|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
Из "ЖЕНАТА С ПАЛМОВАТА
КЛОНКА Ивона Тачева Посвещавам на Бьорн и Ева Линдгрен Йоаким отвори очи. Зорницата избледняваше. Зефирът полюшваше цветовете на зокумите. Гласът на птица с чистия си звън на злато, разпръсна за миг тишината. Йоаким се извърна в постелята. Години наред беше съзерцавал лицето на спящата си жена до него и това го беше изпълвало с щастие. Познаваше до болка двете линии между веждите, тънкия нос, съвършената извивка на устните, почти незабележимата трапчинка на брадичката, шията, по която все още едва личаха следите на напредващата женска есен, пепелявата й коса с мирис на смола. Той обичаше Анна с привързаността на дете и повелител. Тя го изпълваше едновременно с възхищение и страхопочитание, макар никога да не бе показала, че съзнава властта си над него. Беше мълчалива и проницателна, с изящни движения като на левиатан1. Никога не я чу да се оплаче, да роптае срещу някого или да настоява за някоя лекомислена прищявка. Анна вършеше всичко с лекота сякаш ръцете й бяха чудотворни. Беше я наблюдавал крадешком, когато седи с ръце в скута привечер на прага, зареяла поглед далече, далече, и го поразяваше вътрешния й покой, който обгръщаше със златната си сянка цялото й същество. Йоаким съзнаваше, че бе сред малцината измежду юдеите, които са имали дара на споделената съпружеска обич, но никога не се бе осмелил да признае на Анна чувствата си. И двамата имаха една и съща жива рана, която ги изгаряше, но и двамата не говореха за това - бяха неплодни. Йоаким се надигна от постелята. Небесата руменееха, стражата отваряше портите на града, беше време да отиде в храма. Отново погледна Анна, наведе се и докосна с устни челото й, като мислеше, че тя все още спи, и трепна от изумения й поглед.
Старите жени я бяха учили, че трябва да се пази неопетнена, а след като се омъжи - да не осквернява с прелюбодеяние брачното ложе. Да бъде покорна на мъжа си и търпелива към нрава му. Никога да не го напуска и да умее да дава прошка. Да е кротка и благоречива. Да работи в дома си и да отглежда челядта си с любов и вяра към Бога. Не да плете косите си и да носи злато и бисер, а да се украсява с чистосърдечие. Да не пие вино и на празненство да сяда последна. Да раздава първите плодове на странника, да меси безквасен хляб2 и да излива върху госта зехтин, смирна или сладка канела, за да го почете и освежи от смазващия пек и сухите горещници на палестинската земя. И Анна следваше заветите им, защото се боеше от Бога и се надяваше на спасение. Бяха я омъжили рано, според юдейския закон, за слава на мъжа, комуто беше отредена, беше благодарна, че не живее в бедност и не бе алчна за повече отколкото тя и Йоаким притежаваха. Медните съдове над огнището винаги лъщяха, рогозките бяха винаги нови, а в скрина имаше изтъкани от нея вълнени дрехи, в чиито гънки тя слагаше лимонови кори. Анна напускаше рядко дома си, често купуваше от пътуващите търговци, които се отбиваха, за да й ïредлагат смокини, мед, риба, багрила, пурпурно сукно, дори скоро отбити ярета. Ходеше за вода, придружена от някоя сродница, и с особена радост посещаваше храма на големите празници: Пасха, Денят на хляба, Сиван, Петдесятница, Рош Хашана, Йом Кипур, Шатрите, Ханука, Пурим. Беше се примирила с дългите самотни часове зад дверите на дома си и някога в младостта си плачеше беззвучно в шепите си, за да не узнае никой за мъката й. После се беше научила да преглъща сълзите и тогава лицето й се изопваше непроницаемо като изображение върху щит. Бе уязвима за хорските укори, защото от сватбата й с Йоаким бяха минали една броеница години, а не му беше родила дете. Боеше се, че той ще се отчужди от нея, боеше се, че старостта ще превърне тялото й в кухо, изсъхнало дърво и че ще склопи очи, без да е познала майчинството, заклеймена с този позор. Но въпреки страховете и горчивината, не униваше. Нейната светлина бе молитвата.
