти, които се забиха в лицето й, издирайки го до кръв. Смъртно изплашена, горката сестра съзря процеп светлина в дъното на магерницата, полусъзнателно разбра, че това е вратата и панически хукна натам, стъпквайки телените рамки на строшените си вече очила. Успоредно с нея от магерницата излетяха трите перушинести братовчедки, хвърчейки влязоха в летежен ритъм и нахлуха в отворения прозорец на библиотеката.

Тук, най-младата от сестрите, Евралдия, от година и половина, всеки делничен, божи ден упорито и търпеливо се занимаваше с реставрацията на едно много-много старо и ценно Евангелие. Надвесена над него и силно вглъбена в работата си, милата монахиня като на забавен каданс забеляза с периферното си зрение как първо всички книги от горните рафтове на библиотечния шкаф се сгромолясаха с оглушителен трясък на пода. Второ, големият старинен глобус се изниза от земната си ос и с въртеливо движение излетя през прозореца, кацна сред клонака на старата слива и остана да се жълтее там, като презряла, ненужна тиква. Трето, току под носа й, някакво черно-бяло, пернато хвърчило събори зелената мастилница, разля мастилото върху безценното Евангелие и го унищожи безвъзвратно. Докато всичко това се случваше, безумни крясъци: “Цирк-цииирк!” се носеха из въздуха и правеха събитието сюрреално. Сестра Евралдия вдигна ръка да се прекръсти, но преди да успее да стори кръстния знак суматохата секна, някакви демони се изнесоха през прозореца, а тя остана сама, сред купове паднали книги, стърчаща, празна земна ос и съсипан старинен ръкопис.

Над Светата обител, за няколко мига, се възцари странна тишина, нищо вече не кряскаше, не падаше и не се трошеше. И в този безвременнен миг проеча камбанен звън! Първо се разнесе тревожно биене, като за бедствие, последвано от погребален, траурен звън, а още преди той да заглъхне, манастирската камбана заби тържествено, като за Великден. Това се случи просто защото Добринка, Нанка и Станка налетяха на камбанарията, блъснаха се в камбаната, заплетоха се във въжето, което беше вързано за езика й и произведоха три различни, последователни звъна.

Тази камбанна канонада, заедно с молитвите на обезумелите сестри се издигна нагоре, високо-високо в небето и стигна до небесното убежище на самия Господ Бог. Той се наведе и погледна надолу, и като видя опустошената си обител, хвана в ръце побелялата си глава, и зачуди се сам-самичък що ли зло е сторил и кого да моли за прошка, а най-паче, за помощ!...

Кресливите свраки, вече напуснали дверите манастирски, стрелнаха се отново към Тучните манастирски ливади, сред които съзряха пасяща, една дългоуха Божия твар. Те мигом я осведомиха, с оглушителни крясъци, за цирка, но въпросната твар никак дори не им обърна внимание. Тази твар беше глухото магаре Цанка Германка, което пасеше, спънато, в ливадите. То тъкмо беше изпасло три четирилистни и четири трилистни детелини и философски размишляваше над въпроса предстоят ли му днес двадесет и четири щастия, или само половината от тях?!?!...

В Горното село и Долното село чуха поредицата от камбанни звънтежи и като не разбраха нито за що, нито за кого бие камбаната, останаха умислени, с тревожен трепет в сърцата. А посред небето Божие, голямо като огромен, валчест въглен, все по-горещо и по-горещо, издигаше се Божието слънце, нагоре, нагоре, нагоре...

2

И докато перушанестите братовчедки най-добронамерено безчинстваха из Светата обител циркът продължаваше да се движи по пътя, воден от два големи Индийски слона, които теглеха колата с шатъра. Следваха ги оркестърът, акробатическата трупа, Жонгльорът, Фокусникът, един Златисто-син кон, язден от две Маймуни - балерини, с червени като ягоди рокли, Половин куче, Клоунска глава на колело и Още половин куче. Съвсем, съвсем накрая се тътреше Самотна испанска кастанета, която от време на време потракваше и извикваше “Оле!” Колата с шатъра беше украсена с три скъпи персийски килима, под които се четеше голям пъстър надпис: “Цирк КУНА - МУНА”

Шествието продължаваше пътя си бавно, без да се впечатлява от крясъците на свраките, защото цирковите артисти са свикнали на какво ли не, пътувайки из различни села и градове. Беше им се случвало да бъдат приветствани шумно, да бъдат посрещани с недоверие, или дори да бъдат освирквани след някое не съвсем успешно представление, но никога не им се беше случвало да не пристигнат навреме до мястото, за което са тръгнали. Затова те продължиха да вървят по пътя си, заобикаляйки манастира, през Тучните манастирски ливади, но когато стигнаха до мостчето, внезапно спряха. Това беше странно, защото, първо никой не беше дал сигнал за почивка, и второ, никой не се нуждаеше от почивка, защото пътуваха от скоро. Последните в редицата дори не се и замислиха защо са спрели и очакваха, че всеки момент ще продължат напред, но времето минаваше, слънцето все повече се издигаше в небето и печеше все по-силно, а те продължаваха да стоят по средата на пътя и не помръдваха нито назад, нито напред. Тогава първи загубиха търпение двете Маймуни - балерини и решиха да отидат да видят какво става. Те се свлякоха малко бавно от златисто-синия гръб на Kоня, защото бяха вече полуслънчасали, и понесоха ягодовите си рокли напред. Те вървяха и питаха подред знае ли някой защо са спрели, но никой не можа да им отговори и така те стигнаха до самото начало на колоната, където разбраха причината за ненадейното спиране.