Първосвещеникът отказа на Йоаким да направи жертвоприношение в храма поради бездетството му, което юдеите считаха за наказание от небето за сторените грехове. Йоаким си проправи път из множеството мъже, дошли за празника, и излезе. Вървеше из уличките на Йерусалим сякаш бяха угасили жив въглен в челото му. Стариците с дълги наметки и глинени стомни го гледаха с почуда, прокаженият просяк до градските порти не посмя да го заговори, един паун, кацнал на зида на някаква градина, хвърли за миг върху му пъстроцветната си сянка. Йоаким не се обърна, когато роднините му, не смогвайки да го настигнат, викаха името му. Нямаше да се върне с тях в Назарет, отиваше в пустинята, за да призовава Божията милост. Остана там четиридесет дни. И ето, пред него застана висок, слаб и мургав мъж с обръсната глава и зелени очи: - Молитвата ти е чута, ще станеш баща. Иди при златните порти на Йерусалим и посрещни жена си! - така рече ангелът на Йоаким, а той просълзен, прослави Бога.
Анна стоеше до жасминовия храст в градината. В ръката й проблясваше бронзова ножица. Птички улавяха искрящите насекоми във въздуха, за да нахранят малките си и Анна гледаше трескавия им полет с тъга. - Не се измъчвай повече, Бог те е благослословил за дете. Иди при златните порти на Йерусалим и посрещни мъжа си! - колко нежна беше усмивката на ангела, гласът му бе като животворна роса! Той разтвори криле и благоуханието им облъхна коленичилата в нозете му Анна, Божията рабиня.
В осмия ден на месец Тишри3, в Назарет, на следната година, се роди дъщерята на праведните Йоаким и Анна. Нарекоха я Мария. По баща кръвта й беше от цар Давид, а по майка - от дълголетния Аарон. Ангели бяха благовестили, че чрез нея земните родове ще се спасят и родителите й спазиха обета си да я дадат още в младенческата й възраст в храма в служба на Бога. В килиите на светилището живееха девици, мъже и жени, които бяха пожелали непорочен и строг живот, посветен на Твореца. Когато Мария навърши три години, Йоаким и Анна се отправиха заедно с нея към Йерусалим. Пътят до свещения град бе изнурителен, понякога нощуваха в страноприемници върху нечисти сламеници, друг път замръкваха в маслинена горичка, чиито клони на лунната светлина изглеждаха като изковани от сребро. Лежаха до стъкнатия огън и гледаха небето и понякога им се струваше, че то се спуска над тях и звездите са елмази, които можеш да докоснеш с върха на пръстите си. Нощна птица изпърпорваше с криле и те потръпваха от фосфорните й ириси сред листата. Мария спеше в майчините си обятия прозрачния сън на невинните души. Още няколко дни и нощи оставаха до сбогуването им в преддверието на Йерусалимския храм, последните щастливи дни и нощи на Йоаким и Анна с тяхното дете.
Йерусалим: един храм на земята, един храм на небето. Обиталище на мира. Град на царя на царете. Корените на Йерусалим достигат златните недра на земята. Опреш ли ухо на нея, ще чуеш ситните стъпки на агнетата по склоновете на планината Сион, тояжката на някой полусляп мъдрец, мъжествения вървеж на римските кохорти, тържествения ход на керваните от изток. Разпериш ли криле, ще видиш великолепието на палмите и кипарисите и тесните улички с човешкия мравуняк. В маранята блясва мълнията на смоковете, миризмата на камилска тор, тамян, мускус, лениви тела, жертвена кръв се сгъстява по пладне, когато слънцето забие меча си в пустошта. Градските порти се отвориха сами за един мъж с изправени въпреки бремето на годините рамене, тихата му като морските глъбини жена и детето с нимб, който само ангелите съзираха. Йоаким, Анна, Мария. В храма свещенството ги посрещна със запалени свещи и пение. Анна постави отроковицата си на първото стъпало и стана знамение: детето се изкачи по високата мраморна стълба самó. Целият Йерусалим се простираше долу, целият свят.