Маймуните първи разбраха защо циркът не продължава пътя си и толкова се стъписаха, че известно време стояха и гледаха, без да реагират. После, в един миг, те се спогледаха и също като свраките хукнаха да съобщават на всичко живо какво са видели:

- Дебелите Индийски слонове са заседнали на моста!

- Мостчето е толкова тясно, че дебелите Индийски слонове не могат да минат по него и сега не можем да продължим, защото няма друг път за града.

- Освен това колата с шатрата, оркестърът, акробатите и всички останали зад тях запушват обратния път и дебелите Индийски слонове не могат да се върнат!

- Толкова ще я свършат дебелите Индийски слонове!

- Какво ли можеш да очакваш от едни дебели Индийски слонове! - възмутено и на висок глас говореха Маймуните-балерини, съобщавайки новината от човек на човек, без да крият омразата си към Слоновете. Както всички балерини, те бяха грациозни и крехки, но бяха надменни и мислеха, че са по-добри и по-красиви от всички същества, които тежаха дори и грам повече от тях.

Така те стигнаха обратно до опашката на шествието. Тук, изглежда от скука, Златисто-синият кон, Клоунската глава, Половин куче и Още половин куче бяха взели назаем колода карти от Фокусника и играеха на “Дръж ми шапката!”. Самотната испанска кастанета, единствена вдъхновена от топлото слънце, репетираше в захлас страстно фламенко, припявайки протяжен андалузки рефрен и извиквайки, където трябва: “Оле!” Кастанетета се въртеше и потракваше, пееше, приклякваше, размятваше около себе си въображаеми поли и къдрави коси, закичени с червени рози, и си представяше, че е Кармен - тонцьорката, която преди месец ненадейно изчезна след едно представление в град Голяма Фантасмагория заедно с нейнета сестра-близначка, Другата кастанета. По същото време, неизвестно как и защо, изчезна и тялото на младия Клоун. На другата сутрин, когато трупата прибра шатъра и се приготви за тръгване, всички с изненада забелязаха, че от Клоуна е останала само Главата му, и понеже нямаше по какъв друг начин да се придвижва, акробатите качиха Главата на едно колело и бързо я научиха да го кара.

- Дебелите Слонове са виновни! - съобщиха запъхтени Маймуните на карето картоиграчи, когато се завърнаха в края на редицата.

- Дръж ми шапката! - произнесе в отговор Половин куче и подаде на Клоунската глава една карта.

- Спрели сме насред пътя заради дебелите Индийски слонове! - оповестиха отново Маймуните.

- Дръж ми шапката! - каза и Златисто-синият кон, продължавайки играта и подавайки друга карта на Още половин куче.

- Дебелите Слонове... - започнаха отново балерините, но преди да довършат, се чу ново “Дръж ми шапката!” откъм групата на картоиграчите и те разбраха, че тук никой не им обръща внимание. Тогава те се обърнаха към Самотната испанска кастанета и започнаха наново да злословят за Индийските слонове.

- Знаеш ли защо висим половин ден тука? Заради дебелите Слонове! - почти викнаха в един глас Маймуните, силно преувеличавайки времето на престоя. Всъщност, от началото на спирането не бе изминал повече от час.

- Оле! - извика в екстаз Кастанетата, изпълнявайки сложен пирует.

Маймуните-балерини останаха доволни от отговора и понечиха да дадат на колежката си повече подробности за случая, когато Испанската кастанета вихрено се завъртя, затрака оглушително като картечница, изграчи високо и фалшиво финала на андалузкия рефрен, след което спря за миг и започна да се покланя пред въображаемата публика. Горката Кастанета беше забравила къде се намира, топлите слънчеви лъчи бяха извикали спомена за родната, гореща Андалусия и жадната й за публика, артистична душа затанцува и запя, без да съзнава, че пред нея не стои никаква публика, както и че тя самата не притежава никакъв талант!

Двете Маймуни - балерини помислиха, че Самотната испанска кастанета по този начин им благодари за новината, отговориха на поклоните й с кратко ръкопляскане и реверанс и отново се втурнаха към предния край на спрялото шествие, откъдето се дочуха ядосани гласове и шум. Те достигнаха и до слуха на Кастанетата, но тя ги възприе като възторжени аплаози за танца си, а двете Маймуни, които единствени и по погрешка я удостоиха с краткотрайно внимание, й се видяха като многобройна, очарована публика.

Картоиграчите също дочуха караниците, който се носеха откъм предния край на колоната, но в началото не обърнаха внимание и продължиха да играят. Обаче внезапно чуха един силен, гневен и много познат глас, който извика: ”Този цирк не прилича вече и на цирк! Тук всички си играят на “Дръж ми шапката” и аз до един ще ви уволня!”

Това беше гласът на директора на цирка, господин Куна-Муна, който беше извънредно ядосан от това, че никому не бе минало през ума да измери ширината на мостчето, за да провери могат ли Слоновете да минат по него.