Йоаким си отиваше от този свят. Смъртта се разхождаше в градината и жасмините се ронеха. Връзката ключове, с която тя отваряше всички врати, звънеше на кръста й. Йоаким бе спокоен, надяваше се на Бога и Неговия архангел, който щеше да го брани от тъмните духове в полета към отвъдното. В съзнанието му се мярнаха образа на цар Давид в атлазена дреха, който свиреше на арфа, видя се как плуваше като звезда в потока в деня, когато отиде като жених в дома на Анна, видя благовестието, златните порти йерусалимски, където се срещна с нея и нежно настъпи крака й за поздрав според обичая, видя Мария, прохождаща с разперени ръце към него, Мария, бисерът на сърцето му... Анна затвори очите му и се свлече до одъра, овъглена.
Мария растеше в храма под грижите на девиците, обречени на Бога. Майка й бе напуснала завинаги Назарет и живееше наблизо. Бе продала стадото им, имотите и украшенията си, бе раздала милостиня на бедните, както винаги бяха правили с Йоаким, и се бе уединила в Йерусалим. В старостта си бе станала още по-безмълвна, тялото й изтъня като пеперудено крило, умът й бе предаден на безкрайна молитва и угасна с усмивка. Мария, клето кръгло сираче. Очите й - с тъмни кръгове. Под чие крило да свие глава...
Йосиф бе дърводелец, макар да беше Давидов потомък. Трудът, с който се препитаваше, беше изваял мускулите му, усмивката му разкриваше здравите му равни зъби, носеше дреха от неощавена кожа и тояга от ливански кедър. Събуждаше се със славеите, работеше до вечерта и имаше славата на добър занаятчия и честен човек. В храма на един празник тоягата му беше разцъфнала и бял гълъб закръжа над него. Дълго се говореше за това чудо. То беше знак, че Йосиф е избран измежду юдеите да бъде обрученик на девата Мария от Назарет, която свещениците искаха да омъжат, за да спазят закона. Мария бе решила да остане безбрачна, но се покори. Йосиф знаеше като неин далечен родственик, че тя не е обикновена дъщеря израилева и за обета на семейството й при нейното раждане. Прие да пази девството й и да се грижи за нея макар да имаше деца от първата си жена, отдавана починала, които трябваше да храни. Знамението го изпълваше със страх божи и Йосиф отведе Мария в дома си. Девата го следваше като плахо дете, с наведена глава, без да отрони дума до Назарет. Под наметката си носеше до сърцето си свещените книги. От време на време Йосиф се извръщаше да я погледне. Гургулица, бяла роза.
Архангел Гавриил премина през Назарет като пролетен вятър. Дъщерите на Йосиф черпеха вода от кладенеца, а той и синовете му бяха в работилницата. Мария беше сама вкъщи и четеше Светото Писание. Стаята се изпълни с благоухание и очертанията на вещите се изгубиха в златна мъгла. - Радвай се благодатна! Благословена си ти между жените! Ти ще заченеш в утробата и ще родиш Син и ще го наречеш с името Иисус. Той ще бъде велик и ще се нарече Син на Всевишния и ще Му даде Господ Бог престола на отца Му Давид, и ще царува над дома Яковов навеки, и царството Му не ще има край. Мария не смееше да вдигне очи и прошепна: - Но как ще стане това, когато аз мъж не познавам? Архангелът положи разцъфнал крин върху книгата: - Ти си мидата, в която ще проникне мълнията от небето и ще добиеш бисера Христос. Вечерта Мария помоли Йосиф да й позволи да посети родственицата си Елисавета, както й бе заръчал архангелът, и смутена и щастлива заживя със своята тайна.