3

Около площадката за цирка в града, покрай сергиите, още от предиобяд започнаха да се навъртат любопитни хора, в очакване да присъстват на строежа на купола. Обаче тук никакъв строеж нямаше, защото, за всеобща изненада, циркът още не беше пристигнал и никой не знаеше защо. Друг път цирковете бяха пристигали ден, или два преди деня на представлението, защото издигането на шатрата не е лесна работа, но изглежда, че в цирк “Куна-Муна” бяха доста чевръсти и можеха да се справят и за половин ден. Така си мислеха търговците от сергиите и любопитните зяпачи и коментираха помежду си. Някои предполагаха, че може да се е случило и нещо непредвидено, докато други злобничко подхвърляха, че циркаджиите са си мошеници и, вероятно са избягали с парите от билетите. Към обяд безпокойството нарасна, защото циркът все още го нямаше, а слънцето се беше вдигнало високо и жарко печеше. И точно в най-горещото пладне, насред площада между сергиите се появиха три много странни особи.

Първата от тях беше една испанска Кастанета. За разлика от всички нормални кастанети, които винаги са по чифтове, тази беше само една, освен това беше много тъжна и непрекъснато плачеше.

Кастанетата беше придружена от висока и красива испанска танцьорка с черни къдрави, но неизмити и несресани коси, сред които стърчаха доста поувяхнали червени рози. Испанката носеше дълга червена рокля с измачкани и изпокъсани дантели и волани, и мръсни черни обувки с разкривени токчета. Тя също изглеждаше тъжна, но не плачеше.

Третата странна личност, всъщност не беше цялостна личност, а тялото на един клоун, облечен в мръсен и скъсан костюм, с липсващи копчета. Вероятно, някога този костюм е бил пъстър, но сега беше станал сивкав. Най-странното нещо в този Клоун беше, че той нямаше никаква глава и изобщо не личеше имал ли е някога такава, или не. Точно по тази причина не можеше да се разбере дали и Клоунът е тъжен, каквито според твърденията са клоуните, или не е. Просто за това тяло от клоун нищо повече не можеше да се разбере.

Когато това необикновено трио се появи на цирковата площадка, настъпи небивала суматоха. Всички се тълпяха около тях, оглеждаха ги, чудеха се и се блъскаха да минат напред, за да ги разгледат по-добре. Търговците дори изпозарязаха сергиите си и се втурнаха да разучат подробности, понеже тези тримата определено имаха вид на циркови артисти, доста изпаднали, разбира се, но кога ли пък артистите са били в цветущо положение?...

- Циркът пристигна! - чу се глас от тълпата. Това беше детето на кебапчията, което никога преди не беше виждало цирк и не знаеше как би трябвало да изглежда една нормална циркова трупа.

- Пристигна ли? Къде е циркът? - сепнато каза испанската танцьорка и размята рошави къдрици.

- Наистина, къде е циркът? - попита и детето на сиропчията, което беше виждало цирк и знаеше как изглеждат нормалните циркови трупи.

- Но вие не сте ли от цирка? - попита някакво трето дете, което не знаеше какво да мисли за цирковите трупи.

- Да, от цирка сме, но къде е той? - изтрака с андалузки акцент Кастанетата, което внесе ново недоумение в тълпата.

- Ами, вие тримата сте циркът! - помъчи се да уточни детето на кебапчията.

- Ако ние тримата сме циркът, това ще да е голям цирк!... - избъбра с ирония някакъв глас, който в първия момент никой не разбра откъде идва.

- Как така? Какво искате да кажете? Кой, всъщност, говори? - започнаха да разпитват едновременно и децата, и възрастните, объркани от това, което се случваше.

- Аз, почитаема публико! - поклони се, като на представление, тялото на Клоуна, прибирайки двете си ръце пред гърдите.

И тогава стана ясно, че говореше Клоунът. Но как можеше да се говори без уста, и даже без глава?!... Всички гледаха слисани и недоумяваха. Това истина ли беше, или някакъв цирк???

- Вие се подигравате с нас! Какъв е този цирк! - викнаха гласове от тълпата и изумлението прерастна във възмущение.

- Не, не цирк! Истина е! - чу се тракане с андалузки акцент. - Той е вентрилоквист!

- Какво е?!?! Какво е ТОЙ???

- Вентрилоквист! Той е Клоун-Вентрилоквист, което означава, че е клоун, който може да говори с корема си! - включи се в разясненията и танцьорката. - Това е Испанска кастанета, разделена от своята сестра-близначка, а аз съм Кармен - довърши представянето испанката и тримата едновременно се поклониха.

Това като начало беше добре, но все още не беше никак достатъчно. Хората имаха нужда да узнаят най-различни подробности, затова сладоледчията почерпи хората по един голям сладолед и докато сладоледите сладко се топяха и изчезваха в устата им, картинката постепенно се изясняваше.

Впрочем, докато Клоунът се чудеше как, без уста да си изяде сладоледа, отнейде, незабелязана от никого, прелетя една сврака. Тя напомняше доста на трите ни познайници и беше облечена в изцапана с ярко червило бяла блуза, при това обърната наопаки и с предницата накъм гърба. Свраката, види се, притежаваше добри способности, защото никой не разбра как, в залисията, тя задигна в бръснещ полет сладоледа от ръката на Клоуна, с което почти му направи услуга, лишавайки го от затруднението да решава как да го яде.