Елисавета раздухваше жаравата в огнището с палмова клонка. Суровият живот в планинската земя я беше смалил в старините й, когато неочаквано бе заченала. Очакваше я тежко и дълго раждане, защото късното й дете, което щеше да кръщава богоизбрания народ в река Йордан, трябваше да премине през лабиринта от втвърднени кости и изтощени тъкани на тялото й. Когато Мария пристигна в дома й, младенецът трепна за първи път в утробата й и Елисавета, осенена от Светия Дух, посрещна Девата, наричайки я Майка на Господа. Елисавета уми прашните й малки нозе и двете седнаха до огъня, където Мария изсуши дългата си до глезените коса и докато я разресваше, си говореха тихо. Толкова много неща имаха да споделят една с друга. Думи на утеха, обич, надежда.
Йосиф бе впил пръсти в раменете на Мария и се взираше в очите й, за да види дали зениците й се свиват, както когато човек не говори истината. - Дух Светий слезе върху мене и силата на Всевишния ме осени. Затова и Светото, което ще се роди от мене, ще се нарече Син Божий - повтори Мария. Недоверието на Йосиф я разтревожи и оскърби и тя се освободи от ръцете му с неочаквана решителност, която го порази. Беше объркан. Наистина ли детето, което Мария носеше под сърцето си, беше Месията, когото юдеите очакваха от столетия? Съмнението го караше да се чувства предаден и виновен, че не е опазил непорочността на Мария. Откакто тя бе влязла в дома му, Йосиф се бе променил. Непрекъснато мислеше за нея: Мария с мерджанена броеница в преддверието на йерусалимския храм, Мария, от чиято ръка се хранеха дивите гълъби, Мария, която бере лимони в градината... Беше щастлив и вечер бързаше да се прибере, за да бъде близо до нея. Тази нощ постелята му бе сякаш от коприва. Ревността, огорчението и безсилието не му даваха покой. Реши да напусне тайно Мария. Над Назарет се сипеха звезди и светулки. Изтощен от терзания, Йосиф заспа. Присъни му се странник с бяла дреха. Той отметна покривалото си и Йосиф закри очи, защото лицето на непознатия светеше като троично слънце. - Мария е невинна и трябва да бъдеш до нея до смъртта си! - заповяда сияйният мъж на Йосиф и тогава той се пробуди. Както винаги, бе станала преди всички. В стаята ухаеше на топъл хляб, а тя предеше до прозореца. Разкаян, Йосиф захлупи лице в скута й. Сърцето му ридаеше. Мария въздъхна и леко погали прошарените коси на обрученика си.
Лилавите ириси в Хеврон разцъфнаха. Времето на Елисавета да роди наближаваше. Вече беше много натежала и лежеше между две възглавници, напълнени с вълна. Мъжът й, който бе изгубил речта си поради неверието си, че ще имат син, сядаше на одъра до нея и взимаше ръката й или втриваше понякога в слепоочията й капка палмово масло, за да я освежи. Когато детето се появи на бял свят, роднините му искаха да го нарекат с името на баща му - Захария, но той поклати глава и написа на една дъсчица: Йоан. И в тоя миг възвърна говора си, и всички възхвалиха Бога. С това име Елисавета наричаше своя син още когато той заигра за първи път в лоното й, понеже Светият Дух му бе дал прозрение, че девицата, дошла при майка му, е Божията Невеста. Йоан - дар от небето, за да носи благодат. Той щеше да израсте в самота, да се храни с див мед и акариди, да се загръща с груба дреха, никога нямаше да вкуси вино и сидер, нито да погледне с плам жена. Имаше бързия ум на тигър и вулканично сърце, а словото му бе по-силно от меч, по-безпощадно от огън и по-вдъхновено от райска птица. Беше роден, за да извести на човеците идването на Божия Син и да призовава към покаяние. Да обгърне пръв с безкористната си братска любов Христос и да Го посочи за Спасител. Да бъде мъченик на вярата и пръв с вяра да очаква Възкресения Христос да проповядва във вечния мрак. В Хеврон до Елисавета достигна вестта, че цар Ирод бил заповядал избиването на младенците, между които бил бъдещият владетел на Израил, потомък на Давид, и тя, изплашена за сина си, се скри с Йоан в една пустинна пещера.
Три дни и три нощи пътуваха Йосиф и Мария към Витлеем. Римският император, който беше подчинил Израил и взимаше данък от цар Ирод, бе заповядал преброяване на населението. Всеки се записваше в родното си място и светото семейство се беше отправило към града на предците си. Въпреки че скоро щеше да роди, Мария, възпитавана в строгост към плътта, вървеше пеша до ослицата със скромния им товар. Пристигнаха във Витлеем вечерта. Навсякъде беше оживено, горяха факли, гостоприемниците бяха препълнени с хора, които пиеха в малки глинени чашки греяно вино. Напразно Йосиф се опитваше да намери място, където да пренощуват. Бе мразовито, месечината палеше с тънките си пръсти свещниците на съзвездията, а въздухът се изпълваше с лютивия дим от огнищата. Йосиф загърна Мария с още едно покривало от камилска вълна и й подаде няколко фурми, за да залъже глада си, но тя не поиска да яде. С Божията помощ намериха подслон извън града, в пещерата, където пастирите връзваха добитъка си. Йосиф стъкна огън и пламъците осветиха яслите и един вол, който лижеше буца сол. Йосиф завърза ослицата и тя кротко зазоба сламата. Дърводелецът постла сено и там положи Мария. В полунощ огромна звезда озари небесата. В просъницата си Йосиф усети ръката на Мария върху рамото си. Бе ударил часът на Младенеца.
Ангели с прозрачни криле се спуснаха по Млечния път над Витлеем. Радвай се, невесто неневестна, лъчезарен съсъд на Божията благодат за въплътената Светлина. Радвай се, пречиста, която без болка си родила Небесното Дете. Радвай се, смирена духом, която си станала майка и си запазила ключовете на девството. Радвай се, недокоснато цвете, защото по молитвите ти човеците ще се спасят. Радвай се, милостиво сърце, защото ти ще утешиш сираците, бедните и угнетените. Радвай се, целомъдра, защото първа ще се преклониш пред Месията. Радвай се, корен на вярата, защото ще влезеш нетленна в рая. Радвай се, върбов венец, защото сълзите ти ще капнат пред Бога. Радвай се, златоносна Марие!
Овчарите, които бяха със стадата си наблизо, чуха песента на ангелите и видяха звездата над Витлеемската пещера. Бяха първите, които се поклониха на Девата и Младенеца и разказаха в града за знаменията и сбъдването на пророчествата. Щастието на пастирите бе неизразимо - те, които бяха неуки и бедни, заради чистосърдечието си бяха възнаградени да видят небесните вестители и да коленичат с благоговение пред Божия Син, който макар да имаше власт над цялата вселена, се бе родил не в махагонено ложе, а в слама, не бе повит в свила, а в овча кожа и бе стоплен от дъха на ослицата и вола в пещерата, и родилката бе прегризала пъпната Му връв. Нему се поклониха и тримата влъхви4, извървели пътя от Персия до Витлеем, следвайки звездата на рождеството Му, за да Му принесат царски дарове - злато, ливан и смирна. Мъдреците знаели от пророк Даниил, който живял на Изток, че вечерница ще извести идването на Избавителя на човеците на земята. Посветени в звездобройството, щом съзрели небесното чудо, се отправили към юдейските предели, за да почетат Царя на царете. И ето ги с търпеливите си камили и скъпоценните си товари пред Него: носеха празнични одежди, обагрени в пурпур, индиго и зелено, а в масурите на дългите им бради имаше малки кристални топченца, от които се изливаха благовония. Твоето Рождение, Христе, Боже наш, огря света със светлината на познанието и звезда ни научи да се покланяме на Тебе, Слънцето на правдата, и Тебе да признаем за Изток отгоре. Господи, слава на Тебе! - възхвалиха влъхвите Младенеца и поеха обратно към отечеството си.
БЕЛЕЖКИ 1. Левиатан ( евр.) - морско същество от библейската митология. [обратно] 2. Безквасен хляб - безсолен хляб, изпечен във вид на тънки питки, който е част от традицията на Пасхата. [обратно] 3. Тишри - това е наименованието на месеца, който отговаря на септември - октомври в еврейския календар. [обратно] 4. Влъхви - древни мъдреци и гадатели. [обратно]
© Ивона Тачева Други публикации:
|