И тогава, с освободено от грижата сърце, Клоунът заразказва с корема си как преди месец, в цирк “Куна-Муна”, където той работел, се появила испанката Кармен с две андалузки кастанети. Кармен била толкова красива, очарователна и стройна, че щом я видял, бедният Клоун мигом загубил главата си от любов! Всъщност, тогава той изобщо не разбрал, че е останал без глава. И даже не изпитвал нужда от нея! Защото изпитвал само любов, любов и любов...

Грешката си бедният нещастник разбрал доста по-късно, когато се оказало, че той нищо не вижда, че нищо не чува, че не се храни, че не спи, защото как се спи без глава, която да положиш на възглавницата, но и че освен чаровна и красива, испанската танцьорка е едно празноглаво и безсърдечно същество!... Тогава, разочарован повече от себе си, отколкото от нея, той започнал да търси главата си. Междувременно се научил на новото изкуство да говори с корема си и превърнат целия на слух, мъдро да разбира смисъла както на изреченото, така и на премълчаното.

- Клоунът е тъжен, татко! - каза детето на семкаджията, но когато вдигна глава към баща си, видя, че татко му плачеше. Плачеха и другите хора около тях, но докато се появяха в очите, сълзите мигом изсъхваха, защото слънцето беше стигнало зенита си и печеше, печеше...

След тъжния и горещ разказ на Клоуна, Андалузката кастанета доразказа как, точно преди месец, една нощ Кармен се самозабравила и я отвлякла, разделяйки я от сестра й. Те тъкмо били пристигнали в цирк “Куна-Муна”, който се славел с добро име и Кастанетите се зарадвали, че най-после са попаднали в добра трупа, където ги очаквали безбройни ангажименти и професионален успех. За жалост, съдбата в лицето на Кармен, решила друго - поради самонадеяните амбиции на испанката за солова кариера, последвал месец на безрадостни скиталчества и мизерен живот. Затова, когато един ден прочели афиш, на който пишело, че техният цирк ще има на днешния ден представление в този град, те начаса тръгнали за тука, за да помолят за извинение господин Куна-Муна и да поискат ново назначение в трупата.

През цялото това време Кармен, обронила глава, тъжно плачеше, без да промълви дума и без да поиска прошка от никого, но от цялото й същество се излъчваше такова разкаяние, че всички мигом й простиха. Дори слънцето поспря насред небето и запече още по-силно, за да изсуши сълзите на танцьорката, но те бяха толкова проливни, че то не успя.

- Прощавам ти, Кармен! - проеча глухият глас на Вентрилоквиста.

- Прощавам ти, Кармен! - звънна андалузкият акцент.

- Благодаря ви, приятели!... - изхлипа артистката и в този миг сълзите й пресъхнаха, защото сълзите на разкаяние се сушат само от прошка.

Тогава всички ги поздравиха, стиснаха се по няколко пъти множество ръце, всички забравиха за жегата, а кебапчията зареди скарата с кебапчета и покани всички на обяд! Слънцето гледаше затрогнато отгоре и помагаше с лъчите си за изпичането на обяда.

- На топлите кебапчета подхожда студена напитка! - обяви сиропчията и зараздава наляво и надясно изпотени чаши, пълни с леден ябълков сок!

4

Господин Куна-Муна беше китаец от шведски произход, случайно роден в Рио де Жанейро и с изключително просто родословно дърво. Стринка му, например беше обущарка, леля му - японска гейша, вуйчо му - полярен изследовател, свако му - сеирджия, брат му - композитор, вуйна му - просякиня с благороден произход, сестра му - футболен мениджър, братовчедите му - фирмописец, банков обирджия и тибетски монах. За преките му родители нищо не се знаеше, но за сметка на това осиновеният му прадядо беше световно известен покойник! На какво точно се дължеше световната му слава това също никой не знаеше, защото тя, славата де, го застигна посмъртно. И понеже приживе той беше естествено световно безизвестен, никой не посмя да пита с какво е постигнал посмъртната си известност той!

- ... всички ви ще уволня! - това беше чуто от всички!

Господин Куна-Муна никога до сега не беше заплашвал с уволнение! Какво ли беше го накарало да се разбеснее така сега?

- Всички ви ще уволня! - крещеше директорът.

- Всички ви ще...

- Уволня!

Думите в изречението му звучаха като отделни реплики.

Като свръхзаплаха!

Като напаст!

Като кошмар!

Като... знаете ли като какво?...

Като бедствие! То беше настъпило. Когато, безгрижно разсеяни, артистите от трупата най-малко го очакваха, то се стовари отгоре им! Те бяха забравили безбройните предупреждения на своя началник, но и водач и баща, и бяха се отдали на леност и артистично нехайство!... Горките те! Пишеше им се лошо!...

- Господин Куна-Муна, Индийските слонове са виновни! - обвиниха Маймуните.

- Господин Куна-Муна, аз съм невинен! - заоправдава се Фокусникът.

- Господин Куна-Муна... - пак започна някой, но малкият китаец от шведски произход с изключително простото родословно дърво мълчеше. И това мълчание беше неразбиваемо и страшно тежко!...

Тогава всички млъкнаха. И в настъпилото мълчание никой не чу крясъка на свраките и не почувства палещата жега на слънцето, но всички усетиха ужасяващия мраз на гнева.

- Оле! - извика на андалузки Кастанетата и замря.

- Не оле, а олеле! - поправи я Половин куче и се опита да подвие опашката си от страх, но опитът му излезе неуспешен. В уплахата си той беше забравил, че опашният аксесоар принадлежеше на Още половин куче от доста време насам.

По-рано те бяха едно цяло Куче, а освен него в трупата играеха още двайсет и пет кучета, три персийски котарака, един Бял кон и седемдесет и седем Розови пеперуди. В началото на пролетта обаче на Фокусника му хрумна да репетира някакви нови номера, в които включи всички гореизброени артисти. На репетициите всичко вървеше добре, но когато за пръв път представиха номера пред публика в град Голяма Фантасмагория, нещо се обърка. Тогава Куче се раздели на Половин куче и Още половин куче, а Белият кон придоби някаква странна окраска на сини и златни райета, и заприлича на безвкусно пребоядисана зебра. Това изобщо не беше предвидено в номера и Фокусникът се опита да оправи нещата с импровизация, но не успя. За всеобща изненада пред очите на публиката персийските котараци се превърнаха на персийски килими, двайсет и пет кучета станаха на бълхи и нападнаха двете половини на доскорошния си събрат, а седемдесет и седем розови балона излетяха в небето през една дупка в шатрата, която никой не се беше сетил да закърпи.

Отначало всички мислеха, че това са просто новите номера на Фокусника и горещо ги аплодираха, но после стана ясно, че стореното не може да се поправи. А когато на другата сутрин разбраха за изчезването на Кармен, Кастанетата и тялото на Клоуна, подозренията отново паднаха върху нещастния факир. Той твърдеше, че е невинен, но никой не му повярва. Господин Куна-Муна беше разочарован, но какво можеше да направи?!... Събра останките от разбитата си трупа и продължи да дава тук-там представления с една доста осакатена програма. На предстоящото представление директорът възлагаше големи надежди, защото планираше с парите от билетите да наеме нови артисти и да възвърне престижното име на своя цирк. Но вместо това пред него бяха изникнали нови перипетии, пред които той стоеше като потресен и не знаеше как да разреши. И точно в мига на най-голямото напрежение върху златисто-сините райета на коня се приземи една смешно облечена сврака, с кофичка сладолед под едното си крило.

Тя кацна там удобно и без да обръща внимание на никого, започна с апетит да похапва от сладоледа, не забелязвайки, че по бялата й, обратно облечена блузка, се появяват петна и от сладолед. Изненадан, господин Куна-Муна отвори уста да я заговори, но в този момент до нея кацнаха още три свраки, които първо извикаха: “Цииииирк!”, после млъкнаха, вторачиха се в първата сврака, и накрая едната от трите изграка:

- Катьо, ти какво правиш тука? Теб нали те нямаше в приказката?! - това беше Нанка, която беше най-неприятно изненадана от появата на братовчедка си.

Защото свраката със сладоледа наистина беше Катя, облечена по обичая си доста небрежно.

- Що пък да ме няма в приказката? Не може ли теб да те няма, ами все аз съм излишната? - обидено отговори Катя, като продължи да ближе от сладоледа си.

- Защото мене ме има още в началото! - повиши тон Нанка.

- Мене пък ме има накрая! - тросна й се на свой ред Катя, но това беше грешка, защото при тросването изтърва сладоледа, който тутакси беше уловен и излапан от Маймуните.

Едва сега свраките се огледаха наоколо си и видяха къде се намират.

- Циииирк! Циррррк! Цирк-цирк! - закряскаха отново трите.

- Хъ-ъ! Хъ-ъ! Хъ-ъ-ъ-ъ! Ци-и-ирк! И Майму-у-уни-балери-и-ини, хъ-ъ, хъ-ъ! - изсмя се и Катя, която така си се смееше. Тя, всъщност, се засмя от радост, защото на младини мечтаеше да стане балерина и все позираше като Мая Плисецкая по снимките за спомен.

- Стига! - викна сърдито един глас, който ги накара да се опомнят. - Какво сте се разциркали, свраки такива! Я вървете да циркате другаде! - това беше господин Куна-Муна, който вече се беше видял в чудо от новата напаст, която го сполетя.

Непредвидената опозиция начаса накара четирите братовчедки да забравят разправиите помежду си и да се консолидират в обща група. Те се спогледаха и като видяха, че тук са нежелани, накукушиниха се войнствено, а Катя изграчи с назидателен тон:

- Я! Да не си мислите, че само вие сте циркови артисти! В града пристигна трупа от испанска танцьорка с андалузка кастанета и Клоун без глава, който ме почерпи сладолед! Хайде, мили бративчедки, да ви закарам там! - предложи Катя, изваждайки от джоба си ключове на автомобил.

- Да, бе! Да не съм луда да се возя на стогодишната ти таратайка, която сигурно пак караш без шофьорска книжка! - сети се за враждата им Нанка и фръцна опашка.

Катя наистина се придвижваше с една стара и раздрънкана Лада и от време на време забравяше шофьорското си разрешително у дома. Нанкината реакция нажежи отново атмосферата помежду им, Катя отвори уста да й отговори нещо, Добринка и Станка пък гракнаха да ги омиротворяват, но над всичко това се извиси отново един силен глас:

- Какво-о-о? Обезглавен Клоун и Кастанета с танцьорка в града??? - гласът звучеше повече изненадано, отколкото ядосано. Това, разбира се, беше господин Куна-Муна, зарадван от новината, че част от изчезналата му трупа се е появила наблизо.

- Нали ви казах, че съм невинен! - не пропусна да навакса оправдание Фокусникът, но директорът бързаше да разбере подробности и за целта подложи Катя на такъв кръстосан разпит, че на нея направо й прималя.

- Хайде тогава всички да отидем да ги намерим! - извика Клоунската глава, нетърпелива да намери тялото си.

- Хайде да идем всички при тях! - присъединиха се и Маймуните.

- Хайде, хайде!... - завикаха всички, но гласът на директора ги върна в реалността:

- И как мислите да стигнем до там, след като не можем да продължим по пътя?

Това беше вярно! Те бяха забравили, че пътят е запушен от Слоновете и придвижването им напред е невъзможно.

5

Цанка Германка още размишляваше над сложната аритметика за двайсет и четирите щастия, когато майка Евлампия й отвърза краката, настани се на гърба й и я подкара към града.

Отиването в града беше наложително. В манастира трябваше да бъдат доставени някои неща, необходими за поправянето на непредвидените щети, които сам и Господ не можеше да оправи. Добрата игуменка великодушно беше простила на крилатите си съседки, беше помолила и Господ да им прости, защото видно бе, че те не знаеха какво вършат.

Яхнала магарето, майка Евлампия продължаваше да шепне молитвени думи, когато превозното й средство ненадейно спря. Това я накара да вдигне глава от броеницата, която се изхлузи от ръцете й, и падайки на земята се скъса и разпиля. Зърната заподскачаха и се затъркаляха наоколо, но никой не забеляза, защото муцуната на Цанка Германка се беше озовала срещу една много подобна на нейната муцуна, гъсто нашарена със златни и сини черти. Чертите бяха точно двадесет и четири, от които - дванадесет сини и дванадесет златисти, красиво подредени от челото до носа.

- Сбъдна се! Сбъдна се! - завика и заподскача радостно глухото магаре, целувайки златисто-синята глава.

И добре, че главата отвърна на целувките й и Цанка Германка миряса, защото горката майка Евлампия вече едва се крепеше на гърба й. За по-голяма сигурност монахинята реши, все пак да слезе оттам. На всички стана ясно, че Цанка Германка бе сполетяна от мълниеносна любов, а знае ли някой какво може да се очаква от едно влюбено магаре?!...

За щастие, види се, тази любов се оказа взаимна, защото Конят също беше забравил за света и само райетата му се вълнуваха, като малко златисто-синьо море, изразявайки навярно, трепетите на сърцето.

- Добра среща, майко Евлампийо! Нали ти казахме, цирк! - първа се сети да поздрави Добринка, която си мислеше, че игуменката се е озовала тук заради информацията, получена тази заран от тях.

- Дал Бог добро и сполука на всички ви, добри хора! - отвърна майка Евлампия, раздавайки благословия.

Всички поздравиха Светата майка, а господин Куна-Муна се поклони и целуна десницата й. Появата на игуменката той сметна като Божие провидение, дошло да го избави от сполетелите го безбройни беди. Всъщност, то май че така се и оказа, защото майка Евлампия, с присъщата си мъдрост бързо схвана положението и без особено да се мае, въведе мир и ред за много кратко време.

Първо, тя реши да отложи ходенето в града и покани господин Куна-Муна да разпъне шатъра и да даде представление в двора на манастира, вместо в града, защото Обителта божия е дом за всички и най-вече за тия, които Бог е надарил с призвание и талант.

След това изпрати Станка и Добринка да литнат завчас до града и да доведат в манастира всички хора, които стояха на площада и очакваха цирка. Тази заръка двете братовчедки изпълниха най-прилежно и за всеобща изненада, без да сторят нито една поразия.

После, сдобрила с блага дума Катя и Нанка, им даде обща задача да отлетят в манастира и да предупредят сестрите за предстоящото пристигане на цирка, но кротко и без да всяват паника и смут. Двете свраки изпълниха задачата и доволни от себе си, се скараха отново. Те долетяха нацупени обратно при майка Евлампия и започнаха да й се оплакват една от друга. Това вече мина всички граници на търпението й и тя ги изпъди да се карат надалече. Тогава те литнаха в различни посоки и за известно време никой не разбра къде ходиха и какво свършиха.

Най-накрая монахинята хвана в ръка поводите на Цанка Германка и на Златисто-синия кон и следвана от Кастанетата, Клоунската глава, Половин куче, Още половин куче и цялата останала трупа поведе артистите към сенчестия манастирски двор. Накрая на шествието с облекчение пристъпваха Индийските слонове, освободени от капана на тясното мостче.

Посред пладнешкия пек прохладата на манастирските сенки се видя на всички като Божия благодат. Възвърнали силите си и обнадеждени от сполучливата намеса на Провидението, артистите запретнаха ръкави и сръчно-сръчно издигнаха шарения купол на цирка. Той засия с всичките си багри над манастира и беше забелязан едновременно и в Горното село, и в Долното село. Точно в този момент в едното долетя Нанка, а в другото Катя и съобщиха поотделно и в двете села една и съща новина, че в манастира е пристигнал цирк, и който иска, може да отиде да си купи билет и да го гледа. Така двете враждуващи братовчедки, за първи път свършиха нещо полезно и независимо една от друга.

Когато Добринка и Станка долетяха в града и донесоха новината, настъпи всеобща радост. Най-зарадвани, разбира се, бяха тримата нещастни артисти, които, без да губят и минутка, поеха по пътя към манастира, следвани от всички присъстващи на площада. Търговците също прибраха сергиите си и поеха след тях, знаейки открай време, че в храма могат да бъдат допуснати само като зрители, или най-смирени богомолци.

Към превала на дългия ден трупата на господин Куна-Муна беше почти готова за представление. Пред входа седеше сестра Еврипимия и продаваше билети на тези, които искаха да си купят, а сестра Евмолпия и сестра Евралдия помагаха на артистите от трупата. Тази дейност те извършваха почти като свещенодействие, защото знаеха, че изкуството е дарба Божия и който служи нему, все едно служи на Бог.

Никога преди господин Куна-Муна не беше виждал своя цирк толкова просторен и подреден. Освен местата по пейките, имаше места и по манастирските чардаци, а досами арената израстваше стара слива, украсена с пожълтял старинен глобус на върха. Радостен, директорът даваше последни разпоредби на трупата си, когато зад гърба му някакъв странен и непознат глас произнесе името му:

- Добър ден, уважаеми господин Куна-Муна!

Малкият китаец от шведски произход, роден в Рио де Жанейро, стреснато се обърна. Пред него, с ръце пред гърдите, се покланяше едно тяло без глава, в което господин Куна-Муна позна своя изгубен Клоун. Зад тялото стояха Кармен и Другата кастанета и също се покланяха, за да го поздравят.

Безкрайна радост обзе директора на цирка и той отвори уста да я изрази, но преди да успее да издаде и звук, откъм изхода за артистите се чу силно трополене, като от бързо търкаляне на колело и един глас изкрещя от радост:

- Тялото ми се върна! - това беше Клоунската глава, която въпреки че никога не беше го чувала, позна гласа на своето тяло, разбрала внезапно, че подсъзнателно този глас я е управлявал цял живот. И без да губи и миг, Главата скочи от колелото и се настани върху раменете на тялото си, завъртайки се около стотина пъти, докато най-сетне улучи правилната посока, в която да застане.

След Главата откъм същата посока връхлетя Самотната испанска кастанета, непрестанно тракайки с андалузки акцент, хвърли се в прегръдките на своята сестра - близначка, заедно двете прегърнаха Кармен и задружно извикаха: “Оле!”

Радостта обзе цялата трупа, всички се присъединиха да приветстват новодошлите, а най-щастлив беше господин Куна-Муна, който стоеше в средата и не можеше да скрие бликналите сълзи!

До началото на представлението оставаше малко повече от час, което беше напълно достатъчно на Клоуна, Кастанетите и Кармен да влязат в синхрон с трупата и да се приготвят за участие в спектакъла.

6

Публиката беше толкова многобройна, че никъде не се виждаше нито едно свободно място. Дошли бяха хората от града, от Горното и Долното село, косачите от ливадите и рибарите от реката. Шумна глъч огласяше манастирския двор и нетърпението нарастваше миг след миг.

Тогава, в точно определения час, в центъра на арената излезе самият директор, господин Куна-Муна, облечен в представителен черен фрак, с широк поклон поздрави своята публика и обяви началото на спектакъла. Глъчката стихна. Оркестърът засвири и под звуците на темпераментно пасо добле, огряна от ярки светлини, се появи, в целия си блясък, красивата Кармен. Публиката затаи дъх. Испанката сякаш не танцуваше, а ваеше с гъвкавото си тяло шеметни фигури, докато в ръцете й двете Кастанети трептяха и пееха в прекрасен дует, с дрезгавия тембър на слънчева Андалусия.

Аплодисментите, които изпратиха Кармен, не бяха стихнали, когато на арената се появи Жонгльорът и заподхвърля високо във въздуха множество разноцветни топки, въртейки в същото време същото количество чинии, поставени върху забити в пясъка пръчици. Накрая, с ловко движение, улови и постави всичко това в голяма кошница и с дълбок поклон напусна сцената, сподирян от гръмки овации.

Номерът на акробатите направо взриви залата. Изпълненията им бяха толкова много и толкова сложни, но изпълнени с такава виртуозна прецизност, че зрителите получиха болка в дланите да ги аплодират. Чуваха се викове: “Браво!” и “Бис!”, хората наскачаха от местата си и еуфорията ги завладя!

Тогава последва дресура на Индийски слонове, с танцуващи върху гърбовете им Маймуни-балерини, а дресьорите бяха двама и имаха странния вид на разполовено куче, но и този номер пожъна огромен успех. В дресурата участваше и нещо като синкаво-златиста зебра, която грациозно изпълняваше мазурка, Ганкино хоро, брейк и валс. И докато се покланяха, преди да излязат от арената, светлините загаснаха, оркестърът засвири туш и пред публиката се появи, забулен от тайнствени облаци, с цилиндър на главата, Фокусникът!

Прожекторите отново го осветиха и той показа първо фокус с карти, после с кърпички, а след това започна някакъв друг номер, но преди още да го изиграе докрай, някъде откъм върха на купола се изсипа огромен облак розови балони. Балоните падаха надолу и щом докоснеха сцената се превръщаха на малки розови пеперуди, които веднага литваха обратно нагоре и кръжейки около прожекторите обливаха вътрешността на купола с пърхаща, феерична, розова светлина!

Запленени от пеперудената феерия, зрителите в залата изобщо не разбраха как от козината на разполовеното куче изпадаха двайсет и пет други кучета, а девете полукучета станаха на едно цяло Куче!

- Браво на Фокусника-а-а-а! Бравоо-о-о! Браво-о-о-о! Бии-и-и-и-и-с! - ехтеше от възторг залата и никой не забелязваше, че най-смаян от всички беше самият Фокусник.

“Трябва да запомня как правя това!” - мярна се светкавична мисъл в главата на слисания Факир, но преди да разбере какво точно трябва да запомни, откъм входа за артистите се появиха един след друг три летящи персийски килима. Те закръжиха под пърхащите пеперуди и преди да опишат в полета си пълен кръг, се чу тригласно: “Мяу!” и насред арената тупнаха на краката си три Персийски котарака. В този миг оркестърът засвири Котешкия марш, котараците се изправиха на задни лапи и отдавайки чест, се изнизаха с маршова стъпка през изхода.

Веднага след тях някакво пъстроцветно кълбо се запремята и заподскача по сцената, от кълбото поникнаха две ръце в широки дантелени ръкави и пред публиката се поклони един Клоун. Имаше нещо доста необичайно в този Клоун, изглеждаше, че главата му не беше съвсем на мястото си, или не знаеше как точно да се държи върху шията си, но това беше прието за част от номера, който беше посрещнат с бурни взривове от смях. А когато Клоунът се поклони и без да отваря устата си, произнесе: “Благодаря ти, почитаема публико!”, ръкоплясканията станаха оглушителни! Никой до този момент не беше виждал на живо Клоун - Вентрилоквист!

Артистите вече напускаха един по един арената, в центъра на която все още стоеше Фокусникът и раздаваше поклони. Внезапно, при един пореден поклон, палката му описа сложна фигура във въздуха, при което от гърба на минаващия в това време Кон се отлепиха дълги златисто-сини ленти. Те полетяха нагоре и достигайки рампата, която носеше прожекторите, се закачиха по нея и останаха да висят оттам, развявайки се като празнични гирлянди!

Публиката ахна! После погледна надолу. Там стоеше един красив Бял кон и тръскаше гривата си!

Публиката отново ахна! И сред всеобщото “Ах!” взе надмощие един силен магарешки рев!

“Господи, дали сега Тя ще ме обича без синьо-златните ми райета!?!?” - изплашено си помисли Конят, но в същия миг, прескачайки редове от публиката към него се устреми Цанка Германка, защото Тя, беше самата тя!

“Глупчо! Нима си мислиш, че съм те обикнала заради смешната ти пижама?!” - наум си каза глухото магаре, но Конят я разбра, защото влюбените сърца не се нуждаят от думи!...

Те напуснаха заедно сцената, и двамата глухи за неспирните овации, последвани от достолепните Индийски слонове, яздени от двете Маймуни-балерини. Слоновете се спряха за миг, с вдигнати хоботи за поздрав към публиката, а Маймуните махаха с кърпички. Фокусникът направи и той последен поклон и в този миг се чу някакво пращене, като че се късаше плат. Факирът се изправи и стреснато погледна зад себе си. Леле! Какво беше това?!

Върху гърбовете на Слоновете, сред висящи парцали от ягодово червени рокли махаха с кърпички две дебели розови прасета!

“Пак я оплесках! Какво ще правя сега?!” - помисли съкрушен Фокусникът и заотстъпва назад.

На изхода на арената го пресрещна разгневен самият господин Куна-Муна и ревна в лицето му:

- Пак я оплеска! Какво ще правим сега!?

- Хъ-ъ-ъ, хъ-ъ-ъ, хъ-ъ-ъ! - екна доволен смях в ухото му - Нямате си ве-е-е-ече балери-и-ини? Назначете мен! Назначете ме-е-е-н! Хъ-ъ, хъ-ъ!

Това, разбира се беше Катя, която с безобразно изцапана и обърната блуза летеше наоколо, мислейки, че пред нея се открива път за щастлива артистична кариера...

И понеже публиката продължаваше да ръкопляска и да се смее, тя си помисли, че единодушно е приета в трупата.

За да потвърди или за да я опровергае, в средата на арената тупна една голяма жълта топка, отронила се от клоните на старата слива. Към топката се спуснаха вкупом четирите монахини, за да спасят от евентуалната намеса на Фокусника последната манастирска ценност!...

© Искра Павлова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.04.2006, № 4 (77